Реймънд Фийст
Застрашена корона (10)

8.
Нападение

Ханът беше претъпкан.

Брендан едва успя да влезе — такова гъмжило беше. Щом се върнеше при Мартин, щеше да го посъветва да отворят друга сграда, може би някой от складовете наблизо, за да приютят там част от хората. При толкова гъста тълпа тук всеки момент щеше да избухне кръчмарски бой. Нещо повече, след като нямаше какво друго да правят, повечето хора в гостилницата само пиеха, а помещение пълно с пияни си беше живо бедствие.

„Как да започна?“ — помисли си Брендан. Не можеше просто да се качи на масата и да попита има ли магьосник в гостилницата. Тръгна бавно през тълпата, като се стараеше да не бутне някой с чаша в ръка, и заоглежда лицата. Занаятът на почти всеки, който погледнеше, беше ясен: колари от Севера, търговци от Свободните градове. Един тип го изгледа вторачено и Мартин си спомни, че беше разказвачът менестрел, който се беше опитал да убеди кмета да му разреши да пее за вечерята си в кметската къща, докато той не го отпрати.

В дъното на помещението имаше две маси, едната заета от четирима мъже, а другата от странна компания от двама елфи, нисък мъж, който приличаше на кешиец, и възхитителна на вид жена, която му се стори някак позната. Зачуди се какво е странното в четиримата мъже. Носеха пътни облекла с добра кройка и от хубав плат, но не особено фини. Никой не изглеждаше въоръжен, но макар и млад, Брендан беше научил, че всеки може да скрие няколко ножа по тялото си. А после две неща го поразиха едновременно: косата им беше подрязана еднакво — вместо да е дълга над ушите, както я носеха повечето бедни работници, или късо подкастрена и грубо окълцана, тези мъже изглеждаха добре подстригани, като богати търговци или придворни. Другото, което го порази, беше, че макар да седяха заедно, четиримата като че ли се стараеха упорито да не си обръщат внимание: преструваха се на непознати, които случайно са се озовали на една и съща маса. А после погледна надолу и видя, че носят еднакви ботуши.

Зави и се приближи към другата маса. Двамата елфи и приятелите им бяха забелязали приближаването му и жената се беше втренчила в него. Щом стигна до масата, тя каза:

— Мартин?

Той се усмихна.

— Мартин ми е брат. Често ни бъркат.

Жената отвърна на усмивката му.

— Значи си Брендан тогава.

— Да — отвърна той и усмивката му се смени с любопитство.

— Познавам ли ви, лейди?

— Беше много малък, когато за последен път посетих Крудий — каза тя. — Повечето време прекарах с баща ви и с най-големия ти брат. Как са те?

Лицето на Брендан помръкна.

— Загубихме татко във войната, а за Хал за последен път чухме, че е в Ролдем, в университета.

— Аз съм Миранда — каза тя и стана.

— Жената на Пъг? — попита Брендан. — Значи сте точно тази, която ни трябва. Елате с мен, ако обичате.

Тя погледна другите и Накор рече:

— Върви. Ние ще се оправим. — Сви рамене и тя разбра, че има предвид четиримата мъже.

— Не мога да повярвам на късмета си, че ви намирам тук — каза Брендан.

Към тях се извръщаха глави — хората наоколо чуваха разговора им.

— Да поговорим навън, а? — предложи Миранда.

Преди да успеят да стигнат до вратата, звук разцепи въздуха, звук несравним с нищо чувано в историята на този град.

Беше гневен рев, толкова силен, че сградата се разтърси и от тавана запада вар. Все едно земетресение разтърси града.

Няколко от по-пияните посетители изпопадаха. Някои се свряха под масите, а други напънаха към вратата.

Брендан се задейства без колебание — извади меча си и блъсна с дръжката в корема един, който се опитваше да хукне към изхода.

— Сядай! — извика и перна друг по брадичката.

За кратък миг напорът спря. Брендан можеше да е млад и слаб, но беше с меч, а най-доброто, което имаха тези пияници, беше нож на колана.

Щом мъжете в гостилницата се стълпиха към вратата, четиримата мълчаливци в дъното на хана станаха и като един развързаха халатите си и ги смъкнаха. Отдолу и четиримата бяха облечени еднакво — тъмночервени туники и черни панталони до високите до глезените ботуши. На шиите им висяха амулети, а в центъра на амулетите блестеше червен скъпоценен камък.

— Олеле — каза Накор и се обърна към Аркан и Калис: — Моля ви, убийте ги онези четиримата. Бързо!

Калис помисли за миг, но Аркан се задейства без колебание. Каквото и да бяха тези безименни човешки същества, той се беше озовавал сред същества на силата достатъчно пъти в живота си, за да разбере, че дребният мъж и високата жена са много по-страховити и опасни, отколкото изглеждат. Нещо повече, беше наблюдавал онези четиримата от другата страна на залата по-внимателно от другите и вече имаше твърдото усещане, че не само са опасни, но и че нещо в тях не е наред. Беше все едно да се натъкнеш на болно животно в дивите лесове. Отначало може и да не прецениш какъв точно е проблемът, но бързо разбираш, че не е здрава мечка или сърна. Все едно беше дали животното е бясно, отровено, ранено от предишна борба — просто разбираш, че трябва да го убиеш колкото може по-бързо, за да не зарази други животни.

Втората стрела на Аркан вече бе изпъната до ухото му, когато първата порази един от четиримата мъже в шията и го уби мигновено. Пусна я, докато Калис изстрелваше първата си, и вторият и третият мъж издъхнаха. Последният вече бе започнал заклинание. Третата стрела на Аркан сложи край на монотонния му напев.

Избухна суматоха и тълпата пак занапира към вратата.

Миранда награби най-близкия до нея мъж, много пиян на вид колар, без никакво видимо усилие го вдигна за предницата на туниката и го запокити в тълпата, като повали няколко души. После викна на Брендан:

— Навън!

Единият от двамата градски стражи, поставени на пост, още съвсем младок, попита:

— Сър? Да ги пуснем ли да излязат?

— Да — каза Брендан и се дръпна встрани, последван след миг от Миранда.

Последва взрив от тела през вратата — хората, държани в хана от няколко дни, се заизсипваха на порой.

Другият страж, престарял мъж с окапали зъби, рече:

— Какво да правим, млади господарю?

— Гледайте да не ви стъпчат — отвърна Брендан.

Ревът, който бе предизвикал суматохата, се повтори — идваше откъм залива.

— А онова какво е, млади господарю? — попита старият страж.

— Ще се погрижим за онова — закани се Миранда.

— Знаеш ли какво е? — рече Брендан.

Тя кимна.

— Даже прекалено добре. — Тонът й не оставяше съмнение, че разкритието няма да му хареса.

— Ами тия типове, сър? — попита по-младият войник, докато последните обитатели на хана напускаха сградата.

— Оставете ги да се пръснат, стига да не създават неприятности. Ще ги съберем по-късно, ако оцелеем — отвърна Брендан. — Няма къде да идат, тъй че или ще са на стената да се бият, или ще се върнат тук да пият. Просто се погрижете никой да не излиза от северната порта.

Младият войник отдаде чест и затича натам.

Накор излезе с двамата елфи и каза:

— Кешийски Господари на демони.

Миранда кимна и попита:

— Мъртви?

— Да — отвърна дребосъкът. — Приятелите ни елфи са много ефикасни.

— Е, един проблем е решен, но друг започва — каза Миранда. — Хайде, към стената!

— Да, мога да го усетя — рече Накор.

— Какво усещаш? — попита Аркан.

— Не се притеснявай — отвърна му Накор. — Скоро ще трябва да убиеш доста човеци!

— Просто гледай да са от другата страна на стената — каза Калис, щом затичаха.

Брендан тичаше колкото му сили държат и взе стъпалата по две наведнъж. Стигна горе, мина покрай Бетани и Лили и докато се провираше между струпаните войници към брат си, завика:

— Върнете се на постовете си! Може да са повече от един…

Спря, като видя какво са зяпнали всички. Един войник наблизо, с табарда на Крудий, рече:

— Моля се да не са повече от един, милорд.

Друг, от градското опълчение, каза:

— И един май ще е повече от достатъчен, милорд.

Това, което виждаха, беше чудовище, извисено на двайсет стъпки над водата — и крачеше бавно към портата. Главата приличаше на кръстоска между гущер и маймуна, но беше покрита с люспи и имаше уши като ветрила, изпънати Назад. По гърба му минаваше назъбена перка като на риба меч. Тялото му беше грубо човешко на вид, раменете и гърдите бяха огромни и ръцете завършваха с нокти, дълги като мечове. Вонята, която излъчваше съществото, беше почти убийствена дори от толкова далече, сякаш всичко мъртво на морското дъно беше събрано и някак слепено в съществото. Докато се надигаше бавно от залива, от него се заизлива вода и слънцето заблещука по люспите му. Чудовището стигна до най-плитката част на залива, която все пак бе достатъчно дълбока, за да докарват големи лодки и салове товар на кея. Водата едва стигаше до средата на бедрата му.

— Богове — ахна Мартин. — Какво е това?

Далече зад съществото се появиха лодки, поне петдесет. Брендан погледна към западния път за Крудий и видя в далечината облаци прах и знамена.

— На кешийците, изглежда, им омръзна да чакат.

— Искат това чудовище да събори портите — каза Мартин. — А след това да ни ударят с пълна мощ.

Обърна се към брат си и видя жената, застанала зад него.

— Миранда?

— Помниш ли ме? — рече тя.

— Разбира се. И се появяваш тъкмо навреме. — Посочи гигантското същество. — Можеш ли да направиш нещо?

— Това е воден демон! — извика Накор почти възторжено.

— Воден демон ли? — попита Брендан. — Не знаех, че има такива.

— Всякакви демони има — отвърна Накор почти шеговито. — Вода, въздух, земя, огън — това са стихиите. Някои демони са много умни, други — много глупави. Демонското селение е много объркано място, дори за демоните.

— Говориш все едно знаеш много… — каза Мартин и погледна Миранда.

— Накор — подсказа му тя.

— Накор — продължи Мартин. — Какво да правим с този обаче?

Съществото вече се изкачваше между изгорелите кейове.

Изрева отново и хората по стените се присвиха, защото камъните под краката им затрепериха. Демонът погледна първо в едната посока, после в другата, сякаш търсеше нещо или някого.

— Ако имахме призовник на демони, можеше да го овладее или прогони, но за съжаление току-що убихме един — каза Накор.

— Какво? — попита Брендан.

— Онези четирима кешийци бяха от някакъв орден или култ.

— Това го разбрах и сам.

— Единият от тях беше призовник, със сигурност. Другите трима бяха негови послушници или охрана.

— Стрелци! — извика Мартин.

Стрелците се надигнаха и опънаха лъковете.

— Спестете си стрелите — каза Миранда. — Само ще го раздразнят.

Съществото направи още една крачка, вдигна стъпало, сякаш размишляваше дали да стъпи на кея, после бавно го спусна във водата. Изрева, спря се и се огледа объркано.

— Какво прави? — попита Мартин.

— Търси този, който го е призовал — каза Накор. — Четирима мъже, макар и само един да е призовник, означава, че е нужна много могъща дарба, за да се докара тук и да се контролира. Призован е оттам — посочи той към залива, — защото там е единствената достатъчно дълбока вода.

— Под тинята — уточни Брендан.

— Не обича да е във въздуха, още по-малко обича сушата, а мрази огъня — каза Накор.

— Дали да не използваме горящи стрели? — попита Мартин.

— Само ако наистина искате да го раздразните — каза Миранда.

Призованият демон чакаше и поглеждаше ту едната страна на залива, ту другата.

— И сега какво? — попита Мартин.

— Когато му омръзне да чака да му кажат какво да прави, ще реши дали е повече раздразнен от това, че е тук, или е гладен — отвърна Миранда. — Ако е първото, може да реши да разруши града от яд, или може да се обърне и да заплува към открито море, за да търси храна.

— Този е доста глупав — каза Накор. — Ако не го дразним, може просто да си потърси храна. Вероятно ще изяде половината риба в Горчивото море и всеки кораб, който му падне. — Посочи дългите лодки, които се приближаваха зад съществото. — Ако там на някоя лодка има друг Господар на демони, скоро ще го разберем.

— Може ли да бъде прогонен магически там откъдето е дошъл? — попита Брендан.

— Само от Господар на демони — отвърна Накор.

— Или ако го убиеш — добави Миранда.

— Ти можеш ли да го убиеш? — попита Мартин. — С магия?

Миранда погледна Накор. И двамата знаеха отговора.

Истинската Миранда почти със сигурност щеше да премахне това същество, рано или късно, макар и не бързо и чисто, но Детето знаеше онова, което беше знаела Миранда, само на теория. Знаеше заклинанията, които би приложила Миранда, но не можеше да ги използва. Но пък като „Детето“ бе научила своята бойна магия.

— Не — отвърна Миранда и скочи на един от зъберите. — Ще трябва да го направя по обичайния начин.

— Какво?! — Мартин се пресегна да я спре, но тя вече беше скочила от стената.

— Луда ли е? — възкликна Брендан.

— Обикновено — отвърна Накор, загледан надолу към Миранда, която се бе приземила невредима.

— Удивително — каза Мартин. — Би трябвало да стане на пихтия.

— Именно — съгласи се Накор.

Миранда се наведе, хвана полите на роклята си, дръпна ги нагоре и ги затъкна в кожения колан, който носеше, както правеха рибарките по бреговете във всяка страна.

— Не са бойни дрехи, но ще свършат работа — каза Накор и добави ухилено: — Винаги съм смятал, че има чудесни крака.

Двамата братя изгледаха дребния комарджия с изражения, които издаваха, че вече го смятат за напълно луд.

Миранда се изправи, вдигна високо ръце и подхвана заклинание. След това пристъпи напред. Докато крачеше към демона, започна да извлича енергии около себе си. Всички на стената настръхнаха, все едно наблизо беше паднала мълния. Миранда изпъна ръце, присви пръсти и ноктите й започнаха да се удължават.

— Какво прави? — попита Мартин.

— Фокус — отвърна Накор. — Гледай.

Водният демон спря да оглежда хоризонта за онзи, който го бе призовал, и впи очи в Миранда. В нея имаше нещо, което определено бе разпознал. Формата беше чужда, но миризмата на сила, която се излъчваше от нея, му беше позната. Друг демон идваше към него — и не беше от водния вид.

— Голям е, но породата му е глупава — каза Накор от стената. — Не знае къде е, нито защо е тук, но вече е забравил всичко друго, освен че има някой, с когото да се бие.

— Но той е пет пъти по-голям от нея! — каза Брендан.

— Е — каза Накор, — тя е по-малка, но е много по-умна и има много номера.

Миранда скочи нагоре и в невероятна дъга полетя във въздуха право към гърлото на водния демон. Кацна върху него и сякаш зарови в плътта му с ръце и крака, задра и закъса, дори оголи зъбите си.

Нападението стъписа демона и той залитна няколко стъпки назад и едва не изгуби равновесие. Изрева и започна да бъхти по-дребния си противник.

— Захапе ли, е като булдог — каза Накор.

Най-сетне глупавият демон успя да се докопа с едната си ръка около ръцете на Миранда и дръпна силно. Изтръгна ноктите й от тялото си и над водата и кея плисна фонтан от кръв. После с другата си ръка я издърпа и преди тя да успее да сграбчи ръката му, я запокити в камъните на улицата и тя се хлъзна назад чак до портата — удари се в нея толкова силно, че всички горе го усетиха.

— Богове! — възкликна Мартин. — Той я уби!

— Не мисля — отвърна ухилено Накор. — Много е корава и знае много номера, нали ти казах.

Водното същество се поколеба и вдигна ръка към раната на врата си. Опипа я, изохка от болка и отдръпна окървавените си пръсти. Подуши ги, огледа ги и отново изрева от гняв.

За изумление на всички наблюдаващи от стената, Миранда се изправи и затича към водния демон. После пак скочи към чудовището.

— Това може да отнеме повечко време — каза Накор.

— Не знам дали имаме толкова — отвърна Мартин. — Вижте.

Кешийците на западния път вече настъпваха в строй, а дългите лодки завиваха към югоизточния бряг и пътя.

— Как го правят това? — попита Мартин и посочи лодките. Те нямаха гребци, но се движеха бързо.

Брендан посочи кърмата на най-предната лодка и отвърна:

— Бутат ги жабешките същества, за които ти казах!

Мартин се вгледа и видя вълнички зад всяка лодка.

— Стрелци! — извика той. — Един на всеки трима, бегом към югоизточната стена! — Махна на Джордж Болтън. — Поеми командването на другата стена. Не стреляйте, докато кешийците не влязат в обхват!

Болтън отдаде чест, обърна се и тръгна след стрелците. Знаеше не по-зле от Мартин, че ако кешийците се укрепят на югоизточния път и могат да щурмуват източната порта, защитниците няма да са в състояние да бранят и нея, и главната.

Накор гледаше умислено дерящата със зъби и нокти водния демон Миранда. Беше много по-силна, отколкото предполагаше сегашното й състояние, знаеше той, и можеше да понесе голям пердах, преди магическите й защити да поддадат. Все пак винаги съществуваше възможността нещо да се обърка и да остане безпомощна пред чудовището. На всичко отгоре след по-малко от две минути първите кешийци щяха да стъпят на брега и нямаше как да се предвиди какво може да стане след това. Явно имаха повече от един владелец на магия с тях, сигурно повече от четиримата, убити в хана. Някой трябваше да е останал на далечния бряг или в една от лодките в ариергарда, за да кара водните същества да тласкат лодките. Също така Накор бе убеден, че лодките просто са плували покрай брега и са останали незабелязани благодарение на някаква засланяща магия, заклинание за сливане или невидимост, което им бе позволило да се появят внезапно.

Изведнъж се усмихна и каза:

— Имам чудесна идея.

— Ще я приема с охота — каза Мартин.

Накор се обърна към едно момче, което държеше горяща факла до буре с масло.

— Дай ми тая факла. — Беше се ухилил безумно. Ако нападателите стигнеха до портата, щяха да бъдат посрещнати с огнена смърт от стената.

Момчето му я подаде.

Преди Мартин да е успял да отвори уста, Накор скочи от стената. Мартин, Брендан и другите се наведоха и видяха как дребният мъж стъпи с лекота на земята.

— Как го правят това? — попита Мартин.

— Представа нямам — отвърна Брендан.

Накор затича към водния демон и Миранда. Налетя с вик към демона и успя да се приближи достатъчно, за да опърли краката му с горящата факла.

Чудовището зави от болка и гняв. Запокити с все сила Миранда към градската стена за втори път и насочи цялото си внимание към досадния дребосък с факлата. Накор скочи ловко настрани, а водният демон вдигна огромно стъпало от залива и водата се изля по него на порой. Накор се извърна към Миранда и извика:

— Стой на място! Имам идея! Намери последния владелец на магия!

Водният демон вдигна и другия си крак от водата. Вече беше напълно излязъл на сушата.

Миранда бавно се изправи и вдигна ръка да покаже, че е разбрала.

Накор се втурна напред и мушна с горящата главня към крака на съществото. Чудовището нададе вой, вдигна огромното си стъпало да го премаже, но той пъргаво скочи настрани, шмугна се отново напред, опърли го отново, след което се обърна и побягна.

Залъкатуши нагоре по склона на хълма, като притичваше ту надясно, ту наляво, а понякога спираше, колкото да се втурне назад и да перне водния демон с факлата. Демонът беше изненадващо бърз за големината си, но Накор винаги се оказваше извън обхвата му.

Въздухът изведнъж се изпълни със стрели — кешийският командир на хълма бе разбрал какво цели Накор. Който и да трябваше да командва този демон, явно не го правеше и чудовището вече представляваше заплаха за собствените му сили.

Накор сякаш успяваше по някакъв удивителен начин да се промушва между летящите стрели, а когато една все пак го улучи, отскочи назад все едно бе поразила невидим щит. Радостните му врясъци сякаш още повече ядосваха водния демон, който удвои усилия да докопа влудяващия го дребосък.

С вик на нескрито ликуване Накор се обърна и затича право към кешийската армия.

 

 

— Той е луд! — възкликна Мартин.

Калис, който беше познавал Накор години наред, рече:

— Мнението ви едва ли е уникално, но съм го виждал да прави още по-безумни неща.

Брендан изгледа елфския принц и каза:

— По-безумни от това?

— Веднъж ядоса нашественическа група магьосници толкова, че едва не изгориха половин град, докато се опитваха да го гръмнат с огнени мълнии. — Поклати глава и добави: — Този дребосък винаги намира още нещо, с което да изненада всички.

Брендан погледна надолу и видя, че Миранда е станала. В същото време тя погледна нагоре и посочи далечния югоизточен ъгъл на залива, мястото, където Брендан и Нед Пиви бяха спуснали лодката си. Брендан й махна с ръка да покаже, че е разбрал, и се обърна към брат си.

— Кешийците обръщат, за да слязат на брега, ето там. — Посочи тясната ивица на изгорелия кей пред скалите, които отделяха кея от пясъчния бряг. — Ще ни запушат!

Мартин се забави само за миг.

— Няма да чакаме на стената! Вземи всеки, който може да язди, особено стрелци, и устройваме посрещане на кешийските ни гости. Ако нечий ботуш стъпи на камъните, искам мъжът да е мъртъв, преди да е направил втора стъпка!

Брендан слезе колкото може по-бързо и вече викаше за конници, които да тръгнат с него. Скоро с него поеха трийсетина мъже и Мартин бързо преоцени позицията си. Дотук не беше загубил никого, а кешийският боен план беше напълно разстроен. Вече беше ясно, че чудовището е трябвало да разбие портата при югозападния ъгъл на града, за да отвори път на кешийците да щурмуват от хълма от запад, докато друга сила щеше да атакува източната порта, след като завладеят брега с лодките.

Погледна стоящите наблизо Бетани и Лили и потисна внезапния си подтик да им заповяда да слязат от стената. Знаеше, че ще е губене на време и енергия в спор с упоритата дъщеря на графа на Карс, а макар да можеше и да успее с Лили, след като Бетани откажеше да отстъпи, най-вероятно и Лили щеше да упорства. Каза само:

— Вие двете, постарайте се да сте полезни и идете ей там.

— Посочи към югоизточния ъгъл на главната крепостна стена.

— Ако Брендан и бойците му бъдат принудени да се оттеглят, осигурете им прикритие.

Бетани огледа лицето му за миг, сякаш преценяваше дали се опитва да я изкара извън опасността, или й дава важна задача. После кимна и поведе Лили към ъгъла на стената.

Мартин отново насочи вниманието си към битката отвън.

 

 

Миранда едва се съвзе от сътресението. Можеше да използва много от магическото си умение, за да сътвори някаква тайнствена броня, но и това едва ли щеше да я спаси от въздействието на толкова мощния сблъсък. Погледна надясно, видя безумния бяг на Накор право към кешийската линия и за кратък миг двата аспекта на съществото й, Детето и Миранда, се удивиха на непонятното уж поведение на дребния комарджия. Но частта от нея, която представляваше Миранда, знаеше, че ако изобщо има на света същество, за което фразата „Не е толкова луд, колкото изглежда“ е оправдана, то това е Накор.

Погледна към кешийските лодки, които се приближаваха към брега. После насочи вниманието си още по-надалече наляво и почти отвъд границата на полезрението си успя да зърне приближаващ се отряд конници. Видя и че Брендан строява конните си стрелци в готовност да посрещнат кешийските пехотинци, щом стъпят на брега.

Усети странна, но някак позната тръпка в някакво кътче на ума си и за миг изпита непонятно объркване, понеже не беше сигурна дали Детето, или Миранда е разпознала този зов. А после частта от съществото й, която бе Детето, осъзна какво е.

По-низшите водни демони, малките същества с жабешки глави, които бяха призовани да изкопаят от дъното огромния си събрат, сега тласкаха лодките към брега и зовяха, молеха за напътствие.

Миранда се замисли за простотата на всичко това. Отначало се беше учудила защо кешийските призовници на демони са се настанили в гостилницата. Не как, защото онова, което минаваше за „мерки за сигурност“ в града беше шега. Момчетата от Крудий можеше да са честни и храбри, но едва ли бяха опитни и в града нямаше никой, който да следи за подробностите. Тъй че първите кешийски заклинатели просто бяха влезли с бежанците от запад, несъмнено. Не, въпросът не беше как бяха влезли, а по-скоро защо.

Сега разбра. Беше много просто. Призоваващият или призоваващите демона щяха да са се изложили на риск, ако се бяха опитали да наблюдават и контролират огромния воден демон, да не говорим за ордата му малки създания. Много по-лесно беше да си седят в гостилницата и да чакат някакъв тайнствен сигнал да им покаже, че демоните са готови — след това бе нужна само една проста заповед: ела при мен! С допълнително указание демонът да унищожи всичко, озовало се между него и призовалите го. Ако призоваващите бяха останали живи, огромният демон със сигурност вече щеше да е съборил портата и в последвалата суматоха кешийският Господар на демони щеше да е намерил в града място, откъдето да ръководи десанта. Със смъртта на призовниците демоните бяха спрели след последната дадена заповед. Огромният воден демон се беше опитал да се отзове на последния призив, но битката с Миранда и Накор го беше отвлякла от тази заповед и сега яростта му го носеше право към кешийската армия на север.

Със зла усмивка, неотстъпваща на най-злобното изражение на Накор, Миранда реши какво да направи. Като Детето беше командвала много по-могъщи демони от тези жабешки същества. Можеше и да са опасни като група, но всеки от тях сам беше отчайващо слаб, физически, както и умствено. Тя просто отпрати заповедта си и изведнъж край брега избухна суматоха.

Вместо да тласнат лодките към сушата, малките демони вече ги връхлитаха, изскачаха от водата и нападаха неподготвените кешийски войници. Мнозина изхвърчаха от лодките и потънаха, теглени от тежестта на бронята си.

Брендан веднага видя отворилата му се удобна възможност и викна:

— Изчакай! Избирай целта си и убий всеки кешиец, стъпил на кралска земя. Не хаби стрелите по онези в лодките.

Неколцина кешийци в най-близките лодки успяха да скочат в плитчините, но ги посрещна залп от стрели. Малкото неулучени бяха издърпани назад от водните демончета. Брендан мигновено разбра, че напразно хаби стрели, и викна:

— Спри!

Няколко от по-неопитните младоци от града стреляха отново, докато схванат заповедите на Брендан. След това защитниците застанаха мълчаливо и загледаха развихрилия се ужас.

Нокти и зъби разкъсваха кешийците в лодките, някои демони спираха, за да ядат човешката плът. Около всяка лодка се виждаше петно кръв, а водата, която пляскаше по кея, стана на розова пяна. Още се вдигаха мехури там, където давещите се мъже напразно се мъчеха да поемат последния си дъх, и навсякъде по повърхността се носеха мъртви тела.

Брендан погледна Миранда и тя му посочи с рязко кимване да се върне зад градските стени на безопасно. Той нямаше никакво желание да спори с нея, така че извика:

— Назад към крепостта.

Без и един защитник да е понесъл рана, половината щурм срещу кралския град Илит беше напълно пометен.

Миранда се обърна да види как се справя Накор с другата половина. Нещо в далечината усили усещането й за опасност и тя се пресегна с ума си и потърси източника. Изведнъж осъзнаването я обля като струя ледена вода и тя скочи и затича след Накор и демона. Молеше се дано да успее да ги настигне навреме и да спаси живота на дребосъка. Отново.

 

 

Накор нададе ликуващ вой, претърколи се по земята и се измъкна само на педя под ноктестите ръце на демона. Кешийската конница му предлагаше допълнителен повод за веселба, след като конете им се дърпаха, бягаха на кръгове и изобщо не обръщаха внимание на усилията на ездачите им да ги овладеят. Положението се влоши още повече, след като подивелият от безсилието си демон успя да премаже две от животните и те зацвилиха ужасено. Това, наред с миризмата на конска кръв, изкара повечето коне извън всички граници на иначе здравия им боен опит.

Кешийският полеви командир се мъчеше да възстанови реда, но поне стотина от пехотинците му бяха последвали примера на конете, обърнали се бяха на запад и побягнаха назад към Крудий. Офицерите препускаха наоколо и се опитваха колкото могат да поддържат реда въпреки усилващата се паника на собствените им животни.

Накор вече започваше да си мисли, че този път май е попрекалил, защото макар създалото се положение все още да му изглеждаше забавно, изпитваше странно усещане за опасност, усилваща се някъде наблизо. Отдели малко внимание, колкото можеше да си позволи, от вихрещата се суматоха наоколо и видя нещо, което приличаше на скупчени офицери на билото на един близък хълм, пред гордо развята редица бойни кешийски знамена и сигнални флагове. Сред тях явно имаше някакъв магьосник.

Отчаяно се помоли наум дано да не е още един призоваващ демони, защото ако беше такъв, можеше бързо да види през маската на Накор и да открие съществото на Белог под човешката външност. Случеше ли се това, Накор щеше да бъде въвлечен в ужасна битка. Нямаше никакво съмнение, че с това, което бе научил от спомените на Накор, и с мощта, която бе придобил, докато пътуваше с Детето, щеше да може да устои на всеки, освен на най-могъщите Господари на демони, но дори и да успееше да го надвие лице в лице, вниманието, което трябваше да отдели за такъв сблъсък, със сигурност щеше да го остави уязвим за атака от други посоки.

А при един огромен воден демон и половин кешийска армия, опитващи се да го убият, това щеше да се окаже проблем, който дори легендарният късмет и хитрост на Накор нямаше да могат да преодолеят.

Все пак, без да спира да търси изход от привидно безизходната ситуация, той реши да види колко добри са кешийските офицери срещу един страховит воден демон. Присви се, след като по-скоро усети, отколкото видя удара, идващ отляво, и се претъркаля по тревата, като задържа високо останалото от горящата факла. Знаеше, че би имал по-добър шанс да оцелее, ако я захвърли, но огънят като че ли бе единственото нещо, което спираше демона да го гони, вместо да спира от време на време, за да убие и изяде коне и ездачи.

Накор затича към офицерите и видя как извадиха оръжията си, а магьосникът подхвана заклинание. Не изпитваше особена охота да разбере що за магия опитва мъжът: защитен купол или нещо в този дух щеше само да подразни демона, но можеше да постави Накор в неизгодно положение, докато всяко по-сериозно унищожително заклинание щеше да сложи край на собственото му съществуване за секунди. Накор разполагаше с ограничен набор от магически номера — точно сега цялата му демонска енергия бе съсредоточена в бързина, усилени сетива, за да предвиди откъде идват ударите към него, и лека бронираща магия, която правеше кожата и облеклото му корави като плочеста броня… но знаеше, че един добре насочен взрив от магическа енергия може да го запали като празничен фойерверк.

Нещо повече, магьосникът като че ли бе забелязал лудорията на Накор и правилно беше преценил, че той подмамва водния демон. Ако убиеше Накор, демонът можеше да се окаже по-отстъпчив.

Свистящ лъч енергия, ослепително ярък, профуча над главата на Накор, докато той се хвърляше на земята, опърли косата му и остави след себе си миризмата на мълния. Чудовищен вой на болка и гняв раздра въздуха и разтърси земята.

Колкото и да му се искаше да се превърти и да види какво е станало, инстинктите го тласнаха да скочи надясно, после внезапно наляво, претъркаля се по земята, след което се обърна и скочи обратно в другата посока.

Зърна за миг връхлитащия нагоре по склона воден демон — единият му крак почти се влачеше зад него, докато той газеше към скупчената група воини и самотния магьосник на билото на хълма. Накор беше преценил правилно: енергийният взрив, пратен да го убие, вместо това бе поразил демона. Ако не се опитваше с всички сили да остане жив, положението сигурно щеше да му се стори смешно. Но не задълго, понеже един кешийски войник се хвърли към него с вдигнат меч.

Без да мисли, Накор пусна факлата, пресегна се и сграбчи ръката с меча на мъжа. Войникът изрева от болка, щом Накор стисна китката му и я откърши. С едно бутване го отпрати пет стъпки назад въпреки тежката му гръдна броня и шлем.

Спря за миг, за да си поеме дъх, и поклати тъжно глава. Толкова дълго бе мислил като Накор, че почти бе забравил, че не е дребният кривокрак комарджия, а всъщност демон, с всичката сила и твърдост, каквато може да притежава един демон. А след като бе очевидно, че магьосникът наблизо не е призовник на демони, Накор реши, че е време за по-пряко действие.

Друг войник се втурна към него, докато водният демон развихряше хаос сред офицерите и войниците. Накор изчака, докато кешийският воин с меча замахне, с котешки рефлекс сграбчи ръката му и я прекърши, както дете откършва клонка. Мъжът падна с крясък на земята, докато Накор се обръщаше. Беше прекарал цялото си съществуване като демона Белог, влагайки цялата си енергия в разум. И все пак, докато беше странствал с Детето през демонското селение, беше натрупал внушителна физическа сила, макар и да не беше свикнал да я прилага. Реши, че сега е моментът да използва тази сурова сила.

Трети воин понечи да тръгне към него, но изведнъж друга фигура притича отдясно на Накор и го повали. Миранда. Обърна се към Накор и попита:

— Добре ли си?

Той се засмя.

— Силен съм!

— Да. Но също така си глупав. Нямаш представа срещу каква магия щеше да се изправиш.

— Ами дай да разберем.

— Искам го жив, ако можем — каза Миранда.

Накор скочи във великолепна дъга над купчината воини, опитващи се да спрат водния демон.

На огромното същество вече му личеше, че е далече от хранещата го вода, и трябваше да изразходва много енергия, за да се справи с многобройните си рани. Миранда не я интересуваше особено, защото знаеше, че съществото ще умре и ще се върне в демонския свят, откъдето бе дошло, преди отново да успее да застраши града.

Беше намерила това, което търсеше: магьосника, опитал се да унищожи Накор. Държеше халата си вдигнат, за да не се спъне в него, и тичаше надолу по хълма, по-далече от боя. Щеше да е комична гледка, ако не бяха две неща. Първо, току-що се беше опитал да помогне в избиването на много хора и макар Детето да не намираше в това нищо противно, Миранда намираше. С всеки ден ставаше все повече Миранда и все по-малко — Детето. Второ, беше познала магьосника и това откритие я изпълни едновременно с разочарование и гняв.

Можеше да бяга като газела и беше открила, че може да скача на близо сто разтега, тъй че с един скок и бърз бяг се озова зад мъжа. Пресегна се, сграбчи го отзад за халата, а след това спря и го остави почти да си счупи врата, когато неочаквано и внезапно се закова на място.

Той се обърна, изпъна назад дясната си ръка и Миранда усети оформящата се магия. Разбра мигновено какво прави и го изпердаши силно през лицето, преди да е успял да довърши заклинанието. Шамарът прекъсна съсредоточаването му и очите му се замъглиха от сълзи.

— Здрасти, Акеш — рече тя с нотка отрова в гласа. — Доста време мина.

Роденият в Кеш магьосник я гледаше замаян и стъписан.

— Миранда! — изломоти той. — Но…

— Знам — прекъсна го тя. — Мъртва съм. Явно обаче не чак толкова, колкото мислят някои.

— Но…

— Млък — рече тя. — Иначе с радост ще те приспя. Имаме да обсъдим много неща.

Не пусна халата му, но се обърна и видя разколебалия се воден демон, вече обкръжен от стрелци. Както беше изтощен, жалкият му бездруго разум бе стигнал до предела и съществото стоеше колебливо, без да може да реши накъде да нападне.

Накор дотича при Миранда, която все още държеше магьосника за халата, ухили се и каза:

— Акеш! Значи ти се опитваше да ме убиеш!

— Не повярвах на очите си, когато те видях — каза кешийският магьосник. — Помислих, че трябва да е някой друг безумец. Освен това…

— Знам — прекъсна го Накор. — Мислеше, че и двамата сме мъртви.

— Хайде да идем някъде да си поговорим — рече Миранда.

Накор се обърна и се огледа.

— Демонът почти е свършил и ако бях на мястото на кешийския командир, щях да се оттегля. — Посочи на север. — Можем да тръгнем натам, докато намерим входа към цитаделата на онзи висок нос ей там. — Махна с ръка към стария замък високо над града. — А после можем да се качим горе и да слезем към града.

— Дълъг път е — каза Миранда.

— Или можем да седнем ей там в онази горичка и да изчакаме кешийците да се махнат, после да се върнем до града ей оттам — рече ухиленият дребосък и посочи през рамо към града.

— Това е по-добра идея — отвърна Миранда. Погледна магьосника, когото беше пленила, и рече: — Мога да ти откъсна главата, преди да си успял да завъртиш магия, и това не е празна хвалба. Тъй че дръж се прилично и може да оцелееш, за да се извиниш на Пъг, че си взел страна в тази война и си предал Конклава. Той може да ти позволи да живееш.

Магьосникът не отвърна нищо, но изражението му увери Миранда и Накор, че едва ли ще се опита да избяга или да им причини друга неприятност, тъй че тримата тръгнаха към една горичка, където можеха да поотдъхнат, докато кешийската армия се оттегли. Още щом стигнаха до дърветата, шумът от битката и ревовете на водния демон започнаха да заглъхват.

Миранда каза на Накор:

— Наблюдавай какво става, докато ни се отвори чист път към града. И моля те, въздържай се от изкушението да направиш нещо забавно.

Накор кимна. Стараеше се да изглежда сериозен, но без успех.

— Ще се опитам.

Тя се обърна към Акеш.

— Сядай. Вероятно ще се задържим доста тук и докато сме тук, можеш да започнеш да ми разправяш как стигна дотам, че да служиш като паленце на кешийците, след като положи клетва в Академията да стоиш настрана от конфликти между държави, както и клетвата си към Конклава.

Магьосникът я гледаше начумерено. Можеше и да не знае на какво бе способна в този облик, но я познаваше от човешкото й въплъщение. А след Пъг и сина му Магнус тя като нищо можеше да е най-могъщият чародей на света. Накор пък, въпреки славата му на голям шегаджия и измамник на карти, също се смяташе за много опасен противник.

Акеш си пое дълбоко дъх и заговори.