Реймънд Фийст
Застрашена корона (15)

13.
Претърсване

Джим хвърли камата.

Острието се заби в стената до ухото на Джакобо и дебелият търговец опипа лявата си скула. Върховете на пръстите му почервеняха от кръв.

— Защо правиш това, Джим?

— Защото доверието е рядкост и макар да нямам доказателство, че си вероломен, искам ясно да се разбере какви трудности имам напоследък. — Все още облечен като прост моряк, Джим гостуваше на своя стар човек за свръзка в Родез. Беше тръгнал за Ран, било на кораб или с бърз кон, както се окажеше по-целесъобразно. — Трябва ми информация, която е прясна, точна и честна, или това няма да е последната ти капка кръв, която виждаш днес.

Изгледа едрия мъж. Предпочиташе просто облекло, макар да беше най-богатият търговец в района: ленена риза с къси ръкави и дебели вълнени панталони. Единствената му отстъпка пред суетата като че ли беше сребърната халка на дясното ухо. Пот беше избила на челото и темето му, вече плешиво и обкръжено с дълга побеляла коса. Джим винаги беше мислил, че очите му са ситни като мъниста, но сега бяха широко отворени и сини като метличина.

— Винаги съм бил верен и честен, Джим!

Джакобо беше търговец на едро, продаваше на кораби, изнасящи навън, купуваше от търговци отвъд Кралско море и беше, до тази последна неприятност, една от най-ценните придобивки на Джим. Нямаше общо нито с престъпната организация на Джим, нито с кралските му агенти, но беше източник на сведения, без да го интересува кой му плаща в злато за тях. Джим така и не се беше опитал да го привлече като агент за някоя от двете организации, а го беше оставил настрана. Сега това изглеждаше гениален замисъл, макар че навремето бе просто случайно хрумване. Сделката на Джакобо с Джим беше проста: Джим първи получаваше от него всичко ценно, а после Джакобо беше свободен да продаде същата информация на всеки, който я потърси, стига това да не отнеме предимството на Джим. Колко дълго Джакобо щеше да я премълчи зависеше от това колко щеше да плати Джим. Повече пари — по-дълго. Джим рядко беше купувал пълното му мълчание. Споразумението изглеждаше приемливо и за двете страни.

— Трябва да си изясня няколко факта — каза Джим, отиде до стената и издърпа камата.

Бяха в задната стая на дюкяна на Джакобо. Корабът на Джим бе дошъл със сутрешния прилив и Джим слезе с първата лодка и просто си тръгна. Капитаните винаги следяха моряците да не избягат от кораба, но никога при крайната им цел, когато единственото, което оставаше, бе да се разплатят с тях.

— Каквото поискаш, Джим! Моля те, никога не съм нарушавал доверието между нас. Никога!

В този момент Джим нямаше друг избор, освен да се надява, че това е истина. Мрежата му от агенти беше толкова разкъсана, че нямаше как да разбере на кого може да разчита. Свършеше ли тази проклета работа, щеше да започне бавно да я възстановява и малкото агенти, на които все още разчиташе, щяха да са претоварени, докато възстановят щетите, нанесени на една шпионска мрежа, съществувала от над три поколения.

— Да започнем простичко — каза Джим и покани с жест Джакобо да седне на един от столовете. Вече беше дръпнал пердетата и сложил табелката „Затворено“ на предния прозорец. Никой нямаше да ги безпокои. — Кои новини смяташ за ценни?

Джакобо седна тежко.

— Слухове и приказки. Колебая се дали да ги споделя с теб, че да не решиш, че съм неблагонадежден.

— Просто ми кажи какво си чул и аз ще реша кое е полезно и кое — не — рече Джим и седна срещу дебелия търговец. Прокара палец по острието на камата за повече убедителност и огледа претрупания склад. — Смяташ ли изобщо някога да оправиш тая бъркотия?

— Оправено си е — отвърна дебелакът. — Знам къде е прибрано всичко тук и в още три склада, Джим. — Потупа се по главата. — Причината да съм толкова ценен за теб е, че помня всичко.

Джим трябваше да признае, че всичко, което Джакобо му беше донасял през годините, се бе оказвало точно и полезно.

— Е, давай тогава.

— Късно предната нощ пристана кралски кораб и прати лодка до кея. От нея скочи куриер, яхна чакащия го кон и препусна към градския комендант. Херцогът на Родез е в Риланон, с повечето от Събранието на лордовете, за да обсъдят воденето на войната, предполагам, тъй че заповедите към гарнизона трябваше уж да са дошли от него. Но изглежда са дошли от някой си сър Уилям…

— Алкорн — прекъсна го Джим с гримаса на отвращение. — Продължавай.

— Нямаше никакво официално изявление, но изглежда Кеш и Кралството са се разбрали за някакъв вид примирие.

Джим се отпусна на стола. Помълча, докато обмисли чутото. Беше толкова неочаквано, колкото и самото избухване на войната. Кеш не беше спечелил нищо важно никъде, освен може би на запад. Съобщения от Далечния бряг и Ябон все още не бяха стигнали до столицата. На изток със сигурност не бяха спечелили нищо — само бяха похарчили много средства и бяха развалили отношенията си с двете съседни държави.

— Продължавай.

Джакобо като че ли не можеше да реши какво още да каже, но после очите му се ококориха и той заговори:

— Един търговец съобщава, че Кеш държат морската си блокада, но позволяват на кересийските пирати да влизат във водите на Кралството и да плячкосват. Казват, че Порта Прандур бил плячкосан и пиратите уж нападали по-малките градчета и села по крайбрежието оттук до Ран.

Джим се замисли. Кралството беше на бойна нога и всяка педя от крайбрежието щеше да се охранява от гарнизони с редовни войници и опълчение срещу всякакъв кешийски десант или нахлувания на някое от търсещите удобна възможност източни кралства. Тъй че пиратите бяха или невероятно дръзки, или невероятно глупави, или имаха някакво основание да не очакват кралска намеса. При нормални обстоятелства един по-голям град щеше да държи достатъчно голям гарнизон, за да удари безмилостно пиратите. Някое село навярно можеше да се плячкоса, но плячката нямаше да е достатъчно, за да изхрани един приличен пиратски екипаж. Освен това кересийците рядко се оказваха толкова организирани, че да предприемат сериозен набег. Обикновено се задоволяваха с ограбване на кораби в морето и с битки помежду си.

Умът му заработи трескаво и той остави въображението си да се развихри напълно за минута, преди да го озапти. Нещо съзряваше в мислите му, но не дотолкова, че да може да го осъзнае напълно. Имаше нещо около този сър Уилям Алкорн, тази безсмислена война с Кеш и пиратите, оставени да вилнеят на воля във водите на Кралско море. При нормални обстоятелства дори Кралството да беше стояло бездейно, Кеш щеше да потопи всеки кересийски дромон и бигала, който видеха, без да задават въпроси, и всеки оцелял пират щеше да бъде обесен или продаден в робство според възможностите на кешийския капитан да държи пленници или не. Това, че ги пускаха да преминават, означаваше някакво съглашателство.

— Кажи ми повече за тези пирати — подкани го Джим.

— Знам само това, което ти казах: идват на брега, палят градчета, взимат плячка и пленници, а местните гарнизони са се свили зад стените на крепостите си. — На лицето на Джакобо се изписа объркване. — Има и още нещо, Джим. Пиратите като че ли търсят нещо или някого.

— Какво?

— Никой не знае, но един търговец, Герш, изключително честен мъж, ми каза, че напуснал Ран, когато пиратите правели десант край едно градче, Фарборо. Няколко пирати го мярнали, докато обръщал фургона, и го подгонили. Но докато Герш ги гледал слисан, водачът им заповядал да се върнат и да тръгнат нагоре в хълмовете северно от градчето. Герш се кълне, че се разпръснали като хайка. Поднесъл е два пъти жертвени дарове на Рутия, откакто се върна в Родез.

Благодарностите към Богинята на късмета бяха сериозно доказателство, че историята е вярна.

— Преди колко време е станало това?

— Четири, пет дни, не съм сигурен. Герш дойде при мен да търси кораб за Ран, на който може да имам товар, с който да си превози стоката — срещу такса, разбира се. Настаних го с радост и след като се задава мир, както изглежда, корабът може наистина да стигне до Ран. Първи търговски стоки след обявен мир ще донесат добра цена.

Джим имаше някакво предчувствие, но не го сподели с Джакобо.

— Нещо друго?

— Нищо засега, освен ако не искаш да слушаш за търговски спекулации и мерки срещу падането на цени на стоки, ако войната свърши скоро. Изгодата за един е провал за друг.

— Не искам — отвърна Джим и стана. Посочи ухото на Джакобо. — Съжалявам за това, но доверието е скъпа стока напоследък. Ще се погрижа да се отплатя за неприятностите. Просто запомни, че изобщо не съм бил тук й изобщо не сме говорили.

Джакобо отвърна с усмивка:

— Че има ли някой тука? Никого не виждам и нищо не чувам.

След секунда Джим мина през завесите в предницата на дюкяна и изчезна. Джакобо изчака малко, а после стана и също тръгна натам. Остана доволен, като видя, че завесите са дръпнати и табелката „Затворено“ е махната.

 

 

На две карета оттам един отегчен на вид моряк стоеше подпрян на стълб на кея и разсеяно дялкаше пръчка. Джим беше намерил това място преди години и то му даваше възможност да види всеки влизащ или излизащ от дюкяна на Джакобо, тъй като единственият изход от пресечката, към която се отваряше задната врата на Джакобо, беше само на три сгради от улицата, на която се намираше дюкянът му.

След половин час Джим вече беше убеден, че дебелият търговец му е казал истината — поне такава, каквато я знаеше, и че не бърза да извести на света, че Джим Фурията е в града. Тъй че Джакобо оцеля още ден за трупане на богатство.

Джим се огледа за последен път, за да се увери, че не го наблюдават, и си пое дълбоко дъх. Имаше една явка наблизо и щеше грижливо да огледа всеки подстъп към нея, за да е сигурен, че е чисто, а след това щеше да се покрие. Щеше да му трябва поне седмица, докато открие истината зад слуха на Джакобо за мира. По принцип тази новина го радваше, но долавяше зад нея някаква голяма загадка. Кой беше тайнственият играч, намесил се толкова ефикасно в делата на три големи държави, и с каква цел?

Чакаше го много работа, а в района имаше малко хора, на които можеше безопасно да се довери. Все пак не беше съвсем без ресурси и разполагаше с други като Джакобо, несвързани с престъпното братство, до което ролята му на Праведника на Шегаджиите на Крондор му даваше достъп, нито с мрежата му от кралски агенти.

Предпазливостта беше по-важна от бързането, тъй че Джим скоро се стопи в гъмжащите по улиците на Родез тълпи.

 

 

Лейди Франсиезка седеше кротко в кабинета си пред прозореца. Знаеше, че е под наблюдение. Беше разпознала агентите на Уортингтън преди седмици и знаеше къде са. Беше го превърнала донякъде в игра, като си измисли имена за всеки от тях, макар все още да не знаеше истинските им самоличности. Точно сега я наблюдаваше „Пиер“, застанал на прозорец в наета стая отвъд площада срещу една градинка зад градската й къща. „Андре“ пиеше чаша след чаша кафе в кафенето на ъгъла, което му предлагаше добра гледка към входа на къщата й. По залез-слънце щяха да ги заместят „Антон“ в стаята и „Серж“ в кафенето, който щеше да се оттегли на ъгъла в един порутен вход и да се присвие там, след като кафенето затвореше.

Беше го превърнала в игра, като се промъкваше навън и обратно незабелязана или много показно напускаше къщата, за да тръгне на пазар или на рядко посещение в двореца, в ролята на ненужна придворна дама на кралицата. През останалото време вършеше същинската си работа. Толкова се беше отегчила от играта, че бе започнала да оставя кепенците на прозореца си отворени нощем, когато се къпеше, тъй че силуетът й можеше да се види очертан на прозрачната завеса, с надеждата, че дразни или ядосва Антон. За миг мислите й се върнаха към Джеймс Джеймисън и тя се зачуди дали Джим ще се ядоса, или ще се развесели, ако открие, че го дразни. Със сигурност щеше да го попита следващия път, когато се срещнеха. Ако се срещнеха.

Опитваше се да подходи към това професионално, но откриваше, че умът й все се връща към него. Съзнаваше, че този мъж, когото вече два пъти се бе опитала да убие, е единственият, който наистина я разбира. Чувстваше се разкъсана между любовта си към него и още по-голямото си желание да го види мъртъв. Признаваше си, не за първи път, че поривите на сърцето не са добри за нея: не я биваше в сърдечните дела. Точно когато оставаше безразлична, беше най-ефикасна, когато можеше да използва уменията си и тялото си, за да убеди един мъж да прави каквото тя поиска. Започнеше ли да се увлича, се натъкваше на трудности.

Млада слугиня почука на вратата, влезе и й подаде пергамент с кралския печат.

— От двореца.

Франсиезка счупи печата на свитъка, бързо прочете съобщението и го прочете още веднъж, за да се увери, че не е разбрала нещо погрешно. Предположи, че наблюдаващите я сигурно също знаят какво има в това послание. Обърна се към слугинята и каза:

— Роклята в кралско синьо, мисля, с обшитите с бяло поли, не със сребърното. Все пак, не е дворцова галавечеря. Грегър да е приготвил каретата до час. Отиваме в двореца.

— Да, мадам.

Седна, за да изчака слугинята да си свърши работата. Даде си вид, че спокойно обмисля ставащото, но й кипеше отвътре. По природа мразеше нещата, които ставаха, без тя да има контрол над тях, и макар животът да я беше научил, че контролът й най-често е илюзия, откриваше, че е най-щастлива, когато влияе на събития и на хора. Беше изучила всяко налично оръжие, от страха до любовта, от съблазънта до подкупа, благодарността и възползването от по-добрата същност на други хора. Единственото, което спасяваше честта й, бе, че правеше всичко това за Короната и щом бе готова да даде живота си за краля и държавата, нямаше проблем да причини на други малко яд, гняв, страх — или по някое разбито сърце.

Това, което най-много я безпокоеше сега, беше, че лорд Джон Уортингтън прави неочакван ход. Не простото правене на нещо разбираемо в неочакван момент, а по-скоро нещо напълно неочаквано, независимо от момента.

Устройваше галапразненство за краля.

Можеше да разчете дворцовия език достатъчно добре и тонът на поканата й подсказваше, че не може да си позволи да откаже, освен ако не е на смъртно легло. Нещо повече, щеше да се отпразнува нещо важно, нещо от голямо значение дори.

Двойно по-подозрителна беше заради това, че бе толкова внезапно. Дори скромни за дворцовите стандарти празненства отнемаха няколко дни подготовка. Но след това й хрумна, че може би не е толкова внезапно. Може би подготовката беше в ход от няколко дни, защото лорд Джон знаеше какво точно предстои.

Не можеше да празнуват смъртта на крал Грегъри: дори с магия щеше да е нужно доста време за премахването на краля. Не, това беше нещо друго. И не можеше да е обявяване от страна на лорд Джон на годеж на сина му за Стефани, тъй като тя не можеше да бъде сгодена в нейно отсъствие. Любопитството й се изостри и това надделя над предпазливостта й. Вдигна звънчето и го дрънна. След миг слугинята се появи отново и Франсиезка каза:

— Премислих. Червената, със сребърната обшивка и рубинените обеци. Повикай Милисънт и й кажи, че искам да ми направи прическата до час.

— Да, милейди! — Слугинята изтича навън.

Лейди Сорбоз си спомни нещо, което й беше казал Джим. „Каквото и да се случи, е интересно“. Беше в друг контекст, но определено ставаше и за този.

След това се зачуди къде ли е той. За първи път в живота си се притесни за безопасността му.

— Проклет мъж — прошепна Франсиезка.

 

 

Щом слънцето се смъкна на запад, в двореца затрополиха карети. Слугите бяха в официалната дворцова униформа: светлозелени жакети с бели копринени яки и светложълти клинове, а главите им бяха покрити с малки жълти шапчици с цвета на клиновете. Франсиезка си помисли, че сто на сто има някой, заключен някъде дълбоко в двореца и известен само на малцина ключови хора — на самия крал може би, — чиято единствена задача в живота е да измисля странни униформи за слугите в Ролдем, униформи, които се променяха всяка година.

Модата за благородниците също се променяше, разбира се. Няколко моделиери и техните шивачи се надпреварваха всяка година да наложат тона за „облика“ на следващата — колко ниско трябва да е деколтето или колко фусти трябва да се носят под полата, какви цветове са актуални и какви накити вече са старомодни. Наложеше ли се веднъж „обликът“, всички го съблюдаваха сервилно, а след година същите тези стилове се въвеждаха в Островите и Източните кралства.

Кешийците поне, както бяха привързани към традицията, избягваха подобни дребнави грижи да са в крак с модата. По-важното, такива рокли и жакети щяха да са неудобно топли за носене близо до Дълбините Оверн. Когато впрягът й спря, лейди Сорбоз реши, че кешийците са изключително практични, щом ходят почти голи. Ако тя трябваше да търпи такава зверска горещина, щеше да прави същото.

Вратата се отвори и един лакей протегна ръка, за да помогне на Франсиезка да слезе от каретата с изящество, въпреки нелепата пола, която модата диктуваше тази година. Цветът поне й харесваше, ярък пурпур, който подхождаше на цвета на косата й и изтъкваше малкото цвят, който имаше на бледото си иначе лице.

Джим веднъж беше отбелязал, че ако е още малко по-светла, ще е бяла като корабно платно. Проклятие, пак мислеше за него…

Тръгна толкова бързо, колкото позволяваше благоприличието, през внушителния двор и после нагоре по широкото стълбище към двореца. Щом влезе, забърза към кралските покои, като почти очакваше да я спрат стражи по заповед от лорд Джон Уортингтън. Изпита облекчение, че никой не я спря, и когато стигна до кралския апартамент, илюзията за нормалност почти се беше върнала.

Двама пажове бутнаха големите крила на вратата, водеща към кралските жилища, дворец в двореца по същество. Входът към покоите на фамилията беше по-голям от цялата къща на Франсиезка, двуетажно сводесто преддверие, в което вече се бяха събрали няколко придворни дами, за да придружат кралицата. Тя знаеше, че в друга част на покоите също толкова лордове чакат да придружат краля. Най-странното в живота на височайшите кралски особи, винаги беше отбелязвала Франсиезка, беше как кралят и кралицата делят ложе всяка нощ, но при официални поводи се обличат в различни стаи, напускат апартамента през отделни врати и се срещат в големия коридор пред входа на тройната зала или голямата празнична зала все едно, че пристигат от различни места. Веднъж бе попитала кралския историк за това и той се беше затруднил с отговора. Най-доброто, което успя да измисли, беше, че така е било винаги.

Тя кимна за поздрав на другите дами — те й отвърнаха учтиво, — после ги подмина и влезе в личните покои на кралицата. Нейно величество тъкмо ставаше от тоалетната си масичка, след като бе изтърпяла, несъмнено с присъщото й благоприличие, усърдното суетене на прислужничките си да добавят последните нотки, които смятаха за нужни, за да се постигне модно съвършенство.

Франсиезка приклекна в реверанс пред кралицата, след което се приближи и я целуна по двете бузи.

— Много дълго се бави, момиче — сгълча я обичливо кралица Гертруде и прошепна: — Нямаме представа какво става. Лорд Джон не е казал нищо.

Франсиезка кимна.

— Трябва да сме готови за всичко.

— Дъщеря ми?

— Далече и в безопасност — отвърна Франсиезка шепнешком.

Кралицата едва сдържа сълзите си.

— Добре.

Един паж се приближи и обяви:

— Ваше величество, кралят е готов.

Дворцовите дами бяха толкова опитни, че отне не повече от пет минути всички да се подредят извън будоара на кралицата. След кимване от страна на помощник-церемониалмайстора двете свити на краля и кралицата тръгнаха точно в подходящия момент, тъй че и двете стигнаха на пресечката между входа на голямата зала и коридора, очертаващ границата на кралския апартамент, едновременно.

Тежките крила се отвориха широко и церемониалмайсторът обяви с напевен тон:

— Милорди, дами и господа, кралят!

Франсиезка — беше на стъпка зад кралицата, на мястото си отдясно като нейна старша придворна дама — усети, че нещо не е наред. После осъзна какво е. Липсваха четирите деца. Принцът на короната Констънтайн, принцовете Албер и Грандпри и принцеса Стефани трябваше да влязат след родителите си. Сред двора също така се долавяше някаква унилост, защото макар това да беше уж галапразненство, явно нямаше нищо за отпразнуване — поне според присъстващите лордове и дами.

Франсиезка видя лорд Серван, кралския племенник и неин най-доверен агент, човека, който щеше да поеме всички грижи на кралското разузнаване в случай, че нещо я сполетеше. Кимна й бегло за поздрав и тя му отвърна с леко кимване.

Наблизо стояха трима млади лордове, към които Франсиезка изпитваше смесени чувства. Всичките бяха чужденци по рождение, но бяха отраснали в служба на Ролдем и бяха помазани в рицарство от краля, и всички имаха някаква връзка с Джим, което я дразнеше още повече. Все пак Серван неведнъж я беше уверявал, че може да разчита на верността им. Лорд Джонатан, известен като Джоми, и близките му приятели Тад и Зейн стояха спокойно, но и нащрек, също както бяха изглеждали, когато ги видя за последен път, на предишния съвет на Майсторите. Зейн наскоро се беше оженил и недалече от него се виждаше младата му съпруга с първото им дете — разговаряше с жените на другите двама лордове.

Нима бяха минали едва няколко месеца? Имаше чувството, че са изтекли години от последното събиране.

До тронния подиум лорд Джон Уортингтън чакаше да поздрави краля и кралицата, синът му Серж стоеше от дясната му страна. Вече титулуван „премиер“ на Ролдем, лорд Джон се поклони и изчака, докато кралят и кралицата се настаниха. След това се обърна към събраните благородници и обяви:

— Милорди, дами и господа, имам високата чест да обявя… — Франсиезка почти очакваше да обяви годежа на сина си за Стефани въпреки отсъствието й — прекратяването на враждебните действия между империята Велики Кеш и Островното кралство.

Това бе напълно неочаквана, но добре дошла новина и аплодисментите, които посрещнаха думите му, бяха искрени, след като вълна на облекчение премина през залата. Може би нещата щяха вече да започнат да се връщат към нормалното, помисли си не един от лордовете.

Ръкоплясканията се усилиха, преляха във възторжени възгласи и тропане на крака. Накрая лорд Джон вдигна ръка и след миг отново се възцари тишина.

— Имам удоволствието да обявя, че нашият премилостив крал е предложил да посредничи за окончателния договор между нашите съседни държави и че до месец Грегъри, крал на Островите и Сезиоти, император на Велики Кеш, ще пристигнат в Ролдем на върховна конференция, за да донесат окончателен мир за Кралско море и отвъд него.

Това предизвика нови аплодисменти, но и не малко бърборене, защото в историята на империята Велики Кеш императорът никога не бе напускал дома си над Дълбините Оверн. И никой крал на Островите изобщо не бе посещавал Ролдем — принцове, които по-късно бяха ставали крале, да, но никога кралят. Това беше безпрецедентно.

Франсиезка изруга наум. Погрешно бе разбрала думите на лорд Джон към двойника му от Кралството. Не беше имал предвид „отпътуването“ на краля като евфемизъм за убийството му, а да го прати в Ролдем.

Франсиезка Сорбоз, придворна дама на кралицата и глава на държавната разузнавателна мрежа, погледна своя помощник, лорд Серван, чието смугло лице отразяваше същата мисъл като нейната. Какво точно ставаше тук?