Реймънд Фийст
Краят на магьосника (16)

16.
Пътешествие V

Миранда падна.

Магнус се приближи и й помогна да се изправи, без да полети във въздуха.

— Аз имах същия проблем.

— Къде сме? — попита тя. После зърна една много позната фигура и прошепна: — Макрос!?

Магнус кимна.

— Не е той… но все пак е той.

Попивайки гледката на звездите и галактиките, Миранда повтори въпроса си:

— Къде сме?

— Върху нещо, което прилича на много голям скален къс, носещ се през някаква непозната част на вселената. Въздухът и гравитацията, изглежда, са осигурени от онзи, който ни е докарал тук.

Макрос се обърна и лицето му светна от радост.

— Миранда! Прекрасно е да те видя отново. — Сграбчи я в прегръдка.

— Аз не съм Миранда — каза тя и се изтръгна от обятията му.

— Знам — отвърна Макрос. — Ти си демонът Дете, в който са вложени спомените на дъщеря ми. Но вероятно си най-близкото нещо до нея, което ще срещна, докато ми се позволява да продължавам сегашното си съществувание, така че ще се задоволя с това. Не знам как съм се озовал тук и защо тази малка частица от живота ми е била взета, знам само, че е по причина, която извънредно могъщи създания смятат за важна.

— Бях с някого… в мястото, което напуснах… — Тя се огледа. — Четвъртия кръг, а може би не… — Гласът й заглъхна пред величавата гледка. — С нещо, наречено Свирача.

Макрос помълча известно време, сякаш се вслушваше в нещо, после каза:

— А, да, Свирача. Той, или тя, беше творение. Същество, пратено да ти предаде урок. — Пак замълча, сякаш се вслушваше. Кимна и каза: — Останалите — Магнус, Пъг и Накор — са срещнали важни хора от своето минало, в които са склонни да се вслушат. Не съм съвсем сигурен защо, но хората от миналото на Миранда не биха имали същия ефект върху теб, какъвто хора от живота на другите са имали върху тях. — Добави с тъжен смях: — Ти си уникална.

— Мразя уроците — подхвърли Миранда.

— Винаги си ги мразела — каза Макрос. — Винаги си се опитвала да научаваш нещата посвоему, докато не изпиташ нужда от мен, за да ти покажа как да правиш нещо. — Погледна Магнус. — Знаеш ли, че майка ти, когато беше на десетина годинки, струва ми се, едва не унищожи половин село, като призова огнен елементал, без да е дочела текста, където се описваше как да го контролира?

— Не, не знаех — отвърна Магнус, като се опитваше да не се ухили при явното смущение на Миранда. Тя може да бе демон по сърце, но в ума си до такава степен се бе превърнала в Миранда, че едва не се гърчеше от неудобство.

— Хайде да спестим на Магнус разказите за буйната ми младост, татко — рече тя лукаво, — защото така ще му спестим и разказите как си предавал чуждото доверие.

— Ами аз всъщност не възразявам — каза Макрос. — Имам чувството, че времето, което ми остава да живея, е ограничено от полезността ми за онези, които са ни събрали заедно. Всичко, което може да удължи това време, е добре дошло.

— Защо сме тук? — попита Миранда, като пак огледа ширналия се небосвод. Беше посещавала много места и бе виждала много неща в течение на човешкия си живот, но никога не бе зървала подобна гледка.

Газови облаци с невъобразими размери се простираха във всички посоки, в тях грееха пулсиращи точици светлина и комети се носеха величествено около далечни звезди, а белите им опашки се протягаха в посока, обратна на звездата.

— Великолепно е, нали? — попита Макрос.

— Огромно е — каза Миранда. — Знаех, че вселената е необятна, но това…

Очите на Макрос грееха от изненада и почуда, каквито тя не бе виждала никога у баща си.

— Това е само началото — каза той.

— На какво?

— Ще видиш — отвърна Макрос, — когато пристигнат другите.

Зачакаха.

 

 

Накор залитна от вихъра и когато Магнус го хвана, за да го задържи, на лицето му се изписа неподправена радост.

— Макрос! — Отиде бързо до него и докосна робата му, взря се в очите му, после каза: — Истинският!

Макрос не можеше да скрие удоволствието си.

— Накор! Още ли мамиш всеки срещнат на карти?

— Винаги — отвърна той и двамата се прегърнаха.

— Имам да ви казвам много неща — рече Макрос. — Но да изчакаме Пъг. Първо обаче трябва да ви кажа едно нещо, което той не бива да узнае. — Изгледа ги един по един и продължи: — Пъг вярва, че животът му скоро ще свърши. Иде възел, събирателна точка на вероятностите, която може би никой от вас няма да преживее. Но в момента бъдещето е неопределено и каквото и пророчество или предсказание да направлява действията му, то почти със сигурност е съмнително. Той обаче не бива да го знае. Трябва да вярва, че ще пожертва себе си, за да спаси… всичко.

— Но защо? — попита Миранда. — В това няма никакъв смисъл.

— Напротив — каза Магнус.

Накор кимна.

— Ако той смята, че няма какво да губи, няма да се бои от нищо. Ако вярва, че тази битка е безнадеждна за самия него, ще насочи цялата си енергия към спасяването на всички останали.

Миранда започна да се ядосва.

— Не е ли страдал достатъчно?

— Повече от достатъчно — каза Макрос. — Но така трябва да бъде. Когато се появи тук и аз… — Направи пауза. — Когато се появи тук, ще продължа този разговор, но трябва да се съгласите да не му казвате за това.

Накор и Магнус кимнаха. Миранда постоя неподвижно няколко секунди, после също кимна рязко.

Известно време съзерцаваха мълчаливо невероятния океан от звезди и газови облаци, обагрени в невъзможните цветове на космоса.

Накрая Накор каза:

— Срещнах някои хора.

Всички очи се обърнаха към него.

— Първо срещнах Боррик, от времето преди да стане крал, когато беше в Кеш и двамата се срещнахме за първи път. Беше странен разговор и още не съм сигурен дали разбирам напълно смисъла му.

Никой не продума.

— После срещнах Йорна, от деня, в който се появи за първи път в пътуващия панаир, където работех.

Изражението на Макрос стана сериозно, но лицето на Миранда показваше едва сдържан гняв. Жената на Накор, Йорна, бе научила от него всичко, което знаеше, и после го бе напуснала. Няколко години по-късно бе заживяла с Макрос и в този период бе заченала Миранда, но накрая бе избягала, оставяйки малкото момиченце с баща, неспособен да го отгледа. Макрос, който в началото не подозираше за силите на дъщеря си, я бе дал за отглеждане на друго семейство и се върна да си я вземе едва когато силите й се проявиха. Връзката им беше в най-добрия случай напрегната, понякога дори враждебна, и никога наистина близка. Миранда се бе примирила с това още в ранните си години и бе успяла да си изкове собствен живот, при свои собствени условия.

И все пак демонът в Миранда откри, че в нея се надигат противоречиви емоции. Споменаването на майка й пробуди неочакван гняв и онази част от нея, която беше Дете, осъзна, че макар Макрос да е бил лош баща, Йорна не е била никаква майка. Дете имаше чувството, че Миранда ще я погълне изцяло, ще отнеме завинаги демонското й наследство, затова започна да се бори, за да запази някаква частица самоличност в сложното двойно същество, в което се бе превърнала. Демонският гняв бе по същество просто нещо. Майката на Дете й бе преподала наченките на идеята за любов чрез драговолната си саможертва, но морето от бурни чувства, в което плуваше сега, бе далеч отвъд способностите на някой демон да се справи с него и тя започна да проумява нещо.

Миранда бе срещнала майка си за първи път като възрастна и онова, което се открояваше най-ясно в паметта й, бе, че жената изобщо не я бе познала. Различни обстоятелства през годините бяха довеждали до пресичане на пътищата им. Сега, години след като майка й бе погубена от демона Джакан, Миранда откриваше, че още е ядосана заради това.

Попита тихичко Накор:

— Какво научи от тази среща?

— За това също не съм сигурен, освен че мъжете често правят големи глупости, защото смятат, че са влюбени. — Сви рамене. — Но това го знаех и преди да я срещна.

Макрос кимна.

— Тя умееше да… — Остави думите да заглъхнат, после започна отначало. — Един от талантите й бе да накара мъжа да си мисли, че е най-важното нещо в живота й, колкото и невероятно да изглежда това за един страничен наблюдател.

Накор кимна.

— Вярно е.

— И все пак — каза Магнус. — Ние се срещнахме с неща от миналото си, които до известна степен ни подготвят за какво? За това ли? — Махна с ръка.

— Това е само началото — повтори Макрос.

Миранда погледна Накор.

— Знам защо ние — посочи себе си и него — сме тук.

— Защо? — попита Накор.

— Видях… ще ви разкажа по-подробно, когато пристигне Пъг, но сега ще ви кажа следното: Дете и Белог никога не биха могли да видят това, което виждаме ние, или ще видим, или сме видели, мислете за него както си щете. Ние не можем да гледаме през човешки очи. Миранда и Накор никога не са могли да гледат през демонски очи. Моят урок се отнасяше до перспектива, нуждата да гледаш на нещата по различен начин.

— Изумително — отбеляза Накор.

— Това никога не ми е минавало през ума — рече Магнус, — но като го казваш сега, осъзнавам колко е вярно: вие двамата имате уникална гледна точка.

Мина още време, после изведнъж се появи вихърът и миг по-късно Пъг залитна от него и Накор и Магнус го уловиха. Миранда едва се сдържа да не му се хвърли на врата и се задоволи само с нежно стискане на ръката му.

Пъг се огледа и възкликна:

— Макрос?!

— Истинският — отбеляза Накор. — Не водачът, когото срещнахме на брега.

— Здравей, Пъг — каза оригиналният Черен чародей. Обърна се и впери поглед в грандиозното зрелище. — Гледам от часове и когато трябва да разбера някои неща, те се появяват в ума ми. Имам да ви разправям много неща.

— Защо сме тук? — попита Пъг.

— Всеки от вас е получил указания, или поне напомняне за неща, които вече знаете, но може би сте пренебрегнали — каза Макрос. — Има сила, толкова необятна и могъща, че не се поддава на никаква логика. — Той направи пауза. — През времето, което прекараме заедно, ще узнаете много, но разберете, че цялата истина никога няма да бъде разкрита, по две причини. Първо, някои истини не могат просто да бъдат обяснени, а трябва да се научат, понякога чрез горчив опит. — Хвърли тъжен поглед към Миранда. — Други са просто непонятни. Много от онова, което се готвя да ви покажа, ще илюстрира този факт. — Погледна Пъг. — Да започнем с теб. Къде беше преди да дойдеш тук?

— Имах среща с първия си учител, Кълган — отвърна Пъг. — В една колиба, много подобна на онази, която имаше той в Крудий.

— На какво те научи той? — попита Накор.

— Когато се съмняваш, върни се към основите.

Накор погледна Миранда и каза:

— Че всичко е въпрос на перспектива.

Заедно погледнаха към Магнус.

— Че страхът от риска е гаранция за провал.

Накор се ухили.

— Аз научих едно-две неща, но не съм сигурен какви точно. Е, ще разбера. — Обърна се към Макрос и попита: — А сега какво?

Макрос се усмихна.

— Сега започваме.

 

 

Планетоидът се движеше, или пък вселената се движеше около него, защото видимото движение бе относително. Макрос заговори тихо, почти благоговейно:

— Това, което наричаме вселена, е невъобразимо огромно. — Описа дъга с ръката си, обхващайки осеяния със звезди мрак. — Ние виждаме само една мъничка частица от него.

Обърна се към четиримата.

— Всички вие сте стъпвали на чужди светове, крачили сте по Коридора на световете и сте живели в различни селения на битието. Но макар че без съмнение сте съществата, пътували най-много в историята на Мидкемия, разстоянията, които сте пропътували, са като мънички крачки на щапукащо бебе в сравнение с крачещ великан, който е обиколил този свят безброй пъти. Дори по-малки…

— Той въздъхна. — Няма място за сравнение.

Махна с ръка и изведнъж се озоваха другаде. В небето над тях пулсираше обект с невероятна мощ, който изпускаше потоци от енергия от северния и южния си полюс, докато в сърцевината му гореше нажежена до бяло точица. Обгръщаше го тъмен покров от нещо, което може да бе прах, газ или милиони планети, смалени до прашинки от разстоянието — нямаше как да се прецени. Макрос посочи.

— Разстоянието от нас до тази звезда е хиляда пъти по хиляда пъти разстоянието от Мидкемия до нейното слънце. Ако стояхте на трилион мили над някой от полюсите, произвежданата от нея енергия би ви убила мигновено. Това е един от най-гигантските обекти във вселената, машина на съзиданието, ако щете. В пещта на тази пулсираща звезда се кове… всичко. — Той протегна ръка. — Ние самите се състоим от енергия и материя, сътворени на такова място, защото в някаква бъдна епоха тя ще избухне и енергията и материята ще се пръснат из необятния космос. — Посочи огромната пулсираща звезда. — А такива има милиарди. Милиарди.

— Това кара човек да се чувства незначителен — отбеляза Магнус.

— А не би трябвало — рече Макрос. — Едва съм започнал да ви показвам колко е важно вашето пътешествие и как безброй животи и невъобразими места се намират в ръцете ви.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Всичко, което ще видим, всичко, което научим, е за да ни подготви за последната битка — рече Макрос.

— Нас ли? — попита Пъг.

— Доколкото ми бъде позволено — отвърна Макрос. — Тази малка частица от живота ми бе съхранена, но ми бе дадено много повече, отколкото съм си представял, като бях жив.

Накор се засмя.

— Много е странно да говориш за себе си в минало време.

— Още по-странно е да живееш в минало време, гарантирам ти — отвърна Черния чародей.

Миранда погледна чудовищния обект, увиснал в небето над тях.

— Гледам това нещо, тази звезда, но умът ми я отхвърля.

— Ние петимата може да притежаваме най-удивителните интелекти, що се отнася до магия, от всички, живели някога в Мидкемия — каза Макрос. — И все пак не знаем почти нищо.

Махна с ръка и изведнъж се озоваха другаде.

Заобикаляше ги величествена гледка на сияещ вихрещ се газ. В него се виждаха светли петънца, в които бавно се вливаха въртопи от енергия.

— Небесна ясла — каза Макрос. — Океан от газ и прах, тъй необятен, че човешкият ум не може да го обхване. Ако започна да броя песъчинките на някой плаж, по една в секунда, ще ми отнеме тринайсет дни да стигна до милион. Да стигна до милиард ще ми отнеме трийсет и една години. А тук, в този океан от газ и прах, има много милиарди, милиарди песъчинки за броене.

— Невъзможно — промълви Магнус.

— Мащабът на реалността е отвъд способностите на един смъртен ум да го проумее изцяло. Можем само да си представяме частици от нея или да създаваме метафори и абстракции, които да ни помагат, но каквото и да си въобразяваме, че сме постигнали в проумяването на всичко това, истината е, че не знаем нищо.

Загледаха мълчаливо как газът се вие в бавни спирали навътре към раждащите се звезди.

Накрая Макрос каза:

— Милиарди мили прах, падащ навътре, и с времето няколко песъчинки се събират, привличат други песъчинки, докато накрая се получи нещо по-голямо от тях, гравитацията се усилва и продължава да пада още прах и газ, което поражда налягане и в крайна сметка налягането става толкова голямо, че енергията се освобождава, създавайки…

— Звезди — довърши Магнус. — Виждаме раждането на звезди.

— Този величествен океан от звезди — каза Макрос и сцената се промени. Ярки светлинки в океана от газ и прах угаснаха, сякаш забулени с воал от сажди или рехава завеса от прозираща тъмна материя. — Тази прашна мъглявина е мястото, където се раждат слънцата като това на Мидкемия. Във вселената има милиони такива места.

— Но времето, нужно за създаването на това… — започна Миранда.

— Времето е илюзия — заяви Макрос. Посочи Пъг. — Научихме го, когато пътувахме назад във времето. Или поне това бе първият ни урок.

— Времето е илюзия ли? — попита Накор.

— Не още — каза Макрос. Държеше се като актьор на сцената на някой панаир, решен да остави пиесата да се развива с предварително определеното темпо. Махна с ръка и кръжащият газ сякаш ускори ход, започна да се движи все по-бързо и по-бързо, докато слънцето увеличаваше яркостта си. — Докато прахът пада, пространството между звездите опустява все повече. Или поне така изглежда.

— Какъв е смисълът на това, тат… — Миранда се спря. — Макрос?

Той се усмихна.

— Можеш да ме наричаш и по двата начина. Звездите стават все по-ярки и жизнени и започват да сменят цветовете си. Червени, сини, жълти, бели, мънички, неописуемо огромни, толкова много видове звезди. И подобно на онази гигантска пулсираща звезда, в тази мъглявина се образуват цели галактики.

— Защо ни показваш всичко това? — попита Магнус. — Абсолютно зашеметяващо е и си струва да се види само заради красотата му, но каква е целта ти?

— Да ви помогна да разберете залозите в тази космическа игра — рече Макрос. — Ето защо са се задействали силите зад мидкемийските богове и защо вие четиримата стоите тук с мен: защото ако се провалим в предстоящата борба, това ще изчезне.

— Ще изчезне ли? — попита Пъг.

— Всичко — звездите, световете, всяка искрица живот върху най-малката прашинка, носеща се около най-малката звезда в най-далечните кътчета на вселената — всичко това ще престане да съществува.

— Това не е просто краят на света — въздъхна Макрос. — Това е краят на всичко.

След кратка пауза Пъг попита:

— Какво да правим?

— Сега вече започваме с уроците — каза Макрос.

 

 

Небето около тях внезапно потъмня зловещо, газовите облаци застинаха неподвижно, но сега обагрени в мръсносиво и кафяво. Няколко светли точици в далечината придаваха усещане за измерения и форма, но иначе всичко бе студено и пусто.

— Ето как се предполага да свършат звездите — каза Макрос.

— Някои просто ще се свият и умрат, като угасваща свещ, докато други ще избухнат със себеунищожителна ярост и от тях ще остане само горещ газ, който се разпространява с невъобразима скорост. Той ще се носи в продължение на еони и в някакво невъзможно бъдеще ще се събере отново и ще поеме по пътя към прераждането си.

Макрос махна с ръка и небето се промени отново.

— Четвъртият кръг — каза Миранда.

Пъг кимна.

— Но Свирача каза, че той отива към края си.

— Ето как част от вселената загина от ръцете на Ужаса и ето какво ще стане с по-голямата част от нея, преди той да постигне целите си — рече Макрос.

— А какви са неговите цели? — попита Пъг. — От години се чудя.

— Всичко с времето си — отвърна Макрос. — Първо това.

Махна пак с ръка и картината се промени още веднъж.

— Звездите изглеждат различно — обади се Накор.

Макрос се засмя.

— Гледайте по-внимателно. Това не са просто звезди.

Една светла точка се уголеми, сякаш се носеха към нея, и те видяха как придобива формата на вихрещо се множество от светлини.

— Това е галактика! — възкликна Магнус.

— Всяка от тези светлинки — рече Магнус и посочи навън — е галактика. Милиарди са и във всяка от тях има милиарди звезди, а около много от тези звезди кръжат планети като Мидкемия, с живот на тях.

— Сега вече разбирам защо Коридорът на световете изглежда безкраен — каза Миранда.

— Защото е — отвърна Макрос. — „При Честния Джон“ е аномалия, място в Коридора, което обаче не е част от него, така че служи за нещо като отправна точка, център на Коридора. Но самият Коридор няма нито начало, нито край.

— Защото непрестанно се раждат звезди, което ще рече, че се раждат и планети — каза Магнус.

— Да — потвърди Макрос, доволен, че някой друг е изтъкнал това. — Така че врати се появяват, когато се раждат светове, и изчезват, когато свързаните с тях светове загинат.

— Добре де, вече ни разясни каквото искаше — намеси се Миранда, чието нетърпение започваше да избива на повърхността. — Вселената е огромно място. Може ли сега да обсъдим края на всичко, за който ни предупреждаваш?

— Точно тук нещата стават завързани — рече Макрос. — Защото колкото и да е огромна вселената… — Той махна с ръка.

— Градината! — каза Пъг.

— Където ние — ти, аз и Томас — гледахме сътворението.

— Наблюдавали сте сътворението? — попита Накор.

— Метафора — отвърна Макрос, — тъй като следващият етап от пътешествието засяга възприятието. — Погледна Миранда.

— Онова, което ми показа Свирача — поясни тя. — Перспектива.

— Има неща отвъд нашите възприятия, неща, които не можем да видим, чуем, пипнем, помиришем или вкусим, неща, за които можем само да заключаваме и гадаем. Тук Томас, Пъг и аз бяхме уловени в необикновено силно заклинание за обръщане на времето. — Макрос се усмихна при спомена. — А, за малко да забравя, с нас имаше и един много симпатичен дракон.

— Риатх — каза Пъг. — Тя наистина беше много симпатична. — После очите му се разшириха. — Тя долетя с нас в тази градина.

— Да? — попита Макрос и килна глава, сякаш чакаше да чуе още нещо.

— През един разлом в пространството.

Макрос кимна и каза:

— Драконите могат да летят през пустотата.

— Никога не съм знаел това — обади се Накор.

— Малцина го знаят. Драконите не мислят, просто го правят. Но тъй като могат, разполагаме с един от ключовете за спасението на вселената.

— А кои са другите? — попита Магнус.

— Елате с мен и ще разберете — каза Макрос и махна пак с ръка.

Внезапно се издигнаха от Градината, невероятно красив летящ парк, и се понесоха към растящия образ на сгради, алеи, дворци и паркове. Градският пейзаж се стелеше пред тях, сякаш се разгръщаше малко по малко, за да могат да го асимилират.

Кацнаха на голям, но празен булевард.

— Вечният град — каза Пъг.