Реймънд Фийст
Кралство под обсада (8)

5.
Дворът

Херолдите надуха тръби.

Целият двор се обърна и се поклони, щом кралят на Ролдем влезе със съпругата си и тръгна към двата трона в отсрещния край на голямата дворцова зала.

Залата бе украсена с кралските цветове, големи знамена в прашно сиво със златна обшивка, с герба с делфина на кралския дом. Личната гвардия на краля носеше табарди в същите цветове, но останалите вечерни труфила бяха пищно гъмжило от багри.

Преди години модата на двора беше минала през фаза, която наричаха „бозава“. Приглушено сиво и черно облекло за мъжете и мрачни, тъмни цветове за женските тоалети, но за този сезон решаващите такива неща бяха постановили, че изборът ще са ярки празнични цветове. Джим се чувстваше малко непривично с яркочервена туника и жълти гамаши. Молеше се панталоните скоро да се върнат на мода. Не обичаше да го стяга.

Черните му боти бяха високи до глезените и бяха най-ценното, което носеше. Въпреки модния им вид бяха удобни и издръжливи, също толкова полезни за катерене по покриви, без да се хлъзгаш, колкото и за шляпане през каналите, тъй като можеше да се почистят с едно просто забърсване с парцал.

Джим не се беше катерил по покриви, нито беше шляпал през канали от няколко години, но някои навици трудно се забравят.

Той огледа залата.

Младият лорд Хенри стоеше до Тай Хокинс, а Талвин Хокинс разговаряше с някакъв дребен кешийски благородник. Джим си отметна наум да попита Тал за какво е поискал да говорят кешиецът. Знаеше, че почти със сигурност предстои война, и знаеше, че всеки агент на Кеш в района на Кралско море ще събира всяко късче информация, както правеха и неговите агенти, петнайсетина от които бяха в момента на този остров.

Преглътна безсилието си. За случайния наблюдател щеше да е поредният дребен благородник от Кралството, дошъл в двора на Ролдем за лична или политическа изгода, но едва ли заслужаващ нещо повече от бегъл поглед, въпреки прочутия си дядо. На този етап от кариерата си знаеше, че е познат за враговете си, които бяха много, и че изглежда прозрачен за по-малкото. Точно така искаше да е, защото докато се поддържаше тази видимост, нямаше да го сполети нищо лошо, когато се появяваше открито в двора. Опасното щеше да започне, когато изчезнеше от погледите и навлезеше в сенките.

Тръгна през тълпата, като бавно се приближаваше към трона. Вероятно щяха да го представят на краля след около час, малко преди да бъде представен шампионът на Двора на майсторите.

Погледна замислено младия Тай Хокинс, увлечен в оживен разговор с Хенри Кондуин. Далечният братовчед на краля на Островите слушаше с усмивка разказа на противника си от предния ден.

Съдбата на Островното кралство, и може би на цяла Триагия, скоро щеше да зависи от млади мъже като тях двамата, знаеше Джим. Способни младежи, незасегнати от покварата на политика и алчност.

Тай беше проблематичен, защото баща му беше кралски благородник само на име. Тази измислица бе създадена от Конклава, за да внедрят Тал като оръжие в служба на Конклава, и му осигуряваше достъп до определени кръгове в Островното кралство, също както рангът му на бивш шампион на Двора на майсторите му го осигуряваше тук в Ролдем, но Талвин Хокинс беше неохотен слуга на Конклава в най-добрия случай и никакъв слуга — в най-лошия. Все пак задържането му поне като съюзник щеше да свърши работа, стига синът му да можеше да бъде привлечен. А ако възникнеше нужда, Джим имаше нужната власт, за да превърне този фалшив благороднически сан в реален. Не че на Тал му трябваше, след като беше станал по-богат, отколкото можеше да е мечтало едно момче от планинските племена, какъвто бе Тал някога, но можеше да се окаже полезно синът му да бъде превърнат в кралски благородник някой ден. В Ролдем и двамата щяха да имат статут на шампиони на Двора на майсторите, но никой нямаше да спечели ранг. А Джим знаеше много добре, че рангът, както и привилегиите, които вървят с него, са от полза.

Вече беше ред на Хенри да разкаже нещо. Джим не се и съмняваше, че историите им са преувеличени, за да подсилят младежката им самоувереност. Стояха като петлета, с изпъчени гърди, надпреварващи се кой по-силно ще изкукурига на разсъмване. Един ден щяха да станат жестоки съперници или пък побратими и само съдбата можеше да определи кое от двете ще е.

Джим извърна очи от трона и усети как сърцето му се сви. Право към него идваше посланикът на Островното кралство в Ролдем негово превъзходителство Джон Рейвънскар. А ръка на ръката му беше положила не коя да е, а лейди Франсиезка Сорбоз.

— Милорд — каза посланикът и го изгледа скептично. — Не бях в течение, че сте в Ролдем.

Обичайно беше кралските благородници да се представят на посланика при идването си на острова.

— Моите извинения, ваше превъзходителство — каза Джим. — Неотложни работи ме принудиха да не изпълня задължението си.

— Познавате лейди Франсиезка, нали? — каза посланикът.

Едрият бюрократ, натруфен с тъмен копринен жакет, бяла надиплена туника и бял впит клин накара Джим да съжали още повече, че мъжките панталони бяха отпаднали от дворцовата мода. С този клин мъжът пред него не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на тънкокрак пуяк.

Франсиезка, от друга страна, изглеждаше великолепно във всякакво облекло, Джим го знаеше от опит. Великолепно изглеждаше и без никакво облекло, което Джим също знаеше от опит. Бяха любовници на няколко пъти и на два пъти тя се беше опитала да го убие, по чисто професионални причини. Беше една от най-опасните агенти на краля на Ролдем и ръководеше разузнавателна служба като тази на Джим, Тайната полиция на Ролдем.

Имаше лице на десет години по-млада, факт, който й даваше възможност да се предрешва като дете, когато потрябва. Можеше да изиграе ролята на момиче на петнайсет или по-малко, или на осемдесетгодишна старица. Имаше тънко тяло, почти момчешко, освен кръглото задниче, към което Джим винаги беше проявявал слабост, но той знаеше, че тялото й е силно като острието на рапира и смъртно опасно въпреки крехката външност.

Светлоруса коса, която ставаше почти бяла на слънчева светлина, обгръщаше нежното й лице. Големите сини очи се обърнаха към него и тя каза:

— Е, лорд Джеймс, оскърбена съм почти колкото посланика от това, че не ме уведомихте, че сте в града.

Носеше яркожълта рокля със зелена копринена обшивка, извезана с бели и черни перли, и многобройни златни пискюли по шлейфа, който се стелеше по пода. Като на другите дамски тоалети тази вечер, деколтето й беше дълбоко, корсажът повдигнат и кръстът — стегнат. Джим се зачуди как дишат жените в тези облекла. Полата леко се разширяваше на хълбоците и отзад, с дръзка цепка отпред, до височината на коляното.

С известно задоволство Джим забеляза, че цветовете на дрехите им си прилягат, и отвърна с усмивка:

— О, милейди, предполагах, че някой ваш познат би могъл да ви е споменал, че съм в града.

— Подценявате факта колко трудно може да бъдете намерен понякога, милорд — каза тя и изпърха почти театрално с дългите си мигли, което сякаш заплени лорд Рейвънскар и ядоса Джим в еднаква степен.

Джим неволно се зачуди какво цели Франсиезка. Не й беше присъщо небрежното бърборене, нито формалната вежливост, освен ако не бяха част от тактиката. Беше важна фигура в кралския двор на Ролдем, но малцина знаеха истинската й роля. Беше дребна придворна дама на принцеса Стефани, по-точно нейна съветничка и почти по-голяма сестра. Със сигурност кралица Гертруде едва ли щеше да може да намери по-добра наставничка, която да покаже на младата принцеса как да засича мъже с лоши намерения из залата. Но такъв вид събития Франсиезка обикновено предпочиташе да избягва.

Това даде повод на Джим да погледне за миг към троновете. Трима синове и дъщеря, всички узрели за държавен брак. Двамата по-големи принцове, Констънтайн и Албер, носеха униформите на военния флот на Ролдем: Констънтайн бе адмирал, а по-малкият му брат — капитан. Грандпри носеше парадната униформа на армейски генерал и повечето го смятаха за най-способния командир от тримата. Някой ден брат му щеше да е крал, а Гранди, както го наричаха мнозина, щеше да е неговият лорд-маршал. Албер пък щеше да командва флота като Велик адмирал.

Най-ценната плячка беше Констънтайн, защото съпругата му един ден щеше да стане кралица, но след него беше Стефани. Като най-младата и единствена дъщеря на краля, тя заемаше особено място в сърцето на баща си и той щеше да я омъжи много внимателно, колкото заради щастието й, толкова и заради сигурността на кралството си. Никой по-низш принц на Кеш или дребен благородник от Източното кралство нямаше да я отведе на левги далече от родителите й. Вероятно щеше да се омъжи за някой благородник от Ролдем, може би кралски благородник, но някой, който щеше да живее тук, близо до двореца, защото такова беше желанието на краля.

— Тези две момчета са невежи, нали? — каза Франсиезка.

— Милейди? — попита лорд Рейвънскар.

Джим се усмихна, разбрал какво точно има предвид дамата.

— Не са. Но нощта е тяхна… особено на Тай, макар че оттеглянето на Хенри заради нараняването прави нощта и негова. Нека си помечтаят за красива принцеса поне една нощ.

А Джим трябваше да признае, че принцесата е станала истинска красавица, което изненадваше мнозина. Майка й беше смятана за чаровна жена на младини, но не и чак да замае главата на мъж. Беше великата херцогиня на Маладон. Северното херцогство Маладон и Семрик имаха силни връзки с Островите, но баща й бе пожелал да си осигури силни връзки с Ролдем. Тъй че бракът бе уговорен. Кралят и кралицата се бяха привързали дълбоко един към друг, а и по характер добре си прилягаха като двойка.

Местоположението на Ролдем в Кралско море го правеше уникална сила. Флотата му не беше голяма колкото кешийската или на Островното кралство, но беше най-добрата. Кралският двор на Ролдем се беше погрижил за това, като бе наел най-добрите и най-изобретателни корабостроители на света. Също като флотата, армията на Ролдем беше първокласна, до последния мъж, и не отстъпваше на никоя друга, макар да беше по-малка от тези на по-могъщите съседи.

Силата на Ролдем произтичаше от историята му: кралството беше първото от наистина великите кралства на континента Триагия и изнасяше много от културата си в Островното кралство и Източните кралства. Дори Велики Кеш, макар и по-стара държава, не стигаше до висините на изкуство и наука, до които бе достигнал Ролдем.

Да не говорим, че позицията на Ролдем се беше укрепила, когато предприе комбинирана атака срещу херцогството Оласко, за да осуети злокобните замисли на лудия некромант Лесо Варен, довело до свалянето на Каспар, херцога на Оласко. Налагането на херцог Вариан Родоски, братовчед на краля на Ролдем, бе присъединило Оласко към Ролдем като негово най-голямо херцогство. Макар Островното кралство да мърмореше недоволно за това, Джим знаеше, че това беше единственият възможен изход, който да опази мира в района. Освен това превръщаше Ролдем в по-добър съюзник за Островите в борбата, която със сигурност предстоеше.

Франсиезка се изсмя.

— Нищо лошо няма в мечтите според мен. Нали, милорд?

Лорд Рейвънскар изглеждаше напълно объркан — не разбираше за какво точно си говорят, — но се съгласи:

— Ъъ… разбира се.

— Хайде, ваше превъзходителство — каза Франсиезка. — Да си вземем по чаша вино и можете да ми разкажете дворцовите клюки от Риланон.

Явно зарадван, че тя ще остане с него, лорд Рейвънскар леко се поклони на лорд Джеймс и поведе красивата жена. От ръката на Франсиезка се изхлузи зелена копринена кърпа и изпърха на пода в краката на Джим, а тя се обърна и каза:

— О, богове. Един момент, ваше превъзходителство.

И се върна да си вземе кърпата, която Джим току-що бе вдигнал. Усмихна му се и промълви тихо:

— В градската ми къща. В полунощ. Елате сам и никой да не ви види.

Джим й подаде изтърваната кърпа, без да каже нищо. Загледа се след нея и се зачуди дали тази покана ще се окаже светска, или политическа. И в двата случая щеше да е интересно.

 

 

Стигна до троновете точно когато двамата състезатели се покланяха и се отдръпваха заднешком. Беше надценил положението си и го бяха представили след двамата финалисти на Двора на майсторите, не преди тях. Пристигна точно когато херолдът обявяваше:

— Граф Мърой, пълномощен пратеник без портфейл от негово величество краля на Островите, лорд Джеймс Джеймисън, барон на Принцовия двор.

Последната титла бе причината, поради която Рейвънскар и други, служещи като постоянни посланици, изпитваха такава неприязън към Джим. Той беше овластен от краля — всъщност от дядо му, херцога на Риланон — да прави каквото намери за добре, станеше ли дума за каквато и да било политическа ситуация около Кралско море. Това право малко ги засенчваше.

Джим пристъпи напред, поклони се пред цялата кралска фамилия и изреди пожеланията си за добро здраве и дълголетие.

Кимна с усмивка, когато кралят отвърна нещо вежливо в отговор, след което се отдръпна.

Междувременно забеляза четири познати фигури, които също се приближаваха към подиума: четирима младежи, двама от които придружаваха жени. Двамата придружители не можеше да са по-различни. Единият беше тънък и строен, с тъмна коса и очи и с бързите движения на фехтовач. Другият беше с рижа коса, широкоплещест и приличаше на кръчмарски кавгаджия. Ухили се широко, като видя Джим.

— Джим! Не знаехме, че си тук.

Джим ги поздрави — първо дамите, които отвърнаха на искрената му усмивка. От всички хора в Ролдем, с които наистина му беше приятно да прекарва времето си, тези бяха най-приятните.

— Един момент — извини се червенокосият мъж. — Да спазим първо дворцовия протокол.

Херолдът обяви:

— Ваши величества, граф Серван и графиня Лорета.

Тъмнокосият мъж се поклони:

— Чичо, лельо. Радвам се, че ви виждам в добро здраве.

Кралят се усмихна.

— Радваме се да ви видим в двора, както винаги, племеннико.

След като се отдръпнаха, херолдът извика:

— Сър Джонатан Килару и лейди Адела.

Другите двама мъже бяха представени като „сър Тад“ и „сър Зейн“ и след като поднесоха почитанията си, групата продължи с Джим към бюфета, където раздаваха храна и напитки.

Сър Джонатан заговори тихо на ухото на съпругата си, после я целуна по бузата и се отдръпна да поговори с Джим насаме.

— Някакви вести? — попита Джим.

— Нищо — отвърна Джоми, с което име някогашният уличен главорез от далечния континент Новиндус беше познат на приятелите си. — Агентите на Конклава са точно толкова мълчаливи, колкото и твоите.

Връзката между Джим Трепалото и Конклава на сенките беше дълга, но напрегната, и често пъти тъкмо споделеното приятелство между тези двама мъже я пазеше да не изтънее още повече. Четиримата мъже бяха служили с Джим в една борба срещу демонски култ, известен като Черните шапки, и пролятата кръв ги беше сближила.

Джим се огледа, забеляза, че Серван е вперил поглед в тях, и попита:

— Как се разбираш със Серван напоследък?

Джоми се засмя.

— Той има добро сърце и в някой друг живот щяхме да сме братя. Но мисля, че никога няма да ми прости, че се ожених за сестра му.

— Изглежда съвсем щастлива.

— Би трябвало. Очакваме третото си дете.

Джим го потупа по рамото.

— Поздравления!

Серван дочу думата, видя усмивките на двамата и се извърна с тъжна усмивка. Поклати глава, сякаш се питаше мълчаливо по каква жестока съдба боговете са решили сестра му да се влюби в такъв простак.

— Трябва да оженим и ония двамата — каза Джоми и кимна към Тад и Зейн.

— Мислех, че Зейн… не беше ли сгоден?

— Почти. Но има шавливо око.

— А Тад е прекалено увлечен в задълженията си. — По лицето му за миг пробяга тъга. — Тримата сте близки на семейството… — Не довърши мисълта си.

Джоми огледа залата, без и за миг да забравя, че някой може да го подслуша, ако не внимава.

— Знам. Говорил ли си с Пъг наскоро?

— Не, от доста време. — Джим сниши глас. — Подгонил е демони и изглежда почти обсебен от това.

Никой от двамата нямаше нужда да напомня на другия, че тъкмо демон беше убил жената на Пъг. И че тъкмо слугата на Демонския крал Дахун беше унищожил дома, в който бяха загинали най-малкият син на Пъг и жена му.

— Е, да се върнем на по-приятни неща. Защо не се уговорим да се срещнем: ти, аз, Тад и Зейн, в „Речната къща“, утре? Ако жена ти не възразява, само ние, момчетата?

— С удоволствие — отвърна Джоми. — Няма да има нищо против. Точно затова се ожених за нея: коя друга щеше да се примири с глупак като мен?

Лицето му открито издаваше дълбока благодарност за това, че я има. Обърна се към нея, увлечена в разговор с няколко дами, а тя сякаш усети погледа му, защото извърна глава и погледна право към съпруга си. Усмихна му се и с леко кривване на главата го попита безмълвно колко още ще се забави.

Джоми поклати леко глава и кимна. Обърна се отново към Джим.

— Чувства се пренебрегната. — Усмихна се широко и добави: — По-добре да се върна при нея, преди да е помислила, че заговорничим.

Широкоплещестият му приятел се запъти към жена си, а Джим си помисли: „Именно“.

 

 

Джим се присви на покрива на градската къща на лейди Франсиезка Сорбоз. От студения океански нощен въздух го боляха коленете. Определено остаряваше за действия на открито. Или поне да си играе на „Джими Ръчицата среща Нощен ястреб“.

Тази история беше фамилно наследство и му напомни, че някои от подвизите, приписвани на предтечата му, звучат някак си невероятно. Падането от покрива и задържането, без да си изкълчи раменете, докато Нощния ястреб беше изгубил равновесие и се беше пребил… Джим се огледа. Изкълчване на раменете със сигурност, после — падане чак до каменната настилка долу, за да умре в агония. Но пък когато Джими бе извършил този легендарен подвиг, бил още момче на тринайсет или четиринайсет — никой не беше съвсем сигурен на каква възраст е привлякъл вниманието на принц Арута, — а всички знаят, че момчета имат невероятно гъвкави стави.

Готов беше да даде половината си състояние за ловкостта и гъвкавостта, която беше притежавал на двайсет и четири, да не говорим за четиринайсет. Да седне и да се плъзне надолу до стрехите, надвиснали над терасата на спалнята на Франсиезка, не беше чак толкова дръзко, но след като никой не гледаше, на Джим всъщност му беше все едно. Беше уморен и измръзнал, ставите му бяха сковани. Макар и да обичаше компанията на Франсиезка, било за наслаждение, било за работа, все пак смяташе, че да я навести незабелязан е повече усилие, отколкото може би си струва.

Смъкна се от стряхата и се спусна леко на терасата. Както беше очаквал, вратата беше оставена незаключена. Влезе в спалнята.

Франсиезка седеше до писалищна маса, облечена в удобен на вид широк халат.

— Навреме както винаги — каза му с усмивка.

— Няма да се опиташ да ме убиеш този път значи? — Джим седна на леглото срещу нея.

Тя се обърна и му подаде голям документ.

— Този път не. За добро или лошо, изглежда, отново сме съюзници.

Джим прочете двете страници, после ги препрочете. През това време тя запази мълчание. След като приключи, той каза:

— Сигурен ли е?

— Как ти изглежда?

— Не е — каза Джим и въздъхна, донякъде с облекчение, донякъде с отегчение.

— Някои от агентите ти съобщават ли нещо такова?

— Никой от агентите ми не съобщава нищо. Всичките ми агенти на юг от Пояса са млъкнали.

— Лошо — каза тя. — Халон е единственият ми агент, който успя да измъкне нещо от онзи район.

Потупа с пръст документа, който назоваваше автора.

— Всички други също са замлъкнали.

— Хазара-хан.

— Да — кимна тя. Споменатият мъж почти със сигурност беше главата на кешийския Разузнавателен корпус.

— Лично много го харесвам, но може да е много гаден, когато реши.

Тя разкърши рамене.

— Както можем всички.

— Ако избива агентите ни, войната е сигурна. — Джим изведнъж се почувства по-стар от годините си.

Въздишката й съвпадна с настроението му и за един много кратък миг нещо го жегна отвътре. Бързо го потисна. Една от малките шеги на боговете бе в това, че съвършената жена в живота му бе тъкмо тази, която никога не можеше да има.

Джим отпусна рамене, върна й документа, който току-що беше прочел, и попита:

— Шестстотин кораба?

— Това е по оценката на Халон, а той е един от най-добрите ми. — Франсиезка стана, прекоси стаята и седна до него. Отпусна ръката си върху неговата. — А ако това, което е чул на кейовете, е вярно, триста от тях вече са напуснали Хансуле и плават покрай Леса на изгубените. Това не е поредният дребен принц на Кеш, който е решил да си спечели име, като заграби малко земя в Долината на сънищата, Джим.

— Да, не е — отвърна той и се отпусна на леглото. Загледа се в балдахина и отново въздъхна. — Това носи всички белези на нашествие.

— Но защо Западът? — попита тя. — Кеш не е показвал никакъв интерес да си връща Квег, Свободните градове или Далечния бряг, откакто ги е изоставил.

— Не знам — отвърна Джим и я погледна. — Знаеш ли, имаш невероятно лице. Защо не помислиш, само за миг, да награбиш всичкото злато, което си скътала през годините, а аз да направя същото, и да избягаш с мен на някое малко островче, където ще можем да уседнем с доверени слуги и да си имаме няколко деца?

— Обмисляла съм го от мига, в който те срещнах, лорд Джеймс Джеймисън, агент на краля, Джим Фурията, Джим Трепалото, крадец от Крондор и водач на Шегаджиите. Но и двамата знаем, че това никога не може да се случи. — Тъга пробяга за миг по лицето й, а после то светна. — Освен това можеш ли да си представиш каква убийствена малка банда биха се оказали дечицата ни?

Джим като че ли понечи да каже нещо, но само се усмихна. Целуна я по бузата и рече:

— Лека нощ.

Тя се нацупи престорено.

— А аз си мислех, че ще останеш.

— Аз също — призна той с искрено съжаление. — Когато не се опитваш да ме убиеш, няма друг, с когото бих предпочел да прекарам времето си.

— Ласкател — отвърна тя и изпърха театрално с мигли. — Доволна съм, че ще сме на една и съща страна, когато започне кръвопролитието.

— Явно вече е започнало. Ще наредя на ключовите си агенти да се погрижат да ти осигуряват копия на цялата информация, която получаваме. След като Хазара-хан разкъсва мрежата ни, трябва да споделяме разузнавателните си сведения. Знаеш къде да ми пращаш копия на това, което откриеш.

— Разбира се. Какво замисляш?

— Ако агентите ми са мъртви, ще трябва да ида там и да видя сам какво става.

Тя свали един от пръстените си и му го хвърли, а той го хвана във въздуха.

— Потърси Халон. Ще го намериш в обичайните свърталища, долнопробните пристанищни кръчми в Хансуле. Грубоват тип, тъмна коса, белези по лицето…

— Току-що описа половината мъже в онзи град.

— Татуировка на кама на лявата ръка. Ще познае този пръстен и ще помогне, ако може.

— Благодаря ти, лейди Франсиезка Сорбоз, придворна дама на принцесата, също Фрацки Бръснача, мадам Франсиз… — спря с изреждането на прозвищата й. — Наистина ти благодаря, Франсиезка — каза искрено.

— Сега сме съюзници — отвърна тя със сериозен тон. — Половината флот, който не е напуснал Хансуле, почти със сигурност тръгва насам. Обединените флоти на Ролдем и Островите би трябвало да се справят с кешийците, но цената ще е висока. А ако пратят и армия…

Джим кимна. Подхвърли пръстена с печата във въздуха и ловко го улови. После, без повече думи, излезе през вратата към терасата.

— И гледай да не те убият, Джим — каза след него Франсиезка.

Отпусна се на леглото, загледа се в балдахина над себе си и повтори:

— Гледай да не те убият.

 

 

Вечерята се оказа много по-приятна, отколкото Джим беше очаквал. Джоми, Тад и Зейн бяха най-близко до това, което можеше да нарече „приятели“. Като Джим Трепалото, крадец и изпечен мошеник от Крондор, беше служил с тях като млади войници, обучени за специална служба под командването на Каспар от Оласко. Все още бяха на специални служби към Конклава на сенките, макар че и тримата сега се радваха на дворцов ранг в Ролдем в резултат на онази специална служба. Всички бяха спечелили званието Дворцов рицар и всеки от тях беше подсигурен с малко имение в Оласко, макар че всички поддържаха апартаменти на остров Ролдем.

Джоми се беше оженил за племенницата на краля, което му осигуряваше допълнителен достъп до двора. Шуреят му Серван беше най-важният агент на Франсиезка в двора, макар че почти никой не знаеше това. Всъщност Джим съвсем случайно се беше натъкнал на тази информация, с малко късмет и защото беше много добър в работата си. Зачуди се бегло дали Джоми има представа кой е всъщност шуреят му и дали ще е изгодно за него, ако му каже.

Тад и Зейн бяха някога грубовати и палави селски момчета, отгледани от най-младия син на Пъг, Калеб. С това положението им беше уникално, тъй като се падаха негови осиновени внуци. Джоми също беше такъв донякъде, макар да нямаше родствени или брачни връзки.

Двамата все още бяха неженени, но по съвсем различни причини. Тад се влюбваше във всяка качествена жена, която срещаше, в ущърб на възможността да спечели трайно нечие сърце. Зейн, от друга страна, беше женкар с лоша репутация в повечето обществени кръгове. Това имаше двойния ефект да държи сериозните девойки настрана, като в същото време го правеше още по-привлекателен за не толкова благоразумни млади жени. И двамата не бяха особено чаровни. Тад беше започнал рано да побелява, както често става със светлокосите хора, а Зейн беше тъмнокос и мургав, с весел блясък в очите. Макар и не особено остроумен, се беше научил как да уговаря жените за всевъзможни неща дори против личния им интерес.

Талвин Хокинс беше друга работа. Беше нередовен съюзник на Конклава и бивш слуга, но заради бившата си служба беше освободен от всякакви задължения към Конклава от Пъг. Джим често се беше чудил колко разумно е това, но си напомняше, че колкото и да му се искаше да разполага с ресторантите „Речната къща“ и в Ролдем, и в Оласко като явки за изслушване на разузнавателни сведения, доброволните сътрудници са много по-благонадеждни от принудените заради дълг. А и вярваше, че в криза може да разчита, че Тал ще застане на страната на Конклава. Не му беше в природата да стои настрана или да служи на злото.

Оставаха момчетата. Тай знаеше малко за ролята на баща си в премахването на онези, които почти бяха унищожили народа му, оросините от планините, племе, което бавно възвръщаше наследството си. Мнозина като Тал и жена му, Теал, бяха прекарали твърде много години в градове, години, които бяха притъпили интереса и способността им да живеят според старите си порядки. Живот, за който Тай не знаеше нищо.

Джим се обърна, видя как Хенри се усмихна на някаква казана от Тад шега и си помисли: ето един принц без княжество. Беше отраснал с кралете Кондуин като всеки друг гражданин на Островното кралство. Те бяха династията основател. Те бяха обединили племената на остров Риланон и развели знамето си на континента, след като бяха завладели достатъчно територия, за да създадат държава съперник на Велики Кеш на този континент.

Но Кондуин бяха династия към своя край, опасяваше се Джим. Живецът си бе отишъл, енергията и поривът, който беше дал посоката на възраждане след краткото нещастно царуване на Родрик IV. Неговият наследник, прапрадядото на Хенри, Луам I, беше велик крал, харизматичен водач, който бе вдъхнал обич и вярност в своя народ след дванайсет години жестока война с нашествениците цурани.

Една трагедия бе попречила на Луам да има син, тъй че короната бе минала в ръцете на Боррик II, негов племенник, оказал се също толкова годен и способен владетел като чичо си. Близнакът на Боррик, принц Ерланд, се беше оказал също толкова способен и двамата бяха служили добре на Островното кралство.

Но синът на Боррик, Патрик, се беше оказал последният способен владетел, а синът на Патрик, Грегъри, не беше създал наследник. За трети път, откакто Кондуин бяха взели короната на Островите, се бе появила възможност за много претенденти за трона. Последния път гражданската война бе осуетена от друг праотец на Хенри, Мартин, отказал короната за себе си и потомците си. Но преди това се беше проляла много кръв, докато Боррик I не бе взел короната на Джон Претендента.

А последното, за което на Джим му се мислеше, беше разделено кралство в навечерието на нещо, което със сигурност щеше да се окаже мащабна война с Велики Кеш.

— Умислил си се нещо? — подметна Тал.

Джим се усмихна.

— Да. — Огледа масата и попита: — Тал, може ли да останем насаме?

Тал кимна. Другите гости бяха напуснали преди час. Той каза няколко думи на персонала и всички бързо се оттеглиха в кухнята и в помещението останаха само Джим и гостите му.

— Няма да обяснявам подробно, но съм убеден, че предстои война — каза Джим. Вдигна ръка, преди някой да е успял да зададе въпрос. — Ще сумирам. В кешийската имперска армия, особено във Вътрешния легион, има фракции, които призовават за експанзия.

— Долината на сънищата ли? — прекъсна го Тад.

— Традиционно това винаги е било първата им цел. Долината е най-тучната земеделска земя на Триагия и заради постоянните бойни действия е рядко заселена. Една колония от кешийски или кралски земеделци там би могла да удвои производството на земеделски стоки в района за две години, десетократно за пет.

Хенри мълчеше. Разбираше, че изведнъж са го хвърлили в нещо много по-важно от приятна дружеска вечер.

— Но това е нещо мащабно. Може би с много по-голям мащаб от всичко, което сме виждали и чували. Флота от триста кораба е напуснала наскоро Хансуле и плава на юг.

Джоми изглеждаше объркан.

— На юг? Към Новиндус ли плават?

— Предполагам, около южното крайбрежие между Изгубения лес и Змийския остров, а след това нагоре до Инджун или Елариал. Оттам… — Джим сви рамене.

— Ако са решили да вземат Долината, може да получат подкрепа от Дърбин — каза Тад. — Толкова голяма флота ще им трябва, за да осуетят намесата на квеганците, както и за да ангажират Западния флот на Кралството в Порт Викор.

— Биха могли да тръгнат накъде ли не. — Погледна Хенри и добави: — Включително Далечния бряг. Принцът на Крондор свиква военен сбор на Запада.

Хенри, Тал и Тай знаеха това отпреди две вечери, но Тад, Зейн и Джоми се изненадаха.

— Война на Далечния бряг? — попита Джоми. — Толкова ли е страшно?

— Така мисля. — Джим стана. — Трябва да отпътувам, тъй че ми позволете да добавя следното. — Погледна Тал. — Докато ме няма, ще съм благодарен, ако подпомогнете тези тримата в задълженията им. — И двамата знаеха, че Джим не говори за някакви политически ангажименти, а по-скоро за отговорността на Тад, Зейн и Джоми към Конклава на сенките. — Знам, че отношенията ти с нашите общи приятели са сложни, но ти вярвам безрезервно.

— Ще направя каквото мога — отвърна Хокинс и Джим знаеше, че отговорът му е равносилен на обещание.

— Господа — обърна се той към тримата осиновени братя, — оставям това на вас. Никога не сте проваляли мен или короните на Островите или Ролдем, и очаквам да не го направите и сега.

Хенри изглеждаше объркан.

— Не разбирам. Не разбирам дори защо ме поканихте тук.

Джим заобиколи масата и потупа Хенри по рамото.

— Тези четирима мъже — и младият Тай — ще заемат мястото ми, докато ме няма. В мое отсъствие трябва да ги смяташ за свои защитници.

— Ще направим каквото трябва — заяви Зейн.

— Да — потвърди Тад.

— Не разбирам. Какво значи „каквото трябва“? — попита Хенри.

Отговори младият Тай:

— Виното ли ти дойде в повече? Малко бавно загряваш днес, Хал. Ще ти пазят живота, когато Кеш изпрати наемници да те убият.