Реймънд Фийст
Краят на магьосника (11)

11.
В капан

Рогове и барабани разкъсаха утринната тишина.

Хал се сепна и се събуди. Двамата с Тай бяха намерили стая в „Танцуващото пони“ близо до Фермерската порта в най-южната част на града, където търсенето бе определило цена далеч по-висока от нормалната, затова Хал реши да играе ролята на беден наемник и раздели една стая с Тай. Тай бе спечелил жребия и спеше в единственото легло, докато Хал трябваше да се задоволи с одеяла и възглавница на пода.

Предния ден и двамата се бяха насладили на гореща баня и бръснене и си бяха купили чисти дрехи, а след това си устроиха прилична вечеря. Сега шумът отвън ги събуди от напълно заслужен сън.

Хал мина покрай все още замаяния Тай, отвори малкия прозорец под островърхия покрив и надникна навън. Двама мъже в саладорски ливреи крачеха по улицата и спряха два магазина по-нататък. Единият наду три пъти рога си, а другият заудря по барабана. После свирачът извика:

— По заповед на негова светлост херцог Артър, владетел на Саладор, всички бойци са мобилизирани! Ако сте между шестнайсет и петдесет лета и не страдате от немощ или недъзи, умствено здрави сте и можете да държите оръжие, сте призовани на сбор! — След това заряза официалния тон и извика: — Хайде, мърльовци, измъквайте се от леглата и тръгвайте към южната порта! Всеки годен да носи оръжие, който не се е явил пред придворния писар и бъде заловен, ще се смята за дезертьор и ще бъде обесен на градската порта! — Вдигна рога и затръби отново, а другият заудря барабана. После закрачиха по улицата, за да повторят съобщението по-нататък.

— Какво беше това? — попита полусънено Тай.

— Мобилизират ни — каза Хал и седна на края на леглото да си обуе ботушите.

— Какво? — възкликна Тай, вече напълно буден.

— Явно Артър е обявил военно положение и записва всеки мъж в боеспособна възраст във войската си. Трябва до залез-слънце да се явим на южната порта, иначе ще ни обесят като дезертьори.

Тай се прозя, после взе ризата си и каза:

— Е, предполагам, че е по-добре, отколкото да ни обесят като шпиони.

Хал го изгледа така, сякаш си е загубил ума.

— Ще мисля върху това сравнение друг път.

— Какво ще правим?

— Първо, ще скрием това злато — отвърна Хал и посочи кесията, която беше на пода до втория му ботуш. — Половината плата за една работа за трийсет души? Повечето бандити в града с радост ще ни прережат гърлата и за една десета от тази сума.

— Бая злато си е — призна Тай. — Но трябва ли ни?

— Засега да — каза Хал. — Мисля, че канцлерът се опитваше да изклинчи от договора. Ако беше осъзнал, че няма други оцелели, които ще дойдат при нас да търсят своя дял, щяхме да сме или в тъмницата на херцога, или мъртви.

— Тази мобилизация означава, че херцогът има прекалено много наемници и опълченски отряди в града, а храната, виното и златото му са на привършване. — Хал се изправи, взе портупея си от облегалката на стола и го надяна. Хвърли на Тай меча му. — И така, кое за една армия е не по-лошо от златото на ковчежника?

— Плячката — отвърна Тай.

— Правилно. — Хал се замисли. — Не може да тръгне на запад, защото не може да се изправи срещу Едуард преди пристигането на Оливър и Чадуик, а за да стане това, трябва първо вярната на Оливър флота да дойде тук… — Той млъкна. — Възнамерява да оплячкоса Силден.

Тай кимна в знак на съгласие.

— Батира не може да действа, докато не разбере дали Чадуик е тръгнал срещу него, или плава покрай него, за да се присъедини към Артър тук. Но Силден е съюзник на Батира и може да се отправи на юг, за да нападне саладорските сили в тил, ако напуснат града. Да, той трябва да смаже Силден, преди да се събере с Оливър и Чадуик, за да потеглят заедно срещу Едуард. Е, все трябваше да се започне, рано или късно.

Хал се облегна на рамката на вратата.

— Оливър не може да остане в Риланон и да заплашва двореца вечно. Ето защо Едуард чака. Едно време на острова е можело да се отглежда достатъчно храна, за да се изхранват всички, но сега две трети от храната идва от сушата. Оливър знае, че всеки западен лорд и половината от източните са с Едуард, но знае също, че ако срази Едуард с подкрепата на Чадуик, Монтгомъри няма да му се опълчи. Значи първо Силден, после Оливър и Чадуик идват в Саладор.

— Какво ще правим?

— Ще гледаме да не ни обесят днес — отвърна Хал. — Хайде. Трябва да се явим при наборния офицер на портата.

Тай свърши със събирането на вещите си и попита:

— Ами златото?

Хал му хвърли кесията.

— Скрий я някъде по себе си и се постарай да не дрънчи много.

Тай прибра кесията в дисагите си, като я уви в дрехи, и подметна:

— Не ми позволявай да изгубя следите на този кон.

Хал се ухили и поведе приятеля си надолу по стълбите, за да излязат на оживените улици на Саладор.

 

 

Недоволството на южната порта излизаше от контрол. Отряд от редовната саладорска армия стоеше в готовност с вдигнати пики, ако се наложи да бъде счупена някоя и друга глава. Три кавалерийски роти вече обикаляха по улиците, за да осигурят мотивация за непокорните наемнически групи да се разпръснат, ако им бъде заповядано. Униформите в тъмножълто и тъмночервено се виждаха на всеки ъгъл.

— Една глупост само и ще си имаме бунт — измърмори Тай.

— О, глупостта вече е налице. — Хал кимна към една каруца, преградила южната порта, с маса до нея. Зад масата седеше нервен писар, а върху каруцата стоеше прошарен сержант, който изглеждаше така, сякаш е виждал много повече кръчмарски свади, отколкото битки. Имаше широка челюст и грубо лице, а кървясалите му очи надничаха изпод рошави вежди. Шлемът му изглеждаше прекалено голям и бе килнат на една страна, което придаваше на сержанта комичен вид в пълен разрез със заплашителното излъчване, което се мъчеше да докара.

Пред масата имаше опашка от десетина души, други бързаха да се наредят зад тях и вече започваха да се обиждат и да се блъскат.

— Това няма да свърши добре — отбеляза Хал.

Тай го дръпна за ръката и кимна към едно местенце до градската стена. Промушиха се през навалицата, докато не опряха сигурно гръб в камъните на тунела зад първата група пиконосци. Тай прошепна:

— Ако започнат да размахват тези тояги, залегни.

Хал се ухили.

Сержантът крещеше заповеди през шума на тълпата.

— Това ще рече, докато херцогът не каже, че сте свободни! — Присви очи към тълпата така, сякаш едното му служеше по-добре от другото, и добави: — Всеки, който не е доволен от това, може да го обмисли в тъмницата.

Последва още мърморене. Сержантът вдигна един мях и отпи голяма глътка.

— Залагам всичкото злато в дисагите ти, че това не е вода — прошепна Хал.

— Не приемам облога — отвърна Тай. — Мога да го надуша и оттук. — Погледна Хал. — Хубавото вино не е чак толкова скъпо. Той е сержант, нали? Значи може да си го позволи.

Хал го изгледа скептично.

— Много?

— Е… — отвърна Тай. — Ако те интересува повече количеството, отколкото качеството… си прав.

Сержантът остави меха и извика:

— Повтарям заповедите за онези, които пристигат сега! — Избърса устата си с ръка. — Наредете се на опашка и кажете имената си на писаря. Ще получите указания къде да се явите. Вървете там и дайте документите си на офицера, който ви чака. Ако не можете да четете, няма значение, офицерът може.

— И така, негова светлост херцог Артър обяви подкрепата си за принц Оливър, законния наследник на трона, и събира сили да потуши бунта срещу него. — Вдигна ръка и извика: — Да живее принц Оливър!

Това бе посрещнато от тълпата с вяло мърморене, само няколко от току-що набраните бойци повториха фразата.

— И така, ако вече сте разпределени в някоя рота, намерете си скапания капитан и вървете, където ви каже той. — При тези думи няколко мъже се обърнаха и напуснаха сборището. — Останалите се наредете на опашката. Ще служите на Короната дълго, което ще рече, докато херцогът вече няма нужда от вас. Ако не ви се нрави, можете да прекарате войната в тъмницата.

— Това май вече го чухме — отбеляза Хал.

Тай кимна и попита:

— Какво ще правим?

Хал се позамисли, после се ухили.

— Аз съм Бенсън. Ти си Галтън.

Очите на Тай се присвиха.

— Какво си наумил?

— Ами, разполагаме с тяхното злато. Дай да похарчим част от него!

Промушиха се покрай сепнатите пиконосци, които изобщо не бяха осъзнали, че Тай и Хал са минали зад тях, и заобиколиха, за да се озоват зад тълпата.

— Потърси някои по-напети момчета.

— Доста жалка паплач — промърмори Тай. — Ето, онзи ей там!

Хал видя едрия мъж, когото сочеше Тай. Беше с цяла глава по-висок от околните и изглеждаше сериозно ядосан, но се въздържаше да говори.

— Достатъчно умен е да си държи езика зад зъбите — отбеляза Хал.

Проби си път през тълпата и потупа мъжа по рамото. Не беше свикнал другите да го гледат отвисоко, но в случая се получи точно така.

— Какво искаш? — попита мъжът със сдържан гняв.

— Мисля, че може би има за какво да си поговорим, друже. — Обърна се и тръгна, без да гледа дали мъжът го следва. Когато стигна до Тай, се обърна пак и видя, че го е направил. Дръпнаха се встрани от навалицата и Хал каза:

— Аз се казвам Бенсън, а този е Галтън. Ти наемник ли си?

— Скапан колар съм — отвърна здравенякът. Главата му бе покрита с гъста кафява коса, прошарена със сиво, а челюстта му изглеждаше така, сякаш е моделирана от ковач. Имаше широки рамене, тесен кръст и войнишка стойка.

— Обаче си бил войник? — попита Хал.

— Някога, в един друг живот — отвърна мъжът. — Служих в замъка в Даркмоор, но се ожених и дадох дума на жената, ме ще оставя войниклъка. Баща й имаше компания за превоз и обслужваше местните винарски изби, затова през последните двайсет години карам фургони оттам до Крондор, дотук и обратно. А сега се опитват да ме превърнат пак в скапан войник! — Вените на шията му се издуха от гняв.

— Какво правиш тук? — попита Тай.

— Получих поръчка за повече вино, отколкото превозваме обикновено за цяла година. Затова похарчих всичко, което имах, за да купя или наема фургони, коне и хора, и се отправих на път възможно най-бързо, за да докарам тук всяка бутилка, която успея да намеря в Рейвънсбърг и всички други винарски градчета около Даркмоор.

— И защо им е толкова вино? — попита Тай.

— За ранените — отвърна Хал. — Като ранят човек в корема, ако му дадеш вода, почти със сигурност ще умре. Ако му дадеш вино, има шанс да оцелее.

— Разбираш от военнополева медицина — отбеляза коларят.

— Как се казваш? — попита Хал.

— Джеремая — отвърна мъжът. Гневът му бе поутихнал и той протегна ръка.

Хал я стисна и каза:

— Колко колари имаш?

— Точно трийсет и пет. Имаме осемнайсет фургона, натоварени догоре с бъчви вино, четиристотин и петдесет броя! Докарваме ги тук и какво получавам? Парче пергамент с красивичък печат! — Размаха пръст под носа на Хал. — Взеха ми фургоните и ги откараха до казармите, а на мен ми казаха да настаня хората си колкото мога по-добре. Повечето прекараха нощта в конюшните зад мизерния хан, който намерих, а сега ни превръщат в шибани наборни войници!

— Може ли да видя този пергамент? — попита Хал.

Джеремая бръкна в туниката си и го извади. Хал го прочете: беше написан в цветист стил, набързо и почти нечетливо, но най-отдолу стоеше восъчният печат на Саладор и голям подпис със завъртулка.

— Трябва ни фалшификатор — каза Хал.

Тай се ухили.

— Мисля, че мога да намеря. Ще се видим в хана.

— Хей! — възкликна Джеремая, когато Тай се отдалечи тичешком с пергамента. — Това ми трябва, за да ми платят!

Хал сложи ръка на широкия гръден кош на коларя и заговори тихо:

— Спокойно. Никога няма да си получиш парите от херцог Артър. Повечето ти хора ще загинат, а когато всичко това свърши, Артър или ще бъде обесен за измяна, или ще наложи кожодерски данъци на всички в херцогството, за да помогне на принц Оливър да изплати военните си дългове към лихварите от Източното кралство. — Огледа се да види дали не ги подслушват, после продължи: — Ако планът ми сработи, ще се измъкнеш оттук и ще си тръгнеш към дома със злато в джобовете — е, може би не толкова, колкото ти дължат, — а хората ти ще се върнат живи и здрави при семействата си. — Погледна нагоре към едрия мъж. — Ако се налага човек да се бие, то трябва да е за собствения му дом, а не за чужди амбиции.

— Ти не си обикновен наемник, нали?

Хал се усмихна.

— Достатъчно обикновен съм, за да не искам да ме убият, докато Артър оплячкосва Силден.

Джеремая кимна.

— Виждал съм генерали да пращат наборните отряди към стената, за да запазят редовната войска за момента, в който възникне пробив.

— Събери хората си и ще се срещнем след час в „Танцуващото пони“. Разтовариха ли фургоните ви?

— Снощи още си бяха там. Тукашните войници само се моткат, никой не върши нищо. Трябваше сам да отида да дам торби със зоб на трийсет и шестте си коня и да нося вода цял час, защото обозчиите на армията бяха прекалено заети да се готвят за битка. Доколкото знам, още си стоят там.

— Върви да видиш дали е така. Ако не са разтоварили фургоните, ще е хубаво.

Джеремая тръгна, а Хал забърза обратно към „Танцуващото пони“.

 

 

От сянката на дълбока порта срещу входа на караулното една жена със закачулена роба наблюдаваше оттеглянето на Хал.

— Какво прави Хенри Кондуин в Саладор? — промърмори тя. Наруга боговете на капризния шанс. Искаше й се да бе потеглила снощи, вместо да чака до тази сутрин.

Лейди Франсиезка Сорбоз, ръководител на разузнавателната мрежа на ролдемския крал, се шмугна зад един движещ се фургон, който я скри от погледите на войниците на портата, и се стопи в града.

 

 

Хал се върна в „Танцуващото пони“ и завари Тай да седи в ъгъла с някакъв странен дребосък с прегърбени рамене и рошава брада. Дребосъкът носеше най-причудливата шапка, която Хал бе виждал — безформена капела от тъмночервено кадифе, стара, лекьосана и избеляла.

— Това е Шеридан — каза Тай. Понижи глас и добави: — Нашият фалшификатор.

Мъжът носеше много особени очила: квадратни лещи от дебел прозрачен кварц или стъкло, през които се взираше в документа, взет от Джеремая.

— Нямате нужда от мен, за да ви фалшифицирам документ и печат, приятелю — каза той, като го остави. — Този ще ви свърши чудесна работа за онова, което искате.

— Наистина ли? — попита Тай.

— Виждате ли, този документ е бил използван няколко пъти. Затова е толкова зацапан. Ние просто ще покрием подписа и печата, за да не ги повредим, после ще изстържем повечето от старото мастило и ще напишем каквото искаме. — Свали очилата и се усмихна. — Десет жълтици и ще го направя до час.

— Дадено — рече Тай. Погледна Хал и попита: — Какво искаш да пише?

— Приносителят на този документ действа по мои лични заповеди и трябва да бъдат положени всички усилия да му се съдейства по какъвто начин пожелае.

Тай се ухили.

— Достатъчно мъгляво е.

— Хм, това ще отнеме… мога да го напиша и тук — каза Шеридан. — Ще ми трябва чаша силен алкохол. Бренди или уиски ще е най-добре.

— Ще видя с какво разполагат — отвърна Хал.

Отиде до тезгяха, каза какво иска и ханджията бръкна отдолу и извади голяма порцеланова стомна. Отпуши я и наля от кехлибарената течност в една чаша. От две стъпки разстояние Хал можеше да усети лютия летлив аромат на дестилиран зърнен алкохол.

— Това не се търси много — каза мъжът.

— Разбирам защо — отвърна Хал. — Очите ми се насълзяват чак оттук.

Върна се на масата и в този момент влезе Джеремая с двама от коларите си.

— Фургоните още са, където ги оставихме. Конете газят в собствените си фъшкии и никой не ги е хранил, нито поил.

— Наистина добра новина — каза Хал. — Пийнете по едно, почакайте малко и ако имаме късмет, до няколко часа ще сме извън града.

Подаде чашата уиски на Шеридан, който подготви пергамента, като закри внимателно с парцал печата и подписа, после свали шапката си и измъкна от нея една кутийка. Отвори я и извади оттам плосък нож. Поръси върху написаното бял прах от някаква кесийка. След това наля тънка струйка по острието на ножа и почна лекичко да стърже. Буквите започнаха да избледняват.

— Не те ли е страх, че това нещо ще прогори дупки в пергамента?

Шеридан се изкиска и каза:

— Даже няма да ми стигне.

Хал стана и донесе още една чашка от питието.

— Мирише ми като маслото, дето се използва в лампите.

Шеридан взе чашката, но вместо да я излее върху ножа, я гаврътна на един дъх.

— Трябва малко време да му свикнеш — каза дрезгаво, — но си има полезни приложения.

Пред очите им буквите продължиха да се размазват и да избледняват.

— Хубавото в случая — заяви Шеридан — е, че тукашните войници са виждали достатъчно такива повторно използвани документи и вероятно изобщо няма да се замислят.

— Колко още? — попита Хал.

— Ще му трябват няколко минути да изсъхне — обясни Шеридан. — После още пет, за да напиша каквото искате.

Хал кимна на Тай и посочи към дисагите, които младежът носеше през рамо.

— Ако обичаш.

Тай извади кесията, отброи десетте жълтици и ги плъзна по масата. Шеридан ги прибра и Хал каза:

— Сега идва трудната част.

— Каква е тя? — попита Тай.

— Имаме нужда от две униформи.

Тай извъртя очи към тавана.

— Не вярвам да имаш предвид да изтичаме до интенданта на казармите и да го помолим да ни даде?

— Не. — Хал се изправи. Вдигна кесията със златото и я подаде на Джеремая. — Пази я. Това е златото, което ти обещах, но може би ще се наложи да купя едно-две неща, преди всичко да свърши.

— Ясно — отвърна Джеремая, като претегли кесията в ръка. Тежестта й явно му хареса.

Двамата младежи излязоха от хана и Тай попита:

— Откъде ще вземем униформи?

— От войници — отвърна весело Хал.

Тай извъртя очи, но не каза нищо. Хал се огледа.

— Бил ли си преди в този град?

— Един-два пъти — отвърна Тай. — Затова знам къде е Кварталът на крадците — не че това е официалното му название — и къде да питам за човек като Шеридан.

Хал се замисли за миг, после каза:

— Води.

— Какво си намислил?

— Да изчезнат двама стражи посред бял ден е трудно. А в близост до наборния пункт е просто невъзможно. Но да изчезнат в Квартала на крадците…

— Случвало се е и преди, пък и ако някой ни види, едва ли ще се разбъбри, освен ако не бъде обявена награда, което няма да стане в близките два-три дни, ако изобщо стане в цялата тази лудница. — Настроението на Тай се разведри. — Знаеш ли, идеята взе да ми харесва.

Излязоха от оживения източен пазарен район и поеха по улички с малки дюкянчета и къщи. Така нареченият Квартал на крадците се оказа точно какъвто се надяваше Хал — тъмен поради високите сгради, надвиснали над тесни улички; някога заможни домове, които сега бяха западнали и превърнати в евтини квартири под наем. Тай ги посочи.

— В Оласко на такива им викаме „жилищни казарми“. Четири-пет малки стаички в някогашна къща, във всяка от които сега живее по едно семейство. За предпочитане е да харесваш съседите си.

Зловонието, което лъхаше от улиците, бе съкрушително. Тай забеляза реакцията на Хал и каза:

— Херцог Артър не смята за нужно да ремонтира канализацията тук вече доста години, така че каквото бъде изхвърлено на улицата, си остава на улицата. — Посочи към прозорците над тях. — Ако прекарваш повечко време тук, добре е да носиш много широкопола шапка.

Хал кимна.

— Войници?

— Може да са навсякъде. — Тай се огледа, после каза: — Натам. — И посочи една по-широка улица.

— Защо натам? — попита Хал, като го последва.

— Натам има нещо като местен пазар. Точно там намерих човека, който ме отведе до Шеридан.

— Не изглежда да е обичаен пазар.

— За такъв квартал е обичаен.

Щом стигнаха до малкия пазар, Хал осъзна, че се открояват сред тълпата. Може и да не бяха облечени богато, но бяха чисти, а ботушите и оръжията им — лъснати. Докато вървяха през множеството, усещаше очи да го следят на всяка крачка.

При минаването им някои от местните търговци бързаха да приберат стоката, тъй като явно не горяха от желание да попада пред чужди очи, други просто не им обръщаха внимание, а трети даже гледаха на тях като на възможни клиенти. Хал видя хартиени пакетчета, сгънати и запечатани с восък, за които предположи, че съдържат наркотици. Тук имаше изложени всякакви дрънкулки и стоки, най-вероятно до една крадени или контрабандни. На две сергии се играеше комар, на едното място с карти, а на другото — с ашици.

Накрая Тай забеляза онова, което търсеше. Даде знак на Хал да го последва и младият херцог видя няколко улични хлапета, събрани в края на малка задънена уличка. Те се взираха в приближаващите се въоръжени мъже и не бе ясно дали гледат на тях като на хищници, или като на жертви.

Накрая едно от по-смелите момчета извика:

— Какво искате?

— Вресльо?

От задния край на групичката се показа едно дребно момче и се усмихна, щом видя Тай. Беше два пъти по-дребно от останалите и носеше туника, подходяща за много по-едро от него момче. Имаше грубо офъкана мръсна черна коса и кръгло лице.

— Тоя е свестен — каза то и другите момчета се разпръснаха. Когато тримата останаха сами, попита: — Значи Шеридан ти свърши работа, а?

— Чудесна — каза Тай. — Какво ще кажеш да изкараш още нещичко?

— Че как — отвърна Вресльо.

— Някъде наблизо има ли място, където двамата с моя приятел можем да си побъбрим дискретно с двама войници от градския гарнизон?

Вресльо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, после каза:

— Не мисля, че е много умно. Даже подкупните стражи взеха да се държат прилично, като се вдигна тая олелия покрай сбора. Повече ги интересува да не им се наложи да се справят с бунт, отколкото да припечелят малко злато, като извърнат очи в другата посока. Но пък ако питате мен, са достатъчно заети да гледат за други неща, така че можете да грабите и плячкосвате колкото си щете.

— Ами всъщност — рече Тай — ние не искаме да ги подкупваме. По-скоро да вземем назаем нещо от тях.

— Не искам да знам повече — прекъсна го Вресльо. — Колко ви трябват?

— Двама са напълно достатъчни — каза Хал. — Горе-долу с нашия ръст, ако можеш да го уредиш.

Вресльо огледа двамата с присвити очи.

— Ако сте замислили убийство или побой, аз съм вашият човек. Само че искам парите сега, две жълтици.

Две жълтици бяха заплатата за два дни на майстор занаятчия. Вресльо се беше задоволил със сребърник, за да запознае Тай с Шеридан.

— Доста е — каза Тай.

— Трябва да покажа монета на трошачите, за да ги накарам да дойдат, и те най-вероятно ще ми я вземат. Ако не свършите онова, което сте намислили, ще я задържат и ще ме търсят.

— Справедливо е при този риск — съгласи се Хал, бръкна в кесията си и измъкна две жълтици.

— Тук е не по-зле от всяко друго място — каза Вресльо. — Трошачите няма да очакват нищо хубаво и всеки, който види какво става, няма да иска да говори с никого за това. — После хукна.

— А сега? — попита Тай.

— Когато войниците се появят, ще им свалим униформите, като се постараем да не ги изцапаме с прекалено много кръв.

— Войниците или униформите?

— Униформите — отвърна сухо Хал.

След по-малко от четвърт час хората на малкия пазар се пръснаха да се крият, защото към тях тичаше малко момче, гонено от двама войници. Вресльо се втурна към Хал и Тай и се скри зад тях.

Както го бяха планирали, двамата младежи застанаха със скръстени ръце и войниците спряха.

— Предайте ни това момче! — извика единият, сержант, зачервен и задъхан от гонитбата.

Другарят му бе по-нетърпелив и сложи ръка на гърдите на Хал, сякаш искаше да го изблъска настрани.

— Няма да ходя с тия педерасти! — извика Вресльо.

Очите на сержанта се разшириха и той понечи да каже нещо, но в същия момент мечът на Тай излетя от ножницата и дръжката му се стовари в челюстта на сержанта точно под ухото му.

Хал се отдръпна леко от мъжа, сложил ръка на гърдите му, и го фрасна три пъти с юмрук в лицето. И двамата войници паднаха в несвяст.

Тай рече ухилено:

— Виждаш ли? Никаква кръв.

— Алчност и предпазливост — отбеляза Хал. — Алчността надделява кажи-речи всеки път.

— Другата ми жълтица? — обади се Вресльо.

— Какво им каза? — попита Тай.

— Казах им, че един дебел търговец е пукнал и съм успял да измъкна от кесията му само това. — Взе жълтицата, която Хал бе извадил от кесията на сержанта. — Казах им, че ако ми помогнат да преместя тлъстия му труп, ще разделя златото с тях. Когато сержантът ми грабна жълтицата, извиках, че ще намеря някой друг, и побягнах.

— Умно хлапе — рече Хал.

Бързо свалиха униформите на войниците и ги облякоха: туники, табарди и шлемове. Предположиха, че никой няма да забележи, че собствените им тъмни панталони са с по-добра изработка.

Вресльо, другите хлапета и двама неприятни на вид улични бандити се бяха събрали да гледат. Когато Хал реши, че вече приличат достатъчно на войници от градския гарнизон, се обърна към Вресльо и каза:

— Е, ние ще тръгваме.

— Какво искате да правим с тези двамата? — попита момчето.

— Да познаваш някои дърбански търговци на роби? — пошегува се Хал.

— Дърбански не, но от време на време оттук минава една банда от Джонрил. — В първия момент Хал се сепна, но после осъзна, че момчето говори за града в Кеш, а не за крепостта в Крудий, кръстена на него.

— Защо не им предложиш сделка? — попита Тай съвсем не на шега.

— Ами, обикновено това би било най-доброто решение, но както е блокиран сега градът, няма да видим търговец на роби поне няколко седмици. А ако ги скрием някъде, ще трябва да ги храним, пък има и риск да ни хванат, което ще значи бесило за всички ни.

При споменаването на бесило двамата бандити и повечето момчета решиха, че е време да се разкарат.

Вресльо се ухили.

— Нали не искате наистина да държа тези двамата, докато се появят някакви търговци на роби?

— Не — отвърна Хал и отвърна на заразната усмивка на малчугана. — Просто ги затвори някъде за известно време. — Извади кесията си и му я хвърли. — Тук трябва да има достатъчно, за да намериш кой да ти помогне. Задръжте тези двамата до вдругиден. После им сложете нещо в пиенето и ги изхвърлете призори някъде, където ще ги намерят — по бельо, вонящи на евтин ейл. Нека сами обясняват на командира си защо са в това състояние.

Вресльо се засмя.

— Това ми харесва! — Обърна се към останалите хлапаци и каза: — Хайде, момчета. Да ги отнесем при Баба и да видим къде ще ги настаним!

Осем момчета вдигнаха лежащите в безсъзнание войници за ръцете и краката и ги помъкнаха нанякъде.

— Хайде сега да идем да преместим малко фургони — каза Хал.

 

 

След два часа пред казармите се появи група колари, водени от двама войници. Джеремая и хората му почнаха методично да проверяват фургоните, конете и прикрепването на товара.

Един ефрейтор се приближи и попита:

— Какво става тук?

— Заповеди — отвърна Хал, който носеше сержантската униформа.

— Никой не ми е споменавал за никакви заповеди да се мести това вино — каза ефрейторът, като внимаваше тонът му да не прозвучи неуважително към висшестоящ.

— Сигурно канцлерът търчи дотук всеки път, когато реши да издаде някаква заповед, за да провери какво мислите вие, а, ефрейтор? — Хал постепенно повишаваше глас и накрая изкрещя званието на мъжа право в лицето му.

Ефрейторът направи крачка назад, но после се намръщи.

— Не мисля, че ви познавам, сержант, а аз познавам всички сержанти в града.

Изглежда, се канеше да повика други от казармата, но Хал бръкна под табарда си и извади фалшивите заповеди.

— Това е защото съм нов. Бях ефрейтор в Бантри. — Хал благодари на боговете, че като млад бе принуден да учи география на Кралството и знаеше разположението на всеки кралски и херцогски гарнизон. — Повишиха ме. С всичките тези наборни войници херцогът се нуждае от още сержанти. — Тикна заповедите в ръцете на ефрейтора. — Теб още ли не са те повишили?

Ефрейторът бе объркан. Въпросът на Хал отвлече вниманието му от заповедите, които той и без това не можеше да прочете. Хвърли поглед на подписа и печата най-отдолу и му ги върна.

— Не, никой не е казал нищо за повишения.

— Е, скоро ще повишат и теб — подхвърли Тай.

Всички колари вече се бяха, качили по фургоните и Хал каза:

— Направи ми услуга. Ние сме нови тук и при цялата тази бъркотия около наборните пунктове всичко ще мине по-бързо, ако с нас има позната физиономия. Как се казваш?

— Хърбърт — отвърна ефрейторът.

— Ела с мен до западната порта и ни помогни да изкараме тези мръсни животни извън градските стени. — Посочи купчините тор под фургоните. — А когато стигнем, където трябва, ще се погрижа да спомена на капитан…

— Бенет?

— Да, Бенет, колко си бил услужлив и ей така, от учтивост, да попитам защо още не са ти съобщили за повишенията.

Изражението на ефрейтор Хърбърт се промени коренно — от подозрение в благодарност.

— Разбира се, разбира се. Благодаря, сержант!

Хал посочи на Тай да изтича до последния фургон, а след това и на ефрейтора да се качи до Джеремая. След като всички бяха готови, Джеремая потегли и останалите го последваха.

Хаосът от сутринта бе поотслабнал, но по улиците още имаше много въоръжени мъже. Стигнаха до кръстовище, където свиха на запад и откриха, че половин рота войници прегражда пътя. Хърбърт извика:

— Ефрейтор Соумс! Какво става?

— Просто потушаваме малък бунт, Хърбърт. А ти накъде си тръгнал?

— Заповеди от канцлера. Трябва да изкараме този керван от града. Направи ни услуга и ни помогни да разчистим пътя, става ли?

Другият ефрейтор закрещя заповеди и строи хората си, за да разчисти път за върволицата фургони. Керванът потегли решително към затворената западна порта. Хърбърт се изправи и извика:

— Соумс! Прати едно от твоите момчета да избърза напред и да отвори портите!

Благодарение на този ескорт се движеха през града бързо. В последния участък една увита в плащ фигура скочи на последния фургон и сепна коларя. Тай хвърли поглед към нея и се усмихна.

— Лейди Франсиезка, присъединявате се към нас, а?

За първи път, откакто Тай я познаваше, тя изглеждаше изненадана.

— Знаели сте, че съм в Саладор?

— Стори ми се, че именно вие ни дебнете, докато Хал се запознаваше с Джеремая. С цялото ми уважение към ранга ви и способността ви да ми изтръгнете сърцето, без да трепнете, много е трудно човек да не забележи дама като вас.

С все така спусната качулка, тя каза на ролдемски, така че коларят да не я разбере:

— Знаеш ли, понякога приличаш на Джим Дашър много повече от баща си.

— Ще го приема като комплимент — отвърна той на същия език.

— Е, Джим посвети много време на обучението ти, така че ще ти е трудно да не мислиш като него.

Тай едва успя да скрие изненадата си.

— Няма много неща, които да не знам за операциите на Джим — каза тя и го потупа по рамото, после направи физиономия и добави: — Както и той за моите.

— Щом казвате — отвърна Тай. Отношенията му с Джим Дашър бяха една от най-строго пазените тайни в живота му. Дори баща му не подозираше, че Тай е агент на Джим.

— Накъде отивате? — попита Франсиезка, като мина отново на Кралския език.

— Към Даркмоор, или поне тези фургони отиват натам. С Хал ще спрем в Полята на Албалин.

— Добре — каза тя.

И двамата се умълчаха, когато фургоните спряха.

Капитанът на портата се приближи до Хърбърт и попита:

— Какво става тук, ефрейтор?

— Заповеди от канцлера да преместим това, сър.

— Да ги видим.

Хал подаде заповедите на Хърбърт, който на свой ред ги подаде на капитана. Той ги изгледа с раздразнение и рече:

— Едва мога да разчета тези драскулки. — Върна ги и погледна Хал. — Кой си ти?

Тай и Франсиезка се напрегнаха. Хал отвърна:

— Току-що идвам от Бантри, капитане. Повишиха ме. — Посочи Хърбърт. — Някой трябва да разбере какво е станало със заповедите на Хърбърт.

— Какви заповеди?

— Всички ги повишават — каза Хал. — При толкова много наборни войници… знам ли, може би насам пътуват заповеди вие да бъдете повишен в майор или дори генерал. А сега можем ли да си продължаваме по пътя?

Отклоняването на вниманието на капитана с намека за повишение, изглежда, свърши работа. Той им махна да минават и се обърна към собствения си сержант:

— Отивам в замъка да говоря с рицар-генерала. Ти наглеждай нещата тук.

Докато минаваха покрай объркания сержант, Хал извика:

— Погрижи се да залостиш здраво портите след нас и не пускай никого без писмени заповеди! — Потупа Хърбърт по рамото и рече: — Ти по-добре се връщай!

Вече напълно спечеленият ефрейтор отвърна:

— Благодаря, сержант! Няма да забравя това.

Като полагаше усилия да не се засмее, Джеремая каза:

— Сигурен съм, че няма да го забравиш.

Когато портите се затвориха след тях, Хал извика на Джеремая:

— Изстискай от тези бедни коне цялата бързина, на която са способни!

— Скоро ще трябва да им дадем почивка и да им намерим някаква паша. Онези идиоти са ги държали гладни цял ден. Все пак са добри животни и бързо ще се възстановят.

— Колко време им е нужно?

— Трябва да ги пасем поне час, по-добре два, а после можем да пътуваме час, час и нещо след залез-слънце. До утре ще са като нови.

— Ако Вресльо и неговите хлапаци си свършат работата, дотогава още никой няма да ни търси, така че рискът си струва.

— Сигурно ще има някакви патрули оттук до хората на принц Едуард — предупреди ги Джеремая.

— Още мога да им покажа заповедите, а ако се стигне до битка, как са твоите момчета?

— Дошло им е до гуша от всичко свързано със саладорския херцог. Ще се бият.

— Ще се опитаме да избегнем това, ако е възможно — каза Хал. — Как мислиш, че се е отразил престоят на виното?

— Не добре — отвърна Джеремая. — Но не беше особено горещо, а и тръскането по пътя е по-вредно. Но ще се тревожа за състоянието на виното, когато стигна някъде, където мога да го продам. Сега най-важното е да се приберем у дома.

— Съгласен съм — каза Хал.

* * *

Час и нещо след смрачаване фургоните спряха неразпрегнати край брода на плитка река — водата стигаше само до главините на колелата, а от двете страни на реката имаше достатъчно трева, за да могат конете да пасат до насита.

Хал беше изненадан от появата на лейди Франсиезка, но като се замисли за кратко коя е тя в схемата на нещата, реши, че появата й, където и да било не би трябвало да е шок за никого.

Той организира лагера, разположи постове, а после се приближи до огъня, където седяха Тай и Франсиезка, и каза тихо, така че коларите да не го чуят:

— Ще ми кажете ли какво правехте в Саладор, милейди?

Тя го изгледа и отвърна:

— Всъщност ще ви кажа. Да речем, че за момента сме съюзници и аз трябва да се придвижа в същата посока.

Хал помълча, после каза:

— Значи Ролдем или ще подкрепи претенциите на Едуард, или ще стои настрана. — Изучи внимателно лицето й. — Ще съобщите на Едуард, че кралят на Ролдем подкрепя претенциите му — заяви безизразно.

— Как стигнахте до това заключение? — попита тя.

— Ако Ролдем стоеше настрана, нямаше да доставите съобщението лично. Щеше да бъде пратен вестоносец до лагера на Оливър пред Риланон, а друг щеше да слезе до Саладор, да съобщи за присъствието си на Артър и да получи дипломатически достъп до Едуард. — Той въздъхна. — Значи носите съобщение, което Оливър, а следователно и Артър, не искат Едуард да чуе.

Тя помълча малко, после каза:

— По-умен сте, отколкото изглеждате.

Тай се ухили.

Дори и без обичайните си одежди и гримове, на трепкащата светлина на огъня, лейди Франсиезка бе една от най-зашеметяващите жени, които двамата младежи бяха виждали. Те знаеха, че положението й при двора на краля е много по-високо, отколкото се признаваше публично.

— Какви са новините от Ролдем? — попита Хал.

И Тай, и Франсиезка знаеха, че пита за принцеса Стефани.

— В двора всичко е наред, след като предателите бяха разобличени. Изглежда, че тримата ни нечовешки… каквито са там, са имали повече заблудени, отколкото драговолни сътрудници. Търкулнаха се няколко глави, но като цяло всичко се свеждаше до процесия от извиняващи се благородници, които повтарят обета си за вярност към короната.

— Ами принцовете? — попита Тай.

— Върнаха се към задълженията си. Приятелите ви са на своите кораби или ръководят армиите си, според изискванията на случая, а… — тя погледна Хал — принцесата е на сигурно място в лоното на семейството си. — И в опит да разведри малко атмосферата добави:

— Сигурна съм, че след всичките ви приключения вие, негодници, й липсвате.

Дори да се бе надявал на нещо повече, Хал го запази за себе си.

— Ами Джим Дашър? — попита той. — Изненадан съм, че просто не сте отнесли вестта на него и не сте оставили той да съобщи на Едуард за позицията на Ролдем.

— Щях, ако знаех как да го намеря — отвърна тя. — Но нямам представа къде е, затова на мен се падна да отнеса съобщението до принца. Всичко вървеше добре, но останах в Саладор един ден по-дълго, отколкото трябваше. Затова вместо да съм в някой хан по пътя, готова да се срещна с принц Едуард, се оказах насред град във военно положение и трябваше да търся начин да се измъкна.

— Е, късметът се усмихна на всички ни — каза Тай.

— Умно момче — отбеляза Франсиезка. Погледна Хал и добави:

— Ако някога решиш, че да си херцог не е достатъчно вълнуващо, мисля, че Джим може да направи от теб приличен агент.

— Някак си се съмнявам, че е веселба през цялото време.

— Никога не е „веселба“ — отвърна тя. — Но понякога е забавно.

— Все пак — каза Хал — твърде много хора ни разгледаха добре, за да можем някога пак да опитаме подобно нещо в Саладор.

— Както казах: умно момче.

— Би трябвало да стигнем до Албалин след три дни — каза Хал.

— Добре — отвърна Франсиезка. — Ще взема да поспя под някой от онези фургони. Някой има ли излишно одеяло?

— Сега ще проверя — каза Тай.

Когато останаха сами, Франсиезка се обърна към младия херцог:

— Това е само за твоите уши, Хал. Съжалявам за загубата на баща ти.

Той кимна. Вестта за смъртта на баща му бе стигнала до него едва след като напуснаха Ролдем с Тай, за да отведат тайно принцеса Стефани и нейната компаньонка лейди Габриела в Риланон.

— Ти си херцог на Кралството и санът ти е достатъчно висок, за да отнесеш това съобщение на Едуард. Негово величество крал Карол ще признае претенциите му и ще отхвърли тези на Оливър. Опасява се, че с Оливър на трона връзките му с Източните кралства ще изложат на риск херцогство Оласко, и нещо повече, ще представляват заплаха за Ролдем.

— Какви отстъпки желае кралят? — попита Хал.

Тя се усмихна.

— Както казах, по-умен си, отколкото изглеждаш. Поне един държавен брак между Ролдем и Островите; по-добре два. Принц Грандпри е единственият неженен брат, което означава, че трябва да си намери високопоставена херцогска дъщеря, а Стефани трябва да бъде омъжена за също толкова високопоставен херцог.

Хал скри болката, която изпита при тези думи. Той може да бе херцог, но дори Кралството още да владееше Крудий, според източните стандарти щеше да е само провинциален благородник, който заслужава внимание само поради далечната си кръвна връзка с Короната. А без херцогство беше херцог само по име и положението му щеше да е по-ниско от това на много източни графове и дори някои барони, що се отнася до политическа власт и богатство. Преглътна горчивината си и успя да промълви само:

— Е, в случай че останат живи херцози без съпруги, сигурен съм, че Едуард ще даде благословията си. Какво друго?

— Нищо. И двете кралства пострадаха сериозно от поразиите, които ни нанесоха лорд Джон Уортингтън и близнаците му в Кеш и Островите, така че не ни остана кой знае колко земя или собственост за раздаване. Освен това женитбата на две кралски особи за благородници от Островите праща силно послание на Кеш и Източните кралства, че никой не може да нападне една от нашите нации без ответна реакция и от двете. В днешни времена това само по себе си е предостатъчно. А сега ще вървя да спя. Предлагам и на теб да направиш същото. Не сме в безопасност, докато не стигнем лагера на Едуард.

Хал кимна. Тай се върна с одеяло от един от фургоните, подаде го на Франсиезка и тя стана и се отдалечи.

Двамата я изпратиха с погледи, после Тай попита:

— Коя стража поемаш?

— Първата — отвърна Хал. Тай не възрази и отиде да си легне и Хал остана сам край огъня.

Колкото и да се опитваше, не можеше да изхвърли Стефани от ума си. От мисълта, че тя ще се омъжи за друг, му призляваше.

 

 

След два дни зърнаха знамената на лагера на Едуард. Хал се надигна, за да види по-добре, и когато седна, каза:

— Развява се всяко знаме на всеки лорд от Запада. А също и на неколцина от Изтока, доколкото мога да определя по цветовете. — Посочи група знамена близо до пътя. — Виждам Малаков брод, долината на Дърони и едно-две, които не разпознавам.

Хал помълча, докато се приближат още малко, и добави:

— Тимонс… — Млъкна. — Сега разбирам защо Саладор тръгва срещу Силден. Щом Тимонс вече е обявил подкрепата си за Едуард, Артър е изправен срещу възможна атака от три страни. — Помълча малко. — Мамка му.

— Какво?

— Едуард има достатъчно военна сила, за да спечели, ако се възползва от момента, но не разполага с достатъчно гласове в Събранието.

— Струва ми се, че ако спечели войната, няма да има значение кой за какво гласува.

— Може би — каза Хал и се умълча.

Стигнаха до един пропускателен пункт и Хал скочи от водещия фургон. Предния ден двамата с Тай се бяха отървали от туниките и табардите, така че сега отново приличаха на наемни мечове. Един сержант в ливреята на Крондор — тъмносин табард, изобразяващ орел над планински връх — вдигна ръка.

— Кои сте вие?

Хал сложи херцогския си пръстен.

— Трябва да говоря с принц Едуард.

— Сериозно? — каза подигравателно сержантът, плещест мъж с подозрителен поглед.

Хал протегна ръка.

— Аз съм Хенри, херцог на Крудий.

Щом сержантът видя пръстена, отношението му се промени коренно.

Джеремая също чу титлата и изгледа ококорено Хал от капрата.

Хал му се усмихна и каза:

— Лек път до дома.

— Да… ваша светлост.

— Пуснете тези фургони — нареди Хал на сержанта. — Пътуват към Даркмоор.

— Слушам, ваша светлост — отвърна сержантът. — Ще пратя вест на негово височество.

Хал даде знак на лейди Франсиезка и Тай да дойдат с него и последва сержанта, докато един редник се втурна нагоре по хълма да докладва.

Малко по-късно стигнаха до голямата шатра, където ги чакаше сивокос мъж в прост войнишки табард на Крондор. Хал коленичи.

— Ваше величество.

Мъжът сложи ръце на раменете му и го вдигна нежно.

— Не още, млади ми приятелю.

— Праща ме лорд Джеймс — каза Хал, а после представи спътниците си. — Лейди Франсиезка носи съобщение от крал Карол, което, мисля, е добре дошло.

— Добре — промълви Едуард, докато сините му очи попиваха красивата ролдемска благородничка. — Репутацията ви бледнее пред вас, милейди. — Той протегна ръка да я въведе в шатрата. — Лорд Хенри, тук има един човек, който много ще се зарадва да ви види.

В шатрата Хал видя множество благородници, знатни люде от всички краища на Запада и няколко от Изтока, събрани около голяма маса, върху която лежеше карта на местността. С тях беше и Мартин. Лицето му грейна от радост, щом зърна Хал.

— Ти си жив!

— Както и ти — отвърна със смях Хал, докато се прегръщаха. — Кога стигна дотук?

— Преди няколко дни, с вести от Сиви кули.

— Ще си приказвате по-късно — прекъсна ги принцът. — Имаме много неща, за които да говорим, но преди всичко… — Той се обърна към събралите се благородници. — Господа, лейди Франсиезка Сорбоз, пратеничка на Ролдем.

Лейди Франсиезка направи реверанс и каза:

— Моят крал ви праща поздрави, принц Едуард, но като на свой брат крал. Той признава претенциите ви и ще ви подкрепя по всякакъв начин, който е по силите на Ролдем, освен въоръжена намеса.

Едуард се усмихна.

— Стига да не праща подобно съобщение на Оливър, подкрепата му е добре дошла.

Тази забележка бе посрещната с неловък смях, но Франсиезка каза:

— Няма такова двуличие… този път, ваше величество.

— „Височество“ е достатъчно — каза Едуард. — Малко ми е неудобно да претендирам за мантията; ще изчакам Събранието на лордовете да реши на кого ще я даде. — Посочи картата. — Ако Карол премести само няколко кораба, за да накара Оливър да си помисли хубавичко, преди да отплава с армията си до континента, това отлично би ни устроило.

— Ваше височество — обади се Хал.

— Да, херцог Хенри?

— Саладор тръгва срещу Силден.

— Какво? — възкликна един благородник, а наоколо се разнесе дружно мърморене.

Хал се приближи до картата и посочи.

— Батира праща това. — И връчи на принца писмото, дадено му от капитан Редик. — Чадуик от Ран е тръгнал да се присъедини към Оливър. Артър Саладорски се бои, че ще бъде хванат в клещи от Тимонс, долината на Дърони и Малаков брод, затова поема срещу Силден, за да си разчисти пътя. Предполагам, че Оливър иска да стовари армията си в Силден преди Батира да е тръгнал на поход, да превземе Малаков брод, а после да се приближи към вас от север.

Принцът изучи картата.

— Добра преценка.

Мартин даде знак на Хал, че иска да поговорят, затова докато принцът и съветниците му обмисляха значението на съобщението от краля на Ролдем и обета за вярност на Батира, двамата излязоха навън.

— Какви са новините? — попита Хал. — Брендан?

— Беше добре последния път, като го видях. Но го пратих по една задача.

— Къде?

— На Острова на чародея.

Хал се изненада.

— Защо?

— Защото ще имаме нужда от магьосници, и то много: на запад стават някои неща, пред които тази война тук изглежда незначителна.

Хал никак не искаше да знае какво има предвид брат му, обаче го изслуша, докато Мартин разказваше за Звездните елфи и техните беди. Когато свърши, Хал си помисли, че вероятно е прав и че събитията на запад ще определят дали задаващият се конфликт между Едуард и Оливър изобщо ще има някакво значение.