Реймънд Фийст
Застрашена корона (22)

20.
Маневри

Войниците маршируваха.

Процесията, която щеше да отнесе тленните останки на крал Грегъри в Риланон, за да бъдат погребани в Кралската гробница, се движеше надолу по дългата лъкатушеща улица от двореца до пристанището. Хал наблюдаваше от един прозорец в двореца, прозорец в стаята на херцог Джеймс Риланонски.

Старият херцог, внукът му Джим и магьосникът Руфио стояха до него и наблюдаваха траурния парад. Хал се извърна и погледна лорд Джеймс, който каза:

— Нямаме много време, милорд.

На Хал все още му бе трудно да приеме ранга си като равен на мъжа, който се обърна към него. Лорд Джеймс бе несъмнено най-властният благородник в кралството, особено сега, след като кралят бе умрял, без да посочи наследник.

— Трябва да решиш, и то бързо — каза Джим.

— Честно казано, не знам какво да правя — отвърна Хал.

Херцог Джеймисън беше войник с могъщо телосложение в по-младите си години, но дори сега, когато навлизаше в заника на живота си, имаше присъствие, с което човек трябваше да се съобразява, а тъкмо той бе помолил за тази среща. Вдигна юмрук и го разтърси във въздуха.

— Докато си говорим тук, принц Оливър от Симрик почти със сигурност ще е на кораб, пътуващ към Риланон и Събранието на лордовете. Три дни след като Грегъри бъде положен в Кралската гробница, Събранието ще заседава и претендентите за короната ще се представят. Ти трябва да си там.

— Но моят предтеча, първият Мартин…

— По дяволите, момче — прекъсна го Джеймс. — Знам историята не по-зле от всеки друг и как твоят не знам колко пъти прапрадядо е направил нещо благородно за брат си. Да, линията е незаконна, узаконена от едно заявление на смъртно ложе, но това не те прави по-малко Кондуин и по-малко силен претендент от всеки друг.

— Принц Едуард… — почна Хал.

— Не иска короната — прекъсна го Джеймс. — Публично и често е заявявал, че е поел поста в Крондор като услуга към братовчед си Грегъри. Ще наблюдава от галерията като всеки друг член на Събранието, но дори ишапийските жреци да поставят короната в краката му, няма да се наведе да я вземе.

— Аз да стана крал? — възкликна Хал.

— Най-вероятно — не — каза Джим. — Но ако не си там, сме изправени пред опасността някой друг да заяви за теб, от твое име, като начин да търгува с влияние. Монтгомъри ще се изправи като първа алтернатива на Оливър. Той е отраснало в двора същество и има много приятели, но до този момент — никакво сериозно влияние.

— А лорд Чадуик ми каза, че се молил да не се наложи постът да се падне на него.

— Ха! — отвърна Джеймс. — Онзи стар мошеник би продал и баба си за короната. Не позволявай любезността и добродушието на Чад да те подведат, момко. Той вече пресмята кого би могъл да изтръгне от фракцията на Монтгомъри, за да подкрепи претенцията му, и кои от последователите на Оливър може да бъдат подкупени или принудени да променят гласовете си. Ти стоиш като честна алтернатива, или поне толкова честна, колкото ще имаме някога в държавата ни. Ти си западняк, а последният крал, дошъл от Западното владение, се е оказал изключително способен и любим владетел — имам предвид Луам. Брат му е бил гений, а синът на Арута Боррик беше чудесен крал. След това… — Старият херцог сви рамене.

— Никой не очаква да бъдеш избран — каза Джим, — но ако не си там… — Кимна към херцог Джеймс. — Дядо е прав. Може да успееш да задържиш достатъчно гласове, за да се предотвратят сделки, които в крайна сметка ще навредят на кралството. Някои от източните лордове изобщо няма да се интересуват, че херцогството ти е окупирано от кешийци, нито че град Илит е разцепен по средата, едната половина на Империята, другата на Кралството. Ще търсят титла и дарени земи на изток в замяна на гласовете им. Някои от източните лордове имат във Велики Кеш приятели, които ще сметнат, че е в тяхна лична изгода, ако новият крал просто отстъпи на Кеш завоеванията им. — Джим вдигна пръст към гърдите на Хал. — Тогава ще си херцог без херцогство. Можеш да се преместиш в Крондор, предполагам, и да станеш дворцов благородник, но кой знае кой ще е новият принц в Крондор и що за роля би могъл да ти потърси?

— Личното ми положение не ме интересува — каза Хал. — Важна е съдбата на народа ми. Крудий трябва да бъде върнат.

— Само кралят може да направи това — каза Джим. — Трябва да говориш с Оливър, Монтгомъри и Чадуик и да видиш какви са позициите им по отношение на Далечния бряг и Запада.

— И да запомниш, че ще те лъжат всеки път, щом си отворят устата — добави Джеймс. — Но обещанията са политически капитал в Риланон и ако новият крал се отметне от обещания, дадени, за да спечели короната, няма да получи нищо и управлението му ще е кекаво. И тримата знаят това. Планирай хода си разумно, избери този, който смяташ, че ще ти помогне да си върнеш херцогството, и му се вречи във вярност.

Хал погледна Джим, който кимна в съгласие.

— Е, добре. — Обърна се към Руфио. — А ти?

Руфио бе разказал на Хал за Конклава и ролята му в историята на Кралството и след дълго обсъждане предната нощ Хал вече се смяташе за по-провинциален и невеж, отколкото бе в първия ден в Университета в Ролдем. През последните дни погледът му за света бе станал толкова по-мащабен, че той не беше сигурен доколко е достоен за задачата.

Руфио се усмихна.

— Конклавът има други грижи и не му е до това кой седи на трона на Островите, но ще имаме агенти тук, за да гарантираме, че изборът на нов крал ще мине без магическа намеса. Политическата манипулация през последните няколко години и войната показаха, че враговете ни се стремят да доведат този континент и може би целия свят до състояние на хаос.

— А твоят господар? Пъг? — попита Хал.

— Подготвил съм доклад, който в момента пътува към него, и съм сигурен, че той ще се задейства достатъчно бързо, за да ни помогне да разкрием онези, които стоят зад жестокостите, извършени в Голямата зала.

Когато касапницата приключи, един херцог на Ролдем, няколко благородници от Кеш и Кралството, половин дузина слуги и осем гвардейци се бяха оказали избити от танцьорите на смъртта.

Докато крал Карол стоеше в покоите си, обкръжен от личната си гвардия, а император Сезиоти се приготвяше за заминаване, цялата комуникация между трите държави се вършеше от херцозите на Ролдем и Риланон и принца на Велики Кеш.

— Аз ще ви придружа — каза Руфио, — ако не възразявате, лорд Хенри, а тук ще има и други, които да бранят Короната и да й служат. — С увереност, за каквато Хал съжаляваше, че не притежава, младият магьосник заяви: — Никой танцьор на смъртта или друг причинител на хаос няма да обезпокои Съвета на лордовете.

— Ще трябва да намерим кораб — каза Хал. — Кралският е дори претоварен, както ми казаха.

Джеймс се засмя.

— Ха, онзи кучи син Чадуик, несъмнено. — Сложи ръка на рамото на младежа. — Ти си херцог, Хал. От кралско родословие. Никой в кралството не стои над тебе, освен твоя крал и назначения от него принц в Крондор. Извън това можеш да кажеш на нас останалите да танцуваме, ако ти хрумне. — Хал се усмихна. — Никой не може да ти каже, че няма място на кралския кораб. Ако се наложи да изхвърлиш някой васален барон през борда, за да се отвори място, ще го направиш.

Хал се засмя.

— Ами… ще го направя.

— Не е нужно — каза Руфио. — Мога да ви пренеса в Риланон за миг. — И с усмивка и леко театрален поклон младият магьосник добави: — Когато ви устройва. Можем да се задържим тук още три дни и пак да пристигнем в Риланон преди кралския кораб.

Джеймс кривна глава и погледна внука си.

— Планиране?

— Нужно е — отвърна Джим. — Да пообучим малко този младеж и след това всички ще отидем в Риланон заедно.

— Вие ще отидете — каза Джеймс и махна на един паж да му донесе наметалото. — Аз съм херцог на Риланон и мястото ми е до моя крал, колкото и досадно да се окаже това пътуване. Ще седим на смъртното бдение с него от тук до семейната гробница. — Целуна внука си по бузата. — Винаги си бил мило момче, Джими, въпреки че винаги си трън в задника.

Джим също прегърна дядо си.

— Ако може да се вярва на разказите на баща ми, не повече, отколкото сте били ти и дядо Даш за прадядо ми Арута.

— Е, аз бях по-млад тогава — отвърна старият херцог.

Засмяха се и херцогът излезе. Джим се обърна, потърка ръце и се загледа през прозореца. После се обърна към един слуга и каза:

— Вино. Изстудено бяло. Плодове, сирене, топъл хляб, печено пиле и щом се сервира, да не ни безпокоят, освен ако не е по кралска заповед.

— Да, милорд.

— Имаме много малко време и много да те учим за политиката в кралството, Хал — каза Джим. — Надявам се да си добър ученик.

Хал седна и поклати глава.

— Добър ученик щеше да е Мартин. Аз съм кавгаджията.

Джим кимна.

— Стига да не си глупав кавгаджия и да слушаш внимателно какво ще се опитаме да те научим с Руфио, би трябвало да имаш шанс.

— Шанс за какво? — попита Хал.

— Шанс да спасиш кралството от собствените му най-лоши импулси.

 

 

Щом Брендан влезе в стаята, Мартин вдигна глава.

Животът в Илит започваше да се връща към нещо близко до нормалното или толкова нормално, колкото можеше да е, след като половината град бе окупиран от кешийци. Но някои от гражданите се бяха върнали от горите и първият кораб от Сарт беше пристанал преди няколко часа.

Един кешийски кораб също бе пристигнал, но спря на котва извън пристанището и изпрати на брега лодка, на кешийската страна на кейовете.

— Заповеди от принца — каза Брендан и пусна един пакет на масата пред Мартин.

— Най-после нещо за вършене.

Ужасът и хаосът на битката бе заменен първоначално от облекчение, после — от скука, докато двете страни се гледаха през широката трийсет стъпки ивица площад, която играеше ролята на ничия земя между фронтовите линии.

Мартин отвори пакета, като счупи печата на принца на Крондор, и зачете. След минута поклати глава.

— Това е забавно. Назначен съм за командир на гарнизона.

— Честито — каза сухо Брендан.

— И съм освободен от длъжност.

— Какво?!

Мартин стана.

— Заповядано ни е да идем в Крондор и да докладваме лично на принца.

— Това добра идея ли е? — попита Брендан.

— Стига кешийските ни приятели да не започнат някоя неприятност, Болтън би трябвало да се справи.

Брендан се намръщи и Мартин се усмихна.

— Откажи се. Тя ви разиграва двамата един срещу друг, но очите й са се спрели на младия ни капитан. Освен това ти не само си твърде млад за уседнал живот, но си по-малкият брат на херцог и ще правиш каквото ти се каже.

Брендан го изгледа сърдито.

— Сериозно? И кой точно ти даде разрешение да ухажваш лейди Бетани?

— Ще го уредя с Хал, когато го видя — отвърна Мартин, докато затягаше оръжейния колан на кръста си. — Виж, намери си момиче като нея и ще се боря до смърт за правото ти да се ожените.

Брендан се изсмя.

— Правилно. — След това се усмихна широко. — Все пак не ти завиждам, че ще й кажеш, че заминаваш, а тя остава тук.

— Тя ще разбере. Освен това някой трябва да гледа Болтън да не оплеска нещата.

— Как ще пътуваме?

— Ще яздим — каза Мартин. — Конете ни започват да стават лениви. Ще вземем по два и ще ги сменяме. Пет дни до Сарт, може би шест, после бърз кораб до Крондор, да видим какво иска принц Едуард от нас.

 

 

Бетани не беше доволна, че я оставят, както беше предсказал Брендан, но докато братята се подготвяха да препуснат рано на другия ден, един страж дойде на бегом до конюшните зад кметската къща.

— Сър, капитан Болтън има нужда от вас на барикадата!

Двамата братя яхнаха конете и препуснаха към барикадата.

— Кешийците, изглежда, се изтеглят, сър — докладва капитанът, щом пристигнаха.

Мартин се загледа над барикадата и наистина, кешийците тръгваха в строй към градската порта. Извика на двама войници да направят отвор и те бързо заиздърпваха чувалите. Обзет от нетърпение, Мартин не ги изчака и прескочи най-долните два реда чували, преди да са довършили. След като не видя никакъв отвор в кешийската барикада, пришпори коня си, премести тежестта си напред и прескочи препятствието.

Продължи в лек галоп зад маршируващите кешийци и ги подмина. Щом стигна до главната порта, завари кешийския командир и офицерите му да наблюдават как бойците им напускат тяхната половина от града. Дръпна юздите пред тях и рече:

— Заминавате ли?

Кешийският командир кимна.

— Такива са заповедите, милорд. По благоволението на негово величество императора на Велики Кеш, благословен да е, ви връщаме Ябон и се оттегляме до границата на Босания. — Посочи към върха на един хълм. — Която е ето там, ако древните карти са точни. — После добави с тъжна усмивка: — Поздравления за победата ви, милорд. Успяхте да си върнете Ябон, без да загубите и един човек.

— Ако бях в настроение да оценя това лековато твърдение, сър, щях да се изсмея. Всъщност изгубих твърде много добри мъже заради авантюрата на вашия император. Ако може да попитам, защо отстъпвате толкова трудно спечелена победа?

Командирът сви рамене.

— Не съм в течение на причините, лорд Мартин. Просто получавам заповеди и им се подчинявам. Никога не съм имал желание да дойда на тази земя, но беше мой дълг. Знаете какво е дълг, нали?

Мартин кимна и каза:

— Да се надяваме никога повече да не се изправим един срещу друг на бойното поле, сър.

— Ако се изправим, ще го смятам за чест.

Мартин остави кешийците да се изтеглят и се върна при отбранителните си линии. На Болтън каза:

— Кешийците имат заповеди да се изтеглят на три-четири мили на югозапад, до старата граница между Босания и Ябон. Щом напуснат града, обходи района, който бяха окупирали, и провери дали не са оставили шпиони, после вдигни отново стената и портата колкото може по-бързо. Ще настоя пред принца да прати подкрепления и може би дори да върне херцога тук. Най-лошото може би приключи. Но може и да е просто заблуда. Бъди нащрек и се погрижи за града, капитан Болтън.

— Да, сър! — отвърна младият офицер.

— И се грижи за Лили — добави Брендан с кисела усмивка.

— Да, сър — каза Болтън с усмивка на победител.

Двамата братя обърнаха конете и поеха към източната порта, за да заминат за Крондор.

 

 

Пъг и Миранда седяха сами в покоите, заделени за четирите човешки същества — така поне ги виждаха пантатийците, — след като Накор бе решил да огледа чуждия град. Магнус не се беше върнал след спречкването с баща си.

Миранда усещаше, че сърцето й ще се пръсне, след като виждаше мъжа си така, и макар да знаеше, че тези чувства не са й вродени естествено, все пак я болеше.

— Магнус винаги беше… кротък — заговори тя. — Таеше нещата вътре в себе си. Но когато най-после покажеше чувствата си, винаги бяха дълбоки и силни.

Пъг кимна. Мъчеше се да се нагоди към знанието, че тази жена срещу него не е онази, която той най-много искаше да е. И все пак, с всеки миг на утеха, който му носеше тя, отново го жегваше празнота, копнеж за времето преди смъртта й.

— Мисля, че научи това от мен.

Тя се усмихна.

— Е, със сигурност не го е научил от мен… от Миранда. Доколкото разбирам, майката на Магнус не е била от тези, които крият чувствата си по който и да е въпрос.

— Ако това улеснява нещата, можеш да продължиш да мислиш за себе си като за Миранда — каза Пъг. — Знам, че тези спомени не са твои, но трябва да се усещат все едно, че са. Помня как говорих с баща ти — бащата на Миранда. — Засмя се. — Ето, че и аз го правя. Помня как Магнус не вярваше, че е бил прероден като дасат с всичките му спомени, непокътнати. Той беше… в крайна сметка беше Макрос.

— Дори древният Сляп бог на Хаоса не играе толкова прибързано и лековато с живота на хората като Калкин. Митар просто разплита тъканта на битието и оставя късчетата да паднат, където могат, но Калкин… той си избира жертвите и няма никакви притеснения за участта им.

— Магнус е прав в едно отношение — каза Пъг.

— Кое?

— Че жертвам други за това, което вярвам, че е „по-висше добро“.

Тя кимна.

— Правенето на това, което трябва, винаги е било сърцевината на всичко, което си. Защо смяташ, че изградих своя малка мрежа от агенти в Конклава?

— Винаги съм се чудил. Понякога съм поставял под съмнение действията ти.

— Беше за да имам отделен източник на информация, такъв, който не минава през призмата в твоята глава, тази, която винаги хвърля светлина по определен начин, червена в единия край, виолетова в другия. Само че твоята призма винаги е „вярна“ в единия край и „погрешна“ в другия.

Пъг кимна и отпи от чая си.

— Винаги си била по-прагматична.

— Просто съм по-стара — засмя се тя.

И двамата бяха живели повече от столетие, но една от постоянните шеги между двамата бе, че Миранда никога нямаше да каже на Пъг колко точно по-стара е. Накор беше женен за майката на Миранда за известно време, докато тя не научи всичко, което можеше за магията от него, а след това го бе сменила с Макрос, майстора магьосник на света по онова време, за да види какво може да отскубне от него. Миранда беше рожбата на този брачен съюз и след като и двамата й родители бяха мъртви, беше единствената личност, която знаеше истината.

Пъг също се засмя.

— Липсваше ми.

Тя вдигна ръка.

— Внимавай, Пъг. Моите чувства са също толкова дълбоки като твоите и нищо не би ми харесало повече от това да те вмъкна в леглото и да преживея отново някои от най-щастливите мигове в живота си. Но подозирам, че това не е добра идея.

Пъг не отвърна нищо.

— Копнея Магнус да може да ме прегърне като своя майка, поне само още веднъж, и ме боли всеки път, когато си помисля за Калеб. Но Калкин не е върнал спомените ми и не ги е поставил в това тяло само за да можем двамата с теб да имаме една щастлива среща. Поставил ги е, за да можем двамата с Накор да помогнем с каквото трябва, за да се спаси този свят. Защото съм сигурна, че сме пред огромно изпитание и че изходът от всичко това ще предопредели съдбата на живота на тази планета и може би на голяма част от тази вселена.

И тогава чуха зад себе си гласа на Магнус:

— Съгласен съм.

Обърнаха се и видяха сина си, застанал на прага.

Магнус погледна Миранда и заговори:

— Нямаш повече власт над това, което си, от мен. Ти си толкова жертва на тази жестока шега, колкото сме татко и аз. Калкин те е обременил с любовта и загубата на друга и ти ги чувстваш също толкова силно, колкото ако бяха твои, и не ти завиждам за това. — Погледна баща си. — Не съм променил мнението си за изборите ти, но зачитам готовността ти да дадеш всичко, за да защитиш други. Но в крайна сметка усещането ми е, че наистина сме пред изпитание и че каквито сили се събират там някъде във вселената, са избрали Мидкемия за свое бойно поле. Вярвам, че окончателният сблъсък предстои. — Седна между двамата и добави: — Аз също трябва да служа по най-добрия начин, който знам.

Пъг докосна сина си по рамото.

— Имаме правото на разногласия, но никога няма да ти обърна гръб, Магнус.

Синът му го погледна, за да прецени укор ли е това за поведението му преди, или е успокоение. Предпочете да приеме второто.

— Знам, татко.

В този момент нахлу Накор.

— О, добре, всички сте тук. Елате, искам да ви покажа нещо. Трябва да го видите.

И без да изчака, за да се увери, че ще го последват, бързо излезе и ги поведе към един оживен площад. Стигна до голямо здание, което Пъг не бе виждал досега, и влезе. Тримата го последваха.

Рафтове от пода до тавана покриваха стените, по маси и по пода бяха пръснати свитъци.

— Това е библиотека! — възкликна ликуващо Накор. — Тези пантатийци имат библиотека!

— Има ли нещо в нея за… — почна Магнус.

— За свен-га’ри? — довърши Накор. — Не, не пряко, но има податки в най-старите им записки. Те са тук от дълго време. Много дълго. Мисля, че безброй години са били като онези куори горе на север: примитивни, но докато са ставали по-цивилизовани, по-независими, все пак са имали този основен дълг, да се грижат за онези… каквито там са свен-га’ри.

По-нетърпелива от останалите, Миранда попита:

— Какво си намерил, досаден дребосък? Защо ще ни водиш тук, ако нямаш нещо, с което да се изфукаш?

Накор се усмихна.

— Позна. — Вдигна един свитък и рече: — Вижте.

Пъг го погледна и каза:

— Никога не съм виждал такъв език, Накор.

— И аз — отвърна дребният комарджия. — Но човек може да чете всеки език, ако знае номера.

— Точно този номер бих искал да науча — каза Магнус.

— Ще те науча някой ден — увери го Накор.

— И какво пише? — попита Пъг.

— Просто е податка, но наистина голяма податка. — Накор седна на пода, а другите приеха това като намек, че ще се впусне в дълга дискусия. — Ние допуснахме, че Господарите на дракони са сътворили или намерили онези неща на покрива на онова здание, защото са заповядали на Слънчевите елфи да закрилят куорите, които закрилят свен-га’ри, нали?

Пъг кимна.

— Това — Накор посочи ръкописа — казва: „и където бяха намерени, остават, по заповед на онези…“ Мисля, че означава богове-братя/сестри, или нещо свързано с Алма-Лодака и роднините й. Властелините на дракони. Не разбирате ли? Това е нещо, което са намерили.

— Тоест свен-га’ри предхождат Господарите на дракони? — попита Магнус.

— Или най-малкото са им съвременници — каза Накор. Изглеждаше много доволен от себе си. — Били са тук от много дълго време, още преди Войната на хаоса, мисля. — Махна с ръка над главата си. — Властелините на дракони, боговете, златните мостове, всичко това е ставало, докато онези пеещи бучки светлина са били ей там. — Дребният мъж се ухили. — Чудесно, нали?

— Хубаво е да се знае — каза Миранда, — но накъде ни води това?

— Кара ме да мисля, че Господарите на дракони не са поставили стражи около свен-га’ри, за да ги пазят, а за да не позволят достъпа на други до тях. Мисля, че куорите и тези пантатийци са били около тях толкова дълго, че дори не помнят защо са били поставени там. Слънчевите елфи със сигурност са забравили. А Звездните елфи дори не ги помнят, нито заклинателите в Елвандар. Не знам за моределите. — Той сви рамене. — Бих могъл да попитам Аркан, предполагам, но едва ли ще знае.

— Аркан ли? — попита Пъг.

— О, не споменах ли? — каза Миранда. — Един главатар моредел е отседнал на Острова.

— Забравила си да споменеш за това — каза Пъг. — И кой го държи под око, докато сте тук?

— Калис.

— Това би могло да се окаже забавно — каза Магнус.

Пъг стана.

— Всичко това е много интересно, Накор, но не съм сигурен как ще ни послужи.

— Може би просто трябва да сме по-предпазливи — каза Миранда.

Пъг кимна, погледна Магнус и каза:

— Ти си най-добрият със защитните заклинания.

— Няма да споря — отвърна Магнус.

Миранда се засмя.

— Добре е, че… — Не довърши. Този живот не беше нейният.

* * *

Порталната зала трябваше уж да е празна, но по заповед на лорд-регента две фигури се приближиха към нея посред нощ. Тандареи, майстор на Древното знание на Седемте звезди, се движеше тихо и бързо в сенките. На крачка зад него вървеше един гвардейски капитан — Егун. Тандареи го бе помолил да го придружи, защото бе сигурен, че е безукорен във верността си към Клана на Седемте звезди и неизкусен от политиката на Регентския съвет.

Трябваше му свидетел за това, което бе разкривал от година, и трябваше да е някой безупречен. Двамата братя, чародеят Ларомендис и Господарят на демони Гуламендис, бяха разбрали какво става, но се смятаха за спорни свидетели в най-добрия случай: според мълвата Ларомендис беше член на Кръга на светлината и бе прокуден от лорд-регента преди десетилетия, докато брат му търгуваше с демони. Тъй че нямаше какво повече да се каже.

Но младият капитан беше самата почтеност и ако той свидетелстваше за това, което Тандареи подозираше, че става тази нощ, Майсторът на знанието щеше да има доказателството, което му трябваше, за да спаси своя народ от измяна на най-висше ниво.

Преди седмици Тандареи, Гуламендис и човешкият му колега Амиранта бяха призовани в същото това здание заради опит на демонското войнство да открие местонахождението им, както мислеха. Но вместо това бяха видели нещо много по-ужасяващо от Демонски крал, защото от другата страна на портала за кратко бе надвиснал Властелин на ужаса.

От онази нощ лорд-регентът бе заповядал зданието да се опразни и енергията на порталите да се деактивира, но на няколко пъти Тандареи бе видял фигури, влизащи и напускащи късно през нощта, когато повечето граждани на Е’бар спяха.

Преди няколко нощи Тандареи бе открил, че една от фигурите е самият лорд-регент. Беше го проследил в зданието незабелязан и това, което бе видял, го бе ужасило, макар да се беше сражавал с демони сред звездите.

Сега двамата се промъкнаха крадешком в главния коридор и до входа на главната портална зала. В другия край видяха как лорд-регентът постави кристал в основата на портала и загледа, докато енергията се усилваше между стълбовете, за да оформи млечносива повърхност. Енергията се завихри и след това се утаи в черна фигура с лик, наподобяващ на човек, но без ясно различими черти. Около главата гореше корона от пламъци, които обаче като че ли не излъчваха светлина. Очи като нажежени до червено въглени блеснаха и се взряха в просналия се вече по очи на пода лорд-регент.

Чуха се думи на език, който нито Тандареи, нито капитанът можеха да разберат, но от самия им звук и двамата настръхнаха все едно от смразяващ студ.

След малко видението в портала изчезна. Тандареи и Егун бързо се отдръпнаха и заситниха към входа.

— Разбираш ли какво видя току-що? — попита Майсторът на Древното знание.

— Не съм сигурен — отвърна капитанът. — Що за същество беше онова и защо лорд-регентът ще се просва пред някой друг, освен пред истинския ни крал?

След отхвърлянето на кралицата на Елвандар като неистинска владетелка на Звездните елфи, таредел бяха постановили, че лорд-регентът е върховната власт в Е’бар. Капитанът беше объркан и изражението му го издаваше.

— Това, което видя, беше нещо от Запретеното! — изсъска Тандареи.

Запретеното беше древно знание, предхождащо бягството на Звездните елфи от Мидкемия до техния дом сред звездите. Само високопоставени членове на Регентския съвет, като Майстора на Древното знание и капитана, изобщо знаеха, че Запретеното съществува. Още по-малко знаеха що за тайно знание е.

— Говориш за измяна — изсъска капитанът, докато се измъкваха от зданието.

— Регентът извършва измяна. Както каза, пред кого би трябвало да коленичи и да опира чело в камъка като в почит към божество? Онова нещо в портала беше враг, по-зъл от Демонския легион. То е живата омраза от древни времена.

— Какво ще правим, ако това, което казваш, е вярно?

— Трябва да намерим друг, на когото може да се повярва — заяви Тандареи. — Ларомендис и Гуламендис знаят истината, но тяхната дума няма да тежи много в свидетелстването.

— Дори да може да се намери друг, кой би се опълчил на лорд-регента? Съветът е избран лично от него. Ти си независим заради историята на гилдията ти и гласът ти ще е самотен, както и моят.

— На кого от Стражите можеш да се довериш?

— Сега за гражданска война ли говорим?

— Говоря за спасяване на расата — каза Майсторът на Древното знание.

— Има и друг начин, но се боя, че ще доведе до ужасни последствия.

— Какъв е той?

— Да повикаш Томас от Елвандар. Да го накараш да се върне и да му покажеш какво има в портала.

Тандареи помълча в тъмното, а след малко отрони:

— Това е друга част от Запретеното.

— Но стои пред нас в плът и кой може да го отрече? Той е Древен и ако той заяви, че това, което видяхме, също е от Запретеното, никой глас няма да се вдигне да защити лорд-регента. Всички ще го обявят за виновен.

— Ще помисля за това — каза Тандареи. — Ще пратя братята в странство, за да могат да идат до Елвандар. Няма да липсват на никого тук. Благодаря ти за мъдрия съвет, Егун.

— Ще поговоря внимателно с неколцина, на които мога да се доверя, тъй че ако се стигне до сблъсък, няма да сме сами, но това трябва да изчака, докато извикаш валхеру.

Капитанът се обърна и се стопи в нощта.

Тандареи имаше високо мнение за Томас. Беше пристигнал за първото си гостуване на гърба на златен дракон, но се беше държал почтително и с уважение към начина на живот, който таределите бяха открили за себе си. Беше ги поканил да посетят Елвандар, когато благоволят, и не бе предявил никакви претенции за върховенство, просто ги бе поздравил с добре дошли в Родния дом, като изгубени събратя. Но той беше валхеру и всичко, което означаваше това в същността на битието на всеки елф. Беше един от техните древни угнетители, грабители на техния труд и унищожители на телата им, когато така им хрумнеше. Валхеру бяха зло по всеки въобразим начин. И все пак Томас не беше такъв.

Обзет от вътрешна борба, Тандареи забърза по своята си задача: да намери двамата братя и да ги отпрати да подирят помощ в спасяването на Е’бар и всички, които живееха в него.

 

 

Слънцето залязваше. Хал стоеше смълчан и загледан над океана. Беше решено да се възползва от транспортното устройство на Руфио, за да отпътува до Риланон — то щеше да го пренесе там ден преди да пристигне кралският кораб. Според традицията тленните останки на краля щяха да лежат изложени за поклонение три дни, преди да бъдат положени в гробницата на предците му, а след това Събранието на лордовете щеше да заседава и да се заеме със сериозната работа по избора на нов крал.

Тай се бе съгласил да отпътува с него и той се радваше, защото въпреки толкова внезапното му потапяне във всички политически неща от грубите ръце на Джим Джеймисън, Тай беше добре обучен в тънкостите на дворцовия живот и щеше да е ценен съюзник.

Тих звук го накара да се обърне. Стефани се беше прокраднала някак в покоите му и сега стоеше и го гледаше обвинително.

— Не дойде да се видиш с мен — каза тя все едно това е най-тежкото престъпление.

— Бях много зает — отвърна той и мигновено осъзна, че едва ли би могъл да каже нещо по-лошо. Помъчи се да обясни: — В смисъл, исках да те видя, но Събранието на лордовете се събира в Риланон да избере нов крал и трябва да науча много неща, и… — Разбра, че оправданието не го води доникъде.

— Трябва да останеш тук. — Не беше въпрос или молба, а твърдение.

— Искам го — отвърна той тихо. — Или поне искам да съм там, където си ти.

Тя пристъпи и изведнъж се озова в прегръдката му, и го притисна плътно до себе си.

— Майка ми ми разказа за „невинния“ ви разговор и че те е харесала много. Татко видя колко храбър беше, за да защитите всички в Голямата зала. Ти си херцог, макар херцогството ти да е пълно с кешийци, и баща ми би ти намерил място в двора, знам го. Моля те, остани.

Думите й разбиха сърцето му.

— Не мога. Свързан съм кръвно с Короната на Островите. Мой дълг е да отида на избора на нов крал.

— Ще те видя ли отново?

Той се отдръпна леко, хвана я за брадичката и каза:

— Това, ваше височество, е несъмнено.

Целуна я и без повече думи тя се обърна и побягна. По лицето й се стичаха сълзи.

Хал постоя още дълго смълчан. Болката в душата му бе също толкова дълбока и остра, колкото когато бе научил за смъртта на баща си. Най-сетне прекоси стаята, отвори вратата и каза на чакащия отвън слуга:

— Повикай лорд Тайрън и магьосника Руфио. Време е да тръгваме.