Реймънд Фийст
Застрашена корона (14)

12.
Нападение

— Проклятие! — извика Мартин и блъсна с юмрук по масата.

Брендан само поклати глава на безсилието на брат си. Седяха в кухнята в кметската къща.

Брендан махна на двамата готвачи и тримата им помощници, че трябва да остане насаме с брат си. Те се спогледаха, после главният готвач кимна и всички излязоха през задната врата.

— Какво има? — попита Брендан.

След атаката на водния демон Мартин беше прегрупирал жалката отбрана на града, докато Миранда и Накор бяха разпитвали предателя Акеш. Брендан беше прекарал това време в оглед на запасите, които бяха останали на града, и преди малко беше дал списъка на Мартин.

Мартин, потънал в размисъл, не отговори на въпроса на брат си.

През трите дни след нападението кешийският командир явно беше решил да не бърза и да се върне към по-рутинния подход с обсадата. Строеше внушителни стенобойни машини горе на западния път и беше ясно, че скоро ще заудря по портите на града.

Болтън беше направил грижлив оглед на старата цитадела и изходния тунел, който извеждаше малко зад кешийската позиция. Мартин отчаяно се мъчеше да измисли план как да прати хора през тунела и да атакува требушетите, да ги запалят и след това да се измъкнат. Но беше убеден, че няма как да го направи, без да изгуби всички мъже в набега, а и нямаше никаква гаранция, че обсадните машини ще бъдат унищожени.

— Какво ли не бих дал за един ескадрон тежка конница точно сега — каза той. Можеше да ги види в ума си, как се врязват през кешийската защита, за да направят набега срещу требушетите осъществим. Бързо осъзна нелепото положение, в което бе изпаднал, и каза: — Хабя си желанията. Би трябвало да си пожелая ядрото на кралските армии на Запада да настъпи от юг.

Брендан избута настрани вече празното блюдо. Запасите започваха да стават проблем, тъй че Мартин бе заповядал да се разпределят дажби. Бетани бе успяла да го убеди за пълни дажби за сражаващите се и половин за останалите. Когато Миранда и Накор му казаха за кервана, спрял извън града, бяха пратили наряд да ги приберат вътре, но бяха открили, че са поели обратно към Зюн при началото на последната атака. Мартин вече започваше да се съмнява доколко ще може да защити града.

Едва не беше получил удар от яд, когато научи колко лесно кешийските призовници на демони са проникнали в града, и бе възложил на Болтън да разпита всички пътници, затворени все още в хана при градската порта и в един склад наблизо. Не беше сигурен колко ефикасен ще е младият капитан в разкриването на кешийски агенти, но беше по-добре, отколкото просто да чака някой сам да се разкрие в ущърб на града.

Чувстваше се смазан и правеше всичко възможно да го скрие, но и Брендан, и Бетани знаеха, че силите му са на изчерпване. Едно е да учиш тактика, стратегия, действия при обсада и други военни теми и да командваш гарнизон за кратко време като полеви опит, а съвсем друго — да носиш отговорност за цял град във война. Вярно, повечето жители бяха избягали, но зад крепостните стени все още имаше жени и деца и макар всичко, което Мартин бе учил, да казваше едно и също — съсредоточаваш се върху военните аспекти и оставяш цивилните да се погрижат сами за себе си, — все пак той не можеше да се престори, че ги няма, че не са отговорност, негова отговорност.

Брендан изчака брат му да се поуспокои и каза:

— Имаме това, което имаме.

Мартин кимна и избута списъка настрани. Храната все още не беше критичен проблем, но щеше да стане. Водата не беше проблем, благодарение на многото кладенци. Стрелите започваха да стават важни, най-вече защото всички хубаво изработени бяха изчерпани и вече разчитаха на тези, които правеха момчетата, поставени за стрелари с каквито пера можеше да се намерят. Оръжията също така все още не бяха проблем, но най-неотложната нужда бе да намерят здрави мъже, които да боравят с тях.

По-рано през деня беше видял кешийците да се придвижват на хребета — знак, че командващият им се подготвя за атака.

Най-сетне Мартин каза:

— С една атака през тунела от цитаделата, за да извадим от строя обсадните машини, рискуваме твърде много. Смятам, че бихме загубили твърде много хора, без да спечелим нищо важно. На всичко отгоре ще трябва да блокираме тунела, за да не могат да го използват кешийците, а бих искал да ни е на разположение, ако ни потрябва в бъдеще.

Брендан не намери причина да не се съгласи, тъй че само кимна.

Мартин се огледа и осъзна, че са сами в кухнята.

— Къде са всички?

— Оставиха ни за малко сами.

Мартин изсумтя, после махна с ръка по посока на главната градска порта.

— Въпреки провала си с демоните кешийците продължават да трупат превъзхождаща сила. И макар че магьосникът им беше неутрализиран от Миранда и Накор, имат достатъчно мощ, та рано или късно да разбият портата и да влязат. Припасите ни започват да се изчерпват и след още седмица ще сме на по-малко от половин дажба. — Продължи тихо: — И тогава започва истинската паника. Ако все още се отбраняваме тук. А защитникът на града е едно неопитно момче, самозаблуждаващо се, че е военен гений.

Брендан се изсмя.

— Какво? — сопна се Мартин ядосано.

— Извинявай — каза Брендан. — Просто за момент отново стана сърдитото братче, което не може да надвие Хал. Цупеше се като момиченце.

Мартин се опули.

— Не съм!

— Цупеше се — настоя Брендан. — И сега се цупиш. Виж, бъди малко по-добър към себе си и престани да се самосъжаляваш. Ако кралският главнокомандващ беше тук, само с това, което ти имаш за отбрана, и нищо повече, мислиш ли, че щеше да се справи по-добре? Какво щеше да направи? Да събере всички на градския площад и с вдъхновяваща реч да ги възпламени толкова, че да излязат през портата и да изтребят кешийците до крак?

Мартин се изкиска.

— Добре, разбрах те.

В този момент влязоха Миранда и Накор. Водеха пребития от бой кешийски магьосник. Двете му очи бяха отекли, лявото напълно затворено, и едва ходеше.

— Изтръгнахме от него всичко, което можахме — каза Миранда.

— Вината не е негова всъщност — добави Накор. — Някой, изглежда, е вкарал разни идеи в ума му.

— С магия ли? — попита Мартин.

Миранда кимна, а Накор обясни:

— Номерът е много хитър. Мисля, че са били в главата му от много дълго, години може би, тъй че според него всичко, което е правил, е било негова идея, но всъщност го е направил някой друг.

— Не разбирам — каза Брендан. — Казваш, че е бил подведен някак?

— Трудно е да се каже — отвърна Накор. — Може да си е мислил лоши неща преди този номер или да си е мислил добри неща, а номерът да го е направил лош. — Дребният мъж се ухили извинително.

— Тъй или иначе е предател — каза Миранда.

— Как така? — попита Мартин. — Той е кешиец. Как може да е предател?

Миранда осъзна, че един от недостатъците с двойната памет е в това, че понякога забравяше контекста на нещата, определени нюанси. Мартин беше в неведение за Конклава, тъй че нямаше как да разбере за предателството на Акеш към Пъг. Затова опита да импровизира:

— Имам предвид Събранието на магьосниците в Звезден пристан. Заклели са се да са неутрални, независимо къде са родени.

Откъм главната порта се чу силен трясък, последван от тревожен камбанен звън и вой на рогове.

— Проклятие! — викна Мартин. — Щурмът започва.

Грабна окачения си на гърба на стола оръжеен колан и видя стъписан как Миранда се пресегна, сграбчи Акеш за гърлото и с едно стискане, без никакво усилие, му прекърши гръкляна. Магьосникът падна на каменния под, зяпна за въздух, който така и не идваше, и след миг лицето му посиня и той издъхна с отворени очи.

— Защо? — попита Мартин намръщено.

— Защото беше предател — отвърна Миранда. — А и кого можеше да отделиш да го пази? Може да беше пребит почти до смърт, но освен Накор и мен никой не би могъл да се справи с магията му, щом се съвземе.

Накор кимна.

— Познавах го. Не бих го нарекъл могъщ, но имаше номера, които щяха да те уязвят, ако ги използва в тила ти.

— А и какво да правим? — добави Миранда. — Да го пазим, та ако някак оцелееш в тази война, да го върнем в Звезден пристан, за да го съдят и да го екзекутират?

Очите й се впиха в Мартин и той изведнъж изпита страх. Имаше нещо в тези очи, нещо силно и свръхестествено, и той не искаше да има нищо общо с него.

— Добре — отвърна той рязко. Не можеше да се разсейва повече с това. Обърна се и каза на Брендан: — Слугите да изнесат тялото. Боя се, че ще добавим още много на купа, преди да свърши този бой.

 

 

Мартин заповяда на мъжете да слязат от крепостната стена и постави двама наблюдатели на покривите зад нея. Кешийските требушети бяха безмилостни. От разстояние приличаха на детски играчки, но нищо забавно нямаше в тях. Големи кули с асиметрично метателно рамо и кош, пълен с тежки камъни в късия край, и ремък в другия; можеха да метнат канара, за чието вдигане бяха нужни четирима мъже, както дете хвърля камъче с прашка.

Бяха четири и мятаха тежките си заряди поред, първо най-левият, после следващите, като през това време ги презареждаха. Камъните, ударили стената, отскачаха и засипваха земята пред града с прах, пръст и пръснати парчета от зида. Тези, които улучеха портата, караха металните панти да скърцат пронизително, а старото дърво хрущеше и се цепеше.

Няколко камъка прехвърлиха стената, стовариха се върху сградите или се затъркаляха по улиците и тук-там по някой защитник извади късмет да се измъкне само със счупен крак или пукнат череп. Други не се оказаха толкова късметлии и ги отнесоха до къщата на кмета, където чакаха назначените да се грижат за ранените.

Брендан и Мартин стояха на главната улица, готови да скочат зад ъгъла, ако се наложи да избегнат летящ отгоре камък. Мартин беше наредил на Бетани и Лили да се грижат за ранените — знаеше, че ще е напразно усилие да заповядва на Бетани да напусне града. Тя беше дъщеря на баща си и щеше да се бие докрай. И освен това нямаше да се остави кешийците да я заловят жива. Знаеше какво сполетява привлекателните млади жени, пленени във война. Ако с Лили преживееха насилието в града, щяха да станат робини в Дърбин. Щеше да е чудо, ако някой уведомеше командира, че е дъщеря на благородник и ще донесе голям откуп, а Бетани със сигурност нямаше да каже и дума, след като други около нея ги чака същата съдба.

Един камък се натресе в портата и цялата стена около нея се разтърси.

— Още няколко такива и ще щурмуват — каза Брендан.

Мартин извика на най-близкия наблюдател, високо горе на покрива:

— Виждаш ли конница?

— Идва, милорд — отвърна наблюдателят. — Излизат иззад обсадните машини и заемат позиция. Не изглежда да бързат.

— Защо чакат? — попита Брендан и погледна към слънцето. — Защо не атакуват по светло?

— Тъмнината води до объркване и страх, а това е изгодно за кешийците. Ако щурмът беше започнал призори, портите вече щяха да са паднали и щяхме да имаме време да организираме отбраната из целия град. Ако го направим сега, ще е на тъмно.

— Колко дълго можем да издържим?

— Не знам — отвърна Мартин. — Всеки мъж и момче са решени да се бият. Защитават домовете си, а кешийците загубиха много хора при демонската атака. Ако можем да ги изтощим оттук до градския площад… — Млъкна за миг и продължи: — Вземи един отряд. Намерете каквото можете, мебели, шкафове, сандъци от складовете, каквото ви падне подръка, и вдигнете барикада на площада. — Клекна и начерта полукръг в пръстта. — Ето ти го тъкачния дюкян, онзи със зелената врата, нали? Почни оттук и я продължете дотук, при касапина. Искам я дванайсет стъпки висока, с всичко, което можеш да поставиш зад нея, като земен насип.

— Мелницата! — възкликна Брендан. — Там има стотици чували зърно, развалено, и няма какво да го правим. Ще стане здрав насип, Мартин!

Мартин се усмихна.

— Добре. Направете отзад стъпала, за да може бойците да стрелят отгоре. Когато дам заповед, искам стрелците да се изтеглят и да са готови да обстрелват площада. Разбра ли?

— Да.

Брендан понечи да тръгне, но Мартин го сграбчи за ръката.

— Онази стара балиста от Ламът къде е?

— Местихме я два пъти. Ще намеря сержант Ръдър, той знае. Защо?

— Вземи фургон, постави я в средата и ако тежката конница излезе на площада, стреляй по тях. Ще са скупчени и няма да могат да се развърнат, тъй че ще е гадна изненада. Хайде, действай.

Брендан кимна и затича.

По стените трещяха камъни и въздухът се изпълваше с прах. Часовете се точеха, слънцето пълзеше бавно по небето.

Дясното крило на портата най-сетне се изтръгна от горните панти с разкъсващо ушите скърцане на дърво и Мартин извика:

— На стените!

Видя двамата елфи и им махна да се приближат. Имаше нещо у единия, Аркан, което не можеше да проумее съвсем, но Калис беше приятел на семейството още от времето на неговия прапрадядо и съименник. Щом дойдоха до него, им каза:

— Трябва да ви помоля за една услуга.

Аркан погледна мълчаливо младия командир, а Калис отвърна:

— Казвай.

— Смятам да оставим стената бързо и да се оттеглим на втора позиция на градския площад. Имаме много неопитни младоци горе на стената. Ако двамата идете от двете страни на портата и се погрижите да не хабят стрели или да не се вцепенят от ужас, а след това бързо да се изтеглят, щом дам заповед, ще съм ви много задължен.

— Разбира се — каза Калис. Аркан погледна Мартин, по лицето му пробяга нещо подобно на одобрение, а после кимна мълчаливо.

Двамата забързаха към портата, а Мартин премисли отново стратегията си. Планът му беше да пусне кръв на кешийците с два или три залпа стрели, докато те щурмуват портата, а после бойците му да се изтеглят към барикадата, която Брендан вече довършваше. Беше разпратил бегачи да разнесат последния план.

Честно казано, доскоро не беше имал никакъв план, но беше казал на хората си, че не иска да ги обърква с все нови и нови заповеди. Сержантите Магуин и Ръдър бяха поставени с подвижни отряди на първата пресечка на улиците зад позицията на Мартин, за да примамят кешийците по пътя на най-малката съпротива.

Чу роговете. Кешийският командир заповядваше настъпление.

— Стрелци! На стените! — изрева Мартин и собственият му глас прокънтя силен и уверен в ушите му, което го изненада — не се чувстваше нито силен, нито уверен.

Забърза напред през облак прах, видя, че крилото на портата отдясно е почти изтръгнато от пантите, и разбра, че кешийският командир е направил първата си грешка. Беше си запушване, след като не повече от двама-трима мъже едновременно можеха да нахлуят в града през отвора между ръба на портата и стената. Кешийците щяха да се опитат да залеят с жива сила отвора, защото да чакат за коне и вериги, за да издърпат портата, щяха да рискуват защитниците да се прегрупират. Когато Мартин забърза нагоре по стъпалата, най-близкият наблюдател извика:

— Карат таран, милорд.

Щом се качи на разбитата стена, наполовина рухнала и засипана с отломки, той видя тегления от конен отряд таран. Беше покрит с платнище за защита на мъжете вътре от стрелите и врящото масло.

— Не виждам никого вътре — каза Калис.

Зрението на елфа беше по-силно от това на Мартин — от толкова далече той не можеше да види нищо. Скоро таранът набра достатъчно скорост, а Мартин знаеше, че никой човек не може да тича и бута толкова бързо. Теглеха го с въжета конниците и бързо набираха скорост. Изведнъж Мартин осъзна какво става и извика:

— Слизай от стените! Всички долу!

Нямаше нужда да повтаря. Затича надолу по стъпалата, като продължаваше да вика:

— Стрелците на площада! Бегачите при мен!

Появиха се две момчета, почти комични с прекалено големите им шлемове, огромните подплатени жакети и строгите си изражения.

— Ти — посочи Мартин едното. — Намери сержант Ръдър. Ти — каза на другото, — намери сержант Магуин. Да се изтеглят и да се скрият, докато кешийците излязат на площада, и тогава да ги ударят в гръб. — Изпъна двата си юмрука да наблегне на думите си. — Като рогата на бик! По тяхно решение да се оттеглят, да заобиколят по страничните улици и да излязат зад барикадата, ако се наложи. Разбрано?

Двете момчета кимнаха и побягнаха. Покрай младия командир тичаха мъже, а той стоеше загледан към празната вече крепостна стена. Мразеше да праща малки момчета по военни задачи, но не разполагаше с никой друг.

Накор се появи до него.

— Какво мислиш?

— Ти къде беше?

— Оглеждах наоколо. Мъчех се да измисля някои номера.

— Измисли ли нещо?

— Още не, но и те още не са тук.

— Къде е Миранда?

— Проверява дали няма още магьосници с кешийците. Ще е лошо. — Накор загледа оттеглящите се стрелци и попита: — Все пак защо бягаме от стената?

— Мисля, че този таран не е таран, а фургон с бурета квеганско масло.

Накор се ухили и отвърна:

— Не се сетих за това. Много хубав номер обаче. — Усмивката му помръкна. — Но знаеш ли какво се сетих?

— Какво?

— Ако си прав, сме прекалено близо до портата.

Очите на Мартин се разшириха и без повече приказки двамата се обърнаха и затичаха по улицата. Трополенето на фургона се чуваше все по-силно. Бяха наближили първата пресечка, когато фургонът се натресе в останките на портата.

Взривът удари със силата на хиляда тарана и събори Мартин и Накор по очи. Обля ги вълна от зной. Чудовищно огнено кълбо се издигна към небето. Дървените порти вече горяха и дори камъните като че ли бяха пламнали от потеклия по тях огън.

Мартин помогна на Накор да се изправи и попита:

— Колко дълго ще гори според теб?

— Много масло е — отвърна Накор. — Час, може би повече. Доста време му трябва на това лепкаво масло, докато догори.

Мартин погледна към слънцето и попита:

— Значи ще ни ударят след залез.

— Е, имаш още час да измислиш нова стратегия.

— Нищо ново. Стоим и се бием. Ако Кеш завземе този град, Кралството никога няма да си върне Далечния бряг и освен това ще загуби Ябон.

— Виждал съм много битки с по-лоши шансове от твоите.

Мартин се намръщи.

— Нима?

Накор се ухили.

— Добре, може би не чак много. Да речем, няколко. — Закрачи към барикадата и подхвърли: — Добре де, не чак „няколко“, но имаше един път, когато…

— Какво?

— Опитвам се да ти вдъхна малко повече увереност.

— Не те бива много в това, нали?

Накор въздъхна.

— Май съм загубил практика.

Мартин го напуши смях и едва се овладя. Имаше болезненото чувство, че ако започне да се смее, няма да може да спре.

Защитниците се приготвиха и след залез-слънце зачакаха в сумрака. Двамата елфи, принцът еледел и главатарят моредел отново поеха отговорността на двата фланга да успокояват младите стрелци.

Когато над града падна пълен мрак, прозвучаха кешийските тръби и Мартин каза на брат си:

— Ще ударят първо с тежката конница в опит да разчистят всякаква съпротива по главната улица. Пехотата ще ги последва в традиционния кешийски стил. Ще се опитат да завземат площада и да изградят отбранителна позиция с пики и щитове срещу контраатака. Стрелците с лъкове ще са последни. Леката конница ще задържат в резерв, за да са готови да засекат всеки встрани от битката или да подгонят бягащите, за да предотвратят прегрупиране. Ако оставят леката си конница извън града за час или повече, имаме шанс.

— Какво предлагаш? — попита брат му.

— Ако успеем да спрем тежката конница между входа към площада и барикадата, тежката пехота ще се струпа отзад и ще си пречат. Пиките ще са безполезни, а щитовете няма да им дадат никакво предимство. След това стрелците в тила ще се струпат срещу тежката пехота. Ръдър и Магуин ще ударят първо стрелците им и набързо ще ги довършат в ръкопашен бой, а след това ще се врежат в пехотата им отзад. Мечове и ножове срещу пики в близък бой. Ако кешийците са струпани накуп, численото им превъзходство няма да значи нищо.

— Говориш все едно смяташ, че можем да оцелеем — подхвърли Брендан.

— Смятам, че можем да спечелим — отвърна Мартин.

— Стига кешийците да се държат както очакваш.

— Ще се държат като кешийци.

— Къде са Миранда и Накор? Малко магия точно сега ще ни е от полза.

— Миранда следи да няма кешийски магьосници срещу нас. Накор отиде да се „пошегува“ с кешийците, както той си знае — отвърна Мартин. — Не съм в положението да им казвам как най-добре да си приложат уменията.

— Те и без това няма да те послушат.

Прозвучаха рогове, разнесе се тропот и отряд тежка конница започна да настъпва по широката улица. Две единични колони яздеха една до друга, но по-близо от обичайното с цел защита от възможни нападения от страничните улици. Пръснатите отломки по каменната настилка принуждаваха конниците да настъпват бавно. Мартин обаче знаеше, че лесно ще съкрушат отбраната му, ако не ги забави още.

— Стрелци! — извика той. — Готови!

Първите конници се появиха и Мартин изпъна ръка над барикадата и извика:

— Стреляй!

Двамата войници на старата балиста от Ламът стреляха и дългата метална стрела удари първите два коня, мина през тях и прониза вторите два, и третите, преди да изгуби сила и да падне на земята. Авангардът се разби, щом конете зацвилиха и захвърляха ездачите си от седлата, а първите шест поразени животни рухнаха, заритаха и зацвилиха от болка.

Както Мартин се беше надявал, щурмът засече още преди да е започнал.

Двамата мъже във фургона бързо презаредиха балистата и изстреляха нова стрела, която порази още двама конници.

— Не мисля, че можете да направите повече! — викна Мартин на хората си. — Счупете я и бягайте зад барикадата!

Единият скочи през барикадата, а другият удари с тежък ковашки чук стрелящия механизъм на балистата и го разби, за да не може да я използват срещу бранителите. После и той скочи през барикадата.

— Стреляй! — извика Мартин.

Засвистяха стрели и битката за Илит се разгоря с пълна сила.

 

 

През първите два часа след мръкване планът на Мартин подейства. Три залпа стрели разбиха тежката конница на Кеш, преди да успее да се развърне, а отрядите на двамата сержанти унищожиха кешийските стрелци. Калис и Аркан бяха особено смъртоносни — убиха двама офицери и четирима сержанти.

Тежката пехота се оказа по-трудна, отколкото Мартин бе очаквал. Макар кешийците да не бяха в положение да нанесат сериозни щети на кралските сили, все пак бяха тежко бронирани и можеха да се свият зад щитовете си и да се опазят.

Мартин усети, че някой го дърпа за ръкава, обърна се и видя оплискано в кръв момче.

— Какво има?

— Сержант Ръдър вика, че тия, кешийците, имат резервни сили и вкарват другите си конници. — Хлапето замълча за миг разколебано, сякаш се мъчеше да си спомни донесението точно. Кимна и продължи: — Казва, че пехотата се организира, тъй че той се изтегля, за да не ги заклещят на площада, но че може да задържи ония конници от страничните улици, щото е тясно и ще ги обстрелват поединично.

Мартин не беше съвсем сигурен какво точно ще обстрелват, но реши, че е схванал същината.

— Тъй че трябва да очаквате всичките тия кешийци скоро да тръгнат право към вас. Той ще направи каквото може. — Момчето замълча, после добави: — Това е всичко, милорд.

— Добре се справи. Иди в къщата на кмета и помагай с ранените.

— Сержант Ръдър ме чака да се върна и да се бия, сър.

— Ръдър ще се оправи и без теб. Направи каквото ти казах, момче, и помогни с ранените. Това е важна работа.

Без да скрие разочарованието си, момчето се обърна и затича.

— Десет има ли? — попита Брендан.

— Май няма и девет — отвърна Мартин. — Но има хъс за петнайсетгодишен.

Мартин отново насочи вниманието си към отсрещната страна на площада, където пехотинци извличаха мъртвите коне и разчистваха пътя за останалите конници и тежката пехота зад тях.

— Как ще ни ударят според теб? — попита Брендан.

— Ще се развърнат от двете страни на площада и после удрят заедно.

— Ще загубят много от стрелците си така.

— Имат си предостатъчно — отвърна Мартин и точно тогава тежката пехота затича точно както предвиждаше: развърна се от двете страни.

Мартин заповяда на мъжете с лъкове да стрелят. Както беше очаквал, стрелците не бяха толкова ефикасни, колкото мислеше Брендан, защото кешийците бяха с дебели подплатени жакети, направени да пазят от стрели, и с големи щитове, зад които лесно можеха да се присвият. Когато стигнаха до средата на площада, затичаха бързо. Всеки втори кешийски войник спусна щита си и сграбчи края на щита на мъжа вдясно от себе си. Войниците отзад пуснаха копията и щитовете си, извадиха мечовете си и скочиха на хванатите щитове. И изведнъж Мартин и хората му се озоваха лице в лице с враговете си.

Мартин посече първия, когото видя пред себе си, и мъжът изрева от болка и падна назад. И други бяха посечени, преди да успеят да се доберат до барикадата, но колкото и настървени да бяха защитниците, нямаха нужното умение да се справят с този щурм.

Мартин се изруга наум, че не беше предвидил как кешийците бяха намислили да прехвърлят укреплението. Беше мислил, че кешийският командир просто ще хвърли тежката си конница срещу позицията му, но той се опитваше да стъпи на барикадата, за да може пехотата му да разбие защитниците и да разчисти достатъчно чували зърно, за да отвори път. Пробиеше ли конницата, битката по същество щеше да свърши.

Мартин замахваше и отбиваше, ръцете му бяха изтръпнали. Чу викове зад себе си и реши, че нападателите сигурно вече са спечелили опора някъде наблизо, но беше много притиснат, за да се обърне да види какво точно става. Продължи да се бие, без да мисли за нищо друго.

Кратко затишие му позволи да огледа отбраната. Държаха се, но на косъм. Погледна наляво и видя странния елф, Аркан — беше захвърлил лъка си и свирепо размахваше къс меч. Дори се ухили, когато обезглави с един удар скочил на барикадата кешиец.

Невероятно силен крясък разцепи въздуха и всички за миг замръзнаха и се извърнаха натам, откъдето идваше.

Миранда стоеше на един покрив и сочеше с пръст кешийците. И изведнъж напред се понесе огнено кълбо, удари следващата вълна настъпващи войници, падна на земята и се затъркаля като колело, като изригваше пламъци. Бойците закрещяха от ужас и болка и се замятаха безпомощно, щом кожата и дрехите им пламнаха. Огънят сякаш бе нещо живо: подскачаше и се извиваше — тънки жили, които се движеха странно, дори срещу вятъра.

Огненото кълбо бързо изгасна, но успя да притъпи атаката поне за няколко минути. Кешийците се изтеглиха назад, а бранителите получиха малко време за отдих.

Мартин отново погледна нагоре, но Миранда беше изчезнала от покрива.

Твърде изтощен, за да разсъждава дали това ще е единственият принос на магьосничката от Острова на чародея, Мартин зачака следващата вълна на атаката.

На кешийците им отне около половин час да се прегрупират, след което отново тръгнаха напред. През това време Мартин пи вода, изслуша няколко доклада — не беше сигурен колко ги разбра, и откри, че в някой момент са го пернали по главата. Беше плувнал в кръв, повечето негова. Спомни си какво го беше учил баща му: ударите по черепа може да изглеждат грозно, но рядко са фатални.

Миранда бе разчистила площада пред барикадата, а Аркан, взел отново лъка си, беше убил толкова оттеглящи се кешийци, че оцелелите се отдръпнаха на половин каре по главната улица. Но Мартин знаеше, че скоро ще се върнат.

Прокънтяха рогове и кешийците настъпиха отново, а Мартин и защитниците се стегнаха да посрещнат поредния щурм.

През следващия час Мартин изгуби способността си да мисли разумно. Цялото му същество бе погълнато от необходимостта да вдига меча, за да отбива напади или да убива нападатели. Чуваше и виждаше неща, но умът му не можеше да задържи звуците и образите, единствената му грижа бе да остане на тази стена.

Един кешиец скочи от щит към него и го събори от чувалите зърно върху здраво отъпканата земя на градския площад. Мартин изтърва меча, но извади ножа от колана си, превъртя се и се изправи; кешийският войник го събори отново. Вкопчиха се и всеки от двамата стисна китката на другия, докато се мъчеше да забие ножа си в корема му.

Мартин се претъркаля с другия мъж отгоре му. Сви десния си крак в опит да напъха коляното си под него, за да може да го надигне и да го изблъска. Усилието се оказа напразно, защото кешиецът беше със свежи сили в боя, докато самият той вече бе на ръба на изтощението. Усети, че лявата му ръка поддава, докато кешиецът се мъчеше да намести ножа си над него, и в един заслепяващ миг на паника се завъртя надясно. Острието удари в пръстта до самото му лице и кешиецът се дръпна. Вместо да задържи хватката си, Мартин пусна и мъжът залитна. Мартин удари с вече свободната си лява ръка и пръстите му се забиха в гръкляна на кешиеца. Ударът не беше фатален, но изненада противника му толкова, че той се поколеба и инстинктивно посегна към гърлото си, отпускайки хватката си на дясната ръка на Мартин. Той я измъкна и я натресе в ребрата му.

И този удар не беше смъртоносен, но му спечели миг предимство. Той плъзна ръка по гърдите си и острието на ножа се вряза в гърлото на мъжа. Мартин се претърколи и понечи да стане, но краката му поддадоха.

Нечии ръце го задържаха отзад и сержант Ръдър каза:

— Време е да се махаме, сър!

Мартин тръсна глава, за да прочисти ума си.

— Леката конница?

— Задържахме ги колкото можахме, но вече са на площада. Трябва да се изтеглим към къщата на кмета…

Очите на сержанта се разшириха и той се олюля. Един кешийски войник издърпа меча, който беше забил в гърба на Ръдър, и го вдигна да удари Мартин.

Мартин отстъпи бързо, огледа се за оръжие и видя меча си на няколко стъпки встрани. Скочи към него — оръжието на кешиеца разцепи въздуха, където бе стоял допреди миг, — хвърли се на земята и се превъртя. Надигна се и едва се задържа на крака, присвит в защитна позиция. Готов беше да загине, но не и да отстъпва повече.

Кешийският войник беше със свежи сили. Ухили се и настъпи, готов бързо да се справи с видимо изтощения млад защитник. Вдигна меча си за смъртоносния удар.

Мартин беше решен да не се предаде току-така. Но как да отбие атаката?

В този миг прозвуча рог — сигнал, който Мартин не беше чувал никога.

Кешиецът срещу него се поколеба, а когато зовът се повтори, отстъпи назад и на лицето му се изписа смесица от объркване, гняв и примирение. Задържа здраво меча си, готов да се защити, после вдигна свободната си ръка с дланта напред. Бавно вдигна меча си с върха нагоре и настрани в жест, наподобяващ този на другата му ръка — знак, че се предава, или поне показваше, че повече не е заплаха. Продължи да отстъпва, докато не стигна до чувалите зърно и се огледа, за да намери изход през рухналата вече защита.

Мартин също се огледа и видя, че почти всички кешийски войници правят същото. Все още сражаващите се се опитваха да се измъкнат и неколцина успяха, но няколко загинаха.

Погледна наляво и видя плувналия в кръв Брендан, загледан със също толкова объркано изражение към бавно отстъпващите кешийци. Шумът на битката заглъхна, заменен от пъшкането на уморени мъже, от стоновете и виковете на ранените и от пращенето на пламъците от пожар, избухнал някъде наблизо.

Кешийците продължиха да отстъпват бавно и се изтеглиха в другия край на площада. Мартин залитна към един от пробивите в барикадата от чували зърно и Брендан се озова до него.

— Защо? — попита той. — Те спечелиха. Защо се оттеглят?

— Не знам. — Гласът на Мартин бе накъсан и хриплив.

— Ранен ли си? — попита Брендан.

— Малка драскотина на черепа.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — каза Брендан стъписано. — Татко беше прав. Изглежда ужасно.

Един конник излезе от главната улица, вдигнал бяло знаме. Спря пред тях.

— Задръж! — извика Мартин, щом стрелците насочиха лъковете към него. — Искат мир!

Вестоносецът бавно подкара напред. Зад него бе кешийският командир. Спряха точно отвъд барикадата.

— Срещаме се отново, млади милорд!

Мартин онемя. Вдигна непохватно меча си в поздрав. Най-сетне каза:

— Дойдохте да се предадете ли, милорд?

Кешиецът се засмя.

— Имате чудесен дух, мой достоен противнико. Получих заповеди. Битката свърши.

— Свърши ли? — възкликна Брендан и прошепна на Мартин: — Това е номер.

— Защо? Бяха на няколко минути от победата. — Очите на Мартин се впиха в кешийския командир.

Чул разменените между двамата братя думи, кешиецът отвърна:

— Никакви игри няма тук, млади господа. Заповедите стигнаха до мен по кораб и с конник преди не повече от половин час. Забавих се само докато наредя на полевия си командир да подаде сигнал за отбой. Това, което чухте, беше призив за преговори. Заповядано ми е държа каквото съм завзел, но да не настъпвам повече. Предлага се примирие. Ще отговорим със сила, ако бъдем нападнати, но няма да нападаме, докато този въпрос не се реши.

— Какво означава това? — попита Мартин.

— Означава каквото казах. — Кешиецът махна с ръка. — Градът до тази барикада е мой, останалото е ваше. Ще оставим на нашите господари да решат кой е победителят днес. Вашият крал и моят император, благословен да е, ще решат колко много или малко е спечелено и загубено този ден.

Мартин погледна касапницата наоколо и рече:

— Боговете ви лишиха от победата днес, милорд.

Кешийският командир кимна и отвърна:

— Или я подариха на вас, млади лорде. — Обърна коня си и се отдалечи.

Кешийците бавно се оттеглиха, освен оставените на постове по това, което някой ден можеше да стане граница, ала сега бе спорна линия, прерязваща Илит наполовина.

Двамата братя, изтръпнали от умора и изненада, стояха и се гледаха, зачудени какво е станало току-що.