Реймънд Фийст
Застрашена корона (6)

4.
Змийският остров

Пъг даде знак.

Сандрина и Амиранта излязоха иззад скалите, където бяха чакали. Сандрина бе с традиционната броня на ордена си, Щита на слабите, а Амиранта бе зарязал обичайните си одежди, за да навлече нещо по-подходящо: дебели вълнени панталони, тъмнозелена риза и черни ботуши. Кривакът, който носеше, изглеждаше пищен в сравнение с дрехите му. Беше направен повече за театрален ефект, за да примамва възможните жертви в мошеническата му схема — призоваване на сравнително безвредни демони и след това прогонването им вместо награда, — но сам по себе си беше могъщо магическо оръжие.

Бяха уморени и прашни от пътуването си до района, в който Джим Фурията — познат и като Джим Трепалото, се бе натъкнал като че ли на пантатийски жрец, пътуване, оказало се много по-проблематично, отколкото бяха очаквали.

Стигането до явка в кешийския град Телеман бе съвсем просто, тъй като глобусът на Пъг ги пренесе там. Но това бе най-далечното място на юг, където Конклавът имаше постоянни станции. Като почти всички, държащи Кеш под наблюдение, Конклавът бе сметнал, че народите от Кешийската конфедерация не заслужават особено внимание. Никой не ги смяташе за нещо повече от дребна неприятност за империята на южната й граница, а не район, заслужаващ продължителното наблюдение от страна на Конклава. Възможностите на Конклава не бяха безгранични, а Кеш беше огромна страна. Повечето им разузнаване бе съсредоточено върху град Кеш, средоточието на империята, както и върху главните морски пристанища. Никой от агентите на Пъг не бе пътувал под Пояса на Кеш, както се наричаха двете планински вериги, разделящи империята от Конфедерацията. А това ги правеше идеалното място за организиране на важни начинания като свалянето на владетели на империята или предприемане на мащабно нашествие срещу Островното кралство.

Място, до което не можеше да се стигне с магическите средства на Пъг.

Така че им се беше наложило да прибегнат до по-прости начини на придвижване. Пъг имаше способността да се прехвърля магически от едно място до което и да било друго в полезрението му и до места, които познаваше добре, но беше ограничен в дължината на прехвърляне на себе си и още двама многократно. Все пак редките чародейни разходки бяха удобни за избягването на определени препятствия, на вилнеещи разбойнически банди и на това, което минаваше за местно опълчение, но повечето от пътуването им бе минало на конски гръб, в лодка или пешком.

Времето бе мразовито, тъй като в южното полукълбо сега бе ранна зима. От сутринта валеше ситен дъжд и тримата бяха станали раздразнителни от влагата и студа. Сандрина особено бе изгубила всякакво търпение, след като бе принудена да остави коня си в конюшнята в едно малко градче. За нея, Непреклонния рицар на ордена на Щита на слабите, поклонниците на богинята Дала, да е без кон бе все едно да се налага да се бие с една ръка — нещо, което можеше да прави, но предпочиташе да го избягва.

Пъг беше осигурил лодка, но собственикът й бе отказал да ги закара до големия остров и накрая Пъг разбра защо. Картите, нарисувани от Макрос преди години и оставени в библиотеката му, бяха пълни с грешки и неточности, една от които беше немарливият превод. След като поговори с местните на отсрещния бряг на континента, Пъг осъзна, че този остров не е Змийският остров, а Островът на змийските хора.

Явно беше намерил родната земя на пантатийците. Това го озадачи, тъй като си беше мислил, че ядрото на пантатийския смъртен култ се намира в подножията на планинската верига, наречена Павилиона на боговете. Според легендата много от Драконовите господари валхеру също бяха пребивавали в онзи район.

Пантатийците бяха изкуствена раса, създадена от Алма-Лодака, Господарката на змиите. Беше ги създала, за да й служат. Беше ги направила разумни и ги беше дарила с магически способности. Знаеше се, че макар валхеру да не са могли да сътворят живот, са можели да го манипулират.

Едно от последствията беше създаването на култ към смъртта, чиито поклонници почитаха отдавна мъртвата Господарка на змиите като богиня, копнееха за завръщането й и нямаше да се спрат пред нищо, за да го постигнат. Много от личната история на Пъг беше преплетено с тези змийски хора: двукраките влечуги, които бяха човекоподобни на външност, но бяха по-чужди от всяка друга раса, на която Пъг се бе натъквал в Мидкемия. Той разбираше дасатите, раса от друга плоскост на реалността, по-добре, отколкото разбираше пантатийците.

Пъг и синът му Магнус бяха изиграли съдбоносна роля в унищожението на родилните ясли на пантатийците в онова, което бяха помислили, че е окончателният удар срещу расата им, но явно съществата бяха имали повече от едно гнездо. Колкото и отвратително да беше унищожаването на всяко яйце и новоизлюпено, на които се бяха натъквали, Пъг поне беше намерил някакво утешение в знанието, че те не са естествени същества, а пародии на разумен живот, съсредоточени само върху една цел, и тази цел включваше премахването или поробването на всички други раси на Мидкемия в служба на тяхната „богиня“.

Пъг се огледа и подуши. В натежалия от влага въздух се долавяше мирис на изгоряло дърво. Той махна на спътниците си да го последват и ги поведе нагоре по склона над плитка долина. В далечината се виждаше нещо като селище, но макар и отдалече бе ясно, че е изгорено.

Пъг даде знак на Сандрина и Амиранта да застанат до него и те пристъпиха от двете му страни и сложиха ръце на раменете му.

След миг вече стояха в края на селото. От пръв поглед си личеше, че се е водила свирепа битка.

— Нападателите не са искали никой да оцелее — отбеляза Сандрина.

— Да, това е целта — каза Пъг.

— Целта? — повтори Амиранта и погледна ниския чародей.

Пъг кимна.

— Да. Не съм сигурен каква точно е била — възмездие може би. Не за първи път армия унищожава всеки мъж, жена и дете на враг. Не изколваш тези, които орат, сеят и гледат добитък, ако смяташ да завладееш земята и да я управляваш. — Огледа се. — Освен това мъртвите не плащат данъци.

Огледа се и посочи.

— Ако тръгнем надолу по онзи поток, мисля, че ще намерим още села.

— Пеш ли? — попита Амиранта.

— За начало — отвърна Пъг и тръгна.

Двамата го последваха.

 

 

Когато стигнаха четвъртото село, Пъг беше объркан.

— Това не е била малка щурмова група. — Посочи няколко места около района, в който стояха. — Било е координирана атака. Виждал съм достатъчно бойни полета през последните сто години, за да го разбера.

Единственият неочакван фактор бяха труповете, останали достатъчно непокътнати, за да се разпознаят: бяха пантагийци. Всички тези села бяха пантатийски, а телата, които не бяха буквално накълцани на парчета или изгорени, бяха на влечуги — мъже, жени и деца.

— Прав си — каза Сандрина. — Няма следи някой да е бягал.

— Посочи зад тях и добави: — Ако беше само патрул, бягащите от първото нападение северно оттук щяха да са предупредили онези на юг. Досега щяхме да сме видели изоставени фургони по пътя или още мъртви… хора. — Сви рамене, сякаш не можеше да измисли по-добра дума за описанието им. — С вързопи с ценни вещи. Нищо такова няма. Било е координирана атака, наистина. Няколко елемента поддържат военен удар. — Погледна Пъг, после се поколеба и млъкна, сякаш чула някакъв далечен смътен звук. — Усещаш ли го? — обърна се към Амиранта.

— Усещам нещо от… — Очите му се разшириха. — Демони!

— Някой е пратил демонска армия тук, Пъг — каза Сандрина.

Пъг въздъхна, сякаш това беше последното нещо, което искаше да чуе.

— Като че ли боговете не могат да намерят достатъчно скръб, която да сполети този свят — каза Амиранта. — Не мога вече да контролирам и един демон, тъй че ми пращат цяла армия…

Погледът на Пъг се зарея в далечината.

— Тъкмо боговете се опитват да спрат това. Точно затова сме тук.

— Аз съм вярваща — каза Сандрина. — Но в такива моменти вярата е подложена на изпитание.

— Странно — рече Пъг.

— Кое? — попита тя.

Пъг посочи трупа на един пантатиец, доближи се до него, без да обръща внимание на смрадта, и рече:

— Никога, когато се натъквахме на пантатийците, дори когато нападнахме родилните им ясли в мините, под планините Ратн’гари, не видяхме никакви войници. — Трупът беше с шлем без предпазител на лицето, кираса от стомана, пола от плетена ризница и тежки кожени ботуши. Все още стискаше оцапан с кръв меч в мъртвите си пръсти, а наблизо лежеше очукан кръгъл щит, раздран и със следи от нокти. — Видяхме няколко стражи, но те бяха най-вече работници, жреци и женските кърмачки. — Клекна до трупа. — Нямаше никакви войници. — Огледа се и видя и други облечени по същия начин. — Тези пантатийци са крили армия.

— Вече по-малка, отколкото допреди няколко дни — подхвърли Сандрина. — Демоните доста са се постарали.

— Какво ще правим сега? — попита Амиранта.

— Ако това пантатийско общество прилича поне малко на нашето — каза Пъг, — тези ферми и села поддържат град някъде, или поне крепост.

— Ако има крепост, пълна с хора змии, едва ли ще ни посрещнат радушно — изсумтя Амиранта.

Пъг кимна и продължи да оглежда трупа. После каза:

— Нещо тук ми се струва… правилно.

Думите му предизвикаха озадачените погледи на двамата му приятели и той продължи:

— Воювал съм с пантатийци след Великото въстание. Изиграха ключова роля в нашествието на армията на Изумрудената кралица. — Сандрина, както и Амиранта бяха наясно за ролята, изиграна от демона Джатък в онази война, и как с помощта на мощна магия той се беше преобразил в Изумрудената кралица.

— Пантатийците бяха измамени също като расата Сааур и много от хората, верни на Изумрудената кралица. Но в играта имаше още много неща, не толкова явни. — Погледна отново мъртвия пантатиец. — Знам, че има други: шангрите, наричани също така Панат-Тиандн, са странни, почти неразумни същества, изкривени от тъмни сили, за да манипулират магическа енергия.

— Посочи мъртвия войник. — Но изглежда, че може да има трети вид пантатийци, на които не сме се натъквали досега. — Наведе се, хвана малката кесийка, затегната на оръжейния колан на войника, и я дръпна. Вътре имаше няколко малки предмета. Подхвърли един на Амиранта. — Какво мислиш за това?

Беше малко пумпалче.

— Играчка — отвърна чародеят от Сатумбрия.

— Детска играчка. Нещо, което момче или момиче може да даде на баща си, за да му носи късмет. Или като спомен за по-щастливи времена.

— Имал е семейство? — попита невярващо Амиранта.

— Аз също съм скептичен обикновено — отвърна Пъг, — но винаги, когато съм се натъквал на пантатийци, миризмата на магията им е доловима, почти като воня, ако мога да кажа така.

— Точно така ме карат да се чувствам демоните — каза Сандрина.

— Така разбирам дали има някой наблизо още преди да го видя.

Амиранта само кимна.

— Нищо такова не усещам тук — продължи Пъг. — Вярно, мястото е чуждо, но съм бил на много такива места и това селище и тези земи, колкото и да са пострадали от войната, все пак не предлагат дори намек за онова черно зло, което обикновено обкръжава пантатийците.

— Искаш да идем да ги намерим, така ли? — попита Амиранта.

Пъг се усмихна.

— Мисля, че трябва. Вярвам, че тримата сме достатъчно силни, за да се защитим сами, а в най-лошия случай мога да ни прехвърля обратно тук.

Събра няколко камъка и оформи на земята с тях груба шарка, като през цялото време се оглеждаше за всякакви подробности и ги запечатваше в ума си, както го бяха учили цуранските магьосници преди повече от столетие.

— А не можеш ли да ни направиш невидими или нещо такова? — попита Амиранта малко недоволно. — Все пак тръгваме да търсим армия на хора змии.

Сандрина не можа да се сдържи и се изсмя. Амиранта се усмихна — не беше чувал често смеха й през последната година.

Пъг също се усмихна.

— Бих могъл, но ще трябва да останете неподвижни. Не помага много при търсене, опасявам се. Ако Ларомендис беше тук, сигурно щеше да може да ни маскира като пантатийци, но това също е проблематично. Трима непознати пантатийци, идващи в крепост, лагер или село, ще предизвикат вълнение също толкова вероятно, колкото и три човешки същества. А ти случайно да разполагаш с някаква защитна магия?

— Срещу демони ли? — отвърна Амиранта. — Определено. Срещу стрели… — Сви рамене.

— Значи ако срещнем пантатийци, стой до мен.

— Или зад мен — подхвърли Сандрина с насмешка.

— Същата си си както винаги — отвърна той кисело.

Тя го сръга закачливо в ребрата.

— А ти все така не можеш да изтърпиш шега, нали?

— О, това шега ли беше?

Тя се намръщи.

— Ако си…

— Деца — прекъсна ги Пъг. — Ако нямате нищо против, продължете си свадата, след като се върнем у дома. Макар че не мога да си представя какво смешно намирате в тази касапница.

Двамата бивши любовници се смутиха и замълчаха, а Пъг рече:

— Да тръгваме.

 

 

Вървяха на юг повече от час. След като прехвърлиха едно възвишение, видяха пред себе си поточе, което течеше през центъра на долината. Пъг се огледа и посочи на североизток.

— Помните ли онзи нисък хребет, който видяхме от лодката, докато търсехме пристан? — Двамата кимнаха. — Трябва да е някакъв заслон против дъждовете, а потокът е прорязал тази долина през вековете. — Огледа сравнително голата околност. — Постоянна вода, заслон против по-суров климат, това може би е идеалното място за обитаване, което може да се намери на този остров.

Продължиха бавно през опустошени от боеве села и ферми. Накъдето и да погледнеха, виждаха овъглени руини. Амиранта спря няколко пъти да огледа черни петна на земята и обясни, че са лобните места на големи демони. На Пъг не му беше много ясно как го разбира по големината на изгорялото — дори някои малки демони бяха с впечатляващи размери, — но тъй като магьосникът разполагаше с повече знание за демоните от всеки друг, когото познаваше, освен може би от Звездния елф Гуламендис, му вярваше.

Денят се точеше, а долината ставаше все по-дълбока.

 

 

Сандрина вдигна ръка и попита:

— Чувате ли нещо?

Амиранта се огледа и отвърна:

— Да, оттам някъде.

И посочи към върха на един хълм на няколкостотин крачки на юг.

— Мога да ни пренеса там — каза Пъг и протегна ръце. Те се хванаха за раменете му и изведнъж се озоваха на южния хребет.

Пред очите им се откри неочаквана гледка. Речното русло завиваше на югоизток. По бреговете на реката имаше още ферми, незабележими с друго, освен че бяха опустошени по-наскоро. Лютата миризма на пушек все още висеше във въздуха, останала от прогизналите от дъжда изгорели греди.

Пъг подкани двамата да го придружат още веднъж и мигновено се озоваха на другия бряг на реката, на десетина крачки северно от изгоряла къща. Имаше каменни основи — необходимост толкова близо до реката, ако не искаш да спиш на мокър и кален под половината година, — но дървената обшивка я нямаше, както и покрива, или каквото беше минавало за покрив.

Амиранта посочи някаква купчина изгорели парчета и опърлени дрипи.

Пъг клекна до нея и видя, че са останки от труп. Не бе останало почти нищо, освен почерняла кост.

— Магия — каза той. — Някакъв вид огнен взрив. — Задвижи ръката си в малък кръг, за да покаже непокътнатата земя наоколо. После леко повдигна няколко от парчетата и накрая огледа черепа. — Пантатиец. Каквото и да се е случило тук, било е преди два, най-много три дни. — Стана и посочи към един малък проход, минаващ през верига хълмове на юг. — Там има път. Добре отъпкан, както изглежда. — Огледа се. — Готов съм да се обзаложа, че в края на тази река има езеро или блата. — Погледна към речното русло и отново посочи. — Там! Виждате ли?

Сандрина присви очи натам, накъдето сочеше Пъг, и отвърна:

— Кейове, достатъчно големи за разтоварване на баржи и лодки.

— Логично е да се предположи, че наблизо има град, вероятно укрепен, тъй че… — Махна им да се приближат. — Хайде да направим още един скок до онова било.

Мигновено се озоваха на билото и гледката, която се откри пред очите им, удиви дори Пъг. В далечината се издигаше малък град, обкръжен от бели стени, може би покрити с вар или светъл гипс, защото лъщяха на слънчевата светлина. Зад стените се виждаха кули и покриви на здания.

— Ох, това не е добре — каза Сандрина.

Бяха се материализирали зад дрипава демонска армия, която явно си беше пробивала с бой пътя надолу по речната долина, после към билото, а сега настъпваше към градските стени.

Един кръжащ в небето летец ги зърна и се спусна към тях. Само тренираният в битки рефлекс на Сандрина я задържа на крака. Тя вдигна щита над главата си и приклекна, а лекото същество отскочи от щита и се затъркаля по земята на кълбо от крила, ръце и крака. Амиранта, който бе започнал заклинание в мига, в който демонът удари Сандрина, го посочи и демонът изчезна сред облак дим с вонята на сяра.

— Това го разкъсва — каза Амиранта.

Най-задните демони вече се обръщаха да видят какво става.

Без никакво колебание Пъг хвърли лъч нажежена до бяло енергия по стоящите точно пред него и те мигновено се изпариха във взрив от мръсна пяна и искрящ метал — броните и оръжията им се нажежиха до червено и се пръснаха. Много от демоните близо до взрива пламнаха, заврещяха и затичаха кой накъдето види.

Онези отпред се заобръщаха, усетили атаката отзад, но челните редици продължиха да настъпват.

— Стойте до мен! — извика Пъг, вдигна ръка над главата си и очерта кръг с показалеца си. От него изригна червено-оранжев пламък, извиси се на дъга и порази земята. Огненият кръг започна да се разширява и всеки демон, който докоснеше, изкрещяваше или ревеше от болка. Повечето заотстъпваха, но двама особено настървени се опитаха да пробият и паднаха в краката на Пъг; телата им избухнаха в огнен взрив, който остави след себе си вонящи черни петна.

— Тези не са като бойците, които видяхме в Кеш — каза Амиранта.

— Не са — съгласи се Сандрина. — Недисциплинирани и неорганизирани са, но определено са бойни демони.

Беше права. Срещу тях стоеше смес от същества с бичи, овнешки и лъвски глави: бойни демони. Придружаваха ги други, които също имаха някаква прилика с животни — чудовищни глигани или огромни псета, но с люспи вместо козина, рога на много места по главите, гадно остри като ками зъби и нокти, дълги като мечове.

Настъпващата спирала от пламъци накара демоните да отстъпят, а доближилите се до стените бяха посрещнати с градушка от стрели и камъни. Присъствието на тримата магьосници започваше да превръща безредния още в началото си щурм на града в пълен хаос.

Пъг пердашеше с всяка въобразима форма на унищожителна магия, която можеше да сътвори. Запрати искряща вълна от сребриста енергия и демоните, които тя порази, замръзнаха и телата им се разтърсиха като поразени от парализа. Някои изпопадаха и се замятаха по земята, а други се отърсиха от стъписването и продължиха настъплението си.

Пъг изпъна ръце пред себе си и могъщ порив на вятър помете десетки демони, някои от по-леките същества бяха вдигнати и изхвърлени на десетки крачки назад. Но другите продължаваха напред, навели глави в атака.

Амиранта избираше целите си една по една. Ако не можеше да ги премахне мигновено, ги задържаше, докато магията на Пъг или боздуганът на Сандрина свършеха своето.

— Не са от най-умните — извика Сандрина, — но все пак им стига умът да схванат, че губят!

— Съгласен! — ревна в отговор Амиранта, развъртя се и забъхти с все сила с жезъла си по един демон с овнешка глава, дръзнал да се доближи до него.

Пъг отприщи нова вълна от магия. Пурпурен огън се изливаше по земята навсякъде, където посочеше, гейзер от тайнствена енергия, която накара демоните да рухнат и да се загърчат в предсмъртна агония — а после изведнъж изчезнаха сред взрив от черен, изпълнен с миризма на сяра дим.

Портите на града се отвориха и отряд пантатийски пешаци се изсипа навън. Всички бяха с брони като тези, които Пъг и приятелите му бяха видели по телата в долината. Изглеждаха изтощени, но решени да помогнат боят да свърши. Врязаха се в струпаните нагъсто демонски сили и се започна жесток ръкопашен бой.

Пъг изруга наум, защото не можеше да отприщи повече магия за пълно унищожение. Не беше приятел на пантатийците, но в този момент двете страни се бореха срещу общ враг и това ги правеше временни съюзници. Нямаше да скърби за мъртвите им, но и не искаше да убива още.

Всеки от тримата прилагаше изкуството и силата си по най-добрия възможен начин: Пъг и Амиранта с магия, Сандрина — с магия и боздуган.

Макар и атакувани от двете страни, демоните не се предаваха. Без магия пантатийците отстъпваха физически на всяко чудовище, но числеността бе на тяхна страна: двама или трима от тях се биеха срещу един демон.

Пъг вече прилагаше чародейното си изкуство, за да разсейва, да попречи или да обърка демоните, и битката приключи изненадващо бързо. Десетина мъртви пантатийци останаха да лежат на бойното поле като нямо свидетелство за саможертвата им, когато и последният демон изчезна сред огън и дим.

— Стойте до мен — каза Пъг на приятелите си. — Нямам представа какво ще последва.

Сандрина пристъпи пред двамата мъже, готова да поеме всяка физическа атака от войниците, тъй че двамата магьосници да могат да приложат чародействата си, ако потрябва.

Един от войниците оглеждаше бойното поле. Бронята му беше по-пищна от тази на останалите, а на шлема му имаше по няколко метални рога от всяка страна. Пъг предположи, че това е знак за ранг, и позна, защото воинът започна да издава заповеди и тези около него се задвижиха енергично, колкото и да бяха изтощени. Огледаха падналите си другари, вдигнаха двама от тях и ги отнесоха в града.

Най-сетне, когато стана ясно, че всичко е свършило, войникът с по-високия ранг изгледа мълчаливо тримата човеци, а после се обърна, даде заповед на език, какъвто Пъг никога не беше чувал, и войниците тръгнаха в строй към града.

След няколко крачки офицерът спря, погледна за миг трите човешки същества, махна им, обърна се и продължи към града.

— Ако не греша, той току-що ни попита идваме ли, или не — каза Амиранта.

— Мисля, че си прав — отвърна Пъг, заобиколи Сандрина и тръгна след войниците. Двамата му спътници закрачиха след него.

Вървяха по равния терен около града. Районът явно беше изсечен наскоро, защото се виждаха няколко пъна с избила мъзга по тях и големи участъци изгорена трева.

— С факлата вместо с косата — подхвърли Амиранта.

— Ако няма сгради наблизо, е по-лесно — каза Сандрина. — А и дори тези същества да не са непрекъснато тормозени от демони, сигурно имат други врагове, които ги притесняват.

— Може би — каза Пъг. — Но ми се стори, че онези селца покрай реката са живели сравнително мирно, преди да се появят демоните.

— Стари навици? — предположи чародеят. — Може би просто държат равнината около града открита, защото са правили така от много години?

— Пак „може би“ — отвърна Пъг.

На Пъг му се стори, че засича някакво движение на стената, но когато стигнаха до портата, не се виждаше никой.

— Бъдете готови — каза Сандрина и бързо осъзна, че казва нещо очевидно. — Изнервих се май.

— И ние също — успокои я Пъг.

Влязоха и видяха трима пантатийци, не въоръжени воини, а облечени в халати, не по-различни от ритуалното облекло на всеки змиежрец, когото Пъг бе срещал. Одеждите им бяха цветни и от фина тъкан, с изящна кройка и извезани с мъниста.

Пъг спря на няколко стъпки от тях. Тези тримата бяха като мъртвите, на които се бяха натъкнали в долината, и като войниците, излезли на щурм от града. Имаха само повърхностна прилика с пантатийците, на които се беше натъквал преди години. Бяха с по-изпъкнали чела и черепите им напомняха по-малко за влечуги.

— Можете ли да ме разбирате? — заговори Пъг на общата търговска реч. Допускаше, че това най-вероятно ще е единственият човешки език, стигнал до този далечен остров.

— Да — отвърна мъжът влечуго в средата. Говорът му беше странен, но разбираем. — Но намирам общата реч за малко тромава и предпочитам да използвам кешийски — добави той със съвършено кешийско произношение.

Пъг не можа да скрие изненадата си. Двамата със Сандрина, и Амиранта в по-малка степен, знаеха кешийски. Сандрина бе живяла в Кеш години наред, а преобладаващият говор в отечеството на Амиранта бе родствен с този език.

— Дойдохме да потърсим отговори — каза Пъг.

Заговорилият отвърна със забележително човешка промяна на изражението:

— Не е ли вярно това за всички нас? Заповядайте. Не ни заварвате в най-добро състояние. Дълго се борихме срещу онези, които премахнахте.

— Демони — рече Сандрина.

Говорещият се обърна и изгледа жената в броня.

— Знаете за тези същества, предполагам?

— Повече, отколкото бих искала — отвърна тя.

— Е, значи имаме много за обсъждане. Допреди няколко седмици бяхме в неведение за тях. Моля, последвайте ме. Аз съм Так’ка, избраният автарх на Пантатия. — Обърна се и заедно с двамата си спътници поведе Пъг и приятелите му навътре в града.

— Това място Пантатия ли е? — попита Пъг, докато крачеше до Так’ка.

— Така го наричате вие, човеците. Вариант е на Низшия делкийски диалект и означава Дом на змийските хора. Не бихте могли да произнесете името на собствения ни език, тъй че Пантатия ще свърши работа. — После попита: — Ти ли си онзи, когото наричат Пъг?

Макар Пъг вече да бе изненадан от това, на което се бяха натъкнали, този път открито се изуми.

— Да.

— Мислех, че ще си по-висок — каза пантатиецът. — Народът ми има много силни чувства към теб и не всички са добри, боя се.

Стигнаха в центъра на малкия град — голям квадратен площад с фонтан в центъра. Плътно до стените се издигаха дюкяни и щандове, а пред тях имаше сергии. Само две пътеки позволяваха свободен достъп. И беше пълен с пантатийци.

— Обикновено имаме такова струпване само в пазарни дни, но с идването на Носителите на ада много земеделци, търговци и дървари бяха принудени да дойдат тук. Сега е по-скоро бежански лагер, отколкото пазар.

Пъг се удивляваше на всяка стъпка. Всяко око се извръщаше към тях и много гласове замлъкваха. Пантатийците си шепнеха на шипящия си език и Пъг подозираше, че автархът е прав: щеше наистина да е много трудно с човешките гласни струни да се усвои езикът им. Впрегна тренираните си от повече от столетие наблюдателни умения, за да прецени гледката, докато вървяха през тълпата. Вместо като на животински същества сега гледаше на пантатийците като на тълпа хора, ни повече, ни по-малко различни или застрашителни от населението на всеки малък човешки град: женски с ококорени деца до тях, продавачи, хвалещи стоките си, и бежанци, опитващи се да си намерят място, където да се настанят възможно най-удобно.

Минаха през гъстото множество и изкачиха низ стъпала към терасирана част на града, на която се издигаха няколко по-големи здания. Не се виждаше нищо, което дори смътно да наподобява на дворец. Зад сградите се извисяваше висока стена и Пъг имаше чувството, че онова, което е зад нея, му е някак странно познато, но в това усещане за познато нямаше нищо тревожно — напротив, стори му се някак успокоително.

Влязоха в най-голямото от трите здания на площада и ги въведоха в някаква зала. Зад маса на подиума до отсрещната стена стояха пет празни стола, а останалата част от залата беше запълнена с редове пейки, на които можеше да насядат поне двеста пантатийци.

— Това е седалището на правителството ни — каза Так’ка, махна им да седнат на пейката най-близо до масата и вместо да се качи по стъпалата и да седне на някой от столовете, седна на пейката до Амиранта. Двамата му мълчаливи спътници седнаха на пейката точно зад тях. — Като автарх, аз управлявам Пантатия и околните селища. — Махна към другите двама пантатийци и добави: — Това са Дак’ит и Тов’ка, управници на Пантатия. — Произнесе имената с писклив тон и стягане на гърлото в средата и Пъг отново се усъмни, че би могъл да го уподоби.

Так’ка въздъхна съвсем по човешки.

— Обикновено сме петима, но двама от членовете ни дадоха живота си при отбраната на града. — Тримата леко наведоха глави, явно в знак на почит към паметта на падналите. После Так’ка погледна Пъг. — Както казах, питаем много силни чувства към тебе, Пъг от Звезден пристан.

— Кажи ми, моля те — подкани го Пъг.

— Ти си убил много от народа ни — каза строго автархът.

— А вие сте убили много от моя — каза Пъг. — Беше война.

Так’ка леко наведе глава.

— Вярно. За наша безкрайна скръб.

— Затрудняваш ме, Так’ка. — Пъг знаеше, че не произнесе името на пантатиеца както подобава, но водачът на хората змии не се обиди. — За първи път се срещнахме с вашия народ по време на Великото въстание, когато клановете моредел се изсипаха от север и застрашиха Островното кралство. — Предпочете да не спомене за целта им, която бе да заграбят Жизнекамъка, скрит под град Сетанон. — Един натрапник, който твърдеше, че е въплъщението на велик герой моредел, бе разкрит като пантатийски жрец, преобразен с помощта на много могъща магия. — Замълча и отпусна рамене.

— Ние сме съзнателно създадена раса. Отгледана, за да служи на отдавна починала господарка.

— Алма-Лодака — каза Пъг. Томас беше споделил много от спомените си на Ашен-Шугар и бе разказал на Пъг всичко, което знаеше за пантатийците, както и Макрос и други през годините.

— Аха — рече Дакит. — Знаеш историята ни.

— Малко — призна Пъг. Огледа се из залата и добави: — Очевидно не толкова много, колкото мислех. Този град е нещо напълно неочаквано за мен.

— Значи има много история, която не знаеш — каза Так’ка. — Много от онези, които знаем като Древните…

— Валхеру — прекъсна го Пъг.

— Да, макар че ни е забранено да споменаваме имената им. Тази, която бе наша господарка, ни издигна за свое забавление и за да й служим. Други от Древните сториха същото, макар че доколкото знаем само Тигровите хора във Великия южен лес също са оцелели във вековете, откакто Древните се надигнаха да се опълчат на боговете.

— Преди столетия някои от нас започнали да се променят — продължи той. — Сред нас винаги е съществувала каста надарени магьосници. Онези, които вие може би знаете като Панат-Тиандн, са най-талантливите творци на магия, но също тъй са нашите най-малко разумни братя и сестри. Когато се излюпи някой от тях, детето трябва постоянно да бъде наблюдавано и обгрижвано, а също така и пазено да не нарани себе си или други. Тежка отговорност е за родителите.

— Родители ли? — каза Пъг. — Стори ми се, че видях семейства, сгушени на площада, но в мините под планините Ратн’гари видях само родилни ясли.

По лицето на Так’ка пробяга изражение, наподобяващо тъга.

— Много неща трябва да се обяснят. — Той поклати глава.

— Започнали сме като една раса, жречество, сътворено, за да почита създателката ни. Имали сме столетия спорове за състоянието на битието ни, защото не сме били създадени от първичната материя на вселената, както е с човеците, елфите и други, а по-скоро сме били по-низши същества… влечуги, да, макар и не точно „змии“, и все пак това име е останало. Нашата създателка е взела определена порода гущер, намерен само на този остров — по ирония на съдбата това същество вече е изчезнало, — и е създала онези същества, които са ви най-познати… Когато Древните напуснали, ни било казано, че сме свободен народ, но че нямаме никакъв избор, освен да продължим да изпълняваме задълженията си. Но след това някои от нас започнали да се променят. Станали сме по-… интелигентни. Звучи самохвално, нали? Но сме станали. И след като станало това, са възникнали още две промени. Изгубили сме способността да създаваме магически устройства и да правим заклинания. И сме изгубили подтика си да служим на своята създателка, Онази, която е неназовима.

Пъг се отпусна на пейката.

— Удивен съм.

— Еволюцията ни продължила, докато не възникнали три отделни… може би „племена“ е най-подходящата дума.

— Онези, които знаете като Змиежреците, са по средата, би могло да се каже. Имат магически способности, но са праволинейни в целта си и най-много приличат на съществата, създадени от Онази, която е неназовима. Не мислят критично, не са креативни, но са много умни. Панат-Тиандн са вещи в магията, но се нуждаят от други, които да ги обслужват в най-основните неща. — Погледна Амиранта и каза: — Такива като тях създаваха нашите магически прегради срещу атаки като тази, която понесохме наскоро. Но жречеството ги взима при първа възможност, защото им трябват за други неща. Ние сме на другия край на този спектър, тези, които могат да мислят за себе си, изоставили са безразсъдната служба на Онази, която е неназовима и правим, каквото можем, за да е пълен животът ни.

— Изумително — каза Пъг.

— Споменахте за спор за състоянието на битието ви? — попита Сандрина.

— А, да. — Так’ка кимна. Двете му черни очи без клепачи я изгледаха и той рече: — Чудим се дали сме се превърнали в истински същества.

— Не разбирам — каза Сандрина.

— Разсъждаваме над въпроса за душите и дали ги притежаваме.

Пъг се обърна към Сандрина.

— Струва ми се, че е повече в твоята област на компетентност, след като служиш на храма си.

Тя само поклати глава.

— Аз съм воин, Пъг, а не философ. Познавам мнозина в храма, които с удоволствие биха дебатирали, но не е в моята сфера на познания или мъдрост.

— Не е толкова важно — каза Так’ка. — Може да имаме повече време да го обсъдим в бъдеще. — Изправи се, махна на двамата си мълчаливи спътници да си тръгнат, а след това се обърна към тримата гости. — Имали сме много контакти с човешки същества през годините. Имаме, или по-скоро имахме, търговски пост на северния бряг. Беше първото място, което нападнаха демоните, и всички следи са заличени.

Пъг погледна двамата си спътници. Не бяха видели и следа от такова нещо, когато бяха слезли на брега.

— Но тъй като събратята ни в Жречеството често идват тук, винаги разубеждаваме гостите си, които се опитват да пътуват по на юг. Само още един човек е стигал до този град и му е било разрешено да напусне.

Сандрина и Амиранта се напрегнаха при намека, че може и да не им разрешат да напуснат, но Пъг вдигна леко ръка с дланта надолу и им даде знак да се отпуснат.

— Макрос — каза той тихо.

— Да. Познаваш ли го?

— Да — отвърна Пъг. — Преди колко време?

— Повече от век. Името му е записано в хрониките ни. Постоял малко при нас и си отишъл. Бил е убедителен. Макар да подозирам, че ако предците ми са били опитали да осуетят заминаването му, е нямало да успеят.

— И си прав — отвърна Пъг с тъжна усмивка.

— Е, това не е много важно. Други човешки същества са стигали тук въпреки предупрежденията ни, след като минат през селата на север. Допускали сме, че имат лоши намерения, и сме се справяли с тях сурово. — Сви рамене съвсем по човешки и продължи: — Или пък гостуващите тук жреци са се справяли и се справяха с тях. Тъй или иначе, сега това не е важно.

Подкани ги с жест да го последват.

— С появата на тези същества, които наричате демони, е ясно, че сме в непоносимо положение. Мисля, че щяхме да отблъснем последната орда демони, която така удобно за нас унищожихте, но появи ли се друга… — Пантатиецът въздъхна. — Мисля, че рано или късно ще бъдем надвити. Ресурсите ни вече са почти изчерпани. Имаме бежанци от север, както видяхте, струпани на площада, а те не донесоха почти никакви провизии. А зимата бързо настъпва.

— Рибарите ни и ловците бродят по земите на юг, но имаме слаба надежда да забавим глада за малко повече от месец и ако демоните се върнат… — Махна отчаяно с ръце.

Пъг се замисли, докато напускаха заседателната зала и тръгнаха още навътре в зданието, а след това рече:

— Ако не се сблъскаме с вашите жреци, сигурно бихме могли да помогнем.

— Трябва да разберете, че няма да можем стоим настрана, ако наистина се сблъскате с жреците. Така сме създадени, че трябва да браним всички и всеки от нас.

— Разбирам — отвърна Пъг, макар да не беше съвсем сигурен.

Минаха по дълъг коридор и стигнаха до кръгло стълбище, вградено в стената на нещо като кула. Пъг прецени, че това вероятно е голямото здание, което беше видял зад южната стена на града.

— Тук гледат на вас с известна враждебност, макар и да разбираме защо унищожихте толкова много от събратята ни. Особено яйцата в яслите. Някои от тях най-вероятно щяха да са по-скоро като тези, които виждате тук, отколкото от Жречеството. Скърбим най-вече за тяхната загуба.

Пъг можа само да кимне.

— Както казах — продължи Так’ка, докато ги водеше нагоре, — ние сме се отклонили от събратята си. — Изведе ги на широка площадка, защитена от стихиите с висок купол, с отворена врата срещу нещо, което наподобяваше просторна градина.

Пъг направи само една стъпка навън и пред очите му се откри напълно неочаквана гледка. В средата на градината се извисяваха шест стълба от светлина, подредени във формата на диамант. От всеки се чуваше смътно мелодично бръмчене.

— Свен-га’ри — промълви Пъг.