Реймънд Фийст
Краят на магьосника (19)

19.
Магия

Тандареи замахна с меча.

Бяха минали години, откакто се бе обучавал активно като всички млади таредели, но се опитваше всеки негов удар да е ефективен. Създанието насреща му бе мразовита твар на тъмнината. На два пъти едва не го бе докоснало и в тези случаи той имаше чувството, че изсмукват живота от тялото му, когато нокътят профучаваше покрай него.

Тандареи бе успял да организира елфите, които се опитваха да държат града запечатан, но вече бе убеден, че са на ръба да рухнат. Магьосниците се свличаха в безсъзнание, изтощени до крайност; твърде много стражи лежаха мъртви и макар че всеки боеспособен възрастен и немалко от по-големите деца оказваха решителен отпор на създанията, възникваха прекалено много пробиви, прекалено много чудовища се измъкваха и ставаше ясно, че остатъкът от съществуването на таределите вече се измерва в часове, ако не и в минути.

Той замахна силно и създанието се дръпна — те мразеха допира на стомана и достатъчно удари ги караха да се пръснат в облак от мътни, метални на вид частици, които се изпаряваха преди да докоснат земята.

Внезапно лъч нажежена до бяло енергия удари сенчестото създание и то изчезна в облак лютив дим. Още две огнени струи и други две създания наблизо изчезнаха.

Тандареи се обърна и видя група хора да се спускат от ливадата горе. Най-отпред вървеше висок мъж с грижливо подрязана брада и дълга черна коса.

— Аз съм Руфио — каза той. — Ние сме членове на Конклава на сенките и идваме да помогнем.

Тандареи едва не рухна от облекчение. Загледа смаяно, докато няколко магьосници го подминаха бързо, като мятаха заклинания към всяка тъмна сянка, която се появяваше от рубинения купол. Останалите отидоха да видят с какво могат да помогнат на падналите.

Покрай него мина младеж, натоварен с мехове вода. Спря се да предложи един на изтощения Майстор на Древното знание и той отпи дълга глътка и кимна благодарно. Младежът хукна нататък да помага на някой друг.

— Как разбрахте? — попита Тандареи.

— Вестта ни бе донесена от Брендан Кондуин — отвърна Руфио. — Забави ни една лоша буря, но след като този проблем бе решен, дойдохме право тук.

Свистене на стрели накара Тандареи да вдигне поглед и той видя русокос еледел и тъмнокос моредел, които крачеха решително към рубинения купол и стреляха със смъртоносна точност по всяка сянка, появила се отвътре. Калис и Аркан бяха открили, че ако забият стрела със стоманен връх в самия център на гърдите на някое създание, то изчезва.

След тях вървеше млада жена в тежка броня, а върху щита й бе изрисуван символът на Дала. Движеше се като опитен воин, готов за бой. Тандареи видя как тя спусна забралото на шлема и ускори ход, насочвайки се към бойната линия.

Сандрина може и да не се бе изправяла срещу много от тези така наречени „чеда на пустотата“, но се бе счепквала с плътеник и други задгробни твари и знаеше как да избягва докосването им, докато ги праща обратно във вселената, от която са се пръкнали.

 

 

Амиранта бе останал на острова, за да подпомага комуникацията, тъй като неговата магия бе безполезна срещу всичко друго, освен демони. Беше накарал Руфио да му обещае, че ще го пренесе на бойното поле, ако може да е от някаква полза. Личеше си, че не му е приятно да го оставят, но разбираше мъдростта зад това решение.

— Колко доведохте? — попита Тандареи.

— Дванайсетима. Не мога да пренеса повече. — Руфио се огледа. — Трябва да намеря някакъв ориентир. Можах да ни прехвърля само до едно познато място западно от Илит, а после трябваше да скачаме докъдето ми стига погледът, което става много бавно при голяма група. Отне ни половината вчерашен следобед и по-голямата част от днешния ден. Но фиксирам ли веднъж някое място… аха! — Той посочи. — Онази скална издатина е идеална. Извинете ме за момент. — Втренчи се в нея, запечатвайки я в паметта си, а после изчезна.

Върна се след по-малко от минута с още шестима магьосници. Те бързо се огледаха, прецениха ситуацията и също почнаха да атакуват сенчестите създания.

— Боях се, че ще ни съкрушат — каза Тандареи.

— Доколкото чувам, ако Е’бар падне, ще съкрушат всички ни. Какво можете да ми кажете за купола?

— Малко. Нямам дарби в тайнствените изкуства. Но мога да ви отведа при някой, който има.

— Момент само — каза Руфио и изчезна пак.

След още минута се върна с още шестима магьосници.

— Джошуа, Калън, останете с мен. Другите знаете какво да правите.

Двамата млади чародеи изчакаха, докато останалите четирима се отдалечиха забързано, за да укрепят защитите, издигнати от обсадените таредели. Тандареи им даде знак да го последват и се изкачиха по наклона до ливадата горе. Там няколко човека раздаваха храна и помагаха в грижите за ранените. Здравите таредели, които допреди малко се бяха грижили за ранените и умиращите, сега бяха рухнали изнемощели на земята.

Тандареи отведе тримата човешки магьосници под едно голямо дърво, обгърнато в сенки от наближаването на вечерта. Под дървото лежеше възрастен Звезден елф с изпито лице. Изглеждаше, че спи, но когато Тандареи каза: „Аслеум“, очите му се отвориха.

— Жив съм — промълви старецът. — Все още. Кои са тези?

— Човешки магьосници. Дошли са да ни помогнат.

Руфио клекна до него.

— Виждаме, че преградата ви е подложена на изпитание. Бихте ли ни казали какво можем да направим, за да я укрепим, докато дойде още помощ?

— Идва още помощ — обади се Тандареи.

— Ние сме от един малък остров в Горчивото море — обясни Руфио. — Разполагахме само с двайсет-трийсет човека с развити умения и още десетина студенти, когато до нас стигна вестта за вашата беда.

— Откъде ще дойдат другите? — попита старият заклинател.

— От Звезден пристан. От Академията на магьосниците.

— Опасявам се, че ще ни трябва много помощ — каза Аслеум. — Беше нужен всеки владелец на магия от моя народ, за да отблъсква враговете, докато шепа от нас сътворят тази преграда. Загубихме десетина от най-добрите, докато разберем как да обърнем магическия маяк на нашествениците срещу самите тях. Взехме рубинената магия и я превърнахме в ограничителен купол. Ще се разпадне само ако ние погинем или ако нашествениците прекратят опитите си да проникнат в нашето селение.

— Умно — отбеляза Руфио. — Младите ми студенти са сред най-умелите в боравенето с енергийни полета, магически клопки и тем подобни. Вашата елфска магия ни е чужда, така че ако можете да им дадете напътствия как да помогнат най-добре, те на свой ред ще предадат тази информация на другите, когато пристигнат.

— Колцина ще дойдат? — попита Аслеум.

Руфио се усмихна.

— Стотици.

Старият елф се взря за миг в лицето му, а после зарида.

 

 

Беше свирепа нощ. Всичко, което можеха да направят човешките магьосници, бе да унищожават тъмните създания, които се появяваха от купола. Двамата студенти на Руфио зададоха много въпроси на Аслеум и от време на време някой от тях се спускаше по хълма, за да изпробва черупката и да види сам кои магически белези и характеристики потвърждават казаното.

Накрая младият магьосник Калън каза:

— Мисля, че ще минат години, докато узная достатъчно, за да съм от някаква полза в поддържането на целостта на купола. Може би Пъг или Магнус биха разбрали как да помогнат най-добре. Все пак ми се струва, че имам временно решение.

Руфио изглеждаше заинтригуван.

— Да?

— Може би трябва да подпомогнем пряко елфските магьосници, вместо да се съсредоточаваме върху купола.

— Да влеем енергия в магьосника, за да може да я използва, така ли? — попита Руфио.

— Общо взето, да. Това е едно от онези неща, които Магнус прави, без да се замисли, но се опитва да научи и останалите на тях. Той вярва, че някъде дълбоко в нас съществува магическа сърцевина, от която можем да точим енергия, както точим ейл от бъчва, и да я предаваме другиму.

Джошуа кимна.

— Това е упражнение, на което ни учи Магнус. Ето един пример: аз мога да извлека енергията, нужна за запалване на лагерен огън, но вместо да направя заклинанието, предавам енергията на Калън и той пали огъня.

— Разбрах — каза Руфио. — Вървете и вижте дали можете да помогнете.

Двамата млади магьосници забързаха надолу по склона.

— Трябва да си почина още малко — обади се старецът — и после идвам и аз.

— Почивай си — каза Руфио. — Още помощ е на път.

И отиде да помогне на студентите си.

 

 

Калън и Руфио стояха неподвижно, а Джошуа ги пазеше. Изпаднали в нещо като транс, двамата магьосници предпазливо изследваха енергията на рубинената черупка, доколкото можеха да го правят, без да взаимодействат активно с нея. Същевременно разговаряха в умовете си, изолирали се от околния свят.

— Това е невероятно — каза Руфио.

— Сега разбирате трудността — отбеляза Калън. — Можем да помогнем на елфите, но опитът ни да се присъединим към поддържането на тази матрица от енергия ще е в най-добрия случай проблематичен, а в най-лошия — катастрофален.

Руфио използва магия, за да промени възприятията си, и загледа потока енергия, леещ се от елфските магьосници към рубинената сфера.

— Виждам го като гоблен — каза той. — Сякаш там, където магията на елфите свършва, безброй мънички нишки, сътворени от тях, се пресичат с магията на сферата. Това е хитроумен сплит, с припокриващи се нишки, които държат други на мястото им, но някак си не са наистина свързани с тях.

И двамата магьосници се взряха в плетеницата от енергия.

— Магическата мрежа на елфите вмъква свой собствен вътък между нишките на чуждата магия, точно колкото да завладее част от основата — рече Калън. — Не знам дали е било умишлено, или поради чист късмет, но те са обърнали заклинанието на нашествениците срещу самото него. Наистина много умно.

Руфио премигна и излезе от транса си. Сложи ръка на рамото на Калън и по-младият магьосник също се събуди. Руфио стана и се огледа. Магьосниците от Звезден пристан бяха започнали да пристигат преди часове и правеха всичко по силите си да помогнат, но на този етап единствената помощ, която можеха да окажат, бе да подсилят гаснещите енергии на елфските заклинатели. Това се оказваше ползотворно и повечето пролуки в енергийната черупка бяха запушени. Вече много малко сенчести създания успяваха да се измъкнат от нея и бързо биваха унищожавани от Сандрина и елфските стражи.

— Не знам какво повече можем да направим — каза Руфио. — Пъг или Магнус може би щяха да са в състояние да проумеят това, но аз не мога.

— Аз ще продължа да го изследвам — заяви Калън. — Може би ако поговорите с някои от елфите…

Руфио усещаше парене в очите си.

— Вече говорих и не знам дали още разговори ще помогнат с нещо.

— Тогава си починете. Мисля, че се държим, а скоро трябва да пристигне и още помощ.

Руфио кимна и се отдалечи да намери нещо за хапване и място, където да подремне. Погледна нощното небе и осъзна, че е загубил представа за времето. Не знаеше дали е час след залез-слънце, или час преди разсъмване.

Зачуди се дали даже Пъг и Магнус биха разбрали видяното от него. После осъзна, че не е получавал вести от двамата още от онзи странен трус, който бе почувствал преди бурята. Не беше необичайно те да не се обаждат известно време, но като правило уведомяваха Руфио, когато знаеха, че ще отсъстват по-дълго. Той бе най-високопоставеният в Конклава след тях и ако с бащата и сина се случеше нещо, бремето на отговорността за Конклава и Звезден пристан щеше да падне върху него.

Изведнъж той се разтревожи: къде бяха Пъг и Магнус?

 

 

— Това място е истински лабиринт — каза Накор.

— Къде сме? — попита Миранда.

Макрос махна с ръка.

— Хайде да поогледаме малко Вечния град.

Издигнаха се във въздуха сякаш върху някаква магическа платформа, без да изпитват чувство за движение.

— Перспективата помага — отбеляза Пъг.

Накор бе радостен.

— Чувал съм разни истории…

— Хайде да се издигнем още — предложи Макрос и четиримата се понесоха над сградите, между сводестите арки и протегнатите към небето кули. От всички страни ги заобикаляше странна красота. Невероятно тънки яркоцветни минарета от кристал, пърхащ плат или течност се издигаха под тях, проточени към небето. Фонтани сипеха дъжд от течно сребро, което се превръщаше в кристали, които изпълваха въздуха със звънтяща музика, когато се трошаха върху плочите, за да се втечнят отново.

Прелетяха над центъра на величествен булевард, широк близо сто крачки. Беше застлан с плочки, които сияеха в нежни цветове, всеки леко различен от съседния, така че приличаше на бавно преливаща дъга.

Докато прелитаха над тях, плочките меняха оттенъка си и въздухът се изпълни с музика, която пораждаше копнеж за друго място — утринна ливада в дъхава гора, разкошен залез над незнайно море, зелени поля край искрящи поточета или късна следобедна светлина, обагряща величествени планини.

Образите бяха неустоимо завладяващи. Пъг тръсна глава, за да я избистри, за да отблъсне зараждащата се у него тъга, че такова прекрасно място никога не може да бъде открито.

— И преди съм реагирал по същия начин на това място — каза той.

— Това е част от тайната на града — отвърна Макрос. — В него се крие много повече, отколкото смъртният ум може да си представи. Това е само част от намиращото се тук и въздейства не само върху петте сетива. Внушава ти мисли, чувства и фалшиви спомени.

— Какво е това място? — попита Миранда. — Чувала съм историите, но то е истинско. Кой го е построил?

— Може и никога да не узнаем — каза Макрос.

Летяха под внушителни арки, издигащи се на хиляда стъпки над главите им, и във въздуха около тях се сипеха ситни цветчета. Искрящи златистобели, сияйни розово-алени, синьо-зелени венчелистчета валяха наоколо, докато те се насочваха към сърцето на града.

Накъдето и да погледнеха, виждаха форми и структури, които на пръв поглед изглеждаха съвсем различни, но след секунди придобиваха единство на цвят, форма, равновесие и хармония.

— Наистина забележително — промълви Магнус.

— Бъдете нащрек, защото понякога и други идват на това място и тези други понякога са неприятни — предупреди ги Макрос.

— Помня — каза Пъг. — С Томас срещнахме някъде тук особено гадно ято демони.

— Те бяха само за отклоняване на вниманието — отбеляза Макрос. — Бяха пратени, за да ви убедят в истинността на фалшивия капан, който се очакваше да откриете.

— Какво е това? — попита Накор и посочи издигащи се в далечината стълбове.

— Точно това се канех да ви покажа — рече Макрос, махна с ръка и се озоваха край лабиринт от огромни колони, изработени от кристал или някакъв друг прозрачен материал, които се издигаха до невъзможни висоти и върховете им почти се губеха в небето. Вътре в тях кръжаха светли точици и облаци от нещо като газ.

— Прилича на… — започна Миранда.

— Необятната вселена от галактики, която ви показах преди малко — прекъсна я Макрос. — Нали?

— Минаха много години, повече от век, откакто бях за последно тук, Макрос — каза Пъг. — Знаеш ли какво е това място?

— Не — отвърна Макрос. — Идвал съм няколко пъти. Щом веднъж си бил тук, е лесно да се върнеш. Мнозина са идвали през вековете. Питай Томас за времето, когато са дошли валхеру, Пъг.

— Томас спомена за това точно преди да те намерим в Градината.

— Тук нямало нищо за плячкосване — каза Макрос, — въпреки привидните богатства. Представи си как се опитваш да откъртиш някои от онези магически плочки, за да украсиш някой дворец — и откриваш, че каквото и да правиш, не можеш да ги помръднеш и на милиметър. Валхеру никога не са се славели, че се справят добре с гнева си, затова побеснели и се опитали да унищожат града ей така, от злост. Но не могли да одраскат и един камък. — Той протегна ръка и от нея бликна ослепителна струя енергия. Запращя, докато се стичаше нагоре и надолу по една колона, а после ги лъхна вълна от топлина.

Макрос спря и Пъг клекна до мястото, където бе ударила енергията. Посегна и докосна колоната, в която искряха кръжащите светлинки.

— Дори не се е затоплила.

— Е, и какви са изводите ти? — попита Миранда.

— Нямам изводи. Само предположения и може би теория.

— Кажи теорията тогава — каза Миранда нетърпеливо.

— Мисля, че това е… комплект от планове.

— Много голям комплект — вметна Накор.

— И много подробен — добави Магнус.

— Обясни — настоя Миранда.

— Не съм сигурен дали това място изобщо съществува по начина, по който го разбираме ние, нито пък дали изглежда така, както го виждаме.

— Възприятие — каза Миранда.

— Да — потвърди Макрос. — Започваш да разбираш.

— Когато срещнах Свирача, преди да се съберем отново — продължи Миранда, — той ми показа нещо, наречено Разкъсването, и орда демони, надигаща се срещу ангелско войнство, но те изобщо не изглеждаха както очаквах. Отначало бяха красиви създания, после ужасяващи, а накрая енергийни абстракции. — Тя помълча и добави: — Свирача каза, че те не са се променили, само моята перспектива се е променяла всеки път.

— Представи си слепец — каза Макрос. — Отвеждаш го на морския бряг и той го определя по миризмата на сол във въздуха, шума на прибоя, усещането за слънчева топлина или студен вятър по лицето му и всички други фактори, които влизат в твоето възприятие за обстановката, само че без форми, цветове или чувство за разстояние.

— Значи ние виждаме това, защото… — започна Магнус.

— Защото сте хора — каза Макрос. Усмихна се на Миранда и Накор. — Или достатъчно близо до хора, че да няма голямо значение. Пъг, подозирам, че вие с Магнус сте прекарали повече време в опити да схванете състояния на енергията, които не са нормални за човешкото зрение. Искаш ли да погледнеш?

Пъг промени перспективата си с помощта на магия, която бе разработил преди години, за да гледа над и под човешкия спектър, и остана смаян от количеството енергия, бушуващо из града.

— Невероятно! Това е отвъд моето разбиране за целия познат ми спектър на енергията.

— А също и отвъд всичко, известно на мен, а аз съм се занимавал с този въпрос още по-дълго — добави Макрос. — Знам, че тук има някакви предпазни заклинания, защото без тях щяхме да бъдем изпепелени само секунди след пристигането си. — Той посочи колоните. — Аз мисля, че това са вселени.

— Наистина ли? — попита Миранда и се приведе напред да се взре в тях. — Но те са толкова мънички.

— Перспектива — засмя се Накор. — Може пък ние сега да сме много големи. Всичко е относително, нали помниш?

— Ха! — засмя се и Макрос. — Почти си прав.

— Почти ли? — рече озадачено Накор. — Какво имаш предвид?

— Във всички огромни вселени, които сме виждали, всички места, до които сме пътували, и мъничките чудеса, които сме зървали в капчица вода, има едно абсолютно нещо. Кое е то?

— Чувала съм от жреците, че боговете са абсолютни — рече Миранда.

— Пфу! — възкликна пренебрежително Макрос. — Ще стигна до боговете, като му дойде времето. Не.

Магнус изглеждаше замислен, докато си припомняше срещата си с Хелена.

— Поетите казват, че любовта е абсолютна.

Макрос поклати глава.

— В името на любовта са направени повече злини, отколкото в името на боговете. Любовта към себе си, към другите, към децата, към властта, към народа си… — Той поклати глава. — Не, друго е.

— Едно — каза Пъг.

Макрос се усмихна, а Накор се ухили широко.

— Разбира се — рече дребничкият демон в човешка форма.

Магнус се поколеба за миг, после кимна.

— Едно какво? — попита Миранда.

— Не едно нещо — каза Магнус. — Самата абстракция „едно“ е абсолютна, така че всичко друго се измерва спрямо нея.

— Не можеш да имаш два пъти повече от нещо, ако не дадеш определение на това нещо — каза Макрос. — Нито пък половината.

— Трябва ти отправна точка — поясни Пъг. — Всичко това ни води до въпроса: откъде се е пръкнала тази концепция?

— Какво значение има? — попита Миранда. — Говорите за изкуствено понятие. Това е умствена, чисто теоретична абстракция, която ни позволява да се справяме със света. — Тя присви очи и всички разбраха, че търпението й се изчерпва. — Сигурна съм, че вселената се е справяла прекрасно и без нея, преди на някого да му щукне идеята за „едно“. И пак питам, какъв е смисълът?

Макрос се засмя.

— Ти никога не си си падала по абстрактната страна на нещата. Интересувала си се само „как да направя това?“, но не и „защо това действа така?“

— Тук говорим за математическа условност — каза Миранда. — Не за нещо реално.

— Точно в това е урокът! — отвърна Накор, като едва се сдържаше да не заподскача от вълнение.

— Ако има универсален език, валиден за всички селения във времето и пространството, нещо, което не е обвързано с различни природни закони и състояния на енергията, то е математиката — рече Макрос. — Колко пъти, докато сте разчепквали някое заклинание, за да разберете как действа, сте изпитвали нужда да изразите идеи, които могат да се приведат в удобен за боравене вид само с помощта на математиката?

Дори Миранда бе принудена да отстъпи.

— Е, добре де. Полезна е.

— Нещо повече от полезна — каза Накор. — Тя е отражение на нещо отвъд нашето разбиране, което ни позволява да се борим със сили и проявления на вселената, иначе недостижими за нас.

Макрос протегна ръка и почука главата на Накор с пръст.

— Тук вътре стават много неща, нали?

Усмивката на Накор помръкна.

— Понякога чак се тревожа.

— Е, така става, като спиш с онзи проклет Кодекс под главата си толкова години.

Кодексът на Водар-Хоспур, изгубения бог на знанието, бе попаднал в ръцете на Накор и той го бе държал у себе си много години. През повечето нощи беше използвал раницата си като възглавница и едва години по-късно откри, че така Кодексът му е предавал знание, но хаотично, така че Накор имаше много идеи, които сякаш идваха отникъде. Накрая го бе предал за съхранение в храма на Ишап.

— Добре де — каза Миранда. — И какъв е смисълът? — Този път тонът й не бе обвинителен.

— Смисълът е, че можем да „видим“ какви ли не неща отвъд видимата вселена, която наричаме „рационална“ или „обективна“ — поясни Макрос. — Ако отнемем нещо, можем да кажем „без едно“ или „минус едно“ и да преминем към нова стойност, но какво ще стане, ако вземем нула, нищо, и махнем едно? — Той направи пауза.

— Получаваме отрицателно число.

— Полезна работа за лихварите — отбеляза с усмивка Накор. — Така те разбират, че са на загуба.

— И за много други неща — добави Макрос. — Това ни позволява да описваме нещата, когато не разполагаме с думи, нито с някаква аналогия, за да предадем ставащото в селения отвъд нашето познание.

— Значи казваш, че Вечният град е математическа конструкция? — попита Пъг.

— Точно така, но това е математика, много по-напреднала от драскането на числа върху плоча или пергамент. Това е многоизмерно уравнение, милиард пъти по-сложно и от най-сложната аптекарска рецепта или от най-прецизното инженерство, използвано от някой корабостроител, за да изчисли на какви напрежения трябва да издържа една мачта или колко вода измества корпусът. Това е математика на съзиданието.

— Добре де — повтори Миранда. — Впечатлена съм от идеята и това място е много по-стряскащо от всяко друго, на което съм била, дори от Петия кръг на Ада, но накъде ни води това?

— Води ви до място, от което може би ще сте в състояние да направите каквото е нужно, за да спасите… всичко — каза Макрос. — Бъдете търпеливи. Готови сте за следващия си урок.

Махна с ръка и изчезнаха.

 

 

Руфио се събуди и видя, че Сандрина и още няколко магьосници от Звезден пристан спят на земята до него. Утринната светлина си пробиваше път през дърветата на изток. Той стана и се огледа. Това, което бе започнало като малък готварски огън наблизо, се бе превърнало в истинска военнополева кухня. Руфио усети, че е гладен. Тръгна натам, като пътьом хвърли поглед надолу и видя, че червената черупка изглежда цяла.

Тандареи, който надзираваше грижите за ранените и изтощените, се обърна да го посрещне и каза:

— Стабилизирахме купола. Без вашата помощ бяхме обречени. Задължени сме ви.

— Вашите бързи действия навярно са спасили всички ни — отвърна Руфио. — Може би никой от нас не е задължен на другия. Може би сме имали нужда едни от други.

— За моя народ е трудно да схване тази идея — призна Тандареи. — От раждането ни учат, че ние сме единствените високоразвити същества във вселената. — Той понижи глас. — Хич не питай какво мислим за джуджетата, а камо ли за таласъмите и тяхната пасмина.

— Ако се стигне до ръкопашна битка, е много полезно да имате на своя страна джуджешките племена, които обитават Сиви кули южно от вас.

— Винаги сме били любезни с южните си съседи — каза Тандареи. — На този етап куполът се държи и някои от нашите чародеи си почиват. Енергията, която контролираме, ни е също толкова чужда, колкото и на вас, но ще се опитаме да научим повече за нея.

— Иска ми се двама от моите колеги магьосници, Пъг и неговият син Магнус, да бяха тук — въздъхна Руфио. — Те разбират тези магически енергии много по-добре от всички, които познавам. Пъг дори е научил каквото може за елфската магия в Елвандар.

— Четирима от техните Тъкачи на заклинания пристигнаха, докато спяхте — каза Тандареи. — Помогнаха ни много, тъй като тяхната магия не ни е толкова чужда като човешката.

— Ако всичко свърши благополучно, бих искал да получа възможност да узная повече за вашите изкуства — каза Руфио.

Тандареи се усмихна.

— До неотдавна щяха да ме обвинят в предателство, ако само предложа да позволим на някой човек да изучава изкуствата ни. Но как бих могъл да откажа след онова, което сторихте за нас? Разбира се. Ще се погрижа да стане, ако преживеем всичко това.

Чувството за колегиалност продължи кратко, защото един елф дотича и каза:

— Моля ви, елате, милорд.

Руфио се самопокани и отиде заедно с Тандареи при двама елфски магьосници, които седяха наблизо. Единият вдигна очи към Майстора на Древното знание на Седемте звезди и каза:

— Натискът расте.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тандареи.

— Най-добрият начин да го обясня, милорд, е да го опиша като нещо, което се опитва да се измъкне от дупка, а ние го натискаме обратно. Успяхме не само да поправим разкъсванията и купола, но и да увеличим натиска върху силите вътре.

— Само че налягането в него расте — добави другият магьосник. — Напира като пара в чайник.

— Колко остава, докато започне се пропуква отново? — попита Руфио.

Магьосниците хвърлиха поглед към Тандареи и първият отвърна:

— Ще мине известно време, предполагам. Разполагаме с около седмица-две, ако си пестим силите и растежът на налягането не се ускори. Ако вашите човешки магьосници се научат да укрепват купола директно, може би ще успеем да изтласкаме онова, което иде през онази пролука, и да я запечатаме.

— Стараем се с всички сили да се научим — отвърна Руфио.

Тандареи му даде знак да го придружи и по обратния път каза:

— Ти спомена за други, които може би ще са в състояние да разберат магията ни.

— Да. Но само боговете знаят къде са сега.