Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
karisima(2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Краят на магьосника

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-511-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3517

История

  1. —Добавяне

15.
Силден

Джим Дашър се просна на земята.

Беше очаквал разлетелите се камъни и чакъл и облака хоросанов прах, когато една тежка канара се вряза в стената, зад която стоеше, само че не точно в този момент. Беше на стената заедно с рицар-маршала на Силден Джофри дю Гал, командир на града в отсъствието на силденския херцог, който сега бе с принц Едуард.

Джим беше пристигнал в града с бърз кон от Батира, след като проведе съвещание с херцога от името на принц Едуард и херцог Джеймс. Дядо му се възстановяваше и малкото му енергия бе насочена към това да попречи на граф Монтгомъри Риланонски да направи някаква глупост и да държи принц Оливър в полето северно от кралския дворец в Риланон, докато не стане изгодно за Едуард Оливър да отиде в Полята на Албалин.

Ето защо Джим Дашър сновеше пак из Кралството да изпълнява нарежданията на дядо си — а напоследък те като че ли все изискваха от него да пътува бързо до много опасни места, до които му липсваше магически достъп. Можеше да напусне Силден, когато си ще, но дългът му повеляваше да се погрижи градът да се отбранява достатъчно дълго, за да осуети плановете на Оливър.

Джим се надигна, надзърна между два зъбера на стената и каза:

— Това беше, за да ни привлече вниманието.

Застаналият на четири крака Джофри промърмори:

— Е, привлече го.

Доскоро младият войник беше адютант на стария рицар-маршал на града и получи повишението си при смъртта на стареца. Джим го харесваше. Беше умен и самоуверен, но не и надменен или винаги убеден в правотата си, и умееше да слуша. Освен това изпълняваше заповедите, без да задава ненужни въпроси — обаче задаваше нужните.

Това, което впечатляваше Джим най-силно, бе фактът, че младежът е племенник на херцога: беше очаквал да се е издигнал благодарение на семейните си връзки, а не на способностите си, и остана приятно изненадан, когато откри, че напълно заслужава поста си. Семейството му притежаваше фабрики, където Джофри бил пратен да работи от малък, затова той бе станал човек, който не се бои да си изцапа ръцете.

— А сега какво? — попита той Джим.

Джим се ухили.

— Знаеш го не по-зле от мен.

— Да — съгласи се Джофри, докато ставаше. — Но ако ти го кажеш и сбъркаме, няма аз да съм този, който ще излезе глупак.

Джим поклати глава и се усмихна. И двамата се взряха към далечния хълм, където войниците отново зареждаха требушета.

— Надявам се да е било просто късметлийски изстрел — каза Джим. — Защото ако наистина могат да улучат онова, в което се целят, сме изправени пред по-сериозен проблем, отколкото си мислехме.

— Имаме една-едничка цел — каза Джофри — и ще я постигнем.

— Ето, идва пратеникът.

Приближаваше се вестоносец в ливреята на Саладор, придружен от двама войници, единия с бяло знаме. Щом наближи стената, вестоносецът спря и извика:

— Нося ви условия!

Джофри погледна Джим и след като той му кимна, пристъпи напред, за да се покаже пред очите на пратеника. Джим остана скрит.

— Условия ли? — извика Джофри. — Единствените приемливи условия са твоят господар да сложи край на тази противозаконна атака срещу града на моя лорд суверен и да се върне в собствените си земи. Нещо повече, господарят ти трябва да прекрати всякакви други долни престъпления срещу земите, собствеността и народа на Силден, за които ще отговаря пред негово височество принц Едуард Крондорски.

— Това би трябвало да свърши работа — промърмори Джим.

— Милорд Артър, херцог на Саладор, действа по повеля на законния ни господар крал Оливър. Отворете портите и никой няма да пострада, няма да вземем никаква плячка, нито пък нечия собственост ще бъде отнета или разграбена. Законната търговия ще може да продължи и докато се спазва мирът, няма да ви бъде търсено никакво обезщетение.

— Обезщетение за какво? — промърмори Джим. — Задето не сме отворили портите си за тях още преди да пристигнат?

— Но окажете ли съпротива — продължи пратеникът, — нито един мъж, жена или дете няма да бъде пощаден. Всички сгради ще бъдат оплячкосани и всички стоки — конфискувани.

— Гадно — каза Джим. — Говори като генерал на кешийските воини псета.

— Знам, че го казва заради онези войници по стената, които могат да го чуят. Ако наистина оплячкоса Силден, Оливър ще го обеси. — Джофри посочи с палец през рамо към мъжете на палисадите и добави: — Само че те не го знаят.

— Време е да му дадем отговор — каза Джим.

Джофри извика:

— Няма да се предадем! — Обърна се към една издигната площадка върху барбикана над главната градска порта и извика: — Пускай!

Един огромен требушет, скрит от погледите зад и вдясно от портата, изстреля голяма скала, която прелетя над главите им и се вряза в саладорския строй на десетина крачки от шатрата на херцога.

— Добър изстрел — отбеляза Джим. — Това ще ти спечели един час, докато Артър премести личното си жилище по-далеч зад линиите. — Погледна към небето. Беше може би половин час след изгрев-слънце. — Очаквай големия щурм преди пладне.

— И аз съм на това мнение — съгласи се Джофри. — След колко време ще получим помощ?

— Иска ми се да можех да ти дам точен срок — отвърна Джим, — но има още някои неща, които трябва да си дойдат на мястото, а аз нямам контрол над времето. Все пак, ако всичко върви по план, очаквай кораб с развят голям зелен флаг да се появи пред очите ти до две седмици. Ще можеш ли да издържиш?

Джофри се усмихна.

— Ако не са много добри, ще издържим две седмици, а може би и по-дълго.

— Саладор не е водил война на прага на владенията си от две поколения. Артър никога не е участвал в битка, камо ли да я предвожда. Освен това боговете бдят над глупаците. — Джим сложи ръка на рамото на Джофри. — Две седмици, и с божията благословия — нито час повече.

Слезе забързано от бойниците. Според това, което знаеше Джофри, Джим Дашър бе агент на Короната и отиваше в конюшните да вземе кон, за да препусне към Батира.

Само че Джим планираше да пътува много по-бързо.

Щом се скри от чужди погледи, Джим извади цуранския глобус, който му бе дал Руфио, и го задейства. Моментално се озова в собствените си покои в риланонския дворец, отиде до вратата и я отвори.

Отвън имаше стражи, които застанаха мирно.

— Нямам повече нужда от вас — каза им той. — Свободни сте.

Те отдадоха чест и се отдалечиха бързо.

Преди два дни бе назначил няколко двойки стражи, които се сменяха през четири часа, с указанията да не позволяват на никого да го безпокои, с изключение на дядо му — който не би го направил. Джим не се бе намирал в стаята, но никой от стоящите на пост стражи не знаеше това.

Той забърза към покоите на дядо си, за да го уведоми, че обсадата на Силден е започнала. Имаше план, който, ако се увенчаеше с успех, би могъл да попречи на разкъсването на Островното кралство. Джим не беше идеалист и в никакъв случай не гледаше на своята нация като на някакъв образец за човешко управление, но знаеше, че е най-доброто, което е виждал този свят. И по-скоро би умрял, отколкото да види Островното кралство разпокъсано на шепа дребни монархии като онези в Източните кралства.

Според Джим в Мидкемия съществуваха две големи движещи сили на прогреса: Ролдем, който бе издигнал изкуствата до висини, по-рано запазени само за богатата аристокрация, и Островите, където правата на обикновения човек се смятаха за неоспорими.

Макар че с тези права често се злоупотребяваше или пък бяха пренебрегвани, все пак никъде другаде простият човек нямаше законно право да се обърне с прошение към краля. Тази Велика свобода, както я наричаха, беше крехка идея — идеята, че независимо от положението си в живота всеки човек притежава право на лична свобода, — но бе уникална за Островното кралство и нещо, за което Джим Дашър Джеймисън би рискувал живота си ежедневно.

Стигна до покоите на дядо си и изгледа въпросително стража пред вратата.

— Буден е, сър — каза стражът.

Джим почука и щом чу гласа на дядо си, влезе.

Старият херцог изглеждаше на истинската си възраст, а даже и по-стар. Беше блед и по-слаб, отколкото Джим помнеше да го е виждал. Като всеки зрял човек с възрастни родители или баби и дядовци, Джим знаеше, че някой ден ще стане свидетел на смъртта му — а той познаваше добре смъртта, често настъпваща в резултат на собствените му действия, — но реалността да види най-могъщия и непоколебим мъж, който бе познавал, принизен до бледа сянка на самия себе си, го нараняваше дълбоко.

— Какви са новините? — попита дядо му без встъпления.

— Саладор напада Силден в същия този момент, или пък ще го направи веднага щом Артър премести шатрата си извън обхвата на требушета, който Джофри е докарал скришом зад градските порти.

— Джофри?

— Дю Гал, племенникът на силденския херцог Реджиналд.

— А, този Джофри. За миг се притесних, че е Джофри, барон Монкорбие — тоя човек е пълен идиот. Познавам Дю Гал. Умно хлапе. Има бъдеще. — Старецът се оттласна с въздишка от бюрото. — Ако приемем, че който и да е от нас има бъдеще.

Джим пристъпи към дядо си да му помогне, но той отказа с махване на ръка.

— Трябва да си облека някакви прилични дрехи, момче. Не мога да водя война по нощница.

Джим се усмихна и повика слугите. Те бързо се погрижиха за стария херцог и когато бе облечен, той даде знак на внук си да дойде при него.

— Пратих вест до остатъците от нашето семейство.

Имаше няколко члена на фамилията Джеймисън, пръснати из Кралството, макар че само Джим бе приел да служи при дядо си. Баща му още в младите си години бе избрал да се посвети на търговия с Източните кралства, а братовчедът на Джим, Ричард, бе започнал военна служба в Крондор и се бе издигнал до рицар-маршал на принц Едуард, но имаше и по-далечни членове на клана, както обичаше да ги нарича дядо му.

— Ричард ще даде живота си за Едуард, не се съмнявам в това. Но някои от другите… — Той въздъхна. — Обясних им ясно, че трябва да си кротуват и да не помагат с нищо на Оливър или съюзниците му, иначе ще отговарят пред мен.

— Сигурен съм, че ще се държат прилично — каза Джим.

— В техен интерес е. Ако Оливър спечели, всеки, който носи името Джеймисън, ще има късмет, ако го оставят край пътя без пукната пара, но жив, защото повечето от нас вероятно ще ни обесят.

— Това би трябвало да ги държи в правия път.

— Можем само да се надяваме. — Херцогът седна зад бюрото, което използваше повече от трийсет години. — Хайде да поговорим за нещо доста неприятно.

— Какво? — попита Джим с усмивка, която казваше: „Като че ли досегашният разговор бе приятен“.

— Аз ще умра, момче.

Джим не каза нищо.

— Може би не днес, дори не утре, но даже Оливър да не набие главата ми на пика пред градските порти, рано или късно ще бъда призован в залите на Лимс-Крагма. Чуй какво ще ти кажа, Джим. — Той вдигна ръка, сякаш даваше клетва. — Боговете са ми свидетели, когато бях млад и с дядо ти Даш правехме какви ли не глупости за дядо ни, си мислех, че ще живея вечно. Дори когато бях на твоята възраст, си мислех, че имам пред себе си цял век. Сега осъзнавам, че колкото и дълго да живееш, винаги ще остава нещо за правене, задачи, които ще трябва да довърши друг или ще останат недовършени.

Джим кимна. Беше осъзнал това още в ранните си години, може би защото дядо му с удоволствие му разказваше за младостта си със своя брат близнак Даш.

— Всичко се свежда до следното, Джим. Вие с Ричард сте последните двама Джеймисън от значение за Короната. На теб се падна по-трудният път, по причини, които са прекалено много, за да ги изброявам. Но нито за миг не си мисли, че работата ти е останала незабелязана или неоценена. Когато тази война свърши, ако оцелеем и аз съм още жив, ще се откажа от поста си. Трябва да отстраня Монтгомъри и да назова друг, който да ме замести. Едуард ще изпълни каквото го помоля, така че ако го помоля да те направи херцог на Риланон, ще го направи.

— Избери Батира — каза Джим. — Той доказа своята лоялност, като прозря през лъжите на Чадуик и Оливър, освен това има четирима способни синове, които могат да запълнят някое място, където е необходимо: ще са ни нужни нови херцози, ако спечелим. Аз не съм създаден за работата, която вършиш ти, дядо. Не мога да седя по цял ден и да чета донесения, да търпя безкрай държавни церемонии или да слушам дърдоренето на разни глупаци по банални теми само защото това се изисква от мен. Не мога.

— Батира е човек, за когото имам високо мнение — отбеляза лорд Джеймс. — Освен това един от предците му е бил херцог на Риланон, така че имаме прецедент.

Джим се усмихна.

— Просто не ти се нрави мисълта титлата да напусне семейството след толкова много години.

Лорд Джеймс отвърна на усмивката му.

— Така е. Джеймисън е име, което си е спечелило място в летописите на Кралството. — Той въздъхна. — Макар че е малко вероятно твоят принос да бъде открит в някой том от кралската библиотека. На теб ти се падна най-неблагодарната работа, Джим. — Понижи глас. — Джими Ръчице. — Погледна през прозореца към обедното слънце. — Скоро ще стане време за обяд; остани да хапнеш с мен. — Погледна внук си. — Никой не е дал повече от теб, Джим. Не мисли, че не разбирам това. Други мъже още преди години щяха да бъдат надвити от нуждата да зарежат тази кървава работа. Някои пък щяха да се затрият или просто да се махнат.

— И на мен ми е минавало през ум да го направя — каза Джим.

— Не се и съмнявам. Без жена, без деца, без нищо, което да остане след теб.

— Кралството ще остане след мен — отвърна тихо Джим.

— Дядо ми, вече легендарният Джими Ръчицата, беше първият лорд Джеймисън, първият херцог на Крондор, после херцог на Риланон и може би най-лукавото копеле в историята на Кралството. Той беше влюбен в Кралството, Джим. Обичаше принц Арута, бащата, когото никога не бе имал, и принцеса Анита, жената, която боготвореше, и жена си, моята баба Гамина, може би единственият човек, който наистина е познавал сърцето му и въпреки това го е обичал, и той също я обичаше неизразимо заради това.

Джим бе чувал безчет истории за своя прапрадядо, но разбираше, че дядо му се опитва да му каже нещо.

— Ала от всички неща, които обичаше — приятелите, семейството, — най-силно обичаше Кралството. Умря за него и позволи жена му да умре за него, и знаеш ли защо?

— Не, сър, не знам — отвърна искрено Джим.

— Защото Кралството е идея, идеал. Първият крал решил, че този пост му е даден, за да защитава народа си, и като се има предвид колко сериозно са приемали дълга си всички Кондуин оттогава, това се е превърнало в семейна традиция — да допринасят за висшето благо на всеки поданик в границите си.

— Не ме разбирай погрешно, Ролдем е прекрасно място — продължи той. — Ако мога просто да предам целите Острови на крал Карол и да му позволя да се нагърби с управлението им, вероятно никой няма да забележи особена разлика. А сигурно ще е същото и под управлението на онзи негов син…

— Констънтайн — подсказа му Джим.

— Да, същият. Той имаше трима сина и все ги бъркам. Но в Ролдем няма Събрание на лордовете, така че ако синът на Констънтайн се окаже чудовище, никой не би могъл да му попречи да вземе трона. Лордовете на Ролдем са прекалено загрижени за собственото си благополучие, за да си мислят кое е добро за нацията, затова тяхната политика може да е още по-кървава от нашата. Имаме нужда да поддържаме близки връзки с Ролдем. В края на краищата произлизаме от общи предци, макар ролдемците да го отричат, разбира се, но ние сме спали с дъщерите им и те с нашите по времето, когато сме обикаляли тези острови с кожени канута, и всички го знаят. Но Кеш? Източните кралства? — Той въздъхна. — Не, ако позволим Кралството да падне в ръцете на Оливър, един ден ще свършим като тях, или още по-зле, като онези градове-държави долу в Новиндус. Така че какъв избор имаме?

Джим се усмихна. От всички хора на този свят вероятно обичаше най-много дядо си.

— Никакъв, разбира се.

— Именно! — отвърна херцогът.

— Тогава какво ще правим?

— Ще видим дали този твой безумен план ще сработи.

— Не виждам никаква алтернатива. — Джим седна до дядо си. — Получаваме някои странни донесения от Запада.

— Какво има пък сега?

— Нещо, свързано с елфите високо в планините на изток от Крудий.

Херцог Джеймс махна пренебрежително.

— Тогава нека елфите на изток от Крудий се тревожат за това. Ти си изучавал история не по-малко от мен и и двамата знаем, че единствената причина да имаме херцогство тук е, че малкият брат на един крал отвоювал тази част от древна Босания и въпросният крал обичал да тормози Велики Кеш. Не че одобрявам последния им опит да си го върнат, без да ни питат, но Западът винаги е носил само разходи на Кралството.

Джим кимна, макар да знаеше, че това не е вярно. Това бе обичайно оплакване, използвано в политическите игри на Кралството още от завоюването на Далечния бряг, но изобщо не беше вярно. Крудий, Островите на залеза и Ябон се издържаха сами и не струваха на Кралството дори меден петак; нещо повече, ежегодно плащаха скромен, но не и незначителен данък. Слухът се поддържаше от благородниците на Източното владение, с цел да сведат до минимум влиянието на Западното владение в двора.

— Накъде потегляш сега?

— Към Батира. Херцог Чарлз трябва да бъде уведомен за напредъка ни, а после трябва да се върна при Едуард.

— Пак с онази магическа джаджа ли?

— Де да можех — отвърна Джим. — Мога да стигна дотук, до Крондор и до Ролдем за миг, но ако искам да отида при принц Едуард, то ще е на кон, освен ако нямам подръка свободен магьосник с таланта да ме пренесе с мисъл. По залез-слънце ще напусна пристанището с бърза платноходка и ще се отправя нагоре покрай брега и оттам към Батира. С малко късмет ще зърна пристанището им след седмица. След като говоря с Чарлз, се връщам в Ролдем, а после ще се отбия тук да те видя.

— Не бери грижа за мен, момчето ми — каза лорд Джеймс и потупа една купчина документи. — Държа юздите на Монтгомъри и ако не пукясам, преди да се върнеш, всичко ще е наред.

— Този момент май не е много далеч.

Лорд Джеймс махна пренебрежително с ръка.

— Ще се оправя. Върви да си намериш магьосник. Впрочем, помниш ли онзи образ, с който се мотаеш понякога, Руфио? Вчера се отби за кратко.

— Руфио ли? — зачуди се Джим. — Какво е правил тук?

— Искаше да поговори с теб за нещо важно, но времето явно го притискаше. Затова отлетя, както прави почти винаги. — Лорд Джеймс присви очи. — Мисля, че остави в квартирата си някого със съобщение за теб. Казва се… Донато?

Джим се усмихна.

— Сещам се. Ще свърши идеална работа. Отивам да го намеря, а после, ако крал Карол може да ме приеме и да ми даде каквото ми трябва…

— Какво е то?

— В пристанището има бърз ролдемски куриерски кораб. Ако Карол ми разреши да го използвам, мога да се върна тук и да вечерям с теб, а после да отплавам със сутрешния отлив и да застигна флотата на Оливър, преди да свие и да слезе на сушата северно от Саладор. Мога да стигна до Едуард още преди Оливър да е разбрал, че не държи нито Силден, нито Саладор. — Целуна дядо си по бузата, рядък жест на привързаност. — Много отдавна не съм те наричал „дядо“, но… обичам те, дядо.

Старецът го стисна за раменете с изненадваща сила.

— Аз също те обичам, Джими Ръчице. — Потупа го по рамото. — А сега върви и помни, че дори никога никой друг да не го разбере, дядо ти знае какво си дал на този идеал, Кралството.

Окрилен от думите на дядо си, Джим излезе от покоите му и се отправи по поредица задни стълбища и запуснати коридори към един малко използван изход, където го очакваше кон. Кимна на коняря, един от неговите агенти в двореца, и без да обели и дума, хвана юздите и се метна на седлото. Щеше да се насочи право към пристанището и до залез-слънце щеше да е заобиколил южния нос на залива и да плава към Батира с попътен вятър.

Това беше абсолютно безумен план и зависеше от безброй невъзможни неща. И въпреки това, докато яздеше по една задна уличка от двореца към пристанището, Джим осъзна, че нищо няма да е от значение, ако Джофри дю Гал не успее да удържи Силден седмица-две.

 

 

— Масло! — изкрещя Джофри дю Гал, когато първата вълна стигна подножието на стените. Докато войниците отблъскваха стълбите с дълги пръти, бранителите се втурнаха напред с големи делви лепкаво масло, носени от по двама мъже, и ги изляха през стената върху стълпотворението долу.

— Факли! — извика той и хората долу запищяха, когато маслото пламна от метнатите отгоре факли.

Капитан Арман Бусико дотича до командира си и каза:

— Изтеглят се.

Загледан в горящите и умиращи мъже долу и в онези, които се отдалечаваха тичешком от стената под дъжд от стрели, Джофри отбеляза:

— Херцог Артър праща наборните си отряди и чуждите наемници срещу стените, без да мисли за цената.

— Каква цена, милорд? — попита капитанът. — Всяка смърт означава един човек по-малко, на когото ще трябва да плаща.

— Но ние губим хора и хабим стрели и масло.

— Да пратя ли хора да приберат стрелите?

— След мръкване — каза Джофри. — Отряд от не повече от десет души, облечени в черно, и да мълчат. Всеки да събере само толкова, колкото може да носи без затруднения, и да се върнат. Ако херцог Реджиналд не бе отвел със себе си всички стрелари в града… — Той сви рамене. — Ще трябва да се справим някак, докато дойде помощта.

— Помощ ли очаквате? — попита капитанът.

— Очаквам нова атака — отвърна Джофри. — Връщайте се на мястото си, капитане.

Джофри дю Гал, рицар-маршал на Силден, племенник на херцог Реджиналд и по стечение на обстоятелствата защитник на града, имаше един прост способ да се предпазва от чувството, че е притиснат от смазващи задължения — мислеше за прекалено много неща и това не му оставяше време да се притеснява. Но градът му бе под обсада вече десет дни и той благодареше на явната некомпетентност на херцог Артър от Саладор. На три пъти саладорските сили едва не бяха преодолели стената, но всеки път се оттегляха по залез-слънце. Изглежда, на Артър не му харесваше идеята да се бие нощем. Бяха изкарали три дъждовни дни и очевидно на саладорците не им харесваше да се бият и мокри. Каквато и да бе причината, Джофри се радваше на тази отсрочка. Знаеше, че трябва да издържи още няколко дни, преди да дойде помощ. Ако дойдеше.

Обиколи набързо ключовите защитни позиции и направи оценка на пораженията, нанесени от постоянния обстрел на вражеските требушети. Стените на Силден бяха древни, построени по времето, когато тук се е намирала границата на Кралството, а Саладор е бил само едно търговско градче. В североизточния край имаше слабо място, където една стара търговска порта се оказала ненужна след създаването на по-голямата източна порта при разширяването на града. Била зазидана и облицована с камък и малцина дори знаеха за съществуването й, но Джофри се тревожеше за всяка подробност. Човек можеше да обиколи цял Силден по крепостната стена, с изключение на две места, където единственият начин да стигне до барбиканите над западната и източната порта бе да слезе по едни стълби и да се изкачи по други.

Обиколката на всички укрепления отнемаше повече от час непрекъснат ход. А ако спираш да огледаш и обсъдиш положението с командирите на всеки участък, продължаваше много по-дълго.

Когато стигна до морската порта, Джофри спря и попита командващия тук сержант:

— Нещо ново?

— Не, сър — отвърна сержант Бейлс, опитен ветеран, който знаеше от какво точно се интересува командирът му. — Нито следа от кораб, приближаващ се от юг.

Джофри си свали шлема и прекара пръсти през косата си, овлажняла от топлата задушна вечер и лудешкото му търчане през последния час. Тук бе защитната позиция, която го безпокоеше най-много. Пристанището някога било здраво укрепено, също като останалата част от града, но след години на мир защитата бе останала на заден план. Едва скорошната война с Кеш бе разкрила този недостатък и едва през последните няколко месеца бяха предприети действия за защита на Силден откъм морето.

— Твърде дълго сме разчитали на флотата да ни пази, сержант.

Старият ветеран кимна.

— Няма да споря, сър.

— Сигналните огньове готови ли са?

— Проверявам готовността им на всеки пет минути — отвърна Бейлс със зловеща усмивка. — Това адски дразни хората ми.

Джофри се изкиска.

— И ти доставя голямо удоволствие, сигурен съм.

— Винаги съм казвал, че човек трябва да сграбчва всяка трошица щастие, която му попадне.

Джофри не си направи труда да казва на сержанта да стои нащрек. Нямаше нужда. Беше назначил Бейлс на този пост точно защото бе най-надеждният сержант в гарнизона.

Всеки кораб в пристанището имаше на борда си човек, чиято единствена задача се състоеше в това да гледа към мястото, където в момента стоеше на пост Бейлс. Ако в един сигнален мангал насипеха барут, щеше да изригне голям ален пламък, достатъчно ярък, за да го видят и по пладне, и да се вдигне облак червен дим. При пращане на този сигнал всеки от мъжете имаше заповед да потопи кораба, на който се намира, а после да скочи във водата и да доплува до брега.

Всеки кораб имаше в трюма си бъчва квеганско огнено масло, което щеше да се разгори толкова жежко, че да пробие дупка в дъното на кораба само за минути, най-много час. Квеганското масло гореше без въздух. Разливаше се по водата.

Всеки от мъжете знаеше, че рискува живота си, защото понякога маслото избухваше преди човек да успее да напусне кораба, а дори и да го напуснеше, можеше да се озове в обхваната от пламъци вода.

Стратегията бе проста — заливът да се превърне в лабиринт от горящи съдове, през който да не може да се промъкне нито една нашественическа флота. Да не даде достъп до пристанището на саладорските моряци, така че херцог Артър да продължи да щурмува стените. Да спечели на лорд Джеймс Риланонски и на внук му нужното време, за да докарат подкрепления и да ускорят края на тази война.

Не за първи път, откакто му бе възложена отбраната на града, Джофри се помоли на всеки бог, склонен да го изслуша, Джим Дашър Джеймисън да е знаел какво приказва.

 

 

На дванайсетия ден при изтощения рицар-маршал дотича вестоносец. Атаките на саладорската армия не секваха и по преценка на Джофри и двете страни наближаваха точката на пречупване. Сведенията на Джим Дашър, че Артър Саладорски няма да опитва традиционна обсада, защото няма време за такава, се оказаха верни. Той опитваше яростен щурм, беше изтощил защитата на Силден и се намираше на ръба на успеха. При последните две атаки саладорците бяха изкачили стените и бяха отблъснати само благодарение на суровата решителност на командира на града и бранителите. Още една такава атака, с десетина стълби, които да осигурят точки на проникване, и градът щеше да падне.

— Докладвай — каза Джофри на задъхания младеж.

— Капитан Гартън казва, че северозападната стена скоро ще бъде пробита, сър. Той полага всички усилия, но нямаме дървен материал, за да я укрепим; и още няколко попадения на вражеските требушети ще отворят дупка.

Джофри вече се бе втурнал покрай вестоносеца, който за миг замръзна от изненада, а после хукна подире му. Пътьом командирът забра двама войници за ескорт. Прекосиха западния квартал на града, като стражите му разчистваха път през тълпите, събрали се на улиците в търсене на някакво убежище.

Щом стигна до стената, Джофри видя за какво му е докладвал Гартън. Капитанът козирува и каза:

— Сигурно е имало някакъв скрит дефект в зидарията, сър.

Джофри видя няколко камъка, стърчащи навън, а там, където трябваше да ги крепят други, имаше само натрошен чакъл и пръст.

— Изглежда като набързо запушен стар пробив — каза на капитана. — Трябва да го укрепим.

— Нямаме дървен материал, сър. Използвахме всички достатъчно дълги греди, за да укрепим портите. Ако ги махнем, портите ще бъдат отслабени.

Умът на Джофри бе вцепенен от безсънието и стреса от отблъскването на три опита за пробив през последните два дни. Той огледа града, сякаш търсеше някакво вдъхновение. Виждаше пристанището в другия край на централния булевард. След секунда каза:

— Искам да пратиш бегачи до всяка порта със заповед веднага да донесат по една греда. После прати хора на пристанището да започнат да секат мачтите. Да изберат най-яките, които могат да намерят, и когато свършат, да ги докарат тук.

Капитан Гартън предаде заповедите и каза:

— Добра идея, сър.

— Стига Саладор да ни даде време да я осъществим. — Виждаше собственото си изтощение, отразено върху лицето на капитан Гартън. — Ако стената бъде пробита, искам всеки втори войник да слезе от бойниците и да се съберат тук. — Посочи една теснина в улицата зад себе си. — Прикривайте стената със стрелци от покривите. Ако врагът проникне и не го съкрушим тук, градът ще падне.

Посочи първо в едната посока, после в другата.

— Хората ти да започнат да строят барикади на ъглите на тези сгради. Ако саладорците пробият тук, искам да бъдат струпани в тази улица под обстрела на лъковете. Ако се разпръснат, градът ще падне.

Огледа се и добави:

— И намери още стрели. Ако стрелците останат без стрели, градът ще падне.

— Момчетата събират стрели в момента, сър — отвърна капитан Гартън.

— Как влизат и излизат?

— Спуснали сме въже от източния край на стената. Никой от врага не държи под око онова място, така че момчетата пълнят една кофа и ние я изтегляме. Имат заповеди, ако видят врагове, да бягат към залива и да се гмурнат във водата. Могат да преплуват над веригата на пристанището и да се върнат в града през пристанищната порта.

— Добър план — каза Дю Гал. — Да видим дали можем да издържим още два дни.

— Още два ли? — попита Гартън.

— Обещаха ми, че помощта ще пристигне след не повече от две седмици. Този срок изтича след два дни.

Изтощеният командир видя, че атаката е поутихнала — Саладор се оттегляше от стената, без съмнение за да възобнови обстрела с камъни от обсадните си машини.

— Аз ще съм в квартирата си.

— Поспете малко, сър. Ще удържим града поне колкото да подремнете.

— Благодаря, Гартън.

Рицар-маршал Джофри дю Гал се върна в пекарната, която бе превърната в импровизиран команден щаб, отпрати адютанта си и се просна на леглото, сложено до студените пещи. В пълна броня, отметнал настрани ножницата с меча си, рицар-маршалът на Силден след секунди потъна в дълбок съм.

 

 

Адютантът му го разтърси.

— Подновяват атаката, милорд!

— Кое време е?

— Съмва се, сър. Спахте цяла нощ. Успях да ви сваля меча и ботушите, но…

Дю Гал седна, махна на адютанта да му даде ботушите и ги обу. Умът му беше размътен, а очите му пареха, като че ли имаше пясък под клепачите, но звуците на битка отвън се усилваха и той бързо излезе. Щом стигна до застрашеното от пробив място, видя, че заповедите му са били изпълнени и стената е укрепена с греди. Когато я удари нов камък, тя потрепери и във въздуха се разлетя прах.

Капитан Гартън козирува и докладва:

— Изглежда, техните инженери също са забелязали, че стената тук поддава, сър.

— Колко дълго можем да издържим?

— Най-много докъм пладне, ако продължават така с обстрела.

Джофри забърза към най-близкото стълбище и се качи на стената. От тази висока позиция видя три требушета на върха на един хълм на половин миля оттам и ги видя как метнаха камъните си. Първият падна пред стената, отскочи и се блъсна леко в нея, по-голямата част от инерцията му убита от влажната почва. Вторият прелетя над стената и се вряза в някаква сграда; разнесоха се викове. Третият удари на крачки от слабото място и Джофри се обърна към Гартън, който го бе последвал.

— Искам да довършите барикадите.

— Почти са готови, сър — отвърна капитанът.

— Събери летящ отряд и го разположи в другия край на улицата, до пристанището, за да са извън обсега на тези проклети камъни. Ако врагът пробие, искам да го ударят бързо и силно, докато успеем да изтеглим още хора от стената. — Посочи теснината, която бе указал и предния ден. — Ще дадем отпор там, ако се наложи.

— Разбрано, сър. — Гартън се втурна да изпълнява заповедите.

Джофри се загледа в трите гигантски обсадни машини и му се прииска да можеше да направи излаз с един отряд и да ги изгори… Като бе почнал, защо да не си пожелае и двеста тежки кавалеристи?

Обърна се и се взря над града към пристанището. „Още един ден — помисли си, — и помощта ще пристигне“. Отхвърляше всякаква мисъл, че Джим Дашър няма да удържи на обещанието си, защото в такъв случай Силден бе обречен.

Стомахът му се стегна на възел, когато видя как придвижват още два требушета до първите три. От звуците в града разбираше, че атаките срещу западната и северозападната стена са спрели. Гартън беше прав — саладорските инженери бяха видели признаците, че стената поддава, и ги бяха изтълкували правилно. Сега съсредоточаваха атаката си върху североизточния край на града.

Прецени, че ще минат още два часа, преди воловете, теглещи тежките обсадни машини, да ги изкарат на позиция, екипите им да ги застопорят и да започнат още по-усилен обстрел.

Забърза по улицата зад стената; искаше му се тук да има истински двор, за да може да ги спре. Със същия успех можеше пак да си пожелае онези двеста кавалеристи.

Даде знак на един вестоносец, който се приближи и отдаде чест. Беше момче на не повече от единайсет.

— Заповеди за стената. Един на всеки двама да се изтегли и да си намери място да поотдъхне. Почивка два часа. После да се явят при капитан Гартън в края на тази улица откъм пристанището. Ясно ли е?

— Един на всеки двама — повтори момчето, за да е сигурно, че е разбрало правилно заповедите. — Да си почине два часа и да се яви при капитан Гартън в края на Широката улица откъм пристанището, сър.

— Точно така. Хайде, бягай.

Момчето щеше да разпространи вестта и Джофри искаше след два часа на тази улица да се съберат толкова мъже, колкото можеше да задели. Огледа се и се замисли как може да подготви по-добре бойното поле, защото бе сигурен, че тук ще се реши изходът от битката.

 

 

Цял ден петте обсадни машини мятаха огромни камъни срещу стената. През нощта камъните продължиха да се сипят и продължиха да умират хора. Джофри дю Гал държеше мъжете си в готовност. Петстотин войници чакаха на булеварда, далече от заблудени камъни и рикоширащи отломки и зидария. Когато стана ясно, че призори стената ще рухне, Джофри заповяда останалите му хора да слязат от бойниците. Нареди да изкарат напред отпочиналата колона, готова да подсили точката, в която щеше да атакува противникът. Две роти заеха позиция зад импровизираните барикади, които Дю Гал укрепваше непрестанно. Всеки саладорец, втурнал се срещу преобърнатите фургони и чували с пясък, щеше да умре, преди да е стигнал до тях, така че единствената точка на атака бе по Широката улица.

Там чакаше стена от щитове и мечове.

Внезапно стената рухна, разлетя се зидария и прах и по улиците се затъркаляха камъни. Щом прахът се разнесе, Джофри видя през пробива настъпващите саладорски войници.

Стрелците по околните покриви пускаха на сляпо стрелите си през облаците прах, а защитниците чакаха с готови за бой оръжия. После изведнъж пробивът се изпълни с нашественици, които крещяха молитви към различни богове и победни възгласи.

Стрелците обсипаха със смъртоносен дъжд вълната нашественици в жълти табарди и битката започна.

Като момче Джофри бе работил в предприятията на семейството си. Едно от тях беше лагер в планините на север, където изкара един сезон като секач. Там имаха задвижвано от муле устройство, което много приличаше на воденично колело, но вместо да мели зърно, стриваше дърво, клони и малки фиданки — превръщаше ги в стърготини и каша, които да се използват за направата на хартия. Битката тук му напомняше за онова, което ставаше, когато пъхнеш клон в онази машина.

Саладорците се хвърляха смело през пробива, за да бъдат посрещнати от залпове стрели. Вдигнали щитовете над главите си, повечето успяваха да минат през пролуката само за да се изправят срещу стена от щитове и мечове. Но не спираха да настъпват.

И умираха. Силденците им отговаряха с яростни контраатаки, изтласкваха нашествениците веднъж, дваж, триж, докато Джофри не осъзна, че са стигнали до безизходно положение.

И тогава се чу далечна тръба и саладорците се оттеглиха.

От покривите се разнесе викът на капитан Гартън да прекратят стрелбата. Джофри се обърна и видя пред себе си един изтощен войник, който едва се държеше на крака.

— Свободно — заповяда той и бе изненадан колко дрезгаво прозвуча гласът му в собствените му уши.

Появи се момче с мехове вода, по един под всяка мишница, и ги пусна да обикалят през войниците, а после изчезна, но на мястото му дойде друго. Джофри най-сетне си позволи да пие и откри, че е толкова прежаднял, че почти не може да отлепи устни от меха. Накрая все пак успя и го подаде на следващия мъж.

Чу капитан Гартън да вика:

— Идва пратеник!

Рицар-маршал Джофри дю Гал тръгна към пробива. Наложи му се да стъпва по телата на убитите. От време на време някой в купчината простенваше или изхленчваше и войниците веднага се заемаха да извлекат ранения изпод труповете.

Между телата от вътрешната и външната страна на стената имаше странна граница — част от основата на стената, висока около педя и широка шест стъпки. Джофри стъпи на нея и видя нов килим от мъртъвци, прострян отпред; повечето носеха табардите на Саладор или на наемническите части, само тук-там имаше някой бранител на Силден, паднал от бойниците горе.

Джофри спря и зачака. Двамата конници, пратеникът и придружаващият го войник с бяло знаме, спряха на двайсетина крачки, тъй като конете не искаха да стъпват по труповете. Пратеникът извика:

— Търся командира ви!

— Намерихте го — извика Дю Гал. — Аз съм рицар-маршал Джофри дю Гал. Какво искате?

— Милорд Артър, херцог на Саладор, иска преговори. Съгласен ли сте?

Джофри хвърли поглед към изтощените си мъже горе на стената и към струпаните зад пробива, после видя огромната саладорска армия да се престроява на един хълм вдясно и прецени шансовете си. Хората му имаха нужда от отдих, но това също така даваше време на Саладор да организира следващата си атака.

Погледна небето и се опита да прецени кое време е. Изглежда, бе някъде към средата на следобеда, но не можеше да определи часа. Накрая каза:

— Добре. Ще дойда под мирен флаг до ей онова дърво! — И посочи самотен бряст, издигащ се на склона на един хълм вляво.

— Милорд Артър ви кани в шатрата си, където можете да разговаряте в удобства над чаша вино.

— Благодаря на негова светлост за гостоприемството, но съм принуден да отклоня поканата. Имам много неща, за които трябва да се погрижа тук, така че ако иска да преговаряме, ще се срещнем на посоченото място. След един час!

Пратеникът се поколеба, после каза:

— Добре, милорд. Ще предам искането ви на херцога.

Двата коня се обърнаха и поеха нагоре по хълма, а Джофри се върна при пробива, където го чакаше капитан Гартън.

— Аз лично бих приел виното — рече капитанът.

— Ако нещата загрубеят, както очаквам, предпочитам да мога да изтичам бързо обратно при хората си.

— Прав сте. Не бих искал да ви пленят и командването да премине в мои ръце.

— Разбирам те. — Джофри се намръщи. — Примирие? Обещано от човек, който измени на клетвата си към Кралството и започна война?

— Времената са ужасни, милорд — отбеляза Гартън.

— Разчистете труповете. Разполагаме с около час, но мисля, че преди залез-слънце ще се бием отново. Дай храна и почивка на колкото хора можеш… и се моли.

— Моля се още от зори.

Джофри реши да инспектира други райони от града, защото знаеше, че примирието ще трае само до разговора му с херцог Артър. Оттам нататък мирът щеше да е крехко нещо, обречено да се разбие. Единственият въпрос бе кога.

 

 

След час рицар-маршал Джофри дю Гал излезе от града на кон. Придружаваше го само един човек, кавалерийски ефрейтор, който носеше бял флаг. Докато яздеха в ленив тръс нагоре по склона, двама ездачи се спускаха от билото. Пратеникът бе същият, макар че този път той носеше бялото знаме. До него яздеше човек, чиито руси кичури и богато украсена броня показваха, че е Артър, херцог на Саладор, и че наистина е такова суетно конте, както твърдеше репутацията му. Бронята му бе от полирана стомана със златна украса по раменете и шията, а шлемът му съперничеше на кралския и бе увенчан със златно перо.

Щом стигна до уговореното място, Джофри отдаде чест и каза с неутрален тон:

— Милорд.

— Тук съм, за да ви предложа условията си, сър — рече презрително херцогът.

— Какви са те, сър?

— Ще предадете града до залез-слънце. Хората ви ще сложат оръжие и ще се съберат на полето ей там. — Махна неопределено с ръка към полето на север от западната порта. — Всички оръжия и брони ще бъдат конфискувани и всички мъже на боеспособна възраст ще бъдат мобилизирани в армията ми. Всички складове и стоки ще бъдат предадени на интенданта ми.

— А в замяна? — попита дю Гал.

— Ами, разбира се, ще оставя гражданите ви живи. Могат да отидат, където си искат или да останат тук под мое управление, но ще бъдат живи. И в двата случая Силден ще бъде присъединен към Саладор и моите декрети ще бъдат закон тук. Ако окажете съпротива, всички войници ще умрат и ще разреша на моите бойци да плячкосат града. На оцелелите жени и деца ще им се иска да са умрели. Още някакви въпроси, сър?

— Разбирам — отвърна Джофри, зареял поглед към града.

— Изглеждате ми разсеян, сър — каза херцогът. — Ще получа ли отговора ви?

Джофри се надигна в стремената и се взря към нещо в пристанището. В него влизаше кораб, голям зелен флаг плющеше на вятъра на върха на главната му мачта.

Отпусна се на седлото.

— Отговорът ми е да предложа мои условия, сър.

— Едва ли сте в положение да поставяте условия — рече насмешливо Артър.

— Аз обезкървих армията ви, милорд, хората ви са гладни, наемниците ви искат плата или плячка и времето е на моя страна. Ако тръгнете срещу нас, ще изядете още бой и го знаете, иначе нямаше да водим този разговор. Всеки час, през който не превземате Силден, ви приближава до бунт в собствените ви редици. Очаквахте кратка битка и бърза капитулация, затова не дойдохте подготвени за обсада. Ако мога да говоря откровено, ваша светлост, бяхте съвсем неподготвени за нея.

Преди Артър да отрече възмутено, Дю Гал продължи:

— В крайна сметка може и да превземете Силден, но когато това стане, от армията ви няма да е останало кой знае какво. Хората ви могат да плячкосват, грабят, изнасилват и убиват, но няма да имате достатъчно сили, за да окупирате града и да го управлявате. Наемниците ви ще са първите, които ще дезертират, а останалите ви хора ще се крият през нощта, а денем ще ходят само където им е заповядано. Накратко, ще превземете града, но няма да управлявате.

Херцогът се намръщи: не очакваше да му говорят по такъв начин.

— Ето моите условия, ваша светлост. Вие ще сложите оръжие и организирано ще изтеглите армията си до Саладор, където ще се подготвите да изложите защитата си срещу обвиненията в измяна срещу личността на принц Едуард и Островното кралство.

— Каква нелепица! — извика Артър. — Канех се да предложа на вас и на офицерите ви специално място в новото ми командване. Вие се представихте възхитително в отбраната на града, но виждам, че сте непреклонен. Маршале, ако не се предадете веднага, ще се погрижа да бъдете окован във вериги и да отговаряте пред законния ни крал Оливър.

— Е, милорд, това може да се окаже проблем. Аз почти със сигурност ще бъда мъртъв, а след като бъде плячкосан, този град няма да ви предостави кой знае каква защита, пък пътят до Саладор е дълъг. Освен това няма да ви хареса онова, което ще заварите, като се върнете у дома.

— Какво искате да кажете?

— Градът ви е завзет, милорд. Ако благоволите да запазите това примирие, да речем, още ден-два, мисля, че ще получите вест, че лорд Чарлз от Батира е пристигнал с по-голямата част от армията си преди няколко дни и е превзел града ви от името на принц Едуард. — Хвърли поглед към саладорските сили, събрани на хълма. — Чудя се как ли ще реагират момчетата ви на тази новина.

— Лъжете, сър!

— Не лъжа, ваша светлост. Имате три избора. Да атакувате, да се предадете или да чакате. Аз бих ви предложил да изчакате. Моите момчета са уморени и едно топло ядене ще им дойде добре. Освен това няма да им е приятно, ако се наложи да пленят и пазят армията ви, преди да са поотдъхнали поне малко. Когато получите вест от дома, нека поговорим пак.

С тези думи Джофри обърна коня си и препусна назад, като остави херцога почти онемял. Щом влезе през портите, попита Гартън:

— Какво виждаме?

— Нищо. Армията им просто си седи и чака.

Джофри забърза към пробива и извика нагоре към стената:

— Нещо ново?

— Да, маршале. Раздвижват се… Тръгват към лагера си!

Ухилен, Джофри дю Гал, рицар-маршал на Силден, каза на старшия си капитан:

— Гартън, нахрани момчетата и се приготви да се погрижим за малко пленници.

— Пленници ли?

— Артър е загубил града си. Корабът с развятото зелено знаме е от Ролдем. Това означава, че Саладор е в ръцете на Едуард.

Някои от мъжете наблизо чуха тези думи и вестта плъзна. Надигнаха се радостни възгласи, които бяха подети и от останалите бранители на града.

— Ако забележите, че Артър се опитва да открадне някой кораб, оставете го. Ще се помъчи да се добере до Риланон и закрилата на Оливър, ако може. Знае, че ако остане тук, ще увисне на бесилото.

— А сега какво, сър?

— Сега ще чакаме.

 

 

След два дни по залез-слънце се приближи самотен ездач с бяло знаме, но не бе пратеникът. Беше сержант с табарда на Саладор и спря пред главната порта. Джофри се показа на барбикана над портата и извика надолу:

— Каква вест носите?

— Сър — каза сержантът, — лорд Артър замина. Взе офицерите с благородно потекло и личната си стража и препуснаха на изток. И сега имам под свое командване армия, но нямам заповеди.

— Какво искате?

— Не виждам добър изход от тази битка, сър, и дори да я продължа и да спечелим, не знам какво ще правя след това. Аз съм само прост войник, милорд, и знам само да изпълнявам заповеди — каквито нямам — и да се грижа хората ми да оцелеят. Тъй като в момента това е единствената ми грижа, ви моля, сър, може ли да се оттеглим с мир?

— Какво ще направите, ако ви позволя?

— Ще се върнем у дома — отговори сержантът. — Щом милорд херцогът ни изоставя, значи сме победени, дори да имаме надмощие на бойното поле.

— Вие не сте прост войник, сержант. Мога ли да узная името ви?

— Крибс, сър. Алджърнън Крибс.

— Чакайте до зазоряване и се пригответе за бунт: наемниците ви няма да са щастливи, ако им заповядате да си тръгнат без плячка. Ако ми позволите, ще ви изготвя писмо, което да дадете на когото заварите да управлява в Саладор, за да ви похваля за грижата ви за вашите хора.

— Това би било много любезно, сър.

— Значи разбираме ли се, че вражеските действия са прекратени и е гарантирано свободно преминаване за всички?

— От моя страна нямате никакви възражения, сър.

— Тогава на сутринта ще ви пратя куриер с писмото и мисля, че ще се видим пак, сержант Алджърнън Крибс, надявам се, при по-щастливи обстоятелства.

— Лек ден, сър.

Конникът пое обратно. Рицар-маршал Джофри дю Гал осъзна, че се е просълзил от облекчение, и каза:

— Гартън, погрижи се за хората. Нахрани ги и им дай почивка, после нека погребат нашите мъртви и доблестно загиналите врагове — и да се свършва с тази работа.

— Войната свърши ли? — попита Гартън.

— Само нашата малка част от нея и може пак да се бием, но няма да е днес… нито пък утре. Утре ще скърбим за загубите си и ще благодарим на боговете за добрия крал в Ролдем и за най-лукавото копеле, живяло някога, в лицето на Джим Дашър.

Без да е напълно сигурен какво има предвид рицар-маршалът с последната забележка, капитан Гартън отдаде чест и остави командира си да стои, потънал в собствените си мисли, на барбикана над западната порта на Силден, докато долу мъжете започваха да празнуват победа, дарена им от обстоятелствата, във война, която никой в Силден не желаеше.

Джофри си даде една минутка, после потисна надигащите се емоции и се стегна. Чакаше го много работа, която нямаше да се свърши сама.