Реймънд Фийст
Застрашена корона (11)

9.
Измъкване

Джим скочи от крепостната стена.

Присви се и изчака, докато не чу как патрулиращият часовой стигна до другия край на стената, след което се затътри обратно натам, където баронът от Принцовия двор, извънредният посланик на Короната и всевъзможните други титли, дарени му от краля в памет на прадядо му, чакаше като простосмъртния крадец, какъвто беше в другия си живот. Държеше кама до гърдите си и се молеше дано да не се наложи да я използва. Точно сега си имаше предостатъчно неприятности, за да добавя и едно неоправдано кръвопролитие към списъка си от злодеяния.

Беше се присвил зад един храст и се мъчеше да се направи колкото е възможно по-малък. Беше избрал това място за бягство от затвора на двореца по три причини: първо, беше един от двата изхода, който не се наблюдаваше от агентите на сър Уилям Алкорн. Второ, другият път за бягство беше през залива и включваше доста плуване, а той не беше в настроение да се мокри. И най-сетне, това беше най-прекият път до града. Единственото, което трябваше да направи, бе да разпредели нещата във времето така, че да може да прехвърли стената, докато пазачът е на една стъпка, преди да се обърне в края на обхода си, след което да хукне към тъмния навес на портата.

Проблемът беше, че пазачът вървеше право към него. Единственото прикритие на Джим бяха два трънака и едно сиво наметало, което беше загърнал около себе си като малка палатка. Ако стражът не погледнеше надолу, докато минаваше покрай храсталака, и нищо не привлечеше вниманието му, Джим смяташе, че има доста приличен шанс да се добере до града, без да го засекат.

В противен случай един верен член на дворцовата гвардия на краля щеше да е мъртъв без никаква сериозна причина и бягството на Джим от двореца щеше да се забележи по-рано, отколкото бе замислено. Вторият проблем всъщност не го притесняваше особено, след като тъй или иначе трябваше да го няма преди обед. Просто не му харесваше идеята да убие един професионален войник само защото случайно нарядът му е даден от ротния сержант точно тази нощ.

Пазачът подмина и Джим издиша с облекчение, защото тази нощ нямаше да се пролее ненужно кръв. Изчака, вслушан в отдалечаващите се стъпки, а след това се изправи безшумно, погледна към отдалечаващия се часовой и затича.

Безшумните му стъпки го отведоха до един дълбок вход към склад от другата страна на улицата и той изчака докато отегченият пазач се обърне и закрачи отново по обиколката си.

Когато пазачът се озова в другия край, Джим изтича в обратната посока, а след миг свърна на ъгъла и се скри в тъмните улици на Риланон.

 

 

Чуваше се глухото тупане на сатър, блъскащ по дръвник — един едър и набит мъж с опръскана с кръв престилка сечеше свински бут. Беше мъж с едри мускули под тлъстините, с голям корем, прикриващ способността му да се обърне светкавично, ако се наложи. Носеше кристални очила, избутани на челото му, тъй като зрението му не беше като някога, а му трябваше остро зрение за сметките. Скъпо беше платил за тях, но му служеха добре в поддържането на счетоводния тефтер.

Дърпаше от лулата с табак — острата миризма едва надвиваше вонята на стара кръв и застаряло месо — и си тананикаше някаква безименна мелодия, докато работеше. След като насече десетина хубави мръвки, вдигна останалото и го окачи на желязна кука в ъгъла.

— Защо не излезеш? Приключих за сутринта.

Джим пристъпи от сенките и двамата се озоваха лице в лице.

— Здрасти, Бил — каза Джим сдържано: възможно най-пренебрежителния поздрав, който можа да му хрумне.

— Видях те как се шмугна вътре и като нищо можех да ти пръсна черепа със сатъра, но след като не мръдна от ъгъла, помислих да изчакам малко и да видя какви си ги намислил. — Уилям Кътър, известен като Бил Касапина, се усмихна със смесица от насмешка и заплаха. — Лорд Джеймс, или днес е Джим Фурията на Крондор? — Помълча. — Бързия Джим? Джими Ръчицата? Джим Трепалото? Или може би някой друг прякор, който не ми е познат?

— Нито едно от двете. Зависи като какъв ще напусна.

— Ако напуснеш — каза Бил. — Знаеш, че съм негостоприемен.

— Обърна му гръб и мина през една замрежена със завеса врата към предницата на дюкяна. Слънцето изгряваше и дневната търговия скоро щеше да започне.

Складът беше скромен, а касапският тезгях беше нисък и широк, всяка секция с малка дупка, за да изтича кръвта. В каменния под също имаше канал за оттичане; миеха пода всяка вечер и водата изтичаше в малката задна уличка в улей на канализацията. В ъгъла имаше столове и малка маса, нелепо отрупана с няколко фини порцеланови чашки и чинийки.

— Отдъхвам малко преди да почне дневната търговия. Ще седнеш ли с мен? — Бил махна с месестата си длан към масата и Джим кимна. На един малък мангал бе сложено месингово котле и водата скоро щеше да кипне. С ловки пръсти Бил Касапина приготви чая.

Седнаха и Бил наля две чаши.

— Пия чая си черен. Съжалявам, че нямам лимон или мляко. Имам захар обаче.

— Черен е добре — каза Джим.

— Е, който и да си в този момент, какво те води в скромния ми дюкян и защо трябва да те оставя жив?

Джим премисли думите си. Мъжът срещу него беше главатарят на най-голямата подземна престъпна банда в Риланон. Не толкова организирани като Шегаджиите на Крондор, Каналните плъхове бяха най-внушителната банда в града, центърът на хлабав съюз на много банди: Пристанищните гамени, Северните улични бандити, Тайфата на резачите на кесии, Хлапетата от Зелените хълмове, Гладните псета и десетина други. За да държат под контрол хаоса между бандите, бяха оформили Съвета и днес той се контролираше от този човек, Уилям Кътър или Бил Касапина. Подчинени му бяха за цял живот повече хора, отколкото на всеки благородник в Изтока.

— Имам нужда от помощта ти — каза най-сетне Джим.

Хрипливият накъсан смях бе последван от тишина, след това — от шумно сръбване на глътка чай. Бил остави чашата си и рече:

— Не си с всичкия си, Джим, сериозно. И имаш много прегрешения. Големи прегрешения. Насаждал съм братя и плащах на вдовици заради теб, повече, отколкото заради всеки друг мъж в Риланон, а ти едва ли се мяркаш тук за повече от един ден на двайсет. Тъй че защо трябва да те оставям жив, още повече да ти помагам?

— Представи си кралството, управлявано от сър Уилям Алкорн.

Бил изметна ръката си през гърба на стола и се подпря на стената. Очите му се извърнаха от Джим и той се загледа замислено през прозореца. Най-сетне каза:

— Необорим аргумент. Странно съвпадение на събития те опази жив, Джим. Поне засега. Кажи ми повече.

— Съвпадение ли?

— След като ми кажеш какво те води тук.

Джим описа накратко разбиването на мрежата му и измяната на ключовите му агенти, без да предлага информация, която можеше да се окаже полезна за Бил в ролята му на глава на Съвета. Когато приключи, Бил помълча около минута, после попита:

— И Шегаджиите, и кралските агенти?

Джим се отпусна на стола си и помисли. После отвърна:

— Единствените Шегаджии, които бяха обърнати, бяха също и кралски агенти.

Бил отново помълча дълго.

— Значи неприятностите ти са все в правия свят, не по кривата ти пътека.

— Очевидно.

— Значи имаш малко хора тук в Риланон, на които можеш да разчиташ, ако изобщо имаш?

— Пак очевидно.

Бил Кътър премести тежестта си, наведе се над масичката и зашепна с подигравателна доверителност:

— Значи си принуден да дойдеш да просиш услуги от стария Бил Касапина?

— Нещо такова, макар че не услуги всъщност. По-скоро да стигнем до разбирателство.

— Аха — отвърна Бил замислено. — Разбирателство. Хм. Едно добро разбирателство би ме зарадвало. Какво имаш предвид?

Джим помисли как най-добре да го убеди.

— Погребаните ти братя и опечалени вдовици, това можем да го съкратим доста.

— Ще отзовеш Трошачите?

— Донякъде. Ограничаваш веселата ти банда главорези до кражба, джебчийство и продажба на крадена собственост и съкращаваш насилието и плуващите в залива трупове, и може би ще си затваряме очите от време на време и няма да сме толкова бързи в преследването.

— Изкушаващо — каза Бил. — А в замяна, за да стигнем до това разбирателство?

— Както отбеляза, в праволинейната ми организация има хора, които са ми изменили. Вие сте очите и ушите на подземната престъпност в Риланон. Имаш контакти в Кеш и Ролдем, от които аз съм лишен. Връзките ми в Кеш са компрометирани и моите… — Помисли за Франсиезка, усети как нещо неочаквано го жегна и се зачуди за миг как ли я кара тя. — Моите познати в Ролдем също са изложени на риск. От малкото сведения, които събрах, престъпните организации и в Кеш, и в Риланон засега са били пренебрегнати от този, който подгрява огъня във всяка държава.

Бил въздъхна.

— А, това било значи. Искам повече.

— Какво повече?

— Искам Шегаджиите.

Джим онемя за миг и умът му заработи трескаво. Първоначалният Праведник беше един зъл кучи син, Дон Свещаря, пристанищен търговец в Крондор, който беше използвал жестокост и коварство, за да създаде илюзията за могъщия легендарен и тайнствен персонаж, който контролира цялата престъпност в Крондор. Също така беше прапрадядо на Джим — легендарният Джими Ръчицата беше един от незаконните му синове. Тъй че в известен смисъл Шегаджиите бяха в семейството на Джим от пет поколения, под една или друга форма.

— Кого ще пратиш да го задвижи? — попита Джим накрая.

Бил се изсмя гръмко.

— И трябва да го споделя с тебе, защото…?

— Защото е условие в договарянето.

— Имам син, един между многото, който е особено надарен и умен и е малко прекалено нетърпелив да посетя Залата на Лимс-Крагма, тъй че да може да поеме Съвета. Ако го пратя в Крондор… — Бил сви рамене.

— Удвояваш престъпната си империя и премахваш най-сериозната си заплаха едновременно.

— Ситуацията е трудна — призна Бил. — Една от причините да е такава заплаха е, че обичам младока и той го знае. Нещо повече, знае също така, че майка му ще побеснее, ако му прережа гърлото… — Поклати тъжно глава. — А тя може да е сила, с която човек трябва да се съобразява.

Джим се засмя, след което кимна.

— Готово.

Бил го погледна изненадано.

— Готово?

— Ако преживеем тази предстояща война, аз се оттеглям, Бил. До гуша ми е дошло от убийства, интриги и предателства. Ще се наложи да поставя друг за Праведника, тъй че защо да не е момчето ти? — Почти се засмя. — Макар че ще му поставя условия. Оцеляването на Шегаджиите до голяма степен зависи от доверието сред тези, които се обръщат към Майчето. Няма да търпя измяна тук.

— Готово! — каза Бил и плесна с ръка по масата. Протегна я и Джим я разтърси с рязък жест. — А сега — каза касапинът — на въпроса за измяната…

— Да?

— Чувам някои неща от Кеш, както и от Ролдем. Дрипавото братство в Кеш държи под око всичко, което става в Горния град, и следят внимателно влизанията и излизанията на политици от Истинската кръв. Сенките в Ролдем пък болезнено приемат промените там, след като ембаргото от Кеш е пресушило повечето им бизнес, макар че успяваме да поддържаме активно известно ниво на търговия: флотата на Кеш не е неподкупна, а контрабандистите не са приоритет за тях.

— Какво знаеш тогава?

— Какво знам? Не много, но подозирам много неща. По същество тази война е безсмислена на всякакво ниво, което мога да си представя. Не съм историк или учен, нито съм истински майстор в търговията. Но в нашия занаят човек научава едно-друго мимоходом. Всяка война е заради две неща. — Бил изпъна два пръста и потупа първия. — Заради жалък дипломатически провал, признание, че не си могъл да получиш каквото си искал с аргументи и убеждаване, с молби или заплахи. — Потупа втория пръст. — И заради изгода. Нова земя, плячка, създаване на васални държави или какви ли не още неща, които изглеждат като печалба на победителя. Дори завоеванието да не е причината, да набиеш съседа си, да спечелиш, да поискаш нелепи репарации, след което да се върнеш у дома, е изгодно.

— Но има и трета причина?

Бил се ухили.

— Изпреварваш ме. Да, единствената причина, чието безумие никой не си прави труда да прецени. Някой побъркан владетел или луд пророк, или висш жрец чува глас в главата си и армиите тръгват в марш.

— Е, а тази коя е?

— Там е работата — рече Бил, твърде доволен от себе си, за да продължи повече.

Точно тогава вратата се отвори и някакъв дребен мъж, понесъл чувал на рамо, понечи да прекрачи през прага.

— Марш оттука, по дяволите! — ревна Бил Касапина с глас, който можеше да откърти тухли от стената. — Още не сме отворили!

Мъжът отскочи назад и тръшна вратата така, че прозорците издрънчаха.

Бил се обърна отново към Джим и рече:

— По-добре да побързаме. Закъснявам с отварянето. Та докъде бях стигнал? О, да, работата е, че тази война не отговаря на нито една от трите причини, които изброихме. Няма никаква провалена дипломация. Прав ли съм?

— Кеш не е предявил никакви претенции на запад извън обичайното им мърморене за Долината на сънищата — съгласи се Джим.

— А от това, което можем да видим, те като че ли летят към банкрут на имперската съкровищница, за да вземат земи на запад, които няма да осигурят достатъчно приход, за да го компенсират през следващото десетилетие. Нещо повече, оправданието, че трябва да преместят непокорни васални племена от Конфедерацията, за да смъкнат напрежението от Империята, е очевидно фалшиво. — Вдигна показалец, за да натърти на думите си. — От столетия Кеш е държал Конфедерацията запушена под Пояса и е наблюдавал с хладна насмешка как народите на Конфедерацията се избиват взаимно по какъвто повод им хрумне, търпи като последствие поредния бунт, но това е просто цената, за да си върши бизнеса… Понякога съм убеден, че ако Империята имаше нужните ресурси, кешийците щяха да са построили голяма кървяща порта между Пояса и Токата, и да захвърлят ключа. Сега изведнъж започват война с най-могъщия си противник на света, за да заграбят почти нищо неструващи земи в Крудий и Ябон само за да могат да преместят няколко бунтовни племена през половината свят… за какво? За да накарат тези от Истинската кръв в Горния град на Кеш да се почувстват удовлетворени от човеколюбивия си подтик и от обичта си към не толкова щастливите им поданици? Едва ли.

Джим кимна, несигурен накъде бие всичко това.

— Тъй че за миг да преценим двете северни кралства. Ролдем запушва малкия им остров и пъхва вътре флотата си. Първо се опитват да играят като честен посредник, но бързо скарват двете страни, заплашват да тръгнат на една посока, после в друга, да се съюзят с Кралството в случай, че Кеш започне враждебни действия, но в същото време, без да дават никакви уверения на Кралството, че ще ги подпомогнат, дори Кеш да може да надвие едната от двете флоти, но не и двете. В случай, че Ролдем се обяви на страната на Кралството и флотата им отплава, кешийците в Кралското море бързо ще бъдат изтласкани назад към пристанищата им и тогава Кралството има лост, с който да убеди Кеш да се оттегли от Запада. Тогава защо Ролдем не се обявява? — Бил се наведе напред и продължи: — Защото…

Вратата се отвори и преди Джим да е успял да види някой да влиза, Бил изрева:

— Затворено е!

Вратата бързо се затръшна.

— Докъде бях стигнал? А, да. Защото Ролдем, изглежда, възнамерява да използва войната като масово отвличане на вниманието за благото на своето гражданство, докато един благороден господин на име лорд Джон Уортингтън предприема едно доста спретнато малко държавно превратче. От това, което чувам, принцове и принцеси се крият, има тайна полиция навсякъде, а кралят и кралицата кротко си седят в едно крило на двореца, където всичките им слуги носят оръжия и пренебрегват кралските заповеди. Говори се, че лорд Джон смята да ожени най-големия си син за принцеса Стефани, което би му осигурило много реално присъствие в кралското семейство. Което ни води до Кралството.

Джим кимна.

— Войната се води, за да не се загуби, а не за да се спечели.

— И дори в това се води лошо. Толкова лошо, че според сведенията ни кересийски корсари плават, от каквато там чумава дупка наричат свой дом и правят рейдове в крайбрежните води от Ран до Стражеви нос. Разправят, че са плячкосали безнаказано Портата на Прандур, докато лордовете на границата си седят, без да правят нищо. Плават точно покрай постовете на Кеш и не им обръщат внимание.

Джим се изправи.

— Това не го знаех. Това би могло да въвлече Източните кралства в свадата. Ако помислят, че Кеш позволява на кересийците да нападат пристанищата им…

— Ами ти току-що идваш в града и според това, което разправят хората ми, си яздил половината път до Родез без никаква сериозна причина.

— Какво знаеш за Родез?

— Позициите там са били непокътнати допреди две седмици. Правят излази срещу всякакви кораби, които се доближат твърде много, пиратски или кешийски, и спират всякакви нахлувания в кралски води. Но явно във водата има линия, от Ран до най-северния връх на Куор, през Проливите на Илтрос, отвъд която не съществува никаква кралска власт. Назряло е времето Източните кралства да спрат старите вражди, тъй че очаквай го скоро.

— Какво е заключението ти? — попита Джим.

— Че никой не се бие да спечели. Просто се бият.

— С каква цел?

— Това, мой нови съюзнико, е сърцевината на проблема. Кой печели война, която никой не иска да спечели?

Джим помълча малко, след което каза:

— Някой, който иска войната да продължи.

— Много добре. Е, кой би могъл да е той?

Умът на Джим заработи трескаво и схемата вече започна да се оформя.

— Мисля, че може и да знам, но все още не съм сигурен.

— Тогава ще е най-добре да скочиш на този въпрос.

Джим го погледна и видя, че се хили.

— Кажи ми за Кеш. Кой всъщност командва там?

Изражението на Бил стана по-замислено.

— Един дребен племенник на императора. Тия от Истинската кръв се въдят като зайци, тъй че възможности за семейственост в Горния град има в изобилие. Този магистрат се нарича принц Харфум, но е успял умно да внедри свои хора на всяка ключова позиция. Тъй че докато Галерията на лордовете и майсторите трещи от спорове, бюрокрацията кротко си върши работата с ръководенето на всичко в Кеш.

Джим вдигна ръка и показа три пръста.

— Принц Харфум, лорд Джон Уортингтън и сър Уилям Алкорн.

Бил кимна.

— Трима мъже с незначителна биография или власт, които са се промъкнали на позиции с критично влияние и които, тримата заедно, са успели да хвърлят половината свят във война, която никой не иска да спечели. — Посочи Джим с пръст. — Открий какво общо имат тия тримата или за кого работят и ето ти го неизвестния играч.

Джим си пое дъх, бавно и дълбоко.

— Малко мога да направя.

— О, изобретателно момче си — изсмя се Бил. — Имаш активи, които още не си разгърнал, сигурен съм. Но Съветът ще е нащрек и ако забележим нещо ценно, ще те уведомим колкото се може по-бързо.

Джим замълча.

— Сега за работата със сина ми.

— Ще драсна съобщение на старшия си човек в Шегаджиите. Синът ти ще трябва да се представи като чирак, иначе останалите ще станат подозрителни. Има само десет души на света, които знаят истинската самоличност на Праведника, и ти си само вторият от знаещите, който не е мой сътрудник или съюзник.

— А другият?

Джим само се усмихна, решил да не разкрива името на лейди Франсиезка Сорбоз.

— Добре тогава — каза Бил. — Бъди дискретен. Ще наредя на сина си да прави същото.

— Как се казва синът ти?

Нов гръмък смях и Бил отвърна:

— Точно в това е черната ирония. Майка му го нарече Джеймс.

Джим се засмя.

— Доста иронично, да.

— Разкарвай се. Имам да въртя търговия, а ако ми се наложи да стигна до теб, момчетата ми ще те намерят достатъчно бързо, ако си на острова. Ако идеш на континента, потърси една кръчма, било в Батира или в Юпер, казва се „Черният овен“ и в двата града. Просто дай сребърен реал на който и да е от двамата кръчмари и кажи: „За уреждане на лош дълг“, и за минути някой ще те отведе настрана и ще почне веригата с пращането на съобщение до мен или доставянето на оставено от мен.

Джим стана.

— Благодаря ти, Бил.

Бил плесна по масата, надигна се и рече:

— Много добре, лорд Джеймс. Никога не съм мислил, че ще кажа това, но беше удоволствие да те видя днес.

Джим неволно се усмихна.

— Колкото и да е странно, принуден съм да се съглася.

Бързо напусна дюкяна и се шмугна в утринното улично движение. Предстоеше му да привлече на работа един от онези неизползвани „активи“, за които беше споменал Бил, и го чакаше много работа. Загадките, които бе започнал да разплита, намекваха за опасности и той се боеше да не открие, че са сериозни. Все пак се чувстваше донякъде облекчен и с олекнало бреме; осъзна, че отстъпването на контрола над Шегаджиите е едно от най-желаните неща, на които се бе натъквал от много дълго време.

След още минута Джим вече се беше изгубил в градската тълпа.

 

 

Хал даде знак за тишина и всички спряха и се заслушаха. От близо два дни бяха отбягвали бандите пирати, разбойници и местни шайки. Целият район беше затънал в хаос и колкото законност да бе съществувала преди войната, вече я нямаше.

Четиримата седяха присвити под една скална издатина, за да се скрият от поройния летен дъжд. Тай беше най-запознат с този район и предположи, че ще спре за по-малко от ден, може би до няколко часа. Но беше убийствено мокро, все едно да застанеш във водопад. На всичко отгоре вятърът носеше хаплив студ. Тъй като нямаше никакво сухо място, където да запалят огън, седяха скупчени един до друг, за да се топлят.

Дъждът им донесе само една благодат: разкаля дирите им и успя да ги скрие от търсачи.

Бяха стигнали до брега само минути преди пиратите и се бяха изкатерили по тясна пътека по стръмния скат. Макар и не много високи, скалите бяха трудни за катерене и заради това пиратите едва не ги хванаха. Няколко добре изтъркаляни камъка от Хал и Тай ги забавиха за малко, докато двете млади жени стигнат до близката гора, а след това двамата благороднически синове ги догониха.

След като навлязоха в леса, Тай прояви почти свръхестествена способност да намира посоката през гъстите дървета, дотолкова, че впечатли Хал, който бе тичал из гори през целия си живот. Тай беше научил много за познанията на оросините от баща си, един от последните от своето планинско племе. Талвин Хокинс, наричан някога Нокътя на Сребърния ястреб, беше похабил години и много средства, за да помогне на малцината оцелели от племето да възстановят традициите си. Сега оросините вече живееха отново в планините на североизток оттук и може би някой ден щяха да си върнат древните земи.

Пиратите бяха твърдо решени да заловят бегълците. По причини, за които Хал и останалите можеха само да предполагат, не се бяха отказали от гонитбата през първите няколко часа, както Хал се беше надявал, а продължаваха упорито. Хал не знаеше дали е заради някаква магия, или от разузнаване, или просто по прищявка бяха решили, че залавянето на четиримата в лодката си струва усилието. Стефани беше позната в цял Ролдем, тъй че навярно някой моряк бе зърнал русата й до бяло коса и изумителната й красота отдалече. А може би просто бяха предположили, че тези четирима бегълци от Ролдем ще им осигурят щедър откуп, ако ги заловят. Но каквато и да беше причината, пиратите просто продължаваха да ги гонят.

Предната нощ Тай бе успял да направи груб заслон и бяха успели да поспят малко, като двамата младежи се редуваха да пазят. Рано заранта бяха стигнали до Кралския път, но следването му едва не свърши с бедствие.

Конна чета наемници или разбойници най-неочаквано бе прехвърлила едно възвишение и четиримата бяха успели да се скрият в шубраците, преди да са ги видели. През останалата част от предобеда се движеха успоредно на пътя, но встрани от него, за да не ги открият.

От време на време Хал изоставаше, за да види дали все още ги преследват, и всеки път откриваше, че бандата продължава да ги гони упорито.

Когато заваля, потърсиха подслон, намериха тази издатина и зачакаха бурята да стихне. Не говореха много и търсеха утеха в близостта си и в надеждата, че най-сетне ще стигнат до убежище. От малкото, което можаха да видят, брегът като че ли бе подложен на пълно опустошение и плячкаджиите сякаш се вихреха на воля. Хал бе решил, че най-добрият им курс е на запад, защото макар и да можеха да заобиколят разбойниците покрай брега, навътре в сушата можеха да намерят храна и дивеч, а и рано или късно със сигурност щяха да намерят кралски сили, които да ги защитят.

— Мисля да ида да огледам и да видя дали ония пирати още са след нас — каза Тай.

— Внимавай — каза Стефани и се присви между Хал и Габриела.

Той махна небрежно и се скри в притъмнялата гора.

— Кое време е сега според вас? — попита след малко принцесата.

— Трудно е да се каже, но мисля, че е почти обед — отвърна Хал.

Габриела кимна.

— И аз така предполагам.

— Как изглежда Крудий? — попита принцесата.

Хал помисли малко и отвърна:

— Не много по-различно от тук. Малко по-хладно, предполагам. Малко по-далече на север сме от този бряг, а вие имате онова топло течение, което идва от Кеш. Точно затова всички острови в Кралско море са толкова тучни. Там, откъдето съм, е малко по-сурово.

— Но е родният дом. — Погледът му се зарея в далечината. — Залезите са великолепни, когато се загледаш право на запад от върха на цитаделата. Най-хубаво е през лятото, когато дните са дълги и можеш да отпиваш вино или да пиеш бира, докато гледаш след вечеря. Вечерите са меки и тихи. — Засмя се. — Освен когато не завали като сега. — Кимна към дъжда. — Ние също си имаме доста летни бури.

— Бих искала да видя Крудий — рече тя. — И други места също.

— Може би ще ги видите някой ден, ваше височество — каза Хал и инстинктивно се доближи още малко към нея.

Вместо да се отдръпне, тя се сгуши в него.

— Съмнявам се. Принцесите не пътуват, освен за да се срещнат с крале или принцове, за да се уговарят бракове, а не мисля, че някой член на кралската фамилия в Ролдем изобщо е виждал Крондор, още по-малко Далечния бряг. О, чела съм за него, защото… ами това е историята ви в Островите, а Ролдем и Островите са братски държави, така са ме учили от малка.

— Мисля, че сме имали една-две войни междувременно — подхвърли Хал. — Но иначе, да, близки сме. — Погледна я на сивкавата светлина: косата й, полепнала по главата, нослето й, леко зачервено от студеното време. Беше красива.

Спря да я гледа, щом усети погледа на Габриела. Потисна чувствата, започнали да се надигат в гърдите му, и отрони дълга тиха въздишка.

— Как искам този дъжд да спре — промълви принцесата.

— Скоро ще спре — увери я той.

След няколко минути Тай се върна забързан, шмугна се под надвисналите скали и коленичи до Габриела.

— Все още ни преследват. Свили са се по-надолу, на по-малко от миля зад нас. Едва не се напъхах в ръцете им, под една издатина са като тази. Не бяха много тихи, тъй че ги чух отдалече.

— Тогава трябва да тръгваме — каза Хал. — Едва ли ще изсъхнем повече от стоенето тук, вятърът стихва, а ако оставим повече разстояние между нас, може би дъждът ще отмие следите ни.

Тай погледна към младите жени. Габриела само кимна отривисто, а принцесата каза:

— Готова съм.

Станаха и поеха на запад.

 

 

Принцеса Стефани залитна и Хал едва успя да протегне ръката си навреме, за да я задържи да не падне в мешавицата от листа, клони и вода, през която газеха. Оглеждаха околността, докато вървяха, и се мъчеха да намерят най-добрата посока, която също така да им даде най-добрия шанс да се отърват от преследвачите си. Дъждът беше намалял до ръмеж, достатъчен, за да държи всичко мокро, но не толкова, че да могат да разчитат, че ще задържи пиратите на място.

Вървяха над Кралския път, но скрити от погледа на някой случаен пътник. Теренът беше коварен и се движеха по-бавно, отколкото им се искаше, като се мъчеха да избегнат някое неприятно изтъркаляне надолу по склона.

Калта беше измамна, защото можеше или да отмие бързо следите им или да задържи малки локвички достатъчно дълго, та дирите да се разчетат ясно. На всичко отгоре можеше да издърпа ботуша от стъпалото, обуто в мокри чорапи. Песъчливата почва по склона беше по-добра, докато валеше, тъй като бързо заличаваше всякакви следи от преминаване, но след като дъждът вече бе намалял, това бе по-малко вероятно. По камъните беше най-добре, защото всякаква кал, която оставяха по тях, бързо се отмиваше от все още стичащата се вода.

Тъй че въпреки всякакъв инстинкт следваха труден терен, вместо да се задържат по лесните, по-открити проходи през горите. Хал непрекъснато се озърташе назад. Тай водеше, а Габриела и Стефани бяха между тях.

— Тихо! — каза Тай. — Чувам нещо.

Всички спряха и се заслушаха и след малко другите също чуха движение отзад и по-надолу по склона.

— Зад дърветата! — прошепна Хал и посочи гъста горичка брези на няколко разтега напред. Клоните им бяха провиснали ниско и водата все още капеше от тях. Това беше най-доброто укритие, до което можеха да се доберат.

Шмугнаха се зад тънките стволове, присвиха се и се увиха в тъмните си наметала, надявайки се сянката и мъглата да ги скрият. След минута видяха мъже, които се движеха успоредно на техния курс, но на десетина-петнайсет крачки по-надолу по склона. През дърветата успяха да различат мъж с червеникава шаячна риза с дълги ръкави и черен елек и видяха раздразнението на лицето му, когато извика на друг:

— Каза, че ще минат оттук!

Бяха осем пирати и бяха мокри, измръзнали и несъмнено също толкова гладни като бегълците, но го понасяха с далеч по-малко достойнство. Водачът спря и се озърна, погледна точно към скривалището им, но оплисканите им с кал пътни наметала и сумракът успяха да ги опазят невидими.

— Проклятие! — викна мъжът с черния елек. — Ако се върнем без нея, нашите вратове ще виснат на клупа, и то ако имаме късмет!

— Обърна се и заби пръст в гърдите на един от мъжете. — Ти уж си най-добрият ни следотърсач. Защо не можем да ги намерим?

Безсилието опъваше нервите на всички и другият мъж ревна в отговор:

— Защото този, който е с нея, знае пътя си из тия гори, Марстан. Изкатери всяка проклета канара, мина през пясъчни дерета, изгази каменистите корита на потоци, използва всяка хитрина, която може да се измисли. — По плешивата му глава лъсна вода, когато изгърби рамене. — Но ще заложа дяла си от плячката, че са достатъчно близо, за да ги удариш с камък.

Марстан се завъртя в пълен кръг.

— Но накъде?

— При този дъжд според мен надолу — каза следотърсачът. — Земята е толкова прогизнала, че няма накъде другаде. Отмива пясъка на места, оставя ровини в почвата. — Огледа се и завъртя ръка в кръг. — От много години Кралството харчи данъците да разчиства пътя, понеже половината от тия проклети хълмове се отмиват надолу всеки трети или четвърти дъждовен сезон.

— Посочи право към четиримата присвили се бегълци. — Не искаш да си горе на този хлъзгав терен, ако изведнъж вземе да се плъзне надолу. Освен това трябва да се движат достатъчно близо до пътя, за да виждат къде вървят. — Обърна се и посочи надолу. — Вероятно са се запътили натам. Само още пет мили до гарнизона при Фарборо, тъй че може да се чувстват достатъчно безопасно дори да се върнат на пътя.

Марстан кимна и тръгна в указаната посока, другите бързо го последваха.

Тай изчака, докато се отдалечиха, и каза:

— Добре, че избрах горе, а не надолу.

— Накъде тръгваме?

Тай се усмихна.

— След тях. Единственото място, където няма да ни търсят, е зад тях.

— Разумно ли е? — попита принцесата.

— Не много, но е по-малко рисковано, ако знаем къде са. По-малко вероятно е да се натъкнем на тях или да се издадем случайно. Просто гледайте да сте колкото може по-безшумни и бъдете готови да бягаме, ако ви кажа.

Лейди Габриела и Хал кимнаха.

— Добре — каза Тай. — Да тръгваме.

Поеха напред под вече усилилия се дъжд след пиратите, които ги търсеха.

 

 

Следобедът привършваше. Тай вървеше колкото може по-близо след пиратите, като държеше под око последните двама тътрещи се в калта. Знаеше, че може да се скрие, ако пиратите се върнат да проверят дали някой върви след тях или да създадат някакъв друг проблем на бегълците от Ролдем. Вдигна ръка и зави зад един дънер, а Хал тръгна в същата посока с двете млади жени на крачка след него.

Един от пиратите се беше обърнал и сега стоеше неподвижен, сякаш бе видял нещо. Тъкмо се канеше да проговори, когато вик го накара пак да се обърне и да затича напред. Нямаше никакво съмнение, че вади меча си. Хал се обърна към жените и каза:

— Стойте тук и не мърдайте.

Кимна на Габриела в знак, че сега тя отговаря за безопасността на принцесата, след което забърза към чакащия го Тай. Когато стигна до него, чу звуците на битка — не можеше да се сбъркат с нищо. Двамата младежи тръгнаха толкова бързо, колкото позволяваше теренът, стигнаха до малко възвишение, залегнаха на земята, без да обръщат внимание на калта, и запълзяха напред да видят боя.

Десетина конници в униформата на Кралството, с отличителни знаци, познати на Хал, сечаха през пиратите като коса през жито. Пиратският водач, Марстан, лежеше по очи в калта и кръвта изтичаше на локва около него, други петима също бяха мъртви или издъхваха. Последните двама пирати се опитваха да избягат надолу — много лоша идея при гонещи ги коне — и умряха, преди да се скрият от погледите им.

Тай се ухили и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Хал затисна устата му с ръка и прошепна:

— Ботушите.

Тай погледна и очите му се разшириха разбиращо. Ездачите бяха облечени като леката конница на Кралството, но носеха различни ботуши — някои дори не бяха ботуши за езда. Ездачите, които бяха посекли последните пирати, се върнаха и щом спряха, цялата част не показваше никакъв знак за военна дисциплина. Един от мъжете каза:

— Е, знаете заповедите си. Щом онзи идиот Марстан не я е хванал, значи е някъде горе из горите.

— Сигурен ли си, Граван? Може да са тръгнали обратно към Източните кралства.

— Плащат ти да убиваш, не да мислиш, Колвер. Ако това, което ми се каза, е вярно, тя е с две палета от Кралството — единният е хлапе на някакъв си херцог — и телохранителка. Не я подценявайте. Тя жена, но е боец. — Изправи се на стремената и огледа дърветата. — Ако ще претърсваме, трябва ни по-хубаво време. — Посочи труповете. — Да разчистим боклука и после ще се отдръпнем малко назад. Ако си помислят, че напред до Фарборо е чисто, може просто да ни дойдат сами. — Обърна коня и добави: — Връщам се да докладвам. Приключете тук и огледайте набързо, но ще се изненадам, ако намерите нещо. Върнете се и ще организирам сериозно претърсване.

Водачът на конниците смуши коня си, а другите мъже слязоха; трима поеха юздите и отведоха конете настрани, а другите започнаха да събират мъртвите. Бързо стана ясно, че най-близкото до прилично погребение, което са познавали в живота си, е моряшкото хвърляне във вълните или да те метнат в някое дере.

Тай и Хал се върнаха при чакащите ги млади жени и Хал каза:

— Някой е завзел Фарборо.

— Какво имаш предвид? — попита принцесата.

— Пиратите са мъртви, убиха ги конници с кралска униформа, но всичко е измама. Всички са едно. Може би ездачите също са пирати. Убиха Марстан и хората му, защото не са могли да ни намерят.

— Носят различни ботуши — каза Тай.

— Ботуши? Не разбирам — рече Стефани.

— Взели са униформите от мъртви войници на Кралството, несъмнено — обясни Тай.

— Не — каза Хал. — Ако бяха събличали трупове, куртките щяха да са кървави. И щяха да вземат и ботушите им.

— Прав си — съгласи се Тай.

— Някой ги е снабдил с тези униформи, но не е могъл да осигури ботуши.

— Щом не можем да отидем до Фарборо, къде отиваме? — попита принцесата.

Хал погледна Тай, а той отвърна:

— Нямам представа.