Реймънд Фийст
Застрашена корона (4)

2.
Набег

Роговете изсвириха предупредително.

Мартин Кондуин, син на покойния херцог на Крудий, пусна лъжицата — не беше хапвал нищо от часове — и изхвърча през вратата на хана, който използваше за фронтови щаб, още преди столът му да падне на пода.

— Докладвай! — извика, щом дотича от пристанището до югоизточната порта на града.

Сержант Магуин бе високо горе на кулата, но гласът му прокънтя:

— Връща се съгледвач, сър!

— Отворете портите! — извика Мартин.

Грохнал от умора ездач в униформата на гарнизона на Крудий нахлу в галоп през портата и спря пред Мартин. Беше покрит с прах и плувнал в пот, а конят му сякаш всеки момент щеше да рухне. Ездачът отдаде чест и каза:

— Намерихме пехотата, сър. — И подаде на Мартин сгънат пергамент.

Мартин бързо прочете донесението и възкликна:

— Той сериозно ли отказа да дойде?

Съгледвачът се смъкна от седлото.

— Да, сър. Капитанът е от Ламът. Каза: „Имам си заповед и тя е да ида в Сарт при херцога. Никой младок от Крудий не може да ми каже друго“. И после написа това, което ви предадох, сър.

На Мартин му кипна отвътре, но каза спокойно:

— Ами… добре.

Брендан, по-малкият брат на Мартин и негов адютант, дотича, промуши се през хората, които се бяха струпали да чуят какви вести е донесъл съгледвачът, и каза задъхано:

— Пристигна група от Ламът.

— Поне една добра новина — изсумтя Мартин.

Двамата си приличаха като близнаци, и двамата с кафява коса до раменете и с тънки гъвкави тела. Делеше ги само година и разликата между двамата се стапяше с всеки изтекъл месец. — Колко са?

— Четирийсет — отвърна Брендан. — Мъже над петдесетте най-вече, но изглеждат годни: земеделци и секачи. Двайсетина са с лъкове.

— Добре. Повече стрелци на стената винаги са добре дошли. Погрижи се да ги настанят.

— Донесли са една стара… — Брендан се засмя и разпери ръце все едно показваше каква риба е хванал — балиста. Ей толкова голяма… Може би малко повече. Никога не съм виждал такава. Казаха, че била на върха на портата в Ламът от… ами, откакто се помнели. Някои от пенсиониралите се войници, които дойдоха на юг, казват, че може да е от полза.

Мартин се опита да се усмихне, но не успя.

— Дано. Може да я поставим горе на стената. — Огледа бойниците над тях и добави: — Макар че нямам представа къде.

Илит имаше уникална позиция в кралството. Беше скътан в североизточния ъгъл на един почти съвършен, но малък залив. На югоизток имаше пясъчна ивица, продължаваща само на четвърт миля между южния край на градските кейове и скалите покрай бързо издигащата се суша. Още по на югоизток беше носът Окото на квестора — на два дни езда с бърз кон. В селцето там бе разположен малък гарнизон. Херцогът бе взел войниците, когато бе тръгнал на юг, и бе оставил селцето незащитено. Оттам нататък нямаше никакво безопасно място за пристан чак до град Сарт.

Между крепостните стени и предградието имаше открит площад, който бойците можеха да обстрелват от стената. Сергиите и щандовете, които традиционно се вдигаха до стената в пазарни и празнични дни, бяха махнати още преди да пристигне Мартин.

Три пътя се пресичаха в центъра на площада югозападно от пристанищната порта: главният път до Свободните градове и Натал минаваше на юг покрай залива; пътят до Крудий се точеше на северозапад; един малък път водеше на изток и бързо преминаваше в селски черен път. Там беше центърът на търговията на Илит, оживеното пристанище, което беше порталът към Ябон.

Градът Илит беше завладяван веднъж от нашественици, когато пълководецът на нашественическата армия на Изумрудената кралица се беше провъзгласил за крал на Горчивото море. Само измяната на един от южните му командири срещу заплащане от Кралството бе позволила тиранинът да бъде премахнат. Мартин беше чел историята за нашествието на Изумрудената кралица и знаеше за съдбоносната роля, изиграна от този град в защитата на княжеството, Ябон и проходите към Далечния бряг. Кралството можеше да загуби Крудий и да се възстанови, или дори да загуби контрола над източния бряг на Горчивото море между Илит и Сарт, но ако паднеше Илит, всичко щеше да е загубено.

— Какви са новините от Юга? — попита Брендан.

— Зле е — каза Мартин и му подаде съобщението.

Брендан го прочете бързо.

— Сериозен ли е?

— Изглежда. — Мартин хвърли пергамента на земята. — На негово място не бих искал да обяснявам на херцога си къде е била пехотата му, ако ги е очаквал да пристигнат в Сарт следващата седмица.

— Би ли предпочел да обясниш как си загубил цял Ябон? — възрази Брендан.

— Просто съм изпълнявал заповед — отвърна сухо Мартин. — Е, пиратите, които наехме, би трябвало да са отнесли съобщението ми на херцога, докато пехотата стигне до Сарт. — Пресметна наум. — Ако принцът не му е заповядал да продължи до Крондор или да остане в Сарт, би могъл да се върне тук с конницата си и лек пехотински полк до десет дни.

— Много „ако“ — каза Брендан.

— Знам — отвърна Мартин. — Докъде сме вече?

Брат му разбра какво точно пита Мартин.

— Бойците ни наброяват триста от Крудий плюс петдесет нередовни, които херцогът на Ябон остави тук с Болтън.

Капитан Болгън беше племенникът на командира на стражата на граф Ламът. Братята бяха убедени, че е оставен с надеждата, че никаква атака няма да стигне толкова далече на север. След като Мартин го беше скастрил, се оказа, че искреният младеж е бил напълно неподготвен за задачата, което бе причината за първоначалното му вилнеене.

Брендан продължи:

— Посъбраха се и около двеста мъже и момчета, откакто изпрати заповед на север, но това са тези, които са били негодни да се отзоват на първия сбор на херцога: главно старци, няколко бивши войници и разпалени момчета, най-вече под петнайсет години. И твърде малко проклети оръжия.

— Добре, накарай ги да правят стрели. Бавни ще са в началото, но с толкова ръце би трябвало да се справим добре. По-добре стрелите ни да са в повече, отколкото да не стигат.

— Дървото няма да е проблем, а ковачите могат да правят остриета, но ще имаме проблем с летежа: перата не стигат.

— Оскубете перата на пилците, ако трябва. Сложете примки за гълъби и чайки — сопна се Мартин. — Все ми е едно. — После затвори очи и каза: — Извинявай. Аз…

Брендан сложи ръка на рамото на брат си.

— Знам. — И му напомни с кимване, че съгледвачът продължава да стои край тях.

Мартин го освободи и заповяда да залостят градските порти. Погледна към центъра на града и попита:

— Как сме с провизиите?

— Достатъчно са — отвърна Брендан и двамата тръгнаха обратно към къщата на кмета, която се използваше за щаб. — Повечето годни за бой мъже са на юг, тъй че местните ферми могат да осигурят достатъчно за една обсада, стига да удържим северната порта и пътя.

Старият замък на барона на хълма на северозапад от града беше достатъчно отдалечен. Мартин го беше огледал набързо и бе решил, че ще послужи като последно убежище за отбрана, ако целият град падне в ръцете на кешийците. Задачата му бе да се погрижи това да не стане, защото дори да задържаха цитаделата над града, Кеш щеше да е постигнал целта си: раздвояването на Западното владение. Ако това се случеше, никаква помощ не можеше да се притече и от двете посоки. Не само този район щеше да бъде загубен, но и цялото Западно владение щеше да е уязвимо.

Мартин се огледа мълчаливо, сякаш търсеше някакво вдъхновение. Родният му Крудий вече гъмжеше от колонисти от далечния юг на Империята, района, известен като Кешийската конфедерация, и те напористо прогонваха обитателите на ферми, мелници, мини и горски селца. Имаше заграбени стада и всякакви други ценности и ежедневно в Илит нахлуваше непрекъснат поток от прокудени граждани на Кралството.

— Изглеждаш умислен — подхвърли Брендан.

Мартин се усмихна.

— Просто се опитвам да си представя какво бих направил, ако бях кешийският командир в Крудий.

Брендан сви рамене.

— Зависи какви заповеди има, нали?

Мартин кимна.

— Не сме виждали никакви кешийски кораби толкова далече на север. Квег би трябвало да ги е ангажирал на юг.

Брендан знаеше, че според брат му Квег пречи на Кеш да плава западно от Островното кралство. Макар и да не съществуваше официален договор между Квег и Кралството, по същество те се бяха съюзили срещу експанзията на Кеш на север в Горчивото море. Частта от кралския флот, която не беше на котва в Порт Викор и Крондор, щеше да се движи покрай брега на херцогството и така да освободи Квег от необходимостта да защитава източното си крайбрежие.

— Дори да са запушили целия флот на принца при Крондор, няколко кралски кораба трябва да са излезли от Порт Викор и да са в открити води, когато започна тази война. Най-вероятно между Викор и Сарт има линия кораби, която да държи кешийците в напрежение.

Мартин кимна.

— Което означава, че Кеш не подсилва армиите си по море.

— Тъй че единствената голяма сила, която имат в района, е тази, която ни изтласка от Крудий — довърши мисълта Брендан.

Мартин приклекна.

— Да допуснем за момент, че корабите, с които разполага Кеш, са долу на юг в поддръжка на сухоземните атаки срещу Края на сушата, Викор и Крондор. Какво означава това за нас тук на север? — Издърпа ножа от колана си и начерта полукръг в пръстта. — Ние сме тук — рече и заби върха на ножа в земята. Посочи натам, където на импровизираната карта трябваше да е запад. — Ако докарат онези сили тук, можем да се изправим срещу тях на една или две стени най-много, без поддръжка, и да не се притесняваме за останалата си отбрана. — Посочи на юг от пристанищната порта. — Там има естествено запушване, между кейовете и портата. — Бавно се изправи. — Освен ако не смятат да преплуват от западния бряг и след това да нападнат нагоре по пътя… — Изражението му изведнъж се промени и той стана, махна на Брендан да го последва и забърза към стъпалата, водещи горе на стените.

На стената стояха няколко бойци. Всички се опитваха да изглеждат нащрек и готови, но всъщност просто прикриваха досадата си. Мартин познаваше скуката по време на пост твърде добре — баща им се беше погрижил тримата му синове да разбират всеки аспект на войнишкия занаят. Имаше една стара войнишка поговорка: „Войната е продължителни периоди скука, накъсани от кратки изблици насилие и ужас“. Дотук беше установил, че е напълно вярна.

Огледа пристанището под стената и предградието между стените и кейовете и рече:

— Ти как би щурмувал този град?

Брендан се приближи до един от зъберите и се наведе леко, опрял ръце на парапета.

— Не бих искал да го правя.

— Знам. Но ако го направиш — как?

По-малкият му брат огледа района, погледна за миг цитаделата високо над града, след това пътя от запад, пристанището и след това пътя на юг. Накрая каза:

— Бих подходил към града от изток. Там е най-слабата част на отбраната.

— Но за това би трябвало да превозиш войските си до западния бряг. Няма кораби, не забравяй.

— Свободните градове имат кораби — каза Брендан.

— Но обръщането на юг и придвижването към Порт Натал оставя тила ти изложен на… ами, на нас. А дори и да преодолееш рейнджърите, които стрелят по теб иззад всяко дърво, да пробиеш през отбраната на града и да се докопаш до достатъчно кораби, пак трябва да преплаваш обратно на север и да минеш през квеганските патрули. — Замълча замислен. — Но инстинктите ти са верни, сигурен съм. Трябва просто да отгатнем как смятат да го направят.

— Което ни връща на щурмови флот от юг — каза Брендан.

Мартин поклати глава.

— Да оставим проблема как го правят на кешийците. Трябва да приемем, че могат да стигнат до западния бряг на Горчивото море. Ако бях командирът им, щях да подкарам право към Окото на квестора и да сляза на плажа, на север от града.

— Което би те поставило само на ден усилен марш на юг от онова старо укрепление ей там — каза Брендан и посочи над водата.

— Би било чудесна база за разгръщане. Да оставим настрана частта с преплуването, невидимите кораби или друга магия как войниците стигат там не ни интересува. Да приемем, че кешийският командир е също толкова умен като теб. — Мартин се обърна и извика: — Сержант Ръдър!

— Сър! — дойде отговорът отдолу.

Старият сержант можеше да не се мярка винаги пред очите му, но винаги се оказваше подръка. Мартин му махна да се качи и въпреки възрастта си ветеранът взе по две стъпала наведнъж, забързан към младия си командир. Стигна горе и каза:

— Сър?

— Какво можеш да ни кажеш за онова старо укрепление?

— Стои запустяло почти от сто години, както са ми разправяли. Построено е като бастион срещу някакви гадни разбойници отвъд планините и покрай брега. Нещата, изглежда, са се укротили и някой от старите барони решил, че издържането на втори гарнизон не е било необходимо.

— Колко време ще отнеме да се огледа на място?

— Час езда дотам. По-далече е, отколкото изглежда. Онова там не е гол хълм над плажа и пътят минава през горите. Още час за оглед и един да се върнем. До вечеря сме тук, сър.

— Действай — каза Мартин.

Щом Ръдър заслиза по стълбището и зарева заповеди, един страж в далечния ъгъл на запад извика:

— Идва патрул!

Мартин се обърна и видя четирима ездачи, приближаващи се в лек галоп — достатъчно настойчива бързина, за да издаде, че има новини, но не толкова бързо, за да е сигнал за непосредствена опасност.

— Отворете портите! — заповяда той.

Четиримата ездачи влязоха, мръсни като конете си — внезапните ранни летни дъждове бързо бяха спрели и кал и прах покриваха и животни, и конници. Водачът на патрула, наскоро повишен ефрейтор, казваше се Джаксън, слезе от седлото и докладва:

— Видяхме ги, сър.

— Къде?

— Авангардът им е на половин ден езда от другата страна на прохода. — Дългурестият русоляв младеж замълча и пресметна. — Видяхме ги вчера на разсъмване, командире, тъй че трябва да са на ден и половина, може би на два дни най-много зад нас.

— Колко хора водят? — попита Брендан.

— Цялата си сган, сър — отвърна Джаксън, благодари на стража, който му подаде мях вода, отпи дълбоко и продължи: — Изглежда, не са сметнали за нужно да оставят много отзад. Като че ли не ги притеснява, че може да има опит от юг да се върне Крудий.

— Странно — каза Мартин. — Та колко души смяташ, че ще видим и кога?

— Четиристотин коня, ако съм преценил правилно. Банда от ония пустинни типове с обшивката от леопардова кожа на шлемовете, може би към триста. И нещо като тежка конница, плюс фургони. И пехота. Най-малко хиляда воини псета и два пъти повече нередовни.

— Обсадни машини? — попита Брендан.

— Би трябвало да са ги разглобили, след като напуснахме Крудий, и да ги карат с тях, сър. Не се задържахме да видим, понеже ония леопардови типове ни подгониха, но не продължиха дълго, след като обърнахме и побягнахме.

Мартин огледа далечния път през отворената порта. Беше заповядал да се поставят клопки и заграждения, макар много добре да знаеше, че те ще са повече неудобство за врага, отколкото истинско препятствие. Все пак всичко, което щеше да попречи на кешийците да се изсипят надолу от хълма право към портата, беше повече от добре дошло.

Погледът му отново се върна на старото укрепление на върха на хълма над пътя. Беше извършил бърз оглед на отбранителните съоръжения преди седмица, още след пристигането си. Сега се зачуди дали не е проявил прекалена припряност.

— Намери Болтън — нареди Мартин на брат си.

Капитан Болтън, тънък младеж на възрастта на Мартин, се появи на бегом зад Брендан след по-малко от пет минути. Беше оставен да командва отбраната на града от херцога на Ябон и до този момент единственият му практически опит бе да ръководи отделение от личната охрана на граф Ламът, на която чичо му беше командир. За изненада на братята се беше оказал упорит в работата и се учеше бързо. Арогантното му поведение като бранител на града в началото беше маска, с която да скрие неувереността си. Но след като Мартин бе определил задълженията му, Болтън усърдно се хвърляше във всяка задача, която му възложеха. Брендан дори бе започнал да го харесва, въпреки че и двамата бяха лапнали по дъщерята на кмета, Лили.

— Трябва да разбера дали има някакъв таен пристан или изход от онази цитадела — каза Мартин.

— Не знам, но ще проуча — отвърна Болтън.

Мартин кимна и младият капитан затича към конюшнята.

Щом Болтън се отдалечи. Брендан се усмихна.

— Все още е жаден да се прояви.

— Той просто е като много други мъже — каза Мартин. — Пълна загуба, докато не му дадеш да прави нещо смислено. Чак тогава можеш да видиш истинските му качества.

— Какво мислиш? — попита Брендан и кимна към цитаделата.

— Ако кешийският командир успее да овладее онази височина… — Мартин посочи към пътя и голите участъци от двете страни, — може да вдигне там требушетите си и да обстрелва стената, докато тя рухне. После щурм надолу по склона и градът е в ръцете му.

— А ти искаш да го изриташ в задника — каза Брендан.

— Ако можем да вкараме достатъчно голям отряд зад него, да. Но той ще е разставил постове на четвърт миля от двата си фланга. Ако има тунел или стар път за изход, или таен пристан с пътека надолу… — Мартин сви рамене. — Струва си да се погледне.

— Да.

Мартин махна с ръка да затворят крилата на портата и рече:

— Ако аз бях кешийският командир, бих пратил съгледвачи на юг от пътя през прохода, за да потърсят стари пътеки на дивеч и стари коловози от коли на фермери, тъй че да вкарам колкото може повече хора на юг оттук, без да ги видят.

— Да пратим ли патрул към Натал?

— Ударните отряди на Свободните градове би трябвало да притеснят кешийците и да осуетят придвижването им много на юг, тъй че можем да предположим къде ще изникнат, ако наистина се промъкнат през горите.

— Радвам се, че ти трябва да отгатваш всичко това, братко — каза Брендан. — Аз съм малко поизчерпан.

— И ти щеше да се справиш — отвърна с уморена усмивка Мартин. След това впи поглед в затворените крила на портата, сякаш можеше някак с волята си да види през тях и отвъд планините до лагера на кешийците. — Просто чакането ме уморява.

— И липсата на сън. Освен всички тези часове с организирането на отбраната, че и Бетани… — подхвърли със зла усмивка Брендан.

Преди да е довършил, Мартин вдигна пръст пред носа на брат си:

— Недей!

Брендан отстъпи назад и вдигна ръце в умолителен жест.

— Щях само да кажа, че прекарваш твърде много време в разговори с нея след вечеря.

Мартин впи очи в брат си, с изражение, което подсказваше, че силно се съмнява в твърдението му, но после махна с ръка.

— Тя е истинско чудо — каза с видимо възхищение. — Направи удивителни неща с жените и децата в този град. Около две трети от жените и почти всички деца утре заминават на север, за да потърсят убежище в Зюн. Жените, които остават, ще готвят, ще перат и ще се грижат за ранените.

— Несъмнено си дават сметка какво ще ги сполети, ако кешийците минат през тази стена.

Мартин кимна.

— Кеш никога не е милостив с победените. Изнасилване и робство е най-доброто, на което може да се надяват, освен бързата смърт.

И двамата младежи бяха чели истории и описания на войни в миналото. Никоя нация не можеше да претендира за особена добродетелност във вихъра на борбата. Кралството беше не по-малко жестоко от която и да е друга държава по време на завладяването на съседите си, докато бе разширявало границите си в миналите векове, но онова бяха войни за разширение и завладените се смятаха също толкова за граждани, колкото и първите нашественици, напуснали островното кралство Риланон.

Войните на Кеш бяха за поробване. Само хората от Истинската кръв имаха пълни граждански права. Онези, които служеха на империята и бяха живели около голямото езеро, известно като Дълбините Оверн от поколения, бяха смятани за по-низши граждани, макар някои да се бяха издигали на високи служби. Всички други бяха поданици. Дори заселници, преместили се в далечните земи като Далечния бряг, Натал — древната провинция Босания — и остров Квег, ставаха още по-низши поданици. И поради това легионерите на Кеш и воините псета бяха потушавали въстания столетия наред.

Резултатите бяха еднакви. Когато Кеш завладееше, окупираше: местните хора биваха прогонвани, избивани или поробвани.

Знанието за това възпираше Мартин да се чувства като напълно провалил се. Беше изоставил фамилния си замък, но ако бе останал, щеше или да е мъртъв, или обект на откуп. Нямаше да има примирие с Кеш. Единствената им надежда бе да удържат всяка атака и да издържат до връщането на силите на херцога на Ябон. Когато те дойдеха, Мартин щеше да поведе хората си от Крудий към дома и да прогони кешийските нашественици от всяка мелница, ферма, мина и рибарско селце в херцогството.

Брендан видя изражението на брат си и рече:

— Какво?

Мартин отрони дълга въздишка и отвърна:

— Нищо. Всичко. Просто прекалено много мисли. — Огледа се, сякаш можеше да намери още някоя задача, нуждаеща се от вниманието му.

— Иди в кметската къща и си почини. Поговори с Бетани, после поспи.

Мартин отпусна рамене облекчено.

— Аз просто…

— Знам — прекъсна го брат му и сложи ръка на рамото му. — Ако трябва да се направи нещо, ще го направя аз. — Ухили се и добави: — Или ще пратя да те повикат. Така добре ли е?

— Да — отвърна Мартин. — Няма да го призная на никой друг, но нямаше да мога да се справя с всичко това без помощта ти.

— Щях да съм много объркан, ако не командваше ти, Мартин — каза Брендан. — Но бих дал всичкото си наследство да можеше Хал да е тук.

Мартин кимна в искрено съгласие.

— Аз също. — Брат им беше отгледан да управлява и беше много по-добър водач от тях двамата. — Той има усет за такива работи.

— Не се справяш зле, честно.

— Чудя се какво ли прави той в момента?

— Сигурно се опитва да намери начин да се върне у дома — отвърна Брендан. — Малък шанс има за това обаче според мен. Кеш вероятно е запушил Ролдем или Ролдем вече се е съюзил с Кеш и Хал или е арестуван, или се крие.

— Мислиш като татко — каза Мартин. — Така и не се бях замислял какво ли може да става в Ролдем.

За миг ги обзе тъга: малко време бяха имали истински да поскърбят за загубата на баща си.

Най-сетне Мартин наруши мълчанието:

— Хайде, имаме работа.

 

 

— Нападатели!

Предупреждението отекна над смълчания площад зад пристанищните порти и бе повторено от всеки страж по стената.

Мартин се беше облякъл и изхвърчал през вратата на стаята си в кметската къща още преди камбаната за тревога да е спряла. Брендан също изскочи от стаята си и едва не се сблъскаха на стълбището.

На долния етаж ги чакаха две млади жени: Бетани, дъщерята на графа на Карс, и Лили, кметската дъщеря. Бетани споделяше стаята на Лили в дъното на къщата. И двете носеха тежки наметала над нощниците си.

Преди някоя от тях да е успяла да зададе въпрос, Мартин каза:

— Облечете се и бъдете готови да тръгнете на север. — Целуна разсеяно Бетани по бузата и бързо се отдалечи, а тя постоя още малко, без да помръдне.

После погледна Лили и поклати глава.

— Да се готвим за бягство? Не мисля. — Обърна се към стаята на домакинята си и рече: — Идваш ли?

— Къде? — попита Лили.

Двете с Бетани си бяха допаднали моментално, но Лили често се удивляваше на грубия според нея нрав на Бетани. Тя яздеше кон като мъж, облечена с панталони! Беше опитна с оръжията и изобщо не се интересуваше от фино облекло, накити, благоухания или козметика. Все пак по-младото момиче харесваше Бетани много, а заради ранга й кметът не беше склонен да се противопоставя на пагрубоватото й поведение — положение, от което Лили се възползваше при всяка възможност. Изражението на Бетани казваше, че отговорът на въпроса „къде“ е очевиден.

Очите на Лили се разшириха, щом осъзна, че Бетани ще пренебрегне заповедите на Мартин, а после тя кимна, ухили се и извика:

— Разбира се!

Докато младите жени се облекат в нещо по-подходящо, нападението вече бе в разгара си. Няколко обитатели все още бягаха на север, понесли най-скъпите си вещи в торби, метнати на гърбовете, но в подножието на крепостната стена не се виждаха други граждани. От двете страни на улицата се бяха построили колони войници и чакаха заповед да се качат на една или друга стълбищна площадка, да поемат фланговете от двете страни на портата или да са готови да отблъснат нахлуващите, ако портата падне.

Мигащата светлина в небето над портата беше знак за пожар и Бетани затича нагоре по дясното стълбище към върха на стената.

Мартин и Брендан стояха там и си говореха, а капитан Болтън тъкмо тичаше надолу. Провря се между девойките с думите:

— Извинете ме… — Млъкна и спря. — Лили? — Погледна Бетани и добави: — Милейди?

Бетани беше с пътното си облекло: бричове за езда, ленена риза, кожена туника и ботуши. Носеше и сглобяемия си лък, а на бедрото колчан, пълен със стрели.

— Не бива да сте тук… — почна Болтън, но Бетани опря лявата си ръка на гърдите му и леко го бутна.

— Не ни карайте да ви пречим да си изпълните заповедите, капитане. — После се шмугна напред покрай ококорения младеж.

Лили го стрелна с лека усмивка и също притича покрай него, за да настигне Бетани.

Мартин се обърна тъкмо когато Бетани дойде при тях и макар да се изненада, че я вижда, не го показа. Израженията, пробягали на лицето му, издадоха вътрешния му спор какво да прави с нея, но накрая реши, че каквото и да й каже, ще е напразно. Така че каза само:

— Нападатели.

Тя надникна над стената и видя долу при кейовете тъмни фигури, понесли запалени факли.

— Какво правят?

— Не знам, но няма да рискувам хора тази нощ, за да разбера. Кейовете и предградието са опразнени и всичко, което си струва да се спаси, беше прибрано отсам градските стени преди дни. Освен две изгнили рибарски лодки на котва там няма нищо ценно.

— Палят пожари — каза Лили.

Брендан се отдръпна малко зад брат си и Бетани, за да може да погледне момичето в очите.

— Лили. Не бива да сте тук.

Очите й се разшириха в престорена изненада и тя каза:

— О?

Брендан се усмихна.

— Брат ми няма да го каже на нея — той кимна към Бетани, — тъй че се чувствам задължен да го кажа от негово име. Макар да знам, че да казваш на Бетани да направи нещо разумно е загубена кауза.

Мартин пренебрегна бъбренето им, вдигна очи към стража на най-близката кула и извика:

— Какво виждаш?

— Същото каквото и вие, сър. Палят пожари по цялото пристанище.

— Какво ли са намислили? — каза Брендан.

Мартин погледна лъка в ръката на Бетани и рече:

— Ако оставаш, правиш две неща: изпълняваш заповедите ми точно и се пазиш да не те убият.

Тя го целуна.

— Кажи ми какво да правя.

Той се огледа и отвърна:

— Застани ей там — посочи една от бойниците — и наблюдавай дали някой идва покрай стената. Ще трябва малко да се наведеш, така че внимавай да не паднеш. Не искам да отварям портата и да излизам, за да те прибера.

— Но би го направил — каза му тя с усмивка.

Мартин пренебрегна флирта й. Знаеше, че прикрива страха си от това, че може отново да се окаже под вражески обстрел.

— Стреляй по всичко, което подхожда към портата.

Обърна се към събралите се на площада войници и извика:

— Сержант Магуин!

— Сър! — последва мигновеният отговор отдолу.

— Стрелците на стените и подготви отряд зад портата!

— Слушам, сър! — извика старият сержант от Крудий.

— Сержант Ръдър — каза Мартин малко по-тихо: знаеше, че най-старшият офицер от Крудий е както винаги наблизо.

— Сър?

Мартин се обърна и погледна сивокосия боец.

— Стрелците да стрелят по всичко, което премине външната мъртва зона, особено ако някой носи факли или масло близо до портата.

— Слушам, сър.

Древните градове често надрастваха крепостните си стени, особено във времена на мир. Предградия бяха изникнали отвъд загражденията на много от тях, като Крондор, Ламът и всички големи източни градове. В някои градове, като Саладор, вътрешният укрепен със стени град беше по-малкият квартал. Но бароните на Илит се бяха оказали предпазливи хора, още повече че знаеха колко лесно нашествениците на Изумрудената кралица се бяха изсипали през предградието и бяха прехвърлили стените. Оттогава не се разрешаваше да се вдига сграда до градската стена зад рибарското градче и пристанищния район, като по този начин бе създаден ефикасен външен пояс, където стрелците можеха да пронижат всеки атакуващ.

Макар между нашествието на армията на Изумрудената кралица и това кешийско нападение да бе съществувал дълъг мир, владетелите на Илит се бяха научили на бдителност. Нещо повече, поради естествения наклон на терена и извивката на залива главната порта към града бе под ъгъл, неблагоприятен за щурм. Нямаше лесен начин да се докара таран срещу нея и да се придвижи на позиция. А и за разлика от Крудий, градските порти на Илит бяха масивни, огромните им панти имаха шарнири с големината на малък дървесен ствол, с дълги три стъпки метални пластини от двете страни, затегнати с дебели железни болтове, завинтени през цяла стъпка дебелото дърво. Бяха здрави като стомана след годините сушене на слънце и освен това редовно бяха смазвани и обработвани с консерванти. Кешийците щяха да застанат на пътя и да мятат камъни по портата с техните требушети, за да видят колко дълго ще издържи на ударите тази част от стената. Мартин знаеше, че може да им отнеме седмици, докато поддаде — достатъчно дълго, за да пристигне помощ от юг.

И докато мислеше за това, разбра.

— Знам какво правят. — Брендан и момичетата го погледнаха и Мартин обясни: — Това не е атака по портите. Опитват се да попречат на възможна кралска флота да дебаркира.

Брендан го погледна объркано, а после разбра.

— Кейовете!

— Изгорени до ватерлинията — каза Мартин и кимна.

— Подводните пилони ще пронижат всеки кораб, който се доближи — довърши брат му.

Мислеха за трите дълги кея, които се изпъваха от брега, и си представяха дебелите като дървета пилони, стърчащи точно под повърхността.

— Приливът би отнесъл всеки кораб право в тях — каза Бетани.

— Ще трябва да хвърлят котва встрани от брега и да докарат мъжете на сушата с лодки! — добави Брендан.

А Лили каза:

— Знам, че това забавя нещата, но те все пак ще слязат на брега да ни помогнат, нали?

Мартин се загледа надолу. Пламъците бяха започнали да поглъщат сградите най-близо до кейовете и гледката долу бързо се изясняваше.

— Не и ако трябва да понесат… Старата крепост!

— Какво старата крепост? — попита Брендан.

Сержант Ръдър я беше огледал предния ден по заповед на Мартин и беше докладвал, че е порутена, но че стените все още са здрави. С малко работа можеше лесно да се направи защитима.

— Сержант Ръдър! — ревна Мартин.

— Сър! — отекна отдолу отговорът веднага както винаги.

— Отворете тайния пристан и прати отделение конница до старата крепост! Събери отряд пехотинци и ги прати след тях. На разсъмване искам дърводелци и зидари да започнат ремонт!

— Слушам, сър.

— Мислех, че няма да използваме онова укрепление — каза брат му.

— Нямаше, ако бяхме изправени пред нападение само от една страна. — Мартин помълча и въздъхна уморено. — Трябва да ги лишим от всяка възможна опора на източния бряг.

— Мислиш ли, че смятат да го завземат? — попита Брендан.

— Точно това бих направил, ако се каня да извърша десант — каза Мартин. — Ако имат опора на онази страна на залива и монтират няколко катапулта или требушета в крепостта, могат да осуетят безопасния десант на подкрепления, а когато станат готови за щурм, могат да ни ударят от двете страни едновременно. Ще трябва да браним не само тази, но и източната порта, а това ще разтегли стрелците ни. Нямаме достатъчно хора, за да се справим с щурм и от двете страни. А ако бъдем принудени да излезем срещу атака от изток, ще трябва да препуснем от северната порта и да заобиколим през мили пасища и живи плетове, без чиста линия за атака, докато стигнем онзи бряг…

— Където стрелците им ще ни направят на таралежи — довърши Брендан.

Мартин обмисли за миг възможностите, след което извика:

— Сержант Ръдър!

Старият войник се появи отново до него.

— Сър?

— Как сме със стрелците? Колко души имаме?

— Които могат да стрелят с лък ли, сър, или които наистина могат да улучат цел?

Мартин се поколеба, после каза:

— Да стрелят с лък.

— Сто и петдесет — отвърна Ръдър.

— Вземи трийсет от най-добрите и четата при портата и заеми старата крепост. Ще надзираваш ремонта лично. Подпали им задниците на дърводелците и зидарите, ако трябва, но искам да е отбраняема до вчера. — Изведнъж му хрумна мисъл. — И вземи и онази малка балиста. — Посочи порталната балиста, положена на талигата, която я беше докарала от Ламът. — Насочи я, накъдето смяташ, че ще нанесе най-много щети на кешийците, ако се опитат да завземат укреплението. Имам чувството — добави тихо, — че ще се опитат да прехвърлят хора по вода и да ни ударят от изток, докато щурмуват портата.

— Сър! — каза Ръдър. — Може ли да предложа? Може би ще е добре да вземем и малко масло, сър.

— Вземи каквото ти трябва, но ако го използваш, гледай да не запалиш укреплението… — Мартин спря, после каза: — Не. Вземи толкова масло, колкото ти трябва, и ако се наложи, изгори укреплението до основи. Дори да го изгубим, и кешийците няма да могат да го използват.

Мартин отново извърна очи към залива и морето отвъд него.

— Кешийците няма да се опитат да стоварят войски с лодки, ако не могат да спечелят опора. Ако поставим стрелци в дърветата на хълмовете, няма да имат безопасно място, където да се струпат за атака. Повече от половината ще са мъртви още преди да стигнат до пътя.

— Много добре, сър — каза Ръдър с явно одобрение. Обърна се и затича.

Пламъците вече изригваха към небето и поглъщаха цялото предградие.

— Какво правим по-нататък? — попита Брендан.

Мартин погледна на запад, след това към пожара, а после на изток, сякаш се опитваше да види в далечината нещо, което можеше да подхожда отнякъде към града. Най-сетне се облегна на камъните и погледна на север.

— Чакаме и се надяваме нощта да не таи още изненади за нас.