Реймънд Фийст
Краят на магьосника (1)

1.
Опустошение

Изригна хаос.

Светлина толкова ярка, че чак болеше, окъпа Пъг, докато той инстинктивно вливаше цялата си магия в предпазната черупка, която Магнус бе издигнал около тях само преди миг. Единствено фактът, че Магнус очакваше капана, попречи всички да бъдат мигновено изпарени. В момента невъобразимо мощна енергия унищожаваше всичко наоколо, рушеше дори най-твърдия гранит на основните му частици и ги разпиляваше в огнения вихър около тях.

Светлината прониза здраво стиснатите клепачи на Пъг и обагри зрението му в гневно червено-оранжево, което остави след себе си зелено-сини петна. Инстинктът го подтикваше да закрие лицето си, но той знаеше, че това ще е безполезно. Насили се да продължи да движи ръце във фигурите, нужни, за да подкрепят усилията на Магнус. Единствено магията ги предпазваше от условия, които никой смъртен не би могъл да понесе дори за миг. Самата тъкан на вселената се кривеше навсякъде около тях.

Намираха се в нещо, което изглеждаше като вътрешността на слънце. От проучванията си Пъг знаеше, че това е петото състояние на материята, освен земята, въздуха, водата и огъня, което различните магьосници наричаха по различни начини: сред тях „енергиен поток“, „плазма“ и „бушуващ огън“. Енергия толкова мощна, че разкъсваше самата същност на материята на атоми и ги преподреждаше, и този процес продължаваше, докато плазмата не падне под прага на унищожение и съзидание и яростта й най-после не секне.

Годините, през които бе усъвършенствал своето изкуство, му бяха дали безброй умения и някои от тях той използваше инстинктивно, без съзнателно усилие. Сега магическите му средства за анализ и оценка бяха претоварени от усещания, каквито не бе изпитвал никога през целия си дълъг-дълъг живот. Явно онзи, който бе подготвил капана, се бе надявал, че няма да му е по силите да издържи. Пъг подозираше, че е дело на няколко изкусни магьосници.

В ума си чу Миранда да пита:

„Добре ли сте всички?“

Накор заговори на глас:

— Има въздух. Можем да говорим. Магнус, Пъг, не гледайте. Ще ослепеете. Миранда, ние можем да погледнем.

— Опишете какво виждате — поиска Магнус от двата демона в човешка форма.

Отговори му Миранда:

— Това е ад, по-горещ от всичко в света на демоните. Унищожил е сто стъпки скала и пръст под нас и в момента се реем в мехур от енергия. Малко по-надалеч от мястото, на което стоим, пясъкът се превръща в стъкло. Вълна от свръхнагрят въздух се разширява навън с невероятна скорост и всичко, което докосне, бива изпепелено за миг. Доколкото могат да различат очите ми, всичко е огън, дим и пепел.

Само преди минута четиримата бяха изучавали магическа матрица, която явно представляваше ключалка, но се бе оказала капан.

Древните енергийни създания свен-га’ри бяха живели защитени на една спокойна ливада на върха на огромно здание, построено от мирно племе пантатийци — раса хора змии, създадена от древната Драконова господарка Алма-Лодака. За разлика от по-войнствените си събратя, тези същества бяха кротки, ученолюбиви и много приличаха на хора.

Сега тази мирна раса бе заличена. За Пъг нямаше значение, че са били създадени от безумната суета на отдавна мъртва Драконова господарка като питомци и слуги: те бяха еволюирали в нещо много по-изтънчено и той знаеше, че ще скърби за загубата им.

— Гасне — каза Накор. — Не гледайте.

Пъг продължи да стиска очи, съсредоточен върху защитната магия на сина си.

— Ти очакваше…

— … капана — довърши Магнус вместо него. — Това бе просто един от онези моменти, татко. Внезапно настръхнах и докато се усетя, вече бях хвърлил защитното заклинание. Бях си подготвил словесен спусък, дума на силата. Просто нямах представа, че капанът ще е толкова мащабен. Без твоята помощ и тази на ма… на Миранда… — Той остави мисълта недовършена.

И Пъг, и Миранда предпочетоха да не обърнат внимание на това, което му се бе изплъзнало от езика. Тя не беше майка му. Беше демон на име Детето, който освен външността на Миранда притежаваше и всичките й спомени. Беше лесно да забравиш, че това не е Миранда; преживяването бе смущаващо за всички.

Само демонът Белог, сега в облика на Накор, изглеждаше необезпокоен от положението си, и това напълно съответстваше на характера на Накор приживе: той бе човек с безгранично любопитство, който се наслаждаваше на всякакви загадки. Дори сега в гласа му се долавяше нотка на възхита:

— Неописуемо гениален капан, Пъг.

Стиснал здраво очи, Пъг отвърна:

— Склонен съм да се съглася. За какво си мислиш?

— Който и да го е измислил, е знаел, че може да бъде изследван само от съвсем ограничен брой хора — рече Накор. — Те е трябвало първо да минат през пантатийците — или като спечелят доверието им, или с груба сила. А стигнат ли до матрицата, малцина използващи магия демони, по-дребни чародеи или дори добре подготвени жреци биха могли да проумеят дори частица от сложността на тази ключалка, капан или както там мислиш за нея.

— Само Пъг — обади се Миранда.

Пъг помълча малко, после каза:

— Не. Магнус го направи. Аз опипах ключалката, но само предположих, че може да има капан. Докато се върна от Академията, той вече с лекота бе преодолял прегради, които на мен биха ми се опрели.

— Не съм сигурен… — започна Магнус.

Миранда го прекъсна.

— Това не беше пустословна похвала. Аз притежавам всички спомени и умения на майка ти, Магнус, но ти… ти си по-добър и от двама ни, имам предвид от майка ти и от баща ти.

Накор се изкиска.

— Отричаш го от доста време, момче, но в крайна сметка ти ни превъзхождаш. Нужни са ти само още малко опит и годинки.

— Струва ми се неуместно да се смеем сред целия този хаос — заяви Магнус.

Внезапно се разнесе грохот, сякаш ги бе връхлетял ураганен вятър.

— Не гледайте — напомни им Накор.

— Какво беше това? — попита Пъг.

— Мисля, че е от връщането на въздуха — рече Накор, а след миг добави: — Експлозията… Не знам дали мога да опиша това, което виждам, Пъг. Миранда?

След известна пауза тя каза:

— Това бе нещо повече от светлина и топлина. Почувствах… движение, промяна… изместване. Никога не съм се сблъсквала с нещо подобно. Не съм сигурна даже дали можем да го наречем „магия“.

— Не е номер — каза Накор, — или поне не такъв, какъвто мога да си представя. Всичко се промени.

— Как? — попита Пъг.

— Вече можете да си отворите очите, ама бавно.

Пъг го направи. Очите му се насълзиха и зрението му се замъгли. Усещаше през подметките на сандалите си странна вибрация, пронизителна и бърза, почти жужене. Премигна, за да махне сълзите, и откри, че стои приклекнал в енергийния мехур, създаден от сина му миг преди експлозията.

Извън преградата всичко бе толкова бяло, че не можеше да се различи никакъв хоризонт — нито небе горе, нито земя долу, нито пък море зад някакъв бряг. Докато очите му привикваха към яркостта, той успя да долови в нея дребни вариации, а след още миг и слаби промени в белотата, сякаш отвъд границата на мехура имаше цветове.

Рееха се на трийсет-четирийсет стъпки над дъното на кратер. Единствените остатъци земя се намираха под краката им, държани от сферата на Магнус.

— Ти ли ни държиш нависоко, синко?

— Магията. И по-добре да сме готови за грубичко приземяване, когато ни пусне. Не мога едновременно да поддържам целостта на сферата и да я местя.

— Може би аз ще успея да помогна — обади се Миранда. Затвори очи и сферата бавно се спусна и кацна на дъното на кратера.

Всичко бе ужасно объркващо за сетивата: около тях продължаваха да се леят енергии, целият видим спектър играеше бясно извън мехура. Пъг приложи лек натиск върху предпазната сфера на Магнус и тя се разшири достатъчно, за да могат всички да се изправят в цял ръст. След още няколко минути започнаха да различават подробности отвън. Ослепителната светлина бавно помръкваше и се появиха различни оттенъци на слонова кост, бледо златисто и намеци за синьо. Накрая яркото сияние угасна.

Всички примигваха, докато очите им се нагаждаха към естествената дневна светлина, която бе тъмна в сравнение с изпитаното току-що.

Пъг се огледа. Намираха се на петдесетина стъпки дълбочина, заобиколени от нещо, което приличаше на стъкло.

— Какво стана? — попита Миранда.

— Някой се опита да ни убие — отвърна Накор, този път без обичайно бодрия си тон. — Трябва да се измъкнем от тази дупка и да поогледаме.

— Безопасно ли е вече? — попита Магнус.

— Бъдете готови да се защитите и ще разберем — каза Накор. — Мисля, че за вас двамата ще е много горещо.

Магнус се взря за миг в дребничкия мъж, кимна и погледна баща си. Пъг наклони лекичко глава в знак, че е разбрал предупреждението, и двамата се обвиха в защитни заклинания, без да разменят нито дума.

Магнус затвори очи за миг и сферата около тях изчезна. Пъг клекна и докосна стъклото под нозете си.

— Странно…

— Кое? — попита Миранда.

— Енергията. Очаквах да е по-… Не съм сигурен. — Премести поглед от сина си към Миранда. — Вие и двамата сте по-умели в долавянето на естеството на магията. Това чувствате ли го като обикновена експлозия?

Миранда клекна до него.

— Дали го чувстваме като експлозия? Та ние я преживяхме! При това ужасно мощна и оглушителна! — Докосна стъклото под тях. — А, разбирам какво имаш предвид.

Магнус направи същото.

— Това не… Експлозията е била страничен ефект.

Накор изгледа тримата клекнали магьосници.

— Моля?

— Освободената енергия е била резултат от заклинание, което не е просто някакво си заклинание за мащабно унищожение — каза Магнус и се изправи. — Трябва да вървим.

Пъг махна безмълвно с ръка. Четиримата се издигнаха във въздуха и полетяха към ръба на кратера.

Магнус обясни на Накор:

— Доколкото мога да определя, заклинанието е направило две неща. Освен че унищожи всичко в доста голям радиус, ни пренесе в… не съм сигурен къде сме, но не сме на същото място, където то бе задействано.

Стигнаха до ръба на кратера и Пъг каза:

— Прав си, Магнус. Не сме там, където бяхме допреди минута.

— Къде е морето? — попита Миранда.

Погледнаха на юг. Там, където само преди минути вълните се плискаха в брега, имаше просторна полегата равнина. Зад гърба им се издигаше стръмна урва, а хълмовете по-нататък наподобяваха онова, което биха видели на Острова на змийските хора, само дето тези хълмове бяха напълно лишени от растителност — не се виждаха нито дървета, нито храсти, нито дори стръкче трева.

Опустошението бе пълно: нищичко не помръдваше, освен брулещия вятър. Навсякъде имаше пясък — тази земя бе станала пустиня още преди години. Намираха се на ръба на огромен дълбок кратер и също като кратера, земята наоколо бе разтопена от взрива и повърхността й представляваше стъкло, по което играеха цветни отблясъци: димът, пепелта и прахът вече се разнасяха, пропускайки тънки снопове слънчева светлина. Вятърът отнасяше дима на север и го разсейваше бързо. На този свят нищо не гореше, защото просто нямаше какво да гори, а разтопените скали и пясък вече се охлаждаха.

— Мисля, че още сме на същото място — каза Накор. — Тоест, на аналогично място, както когато пътувахме за Косидри. — Пъг, Магнус и Накор бяха открили, че в другите плоскости на реалността световете са идентични, или поне доколкото го позволяват различните условия на въпросната реалност. Така че където и да се намираха, този свят бе географски подобен на Мидкемия. — Но мисля, че състоянието на енергията тук скоро ще ни създаде проблеми.

Пъг кимна.

— Чувствам се малко странно — отбеляза Миранда.

— Помня как се приспособихме, когато пътувахме за света на дасатите, татко — каза Магнус.

— Но този път усещаното е… различно, забелязваш ли? — попита Пъг.

— Тук нивото й е по-високо и от света на демоните, и от Мидкемия — съгласи се Миранда. — Сякаш има прекалено много въздух, нали?

Накор направи гримаса.

— Може да ни надвие, ако не внимаваме.

Всеки от тях спретна предпазно заклинание, което ги обви отново в малък мехур защитна енергия, и това намали притока на по-мощните енергии на този свят до количество, с което телата им можеха да се справят.

— Щом нивото на енергията е по-високо — каза Магнус, — значи не сме се прехвърлили в по-долен свят. А в по-горен. Което означава…

— Че сме в първото небесно царство? — предположи Миранда.

— Явно го надценяват — пошегува се Накор, докато оглеждаше пустия пейзаж. — Дори светът на демоните предлага повече.

За миг настъпи тишина — всички оглеждаха голия свят около себе си.

Пъг погледна сина си и каза тихичко:

— Пропуснах да ти благодаря. Ако не се беше върнал…

Магнус го прегърна.

— Ти си ми баща. Колкото и да съм несъгласен с… онова, за което си говорихме… никога няма да те изоставя, когато имаш нужда от мен.

Баща и син останаха прегърнати още за миг, а после се пуснаха и пак насочиха вниманието си към настоящето. Хвърлиха поглед към Миранда и забелязаха сълзи по бузите й. Тя вдигна ръка и ги избърса, а после каза с гневен тон, който и двамата познаваха много добре:

— Проклети да са тези спомени! Знам, че не са мои! Знам го! — Скръсти ръце на гърдите си. Изкиска се горчиво и отбеляза: — Част от мен помни време, когато с удоволствие бих ви откъснала главите и бих изяла още туптящите ви сърца. — Вдигна очи и добави по-меко: — А част от мен има чувството, че никога не съм обичала някого повече от вас двамата. Само Калеб ви беше равен. — Последните думи излязоха като дрезгав шепот.

Магнус познаваше баща си достатъчно добре, за да разбере, че Пъг се бори с желанието да грабне в обятията си фигурата на бившата си жена, да утеши една личност, която всъщност не беше тук. Каза тихо:

— Не мога да те наричам „майко“. — Погледна я в очите. — Но досега не разбирах колко трудно трябва да е това за теб. — Поддавайки се на импулса, обикновено сдържаният магьосник пристъпи напред, обви ръце около демона в човешка форма и го прегърна силно за един кратък миг.

Когато се отдръпна, видя нови сълзи да се стичат по лицето на първия човек, когото бе зърнал през живота си. Разкъсваха го силни емоции и той потисна порива си да каже още нещо. Колкото и да му се искаше майка му да се върне, да е отново жива и пред него, това сигурно изобщо не можеше да се сравни с чувствата, изпитвани от баща му. Той сложи ръка на рамото на Пъг и каза:

— Трябва да се възползваме по най-добрия начин от една ужасно смущаваща и неловка ситуация. Ако се съсредоточим върху това, което е пред нас, може би онова зад нас ще се отдалечи достатъчно, за да успеем да намерим нови начини да гледаме един на друг.

Накор се ухили.

— Много мило, но забелязахте ли, че някой идва към нас?

Всички погледнаха, накъдето сочеше той и видяха, че пейзажът е започнал да се изяснява.

Към тях се приближаваше позната фигура, облечена в черна роба и сандали, вързани с конопена връв към прасците. Подпираше се на тояга. Косата на мъжа бе черна, позата му — младежка, а крачката — енергична, също както в разцвета на силите му.

За миг и четиримата бяха зашеметени. Накрая Пъг изрази неверието им на глас.

— Макрос!?

Фигурата вдигна ръка.

— Не, макар че без съмнение приличам на него.

Миранда и Накор се спогледаха и дребният комарджия попита:

— Имаш спомените на Макрос?

— Не — отвърна мъжът.

— Кой си ти? — попита Магнус.

— Нямам име. Можете да мислите за мен като за водач.

— Защо приличаш на баща ми? — попита Миранда.

Мъжът сви рамене в съвършена имитация на Макрос.

— Това е загадка, тъй като по природа съм безформен в света на смъртните. Мога само да гадая, но заключението ми е, че изглеждам като онзи, който очаквате да бъда. Праща ме Единствения, чиято Воля е Действие, само че се налага да съм във форма, с която можете да общувате.

Четиримата се спогледаха бързо, после Накор се засмя.

— Вярно е, че през по-голямата част от последните сто или повече години очаквам да видя ръката на този негодник зад всяка криволица и обрат на съдбите ни.

Другите кимнаха.

— Добре тогава, Водачо — каза Пъг. — Как да те наричаме?

— Водач ме устройва — отвърна онзи.

— Къде точно се намираме? — попита Магнус.

— В света Колген. — Водача посочи на юг. — Някога величествен океан се плискаше по тези брегове, а сега всичко тук е пораза и пустош.

— Не разбирам — рече Пъг.

— Да вървим, защото ни предстои дълъг път, ако искате някога да се върнете у дома — каза подобието на Макрос.

— Преди да тръгнем — намеси се Миранда, — можеш ли да обясниш как така приличаш на баща ми до най-малката подробност?

Водача се поколеба, после се усмихна досущ както го бе правил приживе отдавна мъртвият Черен чародей.

— Разбира се — отвърна той и направи още една пауза, също както би я направил Макрос. — Ние, които служим на Единствения, съществуваме в свят от енергия. Намираме се вечно в Блаженството, част от Единствения, докато не възникне нужда от нас, и тогава получаваме форма и плътност, както и самоличност, подходяща за целта ни; като гаранция за нашата ефективност всички спомени за предишната служба в тази роля се връщат. Така че в момента мисля за себе си като за „аз“, отделна единица, но това ще изчезне, щом се върна при Единствения в Блаженството. Аз съм енергийна абстракция, създание от светлина и топлина, ако щете, което се състои само от съзнание. Затова Единствения ми дава способността да… внуша на смъртните ви умове всяка форма и свойство, подходящи за поддържане на общуването.

— Но ние не сме смъртни — каза Накор и посочи Миранда и себе си.

— По-смъртни сте, отколкото предполагате — отвърна Водача, — тъй като аз говоря за умовете, а макар че основната ви същност е демонска, умовете ви са човешки и стават все по-човешки с всеки ден. Нещо повече, демонските ви тела се състоят от енергийни потоци, несъвършена имитация на съществата от по-горната плоскост на битието.

— И вие се превръщате в онова, което наподобявате — в известни граници, разбира се. Никога няма да се съешавате с хора и да дадете потомство, нито ще бъдете засегнати от техните болести и рани, а онези, що се борят с демонския род, още могат да ви унищожат и да върнат същността ви в Петия кръг. — Той понижи глас, като че ли се опитваше да прояви любезност. — Нито пък имате смъртна душа. Съществата, чиито спомени притежавате, са отпътували до мястото, където са били съдени, и сега или са на път към следващия стадий на съществуванието, или са върнати в Колелото на живота за още едно завъртане. Накратко, вие никога няма да сте наистина Миранда и Накор. Но сте толкова близки до тях, колкото е възможно за някое същество.

След тези думи Водача се обърна, закрачи напред и добави през рамо:

— Моля ви, трябва да извървим дълъг път и макар че времето тук не се измерва като в света на смъртните, все пак тече и колкото по-дълго оставате далеч от Мидкемия, толкова по-голяма полза извлича Противника на Единствения.

Пъг и останалите последваха Водача и Пъг каза:

— Подозирам, че ще ни кажеш каквото трябва да знаем. Но все пак би ли започнал с това защо сме тук?

— Това е лесната част — рече Водача. — Паднахте в капан. Противника отдавна чака възможност да отърве Мидкемия от вас четиримата. А да го направи наведнъж граничи с гениалност.

— Този Противник, за когото говориш — каза Накор. — Кой или какво е той?

Водачът помълча малко.

— По-лесно ще е, ако изчакаме с въпросите, докато не ви обясня какво ви е сполетяло. Вие сте от ключово значение за случващото се, но все пак сте малка частица от цялото. Ако ви дам цялата картина направо, може да ви объркам. В момента сте заседнали в реалност, която не е вашата, и не разполагате с лесен начин за връщане. С две думи, вие сте нещо като заточеници.

Четиримата се спогледаха и забързаха, за да не изостават от пъргавия му ход. След малко Пъг попита:

— Щом сме заточеници, къде отиваме?

— Да намерим някой, който може да ви помогне да се измъкнете оттук.

— Но нали каза, че този свят е само пораза и пустош?

Със съвършена имитация на усмивката на Макрос Водача отвърна:

— Вярно. Но това не значи, че е необитаем.

Пъг се замисли за миг върху тези думи, но реши, че сред хилядите въпроси, които се нуждаят от отговори, смисълът на тази гатанка може да почака.

 

 

Вървяха по дъното на отдавна изчезнало море. По едно време Миранда попита:

— Защо вървим пеш?

— Имаш ли по-добро предложение? — каза Водача.

С твърде позната самодоволна усмивка тя хвърли поглед на Пъг и изчезна.

Чуха писъка й на стотина крачки по-нататък.

Забързаха с всички сили по неравния, спечен от слънцето пясък на сухото морско дъно и бързо стигнаха до нея. Намериха я да седи с объркана физиономия, притиснала длани към слепоочията си.

— Онова, което наричате магия — каза Водача, — тук не действа по същия начин като във вашия свят.

— Ами защитните заклинания, които направихме? — попита Магнус.

— Не ви ли хрумна, че сътворихте с изненадваща лекота тези защити срещу енергийните нива на тукашния свят?

— Всъщност да, наистина беше лесно — каза Магнус.

Докато двамата с Пъг помагаха на Миранда да се изправи, Накор се изкиска.

— Различни енергийни нива, приятели — заяви кривокракият дребосък. — Ако запалите малка съдинка с масло, ще получите пламък, на който да четете. Ако рафинирате и дестилирате същото това масло и го запалите, ще получите наистина голям и горещ пламък.

— С времето би трябвало да се научите да пригаждате уменията си, така че да се прехвърляте от място на място — каза Водача. — Само че не разполагаме с това време. Или по-точно вие не разполагате. Затова ще вървим.

И тръгна отново.

— Добре ли си? — попита Пъг Миранда.

— Ако изключим, че се чувствам ужасно глупаво, да. — Тя го погледна и видя загрижеността в очите му. — Извинявай.

Пъг изпита противоречащи си желания да каже различни неща едновременно, поколеба се, после кимна.

 

 

Времето течеше, а те продължаваха да вървят. Водача им осигуряваше светлина, създаваше мостове, за да минат над огромни пропасти, и очевидно ги поддържаше живи с някаква магия, която премахваше нуждата им от храна и вода.

Но все пак имаха нужда от почивки, макар и кратки, защото в тази високоенергийна вселена силите им се възстановяваха бързо.

По време на една такава почивка Пъг попита:

— Може ли да узнаем защо си тук?

Водача отвърна:

— Тук съм, защото Единствения пожела тъй.

Пъг не можа да сдържи смеха си.

— Когато бях цурански Велик на Келеуан, на всяка моя заповед отговаряха с: „Както пожелаете, велики“… и по някаква причина това ми се струва забавно.

Щом си спомни за Келеуан, го заля тъга. Откакто действията му бяха унищожили този свят, той бе заключил дълбоко в себе си силната скръб и чувство за вина, свързани с онова ужасно решение. И все пак от време на време, обикновено когато останеше сам, те се връщаха да го измъчват.

— Как успяваш да потиснеш глада и жаждата ни? — попита Накор. — Това е много добър номер.

Водача сви рамене.

— Вселената е съзнаваща, на много нива. Моите възприятия и познание силно се различават от вашите. Каквото трябва да знам, го знам. Каквото не знам, не знам. — Пак сви рамене. — Вие сте смъртни и се нуждаете от храна и вода, затова ви осигурявам… — Махна с ръка, като че ли идеята му бе чужда и се затрудняваше да я обясни. — Просто правя така, че да сте нахранени и да сте пили… каквото е нужно. — Очите му се разшириха лекичко и той рече: — Аха, любопитство!

— Ти никога ли не си любопитен? — попита Магнус.

— Аз съм създаден с определена цел — отвърна Водача.

Накор се засмя.

— Както и всички ние.

— Само че моята цел е уникална и краткосрочна. Щом ви упътя към дома, ще съм изпълнил задачата си и ще престана да съществувам в тази форма — обясни Водача. — Ще се върна при Единствения, за да се слея отново с Блаженството.

— Кой те прати да ни намериш? — попита Магнус.

— Единствения — отвърна Водача с тон, който говореше, че би трябвало да е очевидно.

— Защо тук? — попита Накор, като се втренчи с присвити очи във Водача. — Защо не в Мидкемия, преди да унищожим един град и по-голямата част от една раса?

За секунда Водача килна глава настрани, сякаш обмисляше въпроса.

— Не знам. — Затвори очи за момент, после ги отвори пак и каза: — Ездач.

— Какъв ездач? — попита Миранда.

— Ездач. Тя беше пратена от Единствения, за да ви предупреди. — Посочи Пъг. — Но… й попречиха. — На лицето му се изписа объркване. Той стана. — Хайде. Трябва да побързаме. Времето изтича.

— Още колко път ни остава? — попита Магнус.

— Защо се разбързахме така изведнъж? — попита Миранда.

— Мога да знам само каквото трябва да знам. — Водача изглеждаше съвсем объркан. — На въпросите ви… ще бъде отговорено… когато Единствения… — Разстроен, той почти изкрещя: — Не знам защо тези неща са така! Аз съм само средство за… — Продължи с почти чужд глас: — Аз съм само средство за изразяване, преводач, ако щете, на един по-висш разум, който трябва внимателно да подбира как да ви докосне, за да не ви навреди. Липсата ви на вяра към формата, избрана от вашите умове… ме угнетява. Хайде, ще ви отведа при някого, който може би ще е по-подходящ да отговори на тези и други въпроси.

Закрачиха пак и Пъг каза:

— Помня, че когато издърпахме обратно Макрос при опита му да се възнесе в божество, той описа преживяването като „да гледаш на цялото огромно съзидание през дупка в ограда“, и докато сме го дърпали обратно, виждал все по-малко и по-малко.

— Е, и? — попита Миранда.

— По-късно обясни, че другата страна на преживяването била, че колкото повече се приближавал до оградата, толкова по-малко оставало от неговото „аз“: докато се възнасял към божественото, самоличността му гаснела, а съзнанието му растяло.

— Да — каза Водача. — Единствения би могъл просто да вложи знание в умовете ви, но това би ги съкрушило. Ако знаете, но клечите на склона на някой хълм, неспособни да помръднете, защото умът ви е увреден, това няма да е от полза за никого.

— Трудно е да се отрече! — промърмори Накор.

Продължиха с цялата възможна бързина по пресечения терен.

От време на време се изправяха пред наглед непреодолими препятствия, защото се спускаха по дълъг цели километри склон, минаващ между някога подводните планини. И все пак Водача сякаш винаги успяваше да намери път, макар и коварен.

Накрая стигнаха до един хребет и той посочи.

— Там!

В далечината се виждаше голямо плато, оградено от дълбоки пропасти. Пъг каза:

— Тези пукнатини са гигантски. Можеш ли да сътвориш толкова дълъг мост?

Преди Водача да успее да отговори, Магнус каза:

— Мисля, че аз мога да ни пренеса дотам.

Миранда го погледна.

— Сигурен ли си? Малката екскурзия, която опитах, се оказа доста болезнена.

— През цялото време се опитвах да се настроя колкото може по-добре към енергийните нива тук… — Магнус за миг млъкна и двамата разбраха, че едва не я е нарекъл „майко“. Размениха си усмивки. — Съмнявам се, че ще е безболезнено, но мисля, че бих могъл да се справя, без да пострадам сериозно. Щом виждам целта ни, рискът значително намалява.

Пък и Миранда се спогледаха, а после се взряха в Накор. Дребосъкът кимна.

— Отдавна не съм се опитвал да ти забраня да поемеш някой риск — каза Пъг и хвана ръката на Магнус. Миранда и Накор също се уловиха за ръце, а Накор се хвана и за Магнус. Пъг посегна да сграбчи ръката на Водача и откри, че е неочаквано студена.

Изведнъж се озоваха на платото, на километри от предишното си място. Пъг погледна сина си и видя, че на лицето му е изписана болка, а челото му е оросено от пот. И малкото цвят в бледата му кожа се беше отцедил. Магнус поклати лекичко глава и каза:

— Ей сега ще ми мине. Ако се наложи да го правим пак, мога да се нагодя. Не е най-лесното нагаждане, което съм правил, но не е и най-трудното.

— Ще ти повярвам на думата — рече Накор, а после посочи покрай Водача. — Кой е онзи?

Водача дори не се обърна да погледне, но отговори:

— Това е Пепан Трижди проклетия. — И без нито дума повече изчезна.

Създанието пред тях бе по-чуждо от всяко, което бяха виждали, а в демоничната си форма Накор и Миранда бяха виждали много. Той, ако полът му можеше да бъде определен, бе най-окаяната твар, която е срещал нечий взор. Главата му бе три пъти по-голяма от тази на нормален човек, но тялото му бе крехко и изглеждаше, че едва я крепи. Шкембето му се издуваше толкова напред, че както бе седнал, се виждаха само най-долните части на кльощавите му крака, а ръцете му бяха почти съсухрени.

Лицето му бе издължено, от почти плешиво теме до дълга широка челюст, а по средата му имаше нос, покрит с брадавици и струпеи. От влажните бледосини очи, заобиколени с болезнена жълтевина, се лееше непрестанен поток от сълзи, а от дебелите му устни се стичаха пенести лиги.

— Виждала съм и по-тежки случаи — тихо каза Миранда.

— Не, не си. Аз съм по-стар от теб — каза Накор.

Създанието сякаш не ги забелязваше, докато Пъг не се приближи до него.

— Ти ли си Пепан?

— Водача тъй каза — сопна се ядосано съществото. — Виждаш ли някой друг тук?

Накор пристъпи напред. Неутолимото му любопитство бе изтласкало всякакви опасения.

— Защо те наричат Трижди проклетия?

— Слушай и трупай мъдрост, смъртни! — извика създанието. — В този свят някога аз бях мъж сред мъжете, крал сред кралете, могъщ и богат, мъдър и красив. Седях ли на тронове и тръпнеха ли поданиците пред красотата ми? Да! Притежавах ли всичко, що човек би могъл да желае? Да!

Пъг видя, че Миранда се кани да го прекъсне, и поклати глава, за да покаже, че иска да чуе тази история: може би от нея щеше да извлече някакво знание.

— В своето високомерие почнах да заговорнича, с цел да се издигна над богатството и могъществото, които имах, да се възнеса в небесата и да потърся място сред боговете.

Накор се ухили и кимна.

— Продължавай.

— В суетата си създадох машини за унищожение, надминаващи всичко в историята на моя народ. Покорявах нации, за да събера могъщи армии. Победените ми служеха или умираха. А после, в десетата година от царуването си, дойдох тук, до Небесната палатка, и поведох ордите си по Пътя на боговете, към върха на най-високата планина на този свят!

Накор се огледа, защото се намираха върху нещо, което навремето е било подводно плато.

— Не виждам никаква планина, Пепан.

— Океанът я отми, понеже в мига щом доближих Небесните двери, за да си поискам дължимото като най-нов сред боговете, те вдигнаха цялата планина и хиляди от моите войници паднаха с писъци към смъртта си. А после заради суетата ми боговете ме проклеха, като заличиха всяко знание за мен, пометоха хората ми в морето, докато аз бях прикован към същата тази планина. Слушах писъците им и молбите им за милост, докато накрая не настъпи тишина.

— Тогава разбрах цената на суетата, може би най-тежкия от всички грехове, тъй като останах да чакам сам в продължение на еони, докато водата отмиваше самите скали, към които бях прикован. Морето се превърна в мой дом и аз заживях в него. — Той замълча за момент. — А горе времето течеше — аз го съзнавах само смътно, чрез намеци, донасяни до мен от изменчивите приливи. Странно парче тъкан, кост, не приличаше на нищо, което бях виждал, доплува и аз го грабнах. Зачудих се кой ли го е изтъкал и що за създания крачат сега по света над мен. Пазех това парче плат, докато не избеля от морската сол и не се разпадна… Веднъж един кораб мина точно над мен и затъмни бледата слънчева светлина. Зачудих се кой ли пътува на него, отде ли иде и накъде ли отива… А водите отмиваха планината, части от нея се отцепваха и аз пропадах все по-надолу в дълбините, докато до мен престана да достига дневна светлина.

— Това е нещо много повече от три проклятия — каза Миранда. — Това са вечни мъки.

— Точно тук грешиш, смъртна! — извика Пепан. — Защото след време аз намерих покой, приех своята участ. Бях доволен да оставя ума си да се изпразни, просто да съществувам в хармония с ритмите на морето.

— Но ето че най-сетне гневните богове забелязаха моя покой и избраха този момент да ми наложат второто проклятие. След ден, след месец — не знам колко време мина, тъй като времето губи смисъл за някой, що живее сляп в морските дълбини, — водите изведнъж се отдръпнаха и се озовах отново на светлина и въздух! Огън се сипеше отгоре и величествени облаци от пламък и пепел раздираха небесата, докато по земята бушуваше война с мащаб, невъобразим за смъртните. Машини за унищожение далеч отвъд всякакви мои представи, пред които гордата ми флота изглеждаше като жалки играчки, се носеха в небето и сееха гибел сред всичко долу. Смъртни в брони, каквито никога не бях виждал, бързаха по пресечения терен с копия от червена светлина и бълващи огън машини на вериги и унищожаваха всичко пред себе си… После се появиха орди демони, които покосиха смъртните както сърп коси житото, и им отговори ангелско войнство, с пламтящи мечове и рогове, ехтящи с тъй чисти звуци, че още при първата нотка заридах. — Той поклати глава. — Да, този свят бе разкъсан и океаните изчезнаха, докато енергии, по-горещи от звезди, обгаряха земята. И все пак аз оцелях.

Той млъкна за момент и за четиримата пътници не бе ясно дали просто си подрежда мислите, или изпитва някакви емоции при спомена за тази невероятна история.

— И тъй, накратко казано, второто ми проклятие бе да гледам как всяка частица от нещата, които бих могъл да обичам, бива погубена във война между богове и хора. — Гласът му стана по-тих. — Война, която аз започнах.

И добави още по-тихо:

— Минаха векове и стана ясно и третото ми проклятие.

— Какво е то? — попита Накор.

— По този свят имаше пръснати останки от живелите тук народи и аз ги събрах. — Посочи отпадъците, които бе струпал, за да си направи заслон. Парче от нещо служеше за стол, имаше и древна на вид маса. Късчета плат бяха съшити в юрган. Самият Пепан носеше простички бричове, които се видяха, когато най-после се изправи.

— Неизброими дни скитах и събирах каквото намеря, а накрая се връщах пак тук.

— Защо тук? — попита Магнус. — На този свят сигурно има и по-гостоприемни местенца.

— Не бих казал — отвърна Пепан. — А и боговете ме оставиха тук. Тук трябва да живея. Вече не се бунтувам, но задавам въпроси. — Вдигна очи към небето и изкрещя: — Аз бях грешник, Отче на всичко! Признавам простъпките си, Майко на всичко! Грешал съм през по-голямата част от дните си! — Гласът му се прекърши. — Но не всеки ден. Живях само няколко десетки години, а плащам за греховете си цяла вечност. — Изхлипа и прошепна: — Стига, моля ви.

Точно когато Пъг и останалите щяха да изпитат някаква симпатия към окаяната твар, Пепан нададе вой на ярост.

— А третото ми проклятие, най-омразното от всички, бе да ме направят вратар!

— Вратар ли? — попита Накор.

— Виждаш ли, смъртни, най-голямата обида, нанесена ми от боговете, е, че когато онези, що бродят по този погубен свят или са паднали на него от някакво друго селение, най-сетне намерят пътя си дотук, аз съм длъжен да им помогна да продължат нататък. Не мога дори от чиста злоба да ги задържа при себе си, за да уталожват безкрайната ми печал с приятни беседи, нито мога да обменям с тях разкази за живот, прекаран в други селения, а трябва да търпя самотата.

— Защото още щом пристигнахте започнах да усещам болка и с всяка изминала минута тази болка расте. Няма да секне, докато не ви проводя по пътя ви и не се върна към своето уединение. Не мога да туря край на страданията си нито със собствената си ръка, нито с чужда — изхленчи той. — Аз съм самичък на този свят, безсмъртен и неунищожим.

— Защо търпиш тази болка? — попита Магнус. — Защо ни разказваш историята си? Защо просто не ни отпратиш набързо?

— Болката е цена, която си струва да платя, за да прекъсна самотата си — каза Пепан, който вече открито плачеше. — А сега тя трябва да свърши.

Размаха ръце в прецизни движения и във въздуха се появи вихър. Явно представляваше някакъв отвор, но докато те се приготвяха да скочат през него, Пепан вдигна ръка.

— Чакайте!

— Какво? — попита Пъг.

Пепан затвори очи, по бузите му се стичаха сълзи.

— Всеки от вас трябва да поеме по различен път.

— Трябва да се разделим ли? — попита Миранда. Идеята явно не й допадаше.

— Очевидно — рече Пъг. — Ако някой е заложил капан за нас четиримата, то той е настроен буквално за нас четиримата.

— Тоест очаква всички ни — каза Накор. — Точно така! — На лицето му се изписа веселие. — Не задействаш капан за войници, когато в него е само разузнавачът: чакаш да се съберат всички.

Лицето на Пепан вече бе разкривено от остра болка. Той махна с ръка и размерите и цветът на вихъра се промениха, той се смали и се обагри в оранжева енергия.

— Ти! — каза създанието и посочи Накор.

Без да каже нито дума, Накор скочи във вихъра.

Пепан махна отново с ръка и цветът на вихъра се промени в бледо трептящо синьо.

— Ти. — Той посочи Миранда.

Тя хвърли поглед към Пъг и Магнус, поколеба се за един кратък миг, после кимна, скочи в завихрения въздух и изчезна.

Цветът пак се промени, този път в ярко бяло, и Пепан посочи Магнус. Без колебание синът на Пъг скочи в магическия портал.

Още едно махване и Пепан рече:

— Трябва да ти кажа нещо, магьоснико.

— Какво? — попита Пъг. Видя как вихърът потъмнява, докато не се превърна в черна паст.

— Това е началото на края. Ще се срещнеш отново със спътниците си, но чак в най-съдбовния момент, когато трябва да сте готови да пожертвате всичко, за да спасите всичко.

— Не съм сигурен…

— Върви! — заповяда окаяната твар и Пъг се подчини.

Затича се, скочи и се сви, докато потъваше във фунията от мрак.