Реймънд Фийст
Краят на магьосника (13)

13.
Елвандар

Бетани извика.

От половин ден крачеше по бреговете на Речната граница между Крудий и Елвандар, дома на елфите. Да влезеш неканен в Елвандар означаваше да се изложиш на голям риск. Бе викала вече няколко пъти, но й отвръщаха само горските звуци.

— Лейди Бет — каза Уил, — от изгрев-слънце викаме през реката и няма никакъв отговор. Защо просто не прекосим по онзи брод? — И посочи широката плитчина на десетина крачки нагоре по течението.

— Това не би било мъдро — обади се някакъв глас зад гърба му.

Том се завъртя толкова бързо, че за малко да падне, а ловджийската му шапка отлетя от главата му. Зад него стояха двама елфи в ловни дрехи от кафява кожа, с лъкове в ръце.

— Лейди Бет? Бетани от Карс?

— Да — отвърна Бет.

Елфът, който бе заговорил пръв, каза:

— Аз съм Калин, а това е моят приятел Еледар. Виждал съм ви веднъж, когато бяхте съвсем мъничка, но сигурно не помните. — Изглеждаше точно както би очаквала Бетани от един елф, с големи бледосини очи и светлокафява коса, която падаше до раменете му.

— Помня името, принце на Елвандар — отвърна Бет и направи реверанс, доколкото можеше с кожени панталони и лък в ръка.

— Не — каза Калин. — Кланяме се само пред майка ми. — Държането му бе дружелюбно. — Кои са спътниците ви?

Бетани представи четиримата ловци, които стояха мълчаливо. Бяха уморени и гладни от дните, прекарани по пътя, и изпитваха облекчение, че са доставили Бетани до целта й. Те по природа си бяха тихи мъже, но дните на пътуване през опасните гори ги бяха направили направо неми. Пътеките през хълмовете бяха тесни и опасни и тъй като не знаеха каква е вероятността тук да обикаля кешийски патрул, бяха решили да се придвижват пеш. Така или иначе катеренето по стръмни склонове и спускането по тесни клисури би забавило конете до ходом, но всички бяха близо до пълното изтощение.

— Какво ви води в Елвандар? — попита Калин.

— Спешна нужда да говорим с майка ви.

— Тогава добре сте дошли. Прекосете оттам. — Той посочи брода.

Бетани се обърна към четиримата ловци.

— Ако искате да се върнете при семействата си, няма нужда да идвате с мен по-нататък. Тук вече съм в безопасност.

— Жената ще се чуди дали кешийци са ми видели сметката, или някоя мечка — рече Уил. — Май по-добре да се връщам.

— И аз ще тръгна с него — обади се Едгар. — Избирам семейството си.

Двамата млади братя се спогледаха.

— Ние бихме искали да дойдем — каза Джак.

— Никога вече няма да имаме този шанс — добави Том.

Бетани се усмихна и попита Калин:

— Разрешено ли е?

— Да — отвърна принцът на Елвандар.

Двамата братя бързо изпразниха раниците си и дадоха пътните си порциони на Едгар и Уил. След като си взеха довиждане, Бетани се обърна към Калин.

— Можем да тръгваме, когато сте готови.

Калин се усмихна и тя отбеляза:

— С брат ви имате една и съща усмивка.

Усмивката на Калин се разшири.

— Срещали сте Калис?

— В Илит. Той пое на… — Тя усети как напрежението се оттича от нея и изведнъж се почувства уморена. — Дълго пътуване. Ще разкажа на вас и на майка ви заедно. Но беше добре последния път, като го видях.

Калин кимна.

— Уморена сте, а имаме още два дни, докато стигнем до двора на майка ми.

Докато прекосявала реката, Бетани каза:

— Другият елф също е добре.

И Калин, и Еледар изглеждаха озадачени.

— Другият елф ли?

— Аркан — поясни Бетани. — Висок, тъмнокос, не говори много.

— Брат ми пътува с моределски главатар? — попита Калин с най-близкото нещо до изненада, което човек може да види върху лицето на елф.

— Моределски?

— Вие ги наричате Братството на Тъмния път.

Сега пък Бетани бе изненадана.

— Но той изглежда… — Поклати глава. — Още една история, която е за ушите на майка ви. — Щом потеглиха отново, добави: — Но те се биха рамо до рамо на стените на Илит срещу кешийците.

Калин се препъна на равното, а после продължи с отмерен ход.

 

 

Два дни по-късно Бетани и двете момчета стигнаха до голяма поляна в Гората на елфите. В далечината се откри гледка, която я накара да спре. Калин сложи ръка на рамото й.

— Добре дошли в Елвандар, лейди Бетани от Карс.

От другата страна на поляната се издигаха гигантски дървета, свързани с изящни сводести мостове от клони, по които се виждаха елфи, минаващи от дънер на дънер.

Щом се приближиха повече, Бетани вдигна очи. Дървесните стволове се издигаха, докато се изгубят сред море от листа и клони. Листата бяха тъмнозелени, но тук-там се виждаше дърво със златен, сребърен и дори бял листак, които блещукаха със светлини, видими дори в сенките. Над този покров грееше късното следобедно слънце, но покровът бе толкова плътен, че Елвандар тънеше в постоянен здрач. Меко сияние обгръщаше всичко.

Докато вървяха през поляната, Бетани видя, че дървесният град на елфите е дори по-голям, отколкото смяташе първоначално. Простираше се във всички посоки и сигурно продължаваше поне миля. Онемяла от почуда, тя погледна към Том и Джак. Момчетата зяпаха кажи-речи с увиснали ченета. Накрая Джак погледна към нея.

— Много се радвам, че дойдохме, милейди.

Том можа само да кимне.

Стигнаха до стълбище, издялано в дънера на дърво — виеше се нагоре и се губеше между клоните. Заизкачваха се по него и докато подминаваха дебели клони, които служеха за пътища, виждаха навсякъде елфи. Много от тях носеха кожени доспехи като Калин, но други бяха облечени в дълги елегантни фино тъкани роби или туники в ярки наситени цветове. Бетани се зачуди на небрежното великолепие на елфските жени. Всички бяха високи и грациозни, с дълги коси, често с вплетени в тях драгоценни камъни. Тя вдигна ръка и докосна смутено собствената си коса, мръсна след седмици път.

Стигнаха до един гигантски клон и поеха по него. Калин каза:

— Дръжте се по средата. Мнозина от вашата раса имат проблеми с височината. По-добре е да гледате напред, не надолу. — Самите елфи сякаш не забелязваха колко високо над земята крачат.

Навлизаха все по-навътре, докато не стигнаха до голямо открито пространство, където кръг от дървета образуваше централен двор за Кралицата на елфите, сто клона, които се сливаха в огромна площадка. Агларана седеше на дървен трон, заобиколена от свитата си. Беше красива и царствена. Червеникавата й коса бе събрана и придържана зад островърхите й уши от златен обръч с един-единствен рубин в центъра. Носеше тъмнозелена рокля, поръбена със златно по врата, ръкавите и подгъва и пристегната в кръста със златна връв. Пръстите й бяха дълги и изящни, а на лявата си ръка имаше един-единствен пръстен, проста златна халка, венчален пръстен по човешки обичай.

От лявата й страна стоеше изумителна фигура — нито елф, нито човек, а нещо по средата, облечен в зелени гамаши и тъмнокафява туника, с прост кафяв кожен колан. Беше висок два метра и имаше поразително красиви черти, руса коса и сини очи, а когато се усмихна, лицето му заприлича почти на момчешко; но Бетани предполагаше, че би изглеждал съвсем различно, когато е гневен. От него се излъчваше чувство за мощ, далеч надхвърлящо внушителните му размери и явната физическа сила.

Той се приближи и застана пред Бет.

— Лейди Бетани — поздрави я с поклон, — от името на своята съпруга и кралица ви приветствам в Елвандар. Аз съм военният вожд Томас.

Калин се изкачи по стълбите, целуна майка си по бузата и зае по-малкия трон от дясната й страна.

Агларана се надигна да приветства Бетани, хвана я за ръцете и каза:

— Добре дошла. Изминала си дълъг път.

— Благодаря, ваше величество. Домът ви е изумителен и се радвам да го видя, но причините да дойда са ужасни и неотложни.

— Моля — каза кралицата и посочи един стол, донесен за Бетани. После нареди да отведат Джак и Том в покоите им, така че Бетани остана сама с кралския двор. — Но преди да разкажеш историята си, майка ти идва насам.

Подадоха й чаша вино и тя отпи. Майка й пристигна и двете се прегърнаха.

— Толкова се радвам да те видя — каза Бетани.

Майка й, графиня Мариан, попита:

— Някакви вести за баща ти?

— По последни данни държи здраво Карс и всички земи оттам до Проливите още са в ръцете на Кралството — отговори Бетани.

Графиня Мариан изглеждаше облекчена.

— Изглеждаш добре, майко — каза Бетани.

— Тук ни приеха много радушно и се отнасят добре с нас. Имаме лагер малко по на север. Всички от Крудий са там.

Херцогиня Каралин бе дошла с майката на Бетани и сега се приближи да я прегърне.

— Какво ново за синовете ми? — попита тя, страхувайки се да чуе отговора.

Бетани осъзна, че вестите стигат бавно до тази дълбока гора и се състоят само в онова, което би могъл да сподели някой случайно минаващ наталски щурмовак.

— Мартин и Брендан бяха добре последния път, като ги видях. Срещнали са Хал в Риланон.

Херцогинята притвори очи с облекчение и докато го правеше, Бетани осъзна, че в косата й има повече сиво, а чертите й изглеждат по-изпити, отколкото при последната им среща.

— Когато до мен стигна вестта за кончината на съпруга ми — каза тя тихо, избягвайки да назове името му в съответствие с елфската традиция да не се използват имената на покойниците, — сърцето ми бе сломено, но ако момчетата са добре…

Бетани я прегърна пак.

— Добре са. Имаме да обсъдим много неща. По-късно.

После се обърна към кралицата на елфите, лорд Томас и принц Калин и разказа подробно какво бяха видели с Мартин в Е’бар, както и за предупреждението на Майстора на Дребното знание на таредел Тандареи. Когато най-сетне свърши, кралицата й зададе няколко въпроса, а след това се обърна към Томас.

— Любими?

Томас махна на някого в края на събиращата се тълпа и се появиха двама извънредно високи елфи. Дрехите им бяха много различни от тези на останалите — туники и панталони от съвсем фин плат и кожени ботуши с прекрасна изработка, леко износени. Томас каза:

— Гуламендис, Ларомендис, двама съюзници на Тандареи, лейди Бетани от Карс.

Двамата Звездни елфи, чародеят и господарят на демони, кимнаха за поздрав на младата жена. Томас се обърна към събралите се в двора елфи.

— Имаме много за обсъждане, но новата ни гостенка е уморена. Ще се съберем отново след залез-слънце да похапнем и да поговорим. — На двамата гостуващи елфи от Е’бар каза: — Ще приемем с радост вашето мнение за новините, донесени от лейди Бетани. — И двамата сведоха глави, а Томас погледна Калин, който му кимна. — Военният съвет ще се събере сега.

Елфите, наблюдавали лейди Бетани, докато тя описваше посещението си в Е’бар, започнаха да се разотиват. Мариан каза:

— Ела. Почини си с нас и ще се върнем след залез-слънце.

Кралица Агларана кимна.

— Вървете. Знам, че вестите от дома ще са добре дошли за другите от Крудий.

Трите жени от Далечния бряг бързо бяха ескортирани надолу по поредица от виещи се стълбища, издълбани в дънерите, до земята, а после и до северния край на голямата поляна. Там откриха спретнат лагер с редици жилища от завеси, окачени на дървени пръти, които се държаха във въздуха от здрави дървени подпори.

— Нямаме голямо уединение — отбеляза херцогиня Каралин, — но се отнасят много любезно с нас.

Бегълците от Крудий се струпаха да поздравят Бетани и тя видя, че за тях са се грижили добре: раните им бяха изцерени, а те самите бяха добре нахранени, чисти и отпочинали. Засипаха я със стотици въпроси, докато накрая херцогинята не каза:

— Дайте малко време, на момичето. Нека се измие и после всички ще седнем и ще си побъбрим.

Отведоха Бетани до душа, който представляваше хитроумна система от резервоари със затоплена от слънцето вода високо горе, които захранваха куха дървена тръба, завършваща с плоска глава с пробити в нея множество дупчици. Дадоха й бурканче крем с дъх на ябълка и скоро косата й бе по-чиста, отколкото от седмици, а може би и месеци, и всяка частица мръсотия, събрана по пътя, бе премахната от тялото й. След като се подсуши с възхитително мека памучна кърпа, тя откри, че я чака прекрасна семпла синя рокля и простички, но удобни сандали.

— Ще се погрижим пътните ти дрехи да бъдат изпрани, миличка — каза майка й. — Предполагам, че много скоро ще ти се наложи да хукнеш пак към някаква друга опасност.

Бетани се усмихна. Майка й никога не бе харесвала страстта й към лова, риболова и следотърсачеството, за разлика от баща й; тя предпочиташе Бетани да се отдава на кротките „женски изкуства“ — музика, танци, бродиране, готвене и други „по-изтънчени“ начини за прекарване на времето.

— Всички ще тръгнем заедно, майко.

Чакаше я импровизиран прием. Тя си позволи да хапне малко прясна храна, макар отлично да съзнаваше, че вечерята с кралицата и двора й е само след около два часа. Братята от Илит се появиха, и двамата много по-чисти, отколкото ги бе виждала, и очевидно се наслаждаваха на своя миг на слава, докато хората ги засипваха с въпроси.

Бетани започна разказа си с изтеглянето от Крудий и капаните, поставени от Мартин по пътя, и стигна до момента, в който бяха намерили сигурно убежище в Илит. Когато свърши, осъзна, че почти е дошло време да се върнат при кралицата на елфите. Разказът й бе донесъл облекчение върху лицата на съпругите, дъщерите и любимите на войниците от гарнизона и доброволците, останали с Мартин. А малкото, които бяха загубили мъже в ранните етапи на обсадата, изглеждаха горди от спомена за своите герои въпреки избилите в очите им сълзи и разбудената наново болка.

Една елфска жена дойде да придружи Бетани, майка й и херцогинята до масата на кралицата, но преди да тръгнат, Бетани даде знак на майка си, че иска да останат насаме за мъничко.

— Трябва да ти кажа нещо.

Графиня Мариан изглеждаше угрижена, лицето й показваше, че е готова за лоши вести.

— Какво има?

— Ще се женя.

Мариан се ококори.

— Ще се жениш ли?

— Да. С Мартин ще се оженим.

— Мартин!? — възкликна майка й и лицето й помрачня. — Ти трябваше да се омъжиш за Хенри.

— На вас двамата с татко някога да ви е хрумвало да питате Хенри или мен какво желаем?

— Ние само…

— Предполагахте — довърши Бетани.

— Какво ще си помисли Хенри за това?

— Мисли, че е чудесно. Като херцог на Крудий дори ни даде благословията си.

Титлата на Хал подейства на майка й като кофа студена вода в лицето. Сега Хал беше техен господар и за да може Бетани да встъпи в законен брак, бе нужно неговото разрешение и благословията на краля. В отчаяно търсене на някакво последно възражение Мариан попита:

— Ами кралят?

— Нямаме крал — отвърна предпазливо Бетани. — А и честно казано, Хал дори няма свое херцогство.

Графиня Мариан направи точно каквото очакваше дъщеря й — изправена пред поражение, смени темата.

— Не бива да караме кралицата да чака. Ще поговорим пак за това, като се съберем с баща ти.

Бетани поклати глава и осъзна, че нищо по-малко от пряка заповед на краля няма да промени намерението на майка й един ден да я направи херцогиня на Крудий.

 

 

Вечерята съвсем не бе празнична, макар че сред присъстващите цареше спокойствие. Бетани имаше възможността да изучи кралицата, сина й и консорта й, докато се опитваше да не мисли за манията на майка си за кого трябва да се омъжи.

Кралицата бе олицетворение на грацията и чара, но в тях нямаше нищо отработено или изкуствено. Тя просто бе най-прекрасното същество, което Бетани бе виждала. След малко повече от час в нейната компания Бетани разбра защо Агларана е легендарна дори сред човешките общности в Западното владение. И все пак, въпреки насърчителното посрещане, тя не можеше да се отърси от чувството, че елфите са разтревожени не по-малко от нея от новините, които носеше от Е’бар.

Томас изглеждаше отнесен. От време на време Бетани го виждаше как се взира в пространството и сякаш се ослушва за нещо. А когато заговореше, бе, за да зададе въпроси на нея, двамата елфи от Е’бар или членовете на съвета на кралицата, двама възрастни елфи, доста сбръчкани на вид, което изглежда бе рядкост сред тяхната раса.

Към края на вечерята Томас каза:

— Лейди Бетани, ако смятате, че е време, можем да ви ескортираме до Илит, така че народът ви да се събере отново. Сега кешийците се държат на юг от Речната граница, така че няма да представляват заплаха. Херцогинята чакаше вест от Кралството, че е безопасно да си тръгне.

Тя се замисли само за миг и отвърна:

— Май така ще е най-добре, лорд Томас. Илит изпитва трудности и с радост би приел още ръце, които да помогнат за възстановяването на града, а изглежда, че завръщането в Крудий в близко бъдеще е доста малко вероятно. Колкото и щедри да бяхте към нас, трябва да се върнем при своя народ.

Когато вечерята свърши, Бетани, майка й и херцогинята бяха придружени обратно до лагера. Бетани донякъде очакваше да я поканят да остане с кралицата и съвета й, но осъзна, че по време на вечерята им е дала всяко късче информация, с което разполагаше.

Пухеният дюшек се оказа приятна промяна в сравнение с твърдата земя, която бе използвала за легло през последните няколко седмици, и тя заспа още преди майка й да дойде да й пожелае лека нощ.

 

 

След вечерята кралицата остана с Акайлия и Джанил, двамата си най-възрастни съветници, и двамата таредел, Гуламендис и Ларомендис. Самата тя, Томас и Калин не помръднаха на местата си. Акайлия беше най-старшият сред елдарите, а Джанил ръководеше Тъкачите на заклинания, откакто най-довереният съветник на кралицата, Татар, най-сетне бе потеглил на своето пътуване към Блажените острови.

След пристигането на двамата елфи от Е’бар в двора на кралицата се обсъждаше какъв е най-добрият начин да се справят със събитията, описани от братята. Типично за елфите не се взимаха прибързани решения, а подробно се разглеждаха всички възможности. Томас бе отложил полета си до Е’бар да види нещата със собствените си очи, докато не се увери, че е безопасно да напуска Елвандар.

Напоследък го измъчваха все повече сънища и чувството, което долавяше по умствената си връзка с дракона, бе обезпокоително. Беше настъпила някаква коренна промяна и той се тревожеше, че има някаква връзка, която трябва да бъде изследвана.

Томас хвърли поглед към жена си, която сведе глава в знак, че той трябва да говори пръв.

— Още мрачни вести от Е’бар — заяви Томас.

Джанил владееше могъща магия, но възрастта й вече личеше по бялата коса и крехката й фигура, която започваше да се съсухря. Гласът й обаче бе силен:

— Пратих четирима от най-добрите ни Тъкачи на заклинания в Е’бар. Да пратим ли още?

— Ако владелците на магия не достигат, не можем да сторим много — добави Акайлия. — Братовчедите ни ще трябва да потърсят контакт с хората.

— Бетани от Карс каза, че това вече е направено — отбеляза Гуламендис.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме — рече брат му.

— Може би ще трябва скоро да се върнете там — каза Томас. Облегна се в стола си и добави угрижено: — Може да се наложи всеки Тъкач на заклинания, с който разполагаме, да отиде да се бие с онова, което е затворено в Е’бар.

— Какво мислиш по въпроса, че нашият син се сражава редом с един моредел? — попита кралицата.

— Калис е уникален — отвърна Томас, — както и гледната му точка. Може би в това се крие някакъв урок.

— Моределите имат множество могъщи шамани в клановете си — подхвърли Джанил.

— Но Аркан е предводител на арданиените — каза Акайлия. — Според това, което знаем за моределската политика, те са фракция, презирана от властимащите.

— Това може да е по-маловажно, отколкото си мислим — отвърна Калин. — Ако си спомням вярно последните слухове от север, арданиените още са свързани с хамандиените, може би дори по-тясно отпреди.

— Лиалан — каза Агларана. — Тя властва над Снежните леопарди по-дълго, отколкото аз управлявам в Елвандар. Ако закриля Аркан…

— Тя е единственият моределски главатар, достатъчно силен, за да се противопостави на опита на Нараб да стане първият им крал — каза Джанил.

— Арданиените, Ледените мечки, имат шаман, Гецвая, който се смята за един от най-мъдрите и най-могъщите — обади се Акайлия.

— Ще дръзнем ли да се обърнем към моределите? — попита Агларана.

— Ако не за друго, то поне за да ги предупредим — рече Калин. — Тази заплаха от Е’бар е много по-страшна, отколкото може би подозират.

Агларана погледна сина си и каза:

— Единият ми син вече е изложен на риск, а ти си наследникът.

Томас кимна.

— Аз бих отишъл, но реакцията им към мен надали ще е много по-сърдечна.

Тогава се обади Ларомендис:

— Можем да отидем ние, ваше величество. Нашите дарби не са от голяма полза на сродниците ни в Е’бар, но засега нямаме проблеми с моределите. Ако можете да ни отведете до границите на земите им, би трябвало да ги прекосим безпрепятствено.

Калин погледна майка си и тя кимна и каза:

— Ескортирайте ги. Погрижете се да са в безопасност, докато не установят контакт, но после се върнете веднага.

Акайлия се обърна към двамата Звездни елфи.

— Ако прекарате утрешния ден с мен, ще споделя с вас каквото знаем за моределската кланова политика. Информацията може да не е достатъчно актуална, за да ви върши работа, но все е някакво начало. Сред моределите има лице, с което трябва да говорите преди всички останали — жената, която споменах, Лиалан…

Томас се усмихна на съпругата си. Утрешните поучения на Акайлия, изглежда, започваха още сега. После усмивката му помръкна.

Агларана стана от трона си и се приближи към своя съпруг.

— Какво има?

— Скоро ще трябва да замина — отвърна тъжно той.

— Драконите ли?

— Да — прошепна Томас. — Зоват ме и скоро ще трябва да замина. Никой от двамата не изрече онова, от което се бояха най-много: че може би това ще е последният път, когато той напуска Елвандар.