Реймънд Фийст
Кралство под обсада (9)

6.
Сбор

Във въздуха ехтяха заповеди.

Яхнали конете си до баща си, Брендан и Мартин гледаха и се учеха, все едно и те бяха на полето на военния сбор. В далечината стрелците стреляха на полигона по големи купове рохкава пръст с мишена пред всеки. За разлика от кралската армия, Западният сбор не разполагаше със стрелари, които да оглаждат стрелите, с ята гъски за скубане на пера или с ковачи, които да заточват стоманените върхове. Всеки мъж от военния сбор щеше да получи нов лък и двайсетина стрели и щом се върнеше у дома, беше длъжен да се упражнява по един час всяка сутрин по мишена, вдигната до колибата или къщата му. Ако някой се върнеше с по-малко от осемнайсет непокътнати стрели, щяха да го глобят по един меден петак за всяка подменена над двете.

Такова беше състоянието на военната икономика в Западното владение.

Веднага щом Рейнман и пияният му чародей на времето напуснаха Крудий, херцогът бе започнал военния сбор. Тази група беше втората от трите, която щеше да се обучава тук. Трудно беше за пограничното херцогство, тъй като земеделските имения бяха разпръснати по цялата дължина на Далечния бряг.

Мартин погледна към набързо вдигнатия навес, където двама опитни майстори на лъкове с помощта на чираците си показваха на петима младежи как да превърнат дебелите клони тис в пръти за лък. Спомни си как и той беше работил под навеса и че можеше да се използват и други дървета: ясен, някои видове дъб, бряст. Но тисовото дърво беше най-доброто. Спомни си радостта, която бе изпитал, когато бе превърнал първия си клон в лък и старият майстор го беше огледал и бе заявил, че е добре изпипан. Мартин го беше оформил с дървената сърцевина при ръкохватката и по задната страна, с беловината на дървото отпред, идеално естествено наслояване, най-доброто възможно за един прост лък.

Иронията, макар Мартин да не виждаше нищо смешно в нея, бе в това, че колкото и да му беше приятно да направи онзи лък, беше ужасен като стрелец. Не чак ужасен, поправи се той наум, но среден. По-малкият му брат и дори Бетани бяха по-добри. Това, че не отстъпваше на по-големия си брат Хал, не успокояваше киселия младеж. Хал беше най-добрият фехтовач в Крудий, може би и на света, ако спечелеше турнира в Двора на майсторите. Мартин не обичаше постоянно да се оказва вторият, макар в Крудий да нямаше никой друг, освен Хал, който можеше да го надвие.

Видя приближаващата се заедно с баща си лейди Бетани, усети се, че се е намръщил, и се усмихна насила.

— Робърт! — каза херцогът, — не очаквах, че ще се върнеш толкова скоро. Лейди Бетани, винаги е удоволствие да ви видим. Робърт, жена ти не дойде ли с вас?

— Не обича дългата езда — отвърна граф Робърт. — А се наложи да се върна бързо с няколко новини.

Херцог Хенри се обърна към синовете си.

— Момчета, дръжте мъжете да тренират. Отпускат се на следобедното слънце. Никакво спиране, докато не удари камбаната за вечеря.

Двамата кимнаха и баща им и лорд Робърт се отдалечиха малко по-настрана. Бетани се приближи към двамата братя.

— Е, не очаквахте да ме видите отново толкова скоро, нали?

Брендан леко присви очи. Беше кривнала глава все едно гледаше покрай Мартин и към него, но очите й бяха вперени в лицето на Мартин, докато той се правеше, че наблюдава вялото упражнение на двама фехтовачи, които бухаха с мечовете по щитовете си. Въпреки че бяха от дърво, мечовете и щитовете всъщност бяха по-тежки от металните си ешове, тъй че когато пехотинците тръгнеха на битка, снаряжението им щеше да е по-леко от това, с което са свикнали. Същото беше в сила за тежките пиконосци и копиеносци, тичащи с оръжията си по далечното поле.

След дълго проточилото се мълчание Мартин я погледна и рече:

— Какво? О, да. Винаги е удоволствие да те видим, Бетани. — Но после нещо привлече погледа му и той извика: — Ей, вие там!

Заби пети в хълбоците на коня си и препусна, заобиколи двамата дуелиращи се пешаци и слезе. Зае мястото на единия, взе меча и щита му и започна да показва как трябва да се води бойното упражнение. Един сержант от стражата на замъка видя как младият лорд слезе от коня и се приближи да види какво става.

Мартин се увлече в упражнението и нанесе два кънтящи удара, които скоро принудиха противника му да заотстъпва.

— За какво беше това според теб? — попита Бетани.

Брендан я погледна и отвърна:

— Представа нямам.

Бетани подкара обратно към баща си и херцога, които тъкмо привършваха разговора си. Брендан се загледа след нея, видя я как се извърна отново към Мартин, въздъхна и каза на глас:

— Но пък може и да имам.

 

 

Вечерята бе съпроводена от лековати шеги, накъсвани от мигове на тишина, когато всеки сякаш потъваше в личните си мисли. Мартин и Бетани като че ли преднамерено не си обръщаха внимание и Брендан беше притеснен от това.

Четиримата бяха отрасли заедно. Винаги се беше предполагало, че някой ден Бетани ще се омъжи за Хал, но Брендан вече разбираше, че това е било само предположение, което баща му или майка му никога не бяха споменавали. А точно сега разбираше едно нещо, макар да не го разбираше напълно. Нещо се беше променило между Бетани и Мартин при последното й гостуване. Чувствата им един към друг се бяха променили безмълвно. Мартин нищо не беше казал на брат си. Не че щеше да каже, тъй като беше най-мълчаливият от семейството. Но Бетани също беше отчуждена, бърбореше с майка си и успяваше някак да избягва всички мъже от домакинството, както и собствения си баща.

Който в момента се беше увлякъл в разговор с бащата на Брендан, който пък все още не беше казал на синовете си защо граф Робърт се е появил неочаквано. Брендан потискаше младежкото си нетърпение — знаеше, че баща им ще му каже каквото трябва да знае, когато реши, че е подходящо. И понеже нямаше повече причини да остава на масата, каза:

— Татко?

— Да?

— Денят беше дълъг. Ако ми разрешиш, бих искал да си легна рано.

Малко изненадан от молбата на обикновено буйния си най-малък син, херцогът махна с ръка за разрешение, а Брендан кимна на другите около масата и напусна. Внезапно жегване в стомаха му подсказа, че въпреки всичко нищо добро няма да произтече от това, което ставаше между Мартин и Бетани. Бутна вратата на стаята си с отегчена въздишка и се просна на леглото. Загледа се в камъните на тавана и си помисли, че може би войната ще разсее и двамата.

 

 

След като гостите се оттеглиха, херцогиня Каралин се обърна към съпруга си.

— Ще си лягаме ли?

Херцог Хенри седеше на дивана, отскорошна добавка в личните му покои в замъка. Стаята беше използвана от построяването на замъка като неофициално място за срещи и херцогът беше решил също така, че е идеално място, където семейството да си прекарва заедно. Намираше я за много по-уютна от ветровитата голяма зала. Вдигна глава и се усмихна.

— Не, още малко. Имам да обмисля много неща.

Каралин кривна глава и изгледа мъжа си. Бяха живели заедно близо трийсет години и понякога го разбираше по-добре, отколкото себе си, но в мигове като този нямаше и най-малката представа за какво си мисли.

— Новините на Робърт от юг са много тревожни, така ли?

— О, не. Изобщо не е това. — Махна й да се върне на дивана и тя седна до него. — Съжалявам. Трябваше да кажа и на теб и на момчетата. Робърт всъщност искаше да сподели сведения за съседите ни на изток, елфите в Е’бар.

— О. — Тя се намръщи. — Мислех, че има нещо общо с предстоящата война.

— Може и да има — отвърна мъжът й. — Надявам се обаче, че няма. Помолих Робърт да прати вестоносец до техния лорд-регент и да го уведоми за вероятността за въоръжен сблъсък в района. Като наблегне, че вероятно няма да е нещо сериозно, просто като предупреждение.

— Вестоносецът препускал три дни до портите на града им и бил спрян — продължи херцогът. — Според Робърт онова, което минава за стражеви офицер при тези елфи, отказал да го пусне в града, взел съобщението и върнал конника.

— Е, все пак е получил съобщението, нали? Този лорд-регент?

— Да, но не това е важното, скъпа. Нито лошото отношение към вестоносеца. Порядките на елфите не са като нашите. Винаги сме били в добри отношения с кралицата на елфите и двора й на север, но тези новодошли са от друг сой, опасявам се. Не, проблемът е в това, което офицерът е казал на вестоносеца.

— Какво е то?

— Всеки човек, който стъпи на земята на таредел — както се наричат — „ще се справят с него“.

— Звучи доста враждебно.

— Да — съгласи се той и въздъхна уморено. — Ако кешийците дойдат и тези елфи останат неутрални, е едно. Ако затворят напълно границите си…

— Всеки, който побегне на изток, ще наруши територията им.

— Както винаги схващаш същината на проблема.

Тя попита тихо, сякаш са опасяваше да не ги подслушват:

— Мислиш ли, че… може да ни се наложи да бягаме?

— Не, не — отвърна той и я прегърна успокоително. — Просто се опитвам да предвидя всяка възможност, обич моя. — Целуна я по бузата, а след това се усмихна и я погледна в очите. — Кешийците да тръгнат срещу Далечния бряг? Защо да го правят? — Стана и протегна ръка, а тя я хвана и се изправи. — Тук няма нищо, което биха могли да желаят. Гори? Стопанства? Имат си изобилни гори и земеделски земи в империята Велики Кеш. Не, почти със сигурност ще тръгнат отново към Долината на сънищата. А принцът на Крондор ще заповяда на лорд Съдърленд и рицар-маршала на Запада да ги изтласкат и щом прахта се утаи, старите линии отново ще бъдат очертани, с малко разлика тук, с троха късмет там.

Стиснала ръката му. Каралин промълви:

— Дано да си прав.

Той кимна мълчаливо. Знаеше, че най-вероятно е прав, но трябваше да е готов, ако се окаже, че греши. Тръгнаха мълчаливо един до друг — нямаше нужда да си кажат нищо повече.

 

 

Пъг седна зад писалището си, както беше правил безброй дни, откакто бе дошъл на острова. Но за разлика от повечето дни, умът му отказваше да се заеме с проблемите, които стояха пред него. Вместо това непрекъснато се връщаше на въпроса на Брандос за възстановяването на вилата.

Имаше сериозна причина да го обмисли. Но се усещаше, че не може дори да си представи започването на работата. Знаеше, че с една малка група занаятчии от континента и малко магия, осигурена от Магнус и него самия, вилата може да се възстанови за месеци, вместо за годините, колкото бяха трябвали за първоначалното й построяване.

И все пак самата мисъл за преустрояването на стария му дом го ядосваше. Да мисли за това беше все едно да притъпи скръбта, която все още изпитваше.

След смъртта на Миранда стоманената му иначе решителност беше разколебана. Безброй пъти се беше връщал към последния миг от живота й, виждал я беше отново и отново в ума си. „Ако бях малко по-бърз — мислеше си, — и ако бях видял нападащия демон миг по-рано…“ Знаеше колко напразно е такова мислене. Беше живял вече над сто години и беше виждал много хора да умират нещастно — много повече от починалите от старост, — но тази смърт продължаваше да го измъчва.

Да, беше неговата жена и я беше обичал…

Отпусна се на стола и въздъхна. Посегна за чайника, който стоеше на писалището му от сутринта, и видя, че е празен. Можеше да звънне и някой щеше да му донесе нов. Погледна бъркотията на писалището и се сети, че може да звънне със същото звънче и някой ще дойде да го подреди. После се засмя, осъзнал, че ще загуби повече време в търсене къде усърдните му ученици са оставили това или онова, вместо просто да разчисти сам бъркотията.

Първо — чаят.

Заслиза по дългото вито стълбище от кабинета си на върха на кулата и като мина покрай този на Амиранта се зачуди какво ли прави сега чародеят в Е’бар. Беше сигурен, че двамата с Гуламендис трескаво сравняват бележките си. Надяваше се гостуването на Амиранта да доведе до нещо по-конкретно от многобройните „задънени улици“, на които се бяха натъквали.

След кървавия хаос при Портите на мрака в Долината на изгубените в Северен Кеш Пъг беше помолил всички свои хора по света — а те бяха много — да разпространят вестта, че има пари и сигурност за всеки призоваващ демони, който пожелае. Конклавът искаше само повече информация.

Резултатите досега изобщо не бяха впечатляващи, призна си Пъг, щом стигна до подножието на кулата. Малцината прилагащи магия, стигнали до Острова на чародея, се бяха оказали шарлатани с ограничени знания и умения, невежи за всичко по-голямо от собствения им скромен опит. Неколцина бяха добавили по един-два факта към онова, което Пъг вече знаеше, но тези факти потвърждаваха подозренията му: в селението на демоните бяха в ход катаклизми от невъобразим мащаб.

Амиранта се беше опитвал и да разгадае древния том с демонско знание, който бяха намерили на остров Квег. Беше свършил добра работа в отделянето на безсмислиците от метафоричните приближения до реалността и нещата, които можеше да се нарекат „факти“. Но Пъг беше започнал да мисли, че самото естество на демонското селение прави „фактите“ донякъде променчиви.

В голямата стая Пъг завари сина си.

Магнус се обърна, изгледа го и след кратко мълчание каза:

— Нещо става. Какво?

— Хайде да вдигнем отново вилата.

Младият магьосник се поколеба за миг, после кимна.

— Да, това ще е добре. — Погледна празния чайник в ръката на баща си и рече: — Може ли да дойда с теб?

— Винаги.

Кухнята беше празна, но огънят във вградената в огнището за печене метална печка още гореше. Пъг напълни чайника от едно голямо буре, изплакна го и го напълни отново. Сложи го на огъня върху горещата метална плоча и зачака да кипне.

— Какво те накара да премислиш? — попита Магнус.

— Време е.

Толкова много от това, срещу което се бореше, беше мрачно отчаяние, породено от една сделка, сключена с Лимс-Крагма, Богинята на смъртта, когато му бяха дали три избора: да умре от ръцете на демона Джакан, да поеме бремето да стане аватар на Бога на магията, като ускори връщането си в Мидкемия, или да се върне и да довърши борбата си, но заплащайки висока цена. Цената беше да види как всеки, когото обича, умира пред очите му. Дотук това включваше един син, осиновена дъщеря, после друг син и жена му. Само Магнус оставаше от родословната му линия. Имаше трима осиновени внуци — Джоми, Тад и Зейн… Беше принуден да признае, че бе позволил страхът му от проклятието да го отчужди от правнуците му Джими и Даш Джеймисън. Макар и не кръвни роднини (бяха осиновени деца на дъщеря му), те все пак му бяха скъпи. А оставаше и Джим Трепалото, внукът на Джими Джеймисън. Пъг въздъхна. Харесваше този сложен, опасен мъж най-вече защото имаше мигове, в които виждаше в него неговият прапрапрадядо, Джими Ръчицата, но и да имаше искра обич, тя не се беше разгоряла в пламък. Харесваше Джим, но чак да го обича…

През годините Пъг беше привикнал да устоява на чувства, които можеше да го накарат да измени на по-висшето си призвание — да защити този свят и всички на него. И все пак тези чувства съществуваха — скрити, погребани дори, — но все пак ги имаше.

Докато чакаха водата да кипне, Магнус каза:

— Кой ще надзирава строежа?

— Аз, кой друг — отвърна баща му. — Познавам всяка греда и камък. — Усмихна се. — Все пак живях там по-дълго от всеки друг.

Магнус отвърна с усмивка:

— Хубаво е, че те виждам… така, татко.

— Загубата на майка ти и брат ти беше тежка и за теб, Магнус. Пропуснах това покрай собствената си скръб и ти се извинявам.

Магнус замълча. Лицето му напомняше на Пъг за Миранда. Беше по-издължено от неговото, с по-високи скули. Но очите му бяха наследени от някой загадъчен предтеча, неизвестен за Пъг. Бяха сини като замръзнал лед, пронизващи. Накрая Магнус промълви:

— Никога не съм бил човек, който ще измерва скръбта си спрямо чуждата, татко. Мислех, че и ти не си.

— Имах предвид, че може би не обърнах достатъчно внимание на твоята болка. Това е всичко. — Пъг наведе очи. — Един окаян баща обръща гръб на болката на сина си, колкото и пораснал да е синът.

Магнус кимна.

— И двамата сме склонни да се отдръпваме в себе си в такива моменти. Няма вина в това. Същността ни е такава. — Усмихна се леко. — Освен това вече съм прекалено голям, за да ме вдигнеш на ръце и да мога да поплача на рамото ти.

Пъг се засмя.

— От доста години не съм го правил, нали?

Водата завря и Магнус взе чайника, сложи го на масата и попита:

— Сега какво?

Пъг погледна сина си.

— Сега трябва да се оправя с бъркотията в кабинета ми. Утре започваме да възстановяваме.

Магнус импулсивно го прегърна и промълви:

— Добре.

Пъг излезе от кухнята, а синът му седна до масата. След малко въздъхна тежко и се замисли. В очите му бликнаха сълзи, но той ги избърса с ръка и стана. Много работа имаше да се свърши и тя нямаше да чака затова, че някои рани не зарастваха. А може би щеше да помогне да зараснат. Все пак дълбоко в себе си Магнус усещаше, че дори след всички тези години след смъртта на майка му и брат му няма надежда раните да зараснат… но може би времето все пак щеше да ги притъпи.

 

 

— Платна на хоризонта! — извика наблюдателят от мачтата и капитанът нареди на няколко души да се качат по такелажа.

Колкото и да мразеше да е бос в студа, Джим Фурията, наемен моряк на търговски кораб, отплавал от Хансуле, го понасяше. Знаеше достатъчно за кръчмарите, курвите и докерите, за да убеди всекиго, че е Джаман Руфики. С тъмната си коса, но светла кожа приличаше на мъж от Кралско море, което съвпадаше с лъжливата му биография: роден в Стрелата, откъдето за пръв път тръгнал да плава, след това прекарал няколко години из Великото море, от Итра надолу до Брияне.

С помощта на глобуса за пренасяне беше пристигнал невидим в Кверал, където се беше срещнал с агентите си. Никой на юг от този град не беше докладвал през последните три месеца и Джим подозираше, че явките му на юг в империята може да са компрометирани. Не искаше да рискува да се появи в Хансуле в стая пълна с убийци, тъй че отиде до най-близкия град, където знаеше, че ще е в безопасност, купи най-бързия кон, който можа да намери, и препуска убийствено, за да стигне до Хансуле.

Там завари това, което агентите на Франсиезка й бяха съобщили: внушителна флота на котва, близо двеста кораба. Зачуди се дали още сто не са отплавали, откакто агентите й бяха докладвали за последен път, или съобщението им е неточно. Една нощ, прекарана в местните кръчми, му даде отговора: първите триста бяха отплавали на юг, както бе съобщено, а други сто бяха напуснали само преди седмица, също поели на юг.

Джим се беше замислил що за безумие е обзело имперския двор на Кеш. Мирът беше облагодетелствал и двете държави след злощастния опит на Кеш да подложи на обсада Крондор след Войната на студенокръвните. Западът, от Далечния бряг до Крондор, беше разсипан, след като нашествието на Изумрудената кралица бе изтласкало армиите на Запада назад до Кошмарния хребет, където най-сетне ги бяха спрели.

Пъг беше натикал примирието в гърлата и на двете страни — бе прекъснал ефикасно всичките си връзки с Кралството, но го бе спасил. Сега, след години пресъграждане, Кралството беше точно толкова силно, колкото и преди нашествието на Изумрудената кралица. Войната беше напълно безсмислена.

„Трябва да има нещо, което не виждам“, помисли Джим, докато се катереше по такелажа. Колкото и да мразеше моряшката работа, беше достатъчно добър в нея, тъй че не будеше подозрение. Взимането на тази служба се беше оказало по-трудно, отколкото бе очаквал, тъй като бе замесена Имперската кешийска армия. Имаха стражи на всеки пункт за набор и Джим не се съмняваше, че сред тях има и агенти на Имперския разузнавателен корпус. Сегашният му колега от противната страна беше младият и много надарен Касийм абу Хазара-хан, последния от род много жилави пустинни хора от Джалпур, на който бе възложена сигурността на империята.

Джим беше харесвал много баща му, но го беше сполетяла ненавременна кончина, за която Джим беше сигурен, че не е била естествена. Знаеше само, че той самият няма пръст в нея и всъщност се беше постарал да го внуши на Касийм. И до ден-днешен, две години по-късно, нямаше никаква податка кой е успял да убие най-умния мъж, на когото някога се беше противопоставял. Дори да беше искал смъртта му — а я беше искал по не един повод — не знаеше как би го постигнал. А и без излишна скромност, Джим знаеше, че след като той не можеше да измисли начин, никой друг не би трябвало да е могъл.

Джим не познаваше добре Касийм. Труден беше за отгатване и никога не го беше виждал лице в лице. В професията на Джим човек научаваше за противниците си от начина, по който те оперираха с мрежите си, ръководеха шпионския занаят и от това колко трупове оставяха по пътя си. Родът на Хазара-хан, произхождащ от основателя на кешийския Имперски разузнавателен корпус Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, умееше да държи кръвопролитието сведено до минимум в противоборството си с Кралството. Джим просто беше последният глава на кралската шпионска мрежа, проклинащ деня, в който се беше родил първият Хазара-хан.

Знаеше едно: всички разузнавателни данни минаваха през Касийм абу Хазара-хан и ако можеше да прекара един час с него, може би щеше да научи защо най-великата империя в историята на света бе решила да нападне втората и третата най-могъщи държави едновременно. Защото да нападнат Островите означаваше да нападнат Ролдем: бяха твърде близки съюзници, та кралство Ролдем да се отдръпне от конфликта и да играе ролята на неутрална страна или на честен посредник.

Джим започна да свива платната заедно с другите моряци. Вдигна очи и видя кораба, който бавно подхождаше към пристана на северната страна на големия остров. Змийският остров. Защо бяха решили да спират тук?

Пресметна грубо. Около една трета от корабите или малко повече бяха на котва, няколко военни, но повечето търговски, каботажни като този, на който служеше той. Още когато подписа, знаеше, че „Суя“ няма да поеме на плаване около света.

Когато бе дошъл, във флотилията в Хансуле нямаше дълбоководни кораби. Просто не знаеше дали щяха да отплават на север или на юг. Но още щом вдигнаха котвата разбра, че ще тръгнат след двете флоти, заминали преди тях.

Според клюките първата флота беше съставена главно от бойни кораби с няколко поддържащи съда. Предполагаше се, че ще навлязат в Горчивото море и ще пометат всички квегански галери, достатъчно глупави да дойдат на юг, или пиратски кораби, излезли от Дърбин. Целта им трябваше да е кралската флота в Порт Викор. Ако влезеха и удареха бързо, можеха да се укрепят в пленения град и да попречат на армиите на Запада да се придвижат в подкрепа на кралското градче Ландрет на северния бряг на Морето на сънищата. Ако можеха да го задържат за месец, Долината на сънищата щеше да е на Кеш за следващите години.

Но защо да спират на един пустинен остров? Бяха достатъчно запасени с провизии за пътуването до Елариал, който беше голям град с дълбоководни снаряжения за ремонт и оборудване на кораби. Беше логичното място и за допълване на запасите. Тогава защо бяха тук?

Джим привърши работата си, когато пуснаха котвата и слязоха да ядат.

Чу над главата си шетане по палубата и се зачуди кой ли работи горе. За разлика от корабите за дълго плаване, тук нямаше смяна. Нали бяха на котва.

След вечеря повечето мъже налягаха по койките, но Джим се качи на палубата, за да разбере какво става. Надникна предпазливо през люка.

Капитанът — беше на кърмовата палуба — го видя, но не каза нищо и отново насочи вниманието си към сушата. Джим прие това като знак, че няма забрана да се излиза на палубата, и се измъкна от люка.

Който и да беше разтоварвал, си беше свършил работата бързо. Бяха натоварили нещо като малки кафези, увити с платно. Джим отиде до перилото, погледна и видя отдръпващата се от борда лодка, докарала товара.

Четиримата моряци в нея гребяха леко, тъй като тя вече беше празна. На кърмата се виждаше закачулена фигура с ръка на руля — и когато Джим погледна ръката по-добре, сърцето му едва не скочи в гърлото.

От ръкава на тъмночервения халат стърчеше покрита със зелени люспи ръка, свършваща с черни нокти. Само една раса на този свят имаше такива ръце.

Пантатийците!