Реймънд Фийст
Застрашена корона (8)

6.
Заговори

Джим нахлу тичешком.

Не особено, важният дребен благородник от Запада си запробива път покрай стъписани благородници и раздразнени слуги по коридорите на двореца на Риланон. Разрошен и мръсен от много мили бързо пътуване, той беше почти капнал от умора, но все пак намери сила да наруши с появата си деловия ден на двореца. Буйната му припряност беше разбираема и онези, които го познаваха, му кимаха съчувствено: дядо му умираше.

Джим прокле боговете, съдбата, сляпата прищявка, лошия късмет и всяка друга сила, която можеше да си въобрази и която можеше да е заговорничила той да се окаже далече от родния остров на Кралството, когато до него стигна вестта за болестта на дядо му. Последният му цурански транспортен глобус беше унищожен от един кешийски агент и трябваше да разчита на сина на Пъг Магнус, за да се върне в Риланон от Острова на чародея след последната си среща с Пъг. Имаше агенти — ако можеше да разчита на тях, — които се опитваха да осигурят още глобуси от майстора с цуранско потекло в Ламът, който твърдеше, че може да ги направи, но засега ни едно от обещаните устройства не беше дошло.

Поради това, когато вестта за състоянието на дядо му беше стигнала до него на континента, се беше оказал на средата на пътя до град Ран, за да огледа действията на кешийците в този район. Беше препускал като луд до кралските кейове в град Родез, но откри, че целият кралски флот е изпратен на патрул в поддръжка на флотата извън Ран. Тъй че веднага бе закупил най-бързия съд, който успя да намери, разнебитена шхуна, която се нуждаеше от основен ремонт, и пое с нея право за Риланон.

Не се беше натъкнал на кешийски кораби толкова навътре във водите на Кралството, но го спряха в покрайнините на Садара, втория по големина град на Кралството извън континента. Той им представи документите си и след това заповяда на екипажа да потопи шхуната, вместо да си правят труда да я теглят на буксир, и конфискува фрегатата им.

Язденето, плаването на мръсната шхуна и това, че нямаше с какво да оправи външността си на фрегатата, му бяха придали напълно окаян и опърпан вид, когато най-сетне стигна до кралските кейове в Риланон. Но дори флотските стражи на кея да се зачудиха кой може да е този мръсен пътник, фактът, че бе докаран на брега от много почтителен екипаж от кралска фрегата, ги накара да се отдръпнат, когато той почти изтича покрай тях и се заизкачва по дългия склон към главната улица.

Риланон беше на пълна бойна нога и появата на всеки с необичайна външност и поведение беше повод за тревога. Офицерът на портата го спря, но след по-малко от минута Джим вече беше яхнал коня на същия този офицер и препускаше нагоре по дългия път от пристанището до двореца.

Сега, когато се приближи до частните покои на дядо си, видя пред тях двама стражи.

— Отворете! — почти им викна Джим.

— Никой не може да влезе без…

Само толкова успя да каже, преди Джим да се провре покрай него и да бутне вратата. Другият страж опита да го спре, но се озова на пода още преди да се е усетил.

В преддверието Джим се озова пред други двама стражи, но този път със сержант от кралската домашна гвардия в добавка. Вместо да го нападне, старият сержант просто застана пред вратата, разпери ръце и рече:

— Задръж за малко, Джими.

— Искам да видя дядо, Джаки — каза Джим.

Сержант Джак Малъри кимна и каза успокоително:

— Той спи, а ти си уплашен.

Стражите, които Джим бе съборил, нахлуха зад него, но сержантът им махна с ръка и ги пропъди навън.

— Как е той? — попита Джим.

Сержантът му даде знак да го последва, отдръпна се до стената и заговори тихо:

— Виж, Джими, дядо ти е стар. Но има и още нещо…

— Какво? — попита Джим и присви очи.

— Знаеш, че съм със стареца от… ами, още когато ти беше бебе — тихо каза сержантът.

Джим кимна.

— Мисля, че го познавам много добре: настроенията му, добрите му дни, лошите му дни — знаеш какво имам предвид.

— Да, знам — каза Джим. — Какво е станало?

— Нещо не е наред. Още не мога да го напипам, но дядо ти започна да се оплаква от стомашни болки преди месец. А знаеш, че той никога не се оплаква.

Джим кимна отново и каза:

— Подозираш отрова?

— Както вървят нещата тук, подозирам всичко.

Джим се вбеси. Беше препускал без отдих чак от източната граница на Кралството, за да завари това.

— Какво казват лечителите? Жреците?

— Никой нищо не казва, а каквото се чува, идва от кабинета на сър Уилям Алкорн. Затова момчетата отвън държаха толкова да те спрат. Заповедите са никой да не вижда дядо ти без писмено разрешение от сър Уилям.

Джим бръкна в туниката си, измъкна малка кесийка, окачена на връв около шията му, и я отвори. Вътре имаше сгънат пергамент и Джим го извади, разгъна го и го връчи на сержанта.

Сержант Малъри го прочете. После каза:

— Играеш ли покера на кралицата, Джими?

— Не. Какво искаш да кажеш?

— Ами, когато кралицата свали две двойки, фуловете падат. Искам да кажа, че заповед от херцога на Риланон бие всички заповеди, дадени от сър Уилям, въпреки че държи титлата кралски съдия. — Сержантът се ухили. — Или поне аз го виждам така и дори кралят да смята друго, ще застана пред него и ще кажа, че точно така го виждам.

— Благодаря, Джаки.

— Сега се прибери и се изкъпи. Веднага щом дядо ти се размърда, ще пратя да те повикат. Както те гледам, баня, храна и малко дрямка няма да ти дойдат зле, Джими.

Джим се усмихна. Сержант Малъри беше един от малцината, които го наричаха „Джими“. Идваше от времето, когато беше малко момченце и често си играеше уж че е Джими Ръчицата, легендарния си прадядо лорд Джеймс, първия Джеймисън.

Без повече думи Джим кимна, обърна се и тръгна към покоите си. Видя един паж, забързан по коридора, и го спря.

— Сър? — попита момчето.

— Не ме ли позна?

Момчето примижа, докато оглеждаше разрошения и мръсен мъж пред себе си, но най-сетне му просветна.

— Сър Джеймс?!

— Позна. Отивам в покоите си. Не искам да ме безпокоят два часа. След което искам гореща баня, а докато я приготвят, искам половин печено пиле, купа с ориз и печени картофи или репи. Кана вино и плодове и зеленчуци — каквито имат в кухнята. Разбра ли ме?

— Да, милорд.

Джим продължи към покоите си, като почти залиташе. Влезе, рухна на леглото и заспа още преди главата му да падне на възглавницата.

 

 

Събуди се и усети нечие топло тяло, притиснато до него. Отне му малко време, докато се окопити — все още бе скапан от умора, — но попита:

— Будна ли си?

— Разбира се — каза женски глас зад него.

Джим се извъртя и се вгледа в две тъмни очи на красиво смугло лице — кешийско наследство, което й бе служило добре през годините. Надигна се на лакът и видя слугинската рокля, метната на стола до писалището му. Погледна младата гола жена до себе си и попита:

— Пак ли си слугиня?

— Помислих, че ще е най-добре да съм в достоверна роля, ако някой прекъсне съня ти. Също така обяснява защо може да съм се задържала, след като донесох всичката тази храна, която поръча. — Посочи големия сребърен поднос на масата до леглото.

— Младият лорд и благоразположената слугиня значи?

— Младият лорд? — каза тя с насмешлива усмивка.

— Казах да ме събудят и да ми донесат храна, докато се къпя.

— Опитах се да те събудя — отвърна тя. После добави, с премрежени клепачи и с усмивка: — По няколко начина. Личеше, че имаш нужда от сън. Беше изтощен. Спа цяла нощ. Боя се, че виното вече се е стоплило, а пилето е изстинало.

— Все още са по-добри от това, което ям и пия напоследък.

— Несъмнено. Мога да поръчам пак.

— Няма нужда. Е, какво знаеш? — попита Джеймс, след като се измъкна от леглото и осъзна, че също е гол. — Ти ли ме съблече?

— Да — каза тя и стана. — Не беше много убедително аз да съм гола под завивките, а ти — напълно облечен върху тях. — Усмихна му се. — Не ти свалям дрехите за първи път.

Той отвърна на усмивката й. После сбръчка нос.

— Не си ме окъпала обаче.

— Банята ти е готова от близо час. Поръчах я, когато помислих, че вероятно ще се събудиш.

— Е, как се казваш сега? — попита я той, щом тръгна след нея към банята, възхитен от почти безукорното й тяло. Меките извивки прикриваха твърдостта й, която самият той бе изваял през годините. От всичките му агенти тя не само беше най-добрата в събирането на информация, но също тъй беше трудна за убиване като хлебарка. Детството, преживяно с Шегаджиите на Крондор, я беше тренирало по начин, какъвто малцина неродени на улицата изобщо можеха да си представят. Никога не беше искал от нея да стане убиец, но подозираше, че щеше да го направи, без да задава въпроси, и при това много ефикасно.

Тя отвори вратата и се отдръпна, за да може Джим да влезе във ваната насред стаята.

— Точно сега се казвам Ан.

Той се отпусна в топлата вана и въздъхна доволно. Много пъти в живота си бе избирал роля, която му налагаше да прекарва дни, седмици дори, без да е чист като хората. Седна, а Ан изля кана топла вода върху главата му и започна да го сапунисва.

— Не беше ли Ан в…?

— Саладор — подсказа му тя.

— Е, и какво знаем? — попита Джим.

Ан се наведе към него и каза:

— Тук съм от около месец, след като получих съобщението ти в Крондор. Не съм открила нищо съществено, но този дворец гъмжи от слухове.

— Това е дворец. В дворците винаги има слухове.

— Да, но както си ме учил — каза тя, докато търкаше гърба му, — има слухове и слухове.

— Нямам време да пресявам слухове. Ако не можеш да ми кажеш какво знаеш, кажи ми какво мислиш.

Тя се наведе зад него, за да изтърка гърдите му изотзад — лицето й бе до ухото му, — и прошепна:

— Сър Уилям Алкорн поставя тези, които са му верни или най-малкото задължени, на ключови позиции, а кралят, изглежда, няма възражения. Дядо ти със сигурност е имал.

— И смяташ, че това има нещо общо със здравето на дядо ми?

— Трудно е да се каже, Джим — отвърна тя и уви ръце около шията му. — Поразузнах, доколкото можах, и всички лекуващи жреци и лекари, изглежда, са извън подозрение. Възможно е някой от тях да е работил за човек, който иска да отстрани дядо ти, но другите най-вероятно биха открили някакъв намек за магия или отрова. Той е стар човек, Джим.

— Той е единственият близък, който ми е останал, или поне единственият останал ми близък, който все още говори с мен.

Тя сви рамене. Като сираче беше имала още по-малко близки, но през годините бе започнала да оценява това, че темата за семейството на Джим се обсъжда само когато той реши. Знаеше, че е имало много трудности между Джим и баща му, чичо му Джеймс и братовчед му Ричард. Отчасти това беше по политически причини, за които Джим така и не споменаваше, а отчасти — семейна история, по още по-неясни причини. Но тя бе прекарала достатъчно дълго време с лорд Джеймс, за да може да отгатва настроенията му.

— Наистина си разтревожен, нали?

— Да.

— Имам хипотеза, стига да искаш да я чуеш.

— Давай.

— Мисля, че дядо ти може да е бил отровен, но не дотолкова, че отровата да го убие.

Джим помисли малко.

— Да го отстранят, но без да се повдига подозрение със смърт?

— Беше твърде болен, за да се противопостави ефикасно на хитрините на сър Уилям Алкорн. — Помълча и добави: — Много е умен сър Уилям, и много ловък. Като че ли движи всичко много бавно, а после изведнъж… — плесна с ръце — размести двама-трима души, преди някой да успее да възрази. Нещо повече, влиянието му беше нараснало още преди дядо ти да се разболее. Връзките му с краля още когато двамата са били млади… — Не довърши мисълта си и само сви рамене. И двамата знаеха, че „простият“ дворцов рицар беше станал най-властният човек в кралството, след като бе заел позицията, държана от дядото на Джим. — Какво мислиш?

Преди да успее да отговори, вратата в другата стая се отвори и някой влезе. Ан скочи във ваната при Джим с писклив смях и плисна вода по пода.

Джим погледна към вратата и видя застаналия на прага войник, който ги гледаше смутено.

— Извинете, сър, почуках, но вие не отговорихте.

Джим отвърна с престорено раздразнение:

— Не виждаш ли, че съм зает?

— Дядо ви, сър. Събудил се е и пита за вас.

Джим избута театрално момичето от себе си, грабна една кърпа и видя как притесненият страж се постара да не гледа Ан, докато той излизаше от ваната. На когото и да докладваше, щеше да е мръсна приказка за отегчен благородник и слугиня с леко поведение — нищо необичайно в двореца.

Облече се бързо и хвърли поглед през рамо към Ан.

— Хайде, върви си, момиче. Може би ще имам време за теб довечера.

— Да, сър — отвърна тя, привидно ядосана, но в същото време и обнадеждена. Знаеше какво означава това: трябваше да го намери вечерта, за да могат да обсъдят какво е научил.

Джим тръгна след гвардееца към покоите на дядо си. Посрещна го пак сержант Малъри.

— Сър — каза той и отдаде чест, докато двамата пазачи отваряха широката врата.

Подпрян на възглавници в голямото си легло, Джеймс Джеймисън, вторият с това име с титлата херцог на Риланон, махна на внука си да се доближи. Нямаше нужда някой от двамата да казва каквото и да било. Джим само погледна стареца и разбра, че е близо до смъртта. Приближи се до леглото и целуна дядо си по челото.

— Радвам се да те видя, момче — отрони старецът.

— Радвам се да те видя, дядо.

— Хайде — прошепна старецът и потупа леглото до себе си. — Сядай и мълчи. Много има да ти кажа, а няма много време.

Джим седна и зачака дядо му да му каже нещо съдбовно важно.

 

 

След час Джеймс Джеймисън напусна потресен покоите на дядо си. Дори тези, които го познаваха добре, може би нямаше да видят някакъв външен признак, но вътрешно Джим беше толкова близо до паниката, колкото не помнеше да е бил през целия си живот. Светът му се разпаряше по шевовете.

Джим беше очите и ушите на Кралството, търговецът на тайни и скрити истини, но дядо му управляваше Събранието на лордовете и познаваше нрава на благородниците от двете владения, от херцогството Ран до Далечния бряг. Двамата бяха сглобили главоблъсканица, която ги беше озадачавала повече от година, още отпреди избухването на войната между Кеш и Кралството.

Политиката беше повече в компетентността на дядо му. Покойният му чичо Дашър също беше политик. Баща му беше повече като прадядо му Арута — надарен администратор, умен и приятен, но иначе не особено забележителен. А братовчед му Ричард беше войник с всичките нужни за това благородни и дразнещи черти. Едно нещо за Ричард Джим знаеше със сигурност: че сега той е един от малкото войници, на които би могъл да разчита. И командваше армията на принца в Крондор, което можеше да се окаже съдбоносно важно.

Не всички Джеймисън бяха пригодни за власт. Повечето бяха надарени в ролята, която им бе предложил животът, но само Джим беше развил същите убийствени умения и хладнокръвие, за да ги използва в служба на Короната, на които се беше радвал първият Джеймс, Джими Ръчицата. А сега като че ли щеше да му трябва всяка трошица талант, който притежаваше, както и всеки горчив опит, тежък урок и прочутият късмет на Джеймисън, за да осуети онова, което явно се оформяше като заговор короната на Островното кралство да бъде заграбена.

Докато той беше зает с усилието си да разкрие кой е ликвидирал мрежата му от агенти и защо Кеш е тръгнал срещу Кралството, някой друг усилено беше подготвял държавен преврат, а според това, което му беше казал дядо му, бяха почти готови.

Джим стигна до главния коридор, разделящ двореца на две, и спря. Напред беше собственото му жилище и покоите на други кралски придворни и служители, а надясно бяха службите и жилищата на стражите от двете страни на входа към кралското крило, където се помещаваха голямата зала, кралските покои и жилищата на дворцовия персонал. Наляво беше парадният вход и стъпалата към дворцовия параден плац.

За първи път от много години Джим Фурията, Джим Трепалото, лорд Джеймисън и така нататък нямаше никаква представа къде да отиде. Знаеше, че трябва да е в двореца поне за още една нощ и ден, но след това?

Агентурната му мрежа беше компрометирана. И все пак Джим беше почти нагъл в своята увереност, че ще е достатъчно умен, за да подхване онова, което дядо му бе започнал, присаждайки към него Шегаджиите на своя дядо. Години наред той беше внедрявал свои шпиони и провокатори във всеки пласт на обществото в Кралството, а също и в Кеш, Квег и Свободните градове на запад. Никаква дейност — от държавните дела до контрабандата по крайбрежието — не убягваше от вниманието му и беше действал превъзходно в Горчивото море.

Или поне така си беше мислил, докато Амед Дабу Асам не се бе опитал да го убие. Най-довереният му агент в Кеш, един от най-доверените му навсякъде, а вече беше човек, от чиято смърт Джим щеше да изпита огромна радост.

След като Амед беше компрометиран, Джим допускаше, че целият му кръг от шпиони западно от Ландсенд е неблагонадежден. Дори и да преживееше всичко това… дори Кралството да преживееше всичко това, не можеше да разчита на нито един от хората си в Кеш.

Според това, което бе успял да открие сам, съчетано с казаното от дядо му, Джим допускаше, че не повече от една трета от агентите му все още са по местата си и са благонадеждни.

Осъзна, че минаващите дворцови слуги и кралски служители му обръщат внимание. Ако смяташе да се двоуми, по-добре беше да го прави другаде. Знаеше едно място близо до жилищата на търговците, където можеше и да вечеря, и да уреди срещи с определени агенти. Тръгна към парадния вход и външните порти на двореца.

Беше минала почти година, откакто за последен път бе идвал в Риланон, и макар верните на дядо му агенти да държаха повечето от града под наблюдение, беше ясно, че в играта има „друг играч“, както бе забелязал Касийм абу Хазара-хан — неговият противник в Кеш. Ако шпионският кръг на лейди Франсиезка Сорбоз в Ролдем беше компрометиран, а този на Джим в Кралството осакатен, то мрежата на Касийм беше напълно унищожена. Когато Джим го беше видял за последен път, Касийм беше преследван човек. Несъмнено се беше скрил някъде, докато може безопасно да изплува отново на повърхността или да се откаже от всякаква надежда да продължи службата си за империята. Ако се окажеше второто и успееше да стигне до народа си в пустинята Джалпур, можеше да доживее до дълбока старост като безименен номад. Според Джим последната възможност беше доста проблематична предвид голямото разстояние, което Касийм трябваше да пропътува, докато стигне до безопасното убежище на родния си стан.

Джим излезе на стъпалата и тръгна право към малкия служебен вход, обикновена врата, вградена в голямата желязна порта, пазеща входа към дворцовите земи. Големите крила, отваряни да пропуснат конни части и впрягове, бяха затворени по правило, но той се изненада, като видя, че малката врата също е залостена и пред нея стоят на пост двама стражи.

— Сър? — спря го единият, щом той се приближи.

— Аз съм Джеймс Джеймисън, внукът на херцога. Мисля да поизляза в града и да се поразтъпча.

Стражът кимна.

— Чудесно, сър. Ако може, покажете ни пропуска си.

— Пропуск? — Джим вдигна вежди. — Откога на член на кралския двор му трябва пропуск, за да влиза и излиза от двореца?

— Откакто бе издадена заповедта тази сутрин, сър. Трябва ви пропуск, подписан от кабинета на вицекраля.

— Вицекрал ли?

— Не сте ли чули, сър? Тази сутрин кралят обяви своя приятел сър Уилям Алкорн за вицекрал, за да му помага да движи нещата, докато старият херцог, имам предвид дядо ви, се вдигне на крака. Заповедта дойде със смяната на стражата: никой не влиза и не излиза без одобрението на вицекраля.

Джим потисна гнева си и се усмихна с усилие.

— А, ясно. Дойдох късно снощи, изтощен, и спах до срещата с дядо ми. Веднага ще отида до кабинета на сър Уилям и ще уредя въпроса.

Обърна се и закрачи към стълбището.

Имаше само една възможна причина за новото изискване за пропуск: сър Уилям бе решил да ограничи влизанията и излизанията на лицата в кралското домакинство, включително персонала на херцога. Ако дядо му беше здрав, Джим не се съмняваше, че това изискване за пропуск нямаше да издържи повече от половин ден, но дядо му спеше дълбоко, след като кралският лекар му бе дал да изпие сънотворно.

Джим знаеше, че ще е подозрително, ако не се яви в кабинета на сър Уилям, но не изпитваше нужда да отиде там веднага. Знаеше няколко начина да напусне двореца, но и сър Уилям несъмнено също знаеше за два-три от тях.

Първо трябваше да намери Ан и да я прати по една дребна задача… а след това бързо да прескочи да нагледа дядо си. И имаше отчаяна нужда да намери нещо за хапване. Умираше от глад, след като не беше ял от почти три дни. Ако не бяха изнесли подноса от стаята му, щеше да изяде каквото имаше на него, колкото и изстинало и изсъхнало да беше.

Отчаянието му отстъпи място на един рядък полет на фантазията. Задачите му щяха да са толкова по-лесно изпълними, ако имаше в персонала си магьосник, някой като Магнус, който да може просто да го прехвърля от едно място на друго. Това го върна на мисълта за последното му гостуване на Острова на чародея и Джим се зачуди как ли се справя Пъг с разкриването на собственото си гнездо на предатели.

Тази мисъл предизвика ледени тръпки по гърба му: ако проблемите на Пъг се окажеха толкова тежки като неговите, то последствията от това, пред което се беше изправил, щяха да са навярно много по-ужасни от положението тук. Защото ако Джим се провалеше в задачите си, неговият крал и династията Кондуин можеше да паднат, навярно цялото Островно кралство щеше да пропадне, но ако се провалеше Пъг…

Прогони тази мисъл. Не искаше да разсъждава какво може да сполети целия свят, ако Пъг се провали.

 

 

Пъг седеше кротко и слушаше дебатите в залата на Съвета на Академията. За един кратък миг го порази странното усещане за нещо вече видяно: Академията все повече заприличваше на Събранието на магьосниците на Келеуан, където се бе обучавал.

В момента сред членовете като че ли имаше четири групи, групи, оформили се около ученията на трима души, всяко отразяващо различна философия, и четвърта, необвързана фракция. Осъзна, че от присъстващите той е единственото лице, което наистина бе познавало тези трима мъже. Двама от тях всъщност бяха негови ученици, Корш и Ватум, двама много надарени магьосници с кешийско потекло. Третата фракция бе повлияна от неговия най-близък приятел от години, Накор. Зачуди се какво ли щеше да си помисли старият му приятел за това, в което се бе превърнала Академията, ако беше жив да го види.

Един висок слаб магьосник, Натиба, стана и се обърна към двайсетимата членове на Съвета.

— Жезълът на Ватум се срещна на съвет и претеглихме предупреждението, донесено ни от Пъг. — Поклони се леко към Пъг.

Като основател на Академията на острова Звезден пристан, земя, отстъпена му някога от Островното кралство, на Пъг се гледаше с почитание, но откакто бе отхвърлил васалната си клетва към Кралството и бе дал автономия на Звезден пристан и Академията, също тъй гледаха на него с известно подозрение, с неизречено опасение, че може някой ден да реши да се опита да си върне училището на магьосниците и града Звезден пристан.

Пъг изглеждаше лишен от възраст, също като преди век или повече, с тъмната си коса и брада. Беше слаб и нисък, но притежаваше жилава сила, излъчване на твърдост и издръжливост. Бе най-могъщият магьосник на този свят — макар самият той да смяташе, че синът му Магнус може скоро да го надмине, ако не беше го надминал вече, — но бе започнал живота си като сираче, кухненско ратайче в далечната цитадела Крудий, и бе живял четири години като роб на родния свят на цураните Келеуан. Не беше пожизнен академик.

Беше видял смърт и разрушение в мащаби, невъобразими за почти всеки друг присъстващ владелец на магия, и смяташе този сегашен дебат за дребнав, безсмислен и загуба на време. Все пак го търпеше, защото зачиташе клетвата си и искаше събитията да вървят по естествения си ход.

Жезълът на Ватум беше една от двете доминирани от кешийци фракции в Академията — другата беше Ръцете на Корш. Ватум беше кешиец, но не от Истинската кръв като Корш. Различията между тези двама приятели се бяха развили в две групи, и двете консервативни по природа. Жезълът беше по-предпазливата и реагираща от двете, макар и двете да оставаха съсредоточени върху вътрешни проблеми до степен на пълно изключване от външния свят. Ръцете на Корш също бяха консервативни във възгледите си, но бяха по-склонни да играят активна роля в събитията извън Звезден пристан.

Третата фракция се наричаше Сините ездачи в чест на едно от по-цветните предпочитания на Накор: величествен син халат, подарен му от императрицата на Кеш. Както и един красив черен жребец, който беше яздил като луд, докато конят не издъхна. Сините ездачи вярваха, че няма никаква магия и че всеки може да научи „номера“, тъй че непрекъснато бяха скарани с другите две фракции. Бяха много по-прогресивни и вярваха в ползата от активна, непрекъсната ангажираност с външния свят.

Както обикновено, Ръцете бяха колебаещата се фракция, стояща между Ездачите и Жезъла, като спорът вероятно щеше да се разреши от необвързаните членове. Обсъжданата тема беше предупреждението, което Пъг току-що бе донесъл на Съвета във връзка с демонското нахлуване в Мидкемия и възможната заплаха от демоните и от силата зад тях, Ужаса.

Дебатът беше отнел по-голямата част от деня и за Пъг се беше оказал досадна камара безсмислици. Беше пристигнал предната нощ и разговаря със старшите членове на Съвета, наречени Администраторите: петима членове, по един от всяка спомената фракция и още двама, избрани от необвързаните членове. На Пъг не му допадаше идеята всяка фракция да има автоматично гарантирано място в такова управително тяло — това твърде много миришеше на партийната политика, съсипвала в голяма степен империята Цурануани столетия наред, но се беше принудил да запази мълчание по всички въпроси на управление на Академията. За да е истински независима, той трябваше да бъде приеман просто като поредния магьосник.

Натиба довърши бележките си. Бяха същите като на мнозина от ораторите преди него — просто преразказ на вече защитени позиции, сякаш някои членове изпитваха нуждата да говорят, макар и само за да повторят вече казани неща, за да не би някак да загубят позиция или престиж в Съвета, като мълчат.

Друг магьосник стана и му дадоха думата. Пъг бе доволен да види, че този е с прост кафяв халат, с което приличаше по-скоро на просещ монах от някой от храмовите ордени, отколкото на магьосник. Твърде много от магьосниците тук, особено тези от консервативните фракции, предпочитаха черните халати, подобни на тези, които носеха цуранските Велики. Неволно се зачуди доколко това се дължи на собствения му избор да носи такава дреха, за да му напомня постоянно как се беше превърнал в Черния чародей.

Магьосникът в кафяво каза:

— Отчаян съм, че толкова много от братята и сестрите ни са решени непрекъснато да преразглеждат едни и същи тези без никакъв явен напредък в стигане до заключение, което да можем поне да обсъдим. Тъй че ще направя едно предложение и ще помоля Администрацията да го постави на гласуване пред членовете.

— Моля да се съгласим, че Пъг нямаше да е дошъл при нас, освен ако не сме изправени пред най-ужасна заплаха, и че времето трябва да се смята за критичен проблем. Нещо повече, без ясна цел за това къде можем най-добре да вложим дарбите си в защита на нашия свят от демонската заплаха и Ужаса… — младият магьосник се обърна към Пъг с изражение, което подсказваше, че все още не иска да повярва в съществуването на такъв Ужас, още по-малко, че застрашава света, — би трябвало да обсъдим и съставим план как да отвърнем на всеки призив, който Пъг би могъл да отправи, и как най-добре да сторим това.

Залата изригна в шумни коментари и оживено бърборене. Няколко члена изразиха мнение, че е твърде рано да се стига до гласуване по какъвто и да било въпрос, докато други възразиха, че младият магьосник е надвишил правата си. Председателят стана и вдигна ръце за тишина. Беше едър и дебел, магьосник от едно от Източните кралства, казваше се Еслон Маков. Излъчваше авторитет, което беше много подходящо за моменти като този.

— Поставен беше въпрос за гласуване от членовете — каза той. — Да преповтаря въпроса…

Младият маг с кафявия халат се приближи до Пъг и каза:

— Може ли да ми отделите малко внимание?

Пъг кимна, изправи се и последва младия магьосник до горната тераса на главната зала на Академията, а след това през вратата и в преддверието.

— Казвам се Руфио — представи се младият маг. — Не съм имал честта да се запозная с вас досега.

Пъг се усмихна.

— Благодарен съм за подкрепата ти.

Младежът сви рамене и се усмихна неуверено, а Пъг изведнъж бе поразен от приликата на Руфио със самия него като млад. Имаше същата гъста тъмна коса, същото телосложение и стойка.

— Помислих, че е съвсем логично да поставя този въпрос. А ако наистина се разиграват ужасни събития, както се боите, това би улеснило нашето августейшо тяло да стигне до решение и да действа преди всички да умрем от старост.

Пъг се засмя. Минаха покрай двама по-стари магьосници, които им хвърлиха бърз поглед, и продължиха по пътя си.

Напуснаха преддверието и заслизаха по стълбището към оградената със стена градина. Когато останаха сами, Руфио каза:

— Мисля, че ако има представители на някоя неизвестна сила, внедрени тук, то те са се слели успешно. Вече от седмица превъртам в ума си всяко обсъждане, в което съм се намесвал, което съм подслушал и чул, и съм принуден да призная… нищо. — Погледна Пъг в очите. — Може би самото естество на това общество от магьосници е това, което противниците ни желаят: склонност да не се желае да се прави нищо.

Пъг кимна и каза:

— Имаме предатели в Конклава, Руфио. Иначе как е възможно толкова много неща така ужасно да се объркат през последните няколко години?

Младият магьосник кимна: знаеше за нападенията над Острова на чародея, които изобщо не трябваше да са успели и които бяха стрували на Пъг живота на много хора, включително на жена му и сина му.

— Все пак това не означава, че са се внедрили тук. — Погледна го тъжно. — Трябва да се връщаме. Гласуването на предложението трябва да започне скоро.

— Благодаря, че постави въпроса.

— Необходима стъпка. — Младият магьосник се беше умислил. Стигнаха до входа на заседателната зала. — На Академията й липсват изключителните таланти на Конклава, но имаме много силни мъже и жени в редиците си. Ако възникне нужда, при нас във фракцията на необвързаните има достатъчно хора, за да спечелим гласуване да помогнем. — Усмихна се. — Дори и най-консервативният член на Ръцете няма да се противопостави да предотвратим края на света. — Усмивката му се разшири. — Аз поне не мисля, че биха се противопоставили.

Пъг помълча замислено, след което отрони:

— Надявам се да си прав, но понякога се чудя.

Предвид казаното от Руфио за таланта в Академията Пъг се зачуди дали не е проявявал прекалена стриктност в държането на Академията в неведение за съществуването на Конклава — освен личните си агенти, разбира се. Постоя сам и разколебан. Трябваше да се върне при Амиранта и Сандрина, но си помисли, че преди да се върне ще е добре да остане тук още няколко дни и да осведоми някои ключови членове на Академията за възможната скорошна заплаха. Обърна се и тръгна към старата си квартира, държана винаги готова за него, и реши да извести Магнус да поработи с Амиранта и Сандрина над онова, което бяха открили на Острова на Змийските хора, а по-късно да се присъедини към тях. Отново го обзе чувството, че има твърде много работа и твърде малко време, в което да я свърши.