Реймънд Фийст
Застрашена корона (2)

Пролог
Пробуждания

Могъщи дракони вилнееха в небесата.

Ветрове с ураганна сила биеха ездача в лицето, но той седеше уверено, яхнал шията на люспестия си носач. Командваше го само с волята си. Тайни изкуства го държаха здраво на място и възбуда изпълваше всяка фибра на съществото му, докато Драконовото войнство летеше, устремено към завоевание.

Никога в дългата история на валхеру Драконовото войнство не се беше вдигало така обединено.

Цялото Войнство — освен един. Мрачните чувства бързо преляха в гняв. Ездача в бяло и златно го нямаше. Ашен-Шугар: единственият отстъпник във Войнството.

Но отсъствието на бащата-брат не значеше нищо. Валхеру се бяха отзовали на призива му и Дракен-Корин бе заел подобаващото му се място като предводител на Драконовото войнство.

Над ездачите на дракони в небесата бушуваха безумни енергии, бляскаха цветове с ослепителна яркост, енергийни въртопи и разкъсвания в тъканта на време и пространство изригваха в спектри, невидими за смъртни очи, но съвършено ясни и откроими за зрението му на валхеру.

Вътрешният образ се промени. Заглъхнаха спомени и изплуваха други. Пещерата, някогашно седалище на властта на Господаря на тигрите, беше тъмна. Това вече не го безпокоеше, откакто зрението му бе станало много по-остро от това на всеки смъртен, но все пак му липсваше топлината на факлите и… Къде бяха слугите? Понечи да вдигне лявата си ръка и болка прониза рамото му. Не беше изпитвал такава болка от…

В ума му нахлуваха образи, съживяваха се спомени от минали векове.

Усети първия си дъх и чу презрителна майчина ругатня, докато слугите го изнасяха. Елфи роби го отнесоха новороден на поляна сред топла влажна гора и без никаква нежност го оставиха на голяма гола скала. За да оживее от собствената си сила — или да умре.

Спомни си как се усилиха бебешките му сетива, спомни си първичната преценка на опасност и заплаха. Не изпита страх, само неустоима нужда. Инстинктите му се съживиха от нуждата, извличаха от спомени, наследени от зората на сътворението. Гората бе дълбока и той усети хищници отвсякъде. Най-опасните, вече отдръпващи се, бяха от собствената му раса.

Валхеру.

Глутница златисти чакали задуши въздуха — търсеха източника на изкусителния мирис на родилна кръв, вдигнали глави, настръхнали. Бяха тръгнали на лов по залез.

Детето усети приближаването им. Миризмата на раждането му примамваше смъртта му. Пресегна се и отпрати към зверовете взрив от омраза и гняв.

Чакалите спряха и се присвиха. След това наостриха уши и продължиха да пристъпват дебнешком към източника на тази духовна атака — гладът надделя над страха им.

Ново присъствие… някъде наблизо. Детето се пресегна и мигновено различи огромния хищник. Но този път наместо опасност откри задоволство, усещане за кърма, което бе чуждо, но също тъй — примамливо. Пресегна се отново и оформи проста заповед.

„Ела“.

Тигрицата скочи, без да обръща внимание на жалкото мяукане на малките си, и се втурна надолу по склона към мъничкото същество, което я бе покорило.

Чакалите се приближиха предпазливо към беззащитното невръстно създание, осъзнали, че то притежава опасни дарби, но въпреки това привлечени от нуждата за храна. После вятърът донесе друга миризма и те спряха.

Грамадният тигър връхлетя на поляната до бебето и изръмжа предизвикателно.

Бебето можеше да е неизвестна заплаха, но тигърът бе твърде познат за глутницата ловци и трябваше да бъде отбягван на всяка цена. Чакалите подвиха опашки и побягнаха, предпочели да оцелеят и да търсят плячка другаде.

Тигрицата сниши глава и изръмжа, но мисълта, излъчена от бебето, бе ясна: „Защити ме“.

Смъртно дете щеше да е загинало, ако беше захапано и вдигнато в тигровата паст, но той не беше смъртно бебе. Беше валхеру и мъничкото му телце изобщо не беше крехко и уязвимо.

Голямата котка се върна в бърлогата си и пусна бебето до двете си малки — едва на три дни и все още непрогледнали. Легна на хълбок, за да им даде да сучат, и видя как човешкото дете се пресегна и се вкопчи в козината й. Успя някак да се издърпа до зърното й и започна да суче с малките й.

 

 

Отвори очи и вдиша с мъчително усилие.

— Умирам — прошепна.

„Прераждаш се“ — достигна го далечен глас.

Гореше в треска и цялото му тяло бе в агония. Вече не можеше да усети къде е раната му, защото бе погълнат целият от пулсираща, изгаряща болка. Всяка частица от него висеше на ръба на смъртта, защото само на ръба преображението можеше да се изпълни докрай. Опита се да се раздвижи и не можа. Дори отварянето на очите беше мъчение. Остави ги да се затворят. Смъртта дебнеше само на секунди от настоящия миг, мамеше го с обещания за облекчение и покой.

Ето, че го призова нещо друго: сънищата. Знаеше, че в сънищата има лудост, но бяха живи и примамливи, изпълваха го с усещане за триумф и сила. Колкото и да копнееше за облекчение и покой, съзнанието в съня прерастваше в сила, пееше за власт и господство, за страст и завоевание, за кръв и победа.

Мъжът, който бе доскоро Браден от Шамата, усещаше как волята му чезне.

Помнеше, че се беше включил в чета наемници в Долината на сънищата и плаваха през Безкрайното море към далечни страни, където контрабандата на оръжия бе сто пъти по-доходна, отколкото в отечеството. Един последен керван — и щеше да има достатъчно злато, за да се оттегли. Щеше да се върне в Долината като заможен човек, да намери някой надарен млад чирак ковач оръжейник и да го направи свой партньор. Никой не знаеше повече за търговията с оръжия от наемниците от Долината! Щеше да продава на двете страни на Долината и да кара стоките си чак от подножията на Сивите кули на север, за да стигне до Тъмните елфи и таласъмите, до Конфедерацията на юг…

Амбициите му угаснаха, щом онази стара самоличност отстъпи на новата — по-могъща и властна.

Смътните спомени на наемника изглеждаха толкова нищожни… Спомни си какво бе усещането да командва своя дракон, да унищожава враговете си, да се сношава с расата си, щом го завладее родитбената страст. Вече знаеше, че е едно от висшите същества на този свят.

Беше валхеру! Нямаше избор. Обърна гръб на смъртта и прегърна съня.

„Не е сън — прошепна далечен глас, който прозвуча като неговия собствен. — Пробуждане е, Господарю на тигрите“.

 

 

Томас се събуди. Тялото му бе плувнало в пот, сърцето му се бе разтуптяло. Примига объркано за миг, после се сети къде е.

Той бавно се надигна и отиде до големия прозорец, издълбан в ствола на огромното дърво, побрало жилището им. Мекото неизменно сияние на Елвандар нахлу в спалнята, щом той дръпна пердето и впери поглед към леса, негов дом през повечето от тъй дългия му живот.

Лъскавината на това сияние превърна тялото му в рисунка от сенки и петна светлина. С все още стегнатите мускули под младата кожа, загрозена само от няколко белега от битки, външността на Томас бе останала непроменена за повече от столетие. Дори когато бе невъоръжен, той беше едно от най-опасните същества на този свят, защото мощта му бе много по-голяма от физическата сила: извираше от тъмни енергии, живеещи в сърцевината на раса, изчезнала преди векове. Валхеру.

Нежна длан го докосна по гърба — позната и обичлива. Кралицата на елфите тихо промълви:

— Какво има, обич моя?

Сините очи на Томас продължиха да се взират в сиянието на Елвандар, където повечето поданици на жена му спяха дълбоко. Отвърна й тихо:

— Просто сън.

Тя се притисна до гърба му и отпусна глава на рамото му.

— Разтревожен си.

За миг Томас помълча, а после повтори:

— Просто сън.

Тя въздъхна, върна се до леглото и се пъхна под завивките.

— Лягай си, Томас.

Когато се върна при нея в леглото, вече бе заспала.

Той дълго лежа с отворени очи — чак докато небето започна да изсветлява и слънцето се издигна. Сънят не можеше да се сравни с нищо от онова, което беше знаел след онова далечно време на лудост, когато за първи път бе облякъл белозлатната броня на Господар на дракони. Години наред Томас беше водил вътрешна борба, в която човекът и валхеру в него се стремяха към надмощие. Но след като бе надвил, беше наложил човешкото в себе си и бе открил любовта в жената, която спеше до него всяка нощ, и дълбоко в сърцето и душата си. И оттогава сънищата за лудост не го бяха безпокоили.

До тази нощ.

Отново бе летял на гърба на могъщия Шуруга, най-великия от златните дракони, над изгубения град Сар-Саргот. Но този път бе видял най-големия си враг, яхнал шията на огромен черен дракон.

Дракен-Корин.