Реймънд Фийст
Кралство под обсада (6)

3.
Загадки

Вечерята мина празнично.

По покана на Тал Хокинс Хал и Филип вечеряха в „Речната къща“, ресторант, разположен в един от богатите квартали в града. Бе наречен на първоначалното заведение, което Хокинс бе отворил в град Оласко преди години, и се радваше на същия успех и добро име като него. Храната бе великолепна, най-важните особи в Кралството идваха да вечерят тук, и тъй като не беше пивница или хан, трапезарията не беше пълна с пътници, търговци и чужденци. С други думи, заведението допадаше на най-елитарните и снобски кръгове в Ролдем.

За изненада на Хал, лечителят бе пристигнал преди вечерята и бе приложил впечатляваща магия, за да изцери натъртването в слабините, и Хал вече започваше да съжалява, че не се бе съгласил на еднодневното отлагане на двубоя. Тай го интригуваше, макар той все още да беше напълно сигурен, че изпитва неприязън към него след начина, по който бе погледнал принцесата. Хал се въвличаше в обичайното състояние на младежка ревност заради момиче, с което дори не беше говорил, въпреки че бракът му с лейди Бетани от Карс бе предрешен.

Джим се държа като домакин на вечерята, макар поканата да беше дошла от Тал. В началото Хал и Филип бяха малко изненадани, но след като пристигна първото блюдо с виното, всички въпроси по това кой е отправил поканата бяха изоставени. За Хал и Филип това беше най-хубавата вечеря, която бяха опитвали.

Някъде по средата Хал каза:

— Чувствам се сит до пръсване, милорд Хокинс, и все пак нямам търпение да видя каква е следващата ви кулинарна изненада.

— Не „милорд“, просто Тал.

Джим се усмихна.

— Нашият домакин е скромен. Той е дворцов барон в Кралството, макар по принцип да пребивава в Оласко, и има изключителни заслуги към Ролдем.

Независимо херцогство вече от години, Оласко се беше превърнало в част от кралство Ролдем в резултат на споразумение след свалянето на последния независим херцог. Тал беше изиграл главна роля за това и по тази причина имаше висока репутация в Ролдем. Все още пребиваваше в Оласко, но държеше квартира в „Речната къща“.

— Все пак — отвърна Тал — боя се, че заслугите ми… — погледна Джим — не са достатъчно значителни, за да заслужавам тази почетна титла. — Всъщност и двамата знаеха, че първоначалната роля, играна от Тал, на скромен благородник от Кралството, е заблуда. Тал бе от едно племе в планините Високата твърдина, които очертаваха границата на Оласко на запад, и беше един от малцината оцелели от жестока война, водена срещу народа му. Съдбата и обстоятелствата, както и невидимата ръка на Конклава на сенките, го бяха повели по света и му бяха спечелили слава и богатство, но на горчива цена. Накрая каза: — Само Тал е достатъчно.

— Къде се научи на фехтовка? — обърна се Тай към Хал. — Не очаквах такова умение от човек от… — Замълча, за да подбере думите си по-внимателно. Далечния бряг все едно представляваше друг свят за живеещите около Кралско море.

Хал се ухили.

— Провинциалния Запад ли?

Майстор фехтовчик Филип сви рамене.

— Че е провинция, провинция е, но съм обучил няколко младежи, които нямаше да посрамят херцогство Крудий, ако бяха дошли вместо него.

— Не всичко при нас е тежки мечове и кръгли щитове — каза Хал. — Фамилната ни традиция е да се обучаваме в различни видове оръжия. Далечния бряг е силно залесен, с малко места за битки на открито, тъй че се обучаваме, за да защитим домовете си.

— Така е — каза Тал. — Знам от опит, че теренът е критично важен и тези, които не знаят как да се бият там, където се озоват, са в неизгодно положение.

Мислеше за отечеството си и колко различно беше воюването там в сравнение с по-цивилизованите области на Източните кралства, където имаше пътища и реки, по които да се прехвърлят войски и снабдяване.

— Имаме много добри стрелци — каза Хал. — Крепостници, както и свободни селяни, повечето от които са опитни ловци с дългия лък.

Тал се усмихна и Филип попита:

— Добър ли сте с лъка?

Талвин поклати глава, но вместо него отговори Джим:

— Може да свали ездач от седлото от сто разтега.

Очите на Тал се присвиха. Тази история беше известна само на малцина и до този момент щеше да е заложил всяка златна монета, която имаше, че Джим Фурията изобщо не е чувал как беше свалил наемника с прозвище Гарвана.

След като помълча малко, Тал каза:

— Можех някога, но се боя, че с възрастта уменията ми са отслабнали.

Майстор фехтовач Филип изведнъж се оживи.

— Знаете ли, като стана дума за ездачи… Този нов вид лък, кешийски модел, двойно извит и от рог вместо дърво. Виждали ли сте го?

Джим улови погледа на Тал и Хокинс каза:

— Да, но може би ще е по-добре да обсъдим стрелбата с лък друг път, майсторе. — Беше забелязал, че и последният от останалите вечерящи е напуснал. — Сами сме, Джим.

— Слугите?

— Всички са с мен от години и са благонадеждни. Ако Ролдем или Кеш има агент в персонала ми, значи Пъг ми е пратил магьосници, които не могат да си вършат работата.

— Добре. — Джим се обърна първо към Хал, после към Тал, и каза: — Потърсих ви, за да ви предам предупреждения, и на двамата.

— Какво? — попита младият лорд от Запада. Беше под влияние на повечкото вино, но не съвсем пиян.

Джим вдигна ръка да го накара да замълчи.

— По указания от принца на Кондор до баща ви беше изпратен призив за военен сбор на Запада.

Щом чу това, Филип почти скочи от стола си.

— Трябва да се върна в Крудий веднага!

— Моля, седнете — каза Джим. — Не можете да намерите кораб, който да ви закара до Саладор до заранта, тъй че поостанете още малко.

— Защо е сборът? — попита Тал. — Не бих и помислил, че Западът е изложен на някакъв голям риск.

— Принцът, по указание на краля, проявява предпазливост. Всички сили в Запада — Принцовите владения, Южните граници, Ябон и Крудий — трябва да проведат сбор. — Джим се отпусна в стола си, видимо притеснен. — Безпокои ни това, което не знаем. — Погледна Хокинс и добави: — Нашите западни приятели вероятно не са много в течение за слуховете от Имперския кешийски двор.

— Подозирам, че не говорите за дамските моди — каза Хал. — Според това, което чувам, те не носят достатъчно облекло, за да се притесняват за такова нещо. — Забеляза, че опитът му за хумор пропадна, и каза: „Извинете“, за явна насмешка на Тай.

Тал поклати глава.

— Знам само, че има нарастващ разкол в управляващото тяло, Галерията на лордовете и майсторите, между някои от Истинската кръв, особено между Майсторите на колесници и някои пълководци от Вътрешния легион.

— Доколкото знам история, само преди двайсет години онзи съюз едва не хвърли Империята в гражданска война — каза Филип.

Джим помълча малко, преди да отвърне:

— Правилно. Тал, за какво още се клюкарства из коридорите на властта? — Не беше сигурен колко знае всеки от двамата (и беше убеден, че двете момчета са в пълно неведение) за истинското естество на събитията, за които говореше Филип. Зъл чародей на име Лесо Варен беше обсебил тялото на стария император и почти бе унищожил сърцевината на Империята. Общоизвестната версия беше, че Пъг и други членове на Академията на магьосниците в Звезден пристан са ликвидирали зъл заклинател, опитал се да унищожи владетелската фамилия.

Тал продължи:

— Повечето от това, което чуваме, изглежда, е обичайната кешийска политика. Пратениците в двора на Ролдем са в голяма степен онова, което човек би очаквал. Хора от Истинската кръв с връзки с Имперската фамилия, неоспоримо верни на императора, тъй че каквото чуваме на вечеря е до голяма степен онова, което човек би очаквал от въпросните особи. — Погледна Джим. — Император Сезиоти се чувства задължен към Пъг и Конклава, а гледа и много по-благосклонно на Кралството заради помощта, която спаси фамилията му от Лесо Варен.

— Така е — каза Джим. — Само че не толкова много в Галерията на лордовете и майсторите изпитват същото като имперската фамилия. Не забравяйте, минаха над двайсет години, откакто Сезиоти взе трона, и макар брат му Дангаи все още да командва Вътрешните легиони, извън имперските среди има много от Истинската кръв, които се стремят да разширят властта си.

— Но война с Кралството? — попита Хал. — Нелогично е.

— На повърхността — отвърна Джим. — Но две неща ме глождят. — Вдигна пръст. — Един общ враг потушава вътрешния конфликт и макар императорът и брат му да се чувстват задължени към Кралството заради отдавна отминали събития, имали сме не малко кръвопролития по границата, особено в Долината на сънищата, които да надделеят над тези по-приятни спомени. — Вдигна втори пръст. — Те надушват слабост. Кралството никога не е било по-уязвимо.

Тал отрони дълга въздишка.

— Кралят.

— Да, кралят. Грегъри е слаб. И макар баща му Патрик да не беше такъв, той беше неблагоразумен. Позволи си с този негов добре известен нрав да нанесе обида на Кеш по не един повод. Тъй че от много години ни липсва разумен владетел. Едуард е чудесен администратор, но Западът беше почти забравен за едно поколение и… — Отпусна се на стола си.

— Какво? — попита Хал, вече сериозно разтревожен. — Не очакваш Кеш да нападне Крудий, нали?

— Трябва да се подготвим за всякакви вероятности — каза Джим.

Хал изведнъж стана съсредоточен, всякаква следа от пиянство изчезна.

— Сборът ще бъде задържан на място и никакви отряди няма да се пращат на изток, докато Крондор не бъде застрашен. Ако бъдем нападнати, Ябон ще отвърне на призива ни за подкрепления и силите на Крудий ще бъдат пратени към Ябон. Кеш биха постъпили глупаво, ако отплават от Елариал и нападнат Тулан или Карс.

— Разсъждавате добре като военен, млади Хенри — отвърна Джим. — Но логиката във войната често диктува да знаеш неща, които врагът ти не знае.

— Трябва да сме подготвени — каза Филип намръщено. Беше стигнал до предела на разбирането. Можеше да е чудесен войник и приличен тактик, но сложната стратегия беше извън сферата му на компетентност.

— Какво ви кара да мислите, че Кеш би могъл да удари Запада? — попита Тал.

Джим заподбира думите си внимателно, тъй като едва шепа хора разбираха истинската му роля в делата на Кралството.

— Имам основания да вярвам, че в Юга са в ход големи мобилизации на сили, включително гарнизони в Кешийската конфедерация. — Конфедерацията представляваше голям район племенни земи, градове държави и хлабави съюзи, над които Кеш господстваше от столетия, макар така и да не бяха напълно усмирени.

— Могат ли да изтеглят силите си от гарнизоните в Конфедерацията?

— По принцип не — отвърна Джим, но по лицето му за миг пробяга загриженост.

— Държавите от Конфедерацията са постоянно в едно от двете състояния: открит бунт срещу Империята или подготовка за следващия бунт. Онези легиони са жизненоважни за стабилността на южната третина от империята. Без тях Конфедератите биха помели севера и окупирали колкото е възможно повече имперска земя.

Тай погледна баща си, след което попита Джим:

— Защо? В смисъл, ако империята изтегли силите си от Конфедерацията, няма ли хората в Конфедерацията просто… да ги оставят да си отидат?

Джим се усмихна.

— Не сте учили много кешийската история, а? — Отново стана сериозен. — Ако минете през този район, Тай, ще се озовете в една злочеста земя.

Оформи кръг с дланите си, с палците нагоре и на половин педя един от друг.

— Представете си, че това е Конфедерацията. На върха на кръга са разположени две планински вериги, които оформят Кешийския пояс: западната, по-дълга половина е наречена Колана. — Размърда десния си палец. — По-късата, източна половина, е Токата. — Размърда левия палец. — На север от Пояса има две градчета, Лонг Пойнт и Телеман. И двата не са същински градове, по-скоро големи гарнизони с цивилни, които ги обслужват. Колкото до равнините, те са почти неизползваеми: бедна почва и малко вода, освен когато е сезонът на бурите и всичко за месец е три стъпки вода.

— Накратко, хората, обитаващи Конфедерацията, биха предпочели да живеят, където и да е по света, но не и на собствената си земя — продължи той. — Но, и тук можете да видите извратената човешка природа в пълната й сила: те са готови с охота да се избиват взаимно за това кой на кое жалко парче земя да клекне. Има едно градче, на един скалист полуостров, наречено Брияне, дом за бриянските морски разбойници. Имперската хазна им плаща щедро, за да не строят кораби и да не превозват хора на север от Конфедерацията. И много мразят всички там долу, особено конниците ашунта. Но единственото, което задържа планинските хора да не избиват хората в равнините, а хората в равнините да не избиват блатните разбойници и всички да не избиват пустинните хора, е всеобщата им омраза към империята. Точно това ги обединява.

Джим зарея поглед в далечината, докато премисляше.

— Не. Изобщо не бих могъл да си представя как Кеш би опразнил южните си гарнизони заради война на север. И все пак…

— Кралят няма ли агенти в Кеш? — попита Хал.

Джим го погледна бегло.

— Има, според слуховете. — Сви рамене. — Но сведенията са оскъдни и неблагонадеждни.

— Е, добре — каза Хал. — Просто ще трябва да сме готови за това, което може да ни поднесе Кеш. — Не прозвуча като младеж, демонстриращ фалшива храброст. По-скоро като разсъдлив бъдещ водач.

Джим го изгледа за миг, след което въздъхна.

— Става късно и скоро трябва да си лягам. Утре ме чака пълен ден с дипломатически глупости, които трябва да изтърпя преди празненството. — Всички станаха, а Джим се обърна към Хал. — Виж, може ли да те помоля нещо?

— Сър?

— Не се връщай в университета тази нощ. При толкова късен час и при това усещане за беда, витаещо във въздуха, ще спя по-леко, ако знам, че си в безопасност. Може да си далечен роднина на негово величество, но все пак си родственик и ще се чувствам лично отговорен, ако те сполети нещо неприятно, докато съм в този град.

— Имаме допълнителни стаи за редките случаи, когато някой гост не може безопасно да се върне у дома — каза Тал. — Завивките са чисти. Тай, заведи двамата ни гости до стаите им.

— Можеш да отидеш в университета сутринта — каза Джим. — Трябва да изглеждаш възможно най-добре утре вечер. — Обърна се към Филип. — Чувствайте се свободен да се върнете утре при херцога си, майсторе. Докато се решат някои проблеми тук в Ролдем, ще се погрижа лично за благополучието на младия лорд Хенри. Бъдете уверен в това и моля уведомете баща му, че е така.

— Да, сър. Лека нощ, господа — каза майстор фехтовач Филип.

Тай поведе двамата гости нагоре по стълбището. След като се отдалечиха достатъчно, Тал попита:

— Какво всъщност става там долу, Джим?

Макар и да не бяха близки, двамата се познаваха достатъчно добре и Тал знаеше, че Джим е много високопоставен в кралския двор, много по-важна особа, отколкото издаваше рангът му. Знаеше също, че Джим ръководи разузнавателната служба на краля. И всеки от двамата знаеше, че другият е служил в миналото на Конклава.

— Не знам, Тал, и това е самата истина, в името на боговете. Притеснява ме, че всичките ми съобщения северно от Пояса са рутинни: всичко в самата империя е спокойно. Но всичките ми агенти южно от Пояса са замлъкнали.

— Замлъкнали?

— Не съм получавал нито едно съобщение от никого в Конфедерацията от три месеца. Двамата, които изпратих да видят защо, все още не са се върнали, нито съобщават нещо.

— Вече разбирам тревогата ти.

— Става нещо там долу, а от имперския двор идват странни донесения. В Галерията на лордовете и майсторите има една фракция, която почти открито призовава за война срещу кралствата.

— Кралствата ли?

— Ролдем, както и Островите.

— Луди ли са? Флотата на Ролдем около Островите ще помете всеки имперски кораб от океана. Квеганците пък с радост ще се възползват от повода да оплячкосат Дърбин и Елариал.

— Не са луди. — Джим се потупа замислено по бузата. — Но е вярно, че това изглежда нелогично.

— Какво още? — попита Тал.

— Нищо не ти убягва, нали?

— От малък съм си наблюдателен, а и Конклавът ме подложи на доста сурово обучение. — Тал добави с усмивка: — Защо според теб приемам толкова малко покани за игра на карти? — После лицето му отново стана сериозно. — Прикри го добре, но има нещо, което не каза на младия лорд Хенри.

— Принцът е притеснен какво би могло да стане, ако на Крудий се заповяда да подкрепи Крондор. Армията е много малка — най-малката в Запада, а има много територия да се брани.

— Да се брани? — Тал присви очи. — Ако атаката е срещу Крондор, не очакваш едновременно нападение и над Далечния бряг, нали?

— Не от Кеш.

— Тогава от кого?

Джим поклати глава.

— Достатъчно е да кажем, че принцът не е оптимист за съседите на Крудий.

За миг Тал се обърка.

— Свободните градове? — След това изведнъж го осени. — Елфите?

— Звездните елфи в частност. Имали сме дълги и мирни отношения с тези в Елвандар, но новодошлите… — Джим се смълча. След дълга пауза продължи: — Не знам какво да ти кажа. Не са извършили никакъв враждебен акт, но са резервирани и от време на време получаваме съобщения за изчезнали хора покрай границата. Стигнали са до някакво разбирателство с джуджетата южно от тях, но доколкото разбирам, приятелство едва ли е точната дума. Броят им е неизвестен, а неизвестното много ме изнервя.

— Какво чуваш от Пъг?

— Нищо — отвърна Джим. — И да е чул Конклавът слухове за война, не ги споделят с мен. Освен това Пъг отдавна е заявил, че никога повече няма да се намеси в проблеми, свързани с държавен конфликт.

Талвин помълча, докато премисляше думите му.

— Може и да се намеси, ако една такава война ни отслаби достатъчно, за да не можем да устоим на друго нападение… като дасатите.

И двамата замълчаха. Цял един свят, Келеуан, беше унищожен в една едва отблъсната атака от могъщи сили от друга плоскост на реалността. И за повече от десет години всички членове на Конклава, активни или не, бяха помолени да се вслушват за всякакви вести за демонска активност.

— Може би трябва да си позволя да му напомня за това? — каза Джим.

— Може би — съгласи се Тал. — Чудя се какво ли замисля напоследък?

 

 

Пъг огледа пещерата. Магнус държеше ръката си вдигната високо и с магия бе сътворил ярка светлина, която движеше из залата като фенер.

— Много сме закъснели — рече той.

— Да — каза Амиранта. — Случилото се тук е било преди повече от година.

Спътникът на Амиранта, старият воин Брандос, коленичи и изохка.

— Ох! Остарявам. — Загледа се в камъните около останките от дървена маса. — Магия се е вихрила тук, да.

Пъг погледна Господаря на демоните и попита:

— Какво се е случило според теб?

Амиранта, чародей от Сатумбрия, се замисли. Беше се облякъл по-просто, отколкото при първата си среща с Пъг. Все още бе достатъчно суетен, за да подрязва брадата си ежедневно и да се грижи вълнистата му тъмна коса да е сресана, но пищният му халат със златно и сребърно везмо лежеше в дрешник в стария замък на Острова на чародея, който служеше като щаб за Конклава на сенките. За разлика от маскарада, който бе разигравал, за да обърква местни благородници и да ги убеди да му плащат в злато, за да прогонва демоните, които сам той е призовал, работата му с Конклава бе включвала истински риск и пътувания при тежки условия. Сега носеше проста туника, панталони и протрити кожени ботуши.

След като помисли малко, Амиранта отвърна:

— Смятам, че обектът на търсенето ни е извършил последното си призоваване тук. — Посочи един отдалечен ъгъл на залата, а Магнус извърна ръката си натам и хвърли светлина над него.

Високият белокос магьосник, единственото оцеляло дете на Пъг, се приближи, докато не видяха ясно онова, което бе забелязал Амиранта. На по-светлия фон на скалата се очертаваше присвита фигура на мъж. Брандос прокара длан по повърхността на пещерната стена.

— Все едно е станал на прах и се е втрил в самата скала.

Старият боец беше прекарал с Амиранта почти целия си живот, още от момче, когато чародеят го беше взел под опеката си. Вече изглеждаше по-стар от наставника си. Обърна се към Пъг и другите.

— Виждал съм това преди, но не мога да си спомня къде.

— Аз помня — каза Амиранта. — Преди години, когато ти беше още дете. Случи се на едно от най-първите призовавания, в които участва, спомняш ли си? — Когато се разбра, че Брандос не може да си спомни, го подсети: — Котката?

— О! — Брандос бавно го осени. — Да, котката!

— Когато Брандос беше дете и дойде да живее с мен — заговори Амиранта, — помислих, че ако водя със себе си момче, ще съм по-убедителен, като ида да отърва някой град или село от демон. В края на краищата що за шарлатан ще е толкова грижовен към едно дете?

— Такъв като теб — подхвърли Брандос с усмивка.

— Котката? — напомни Пъг.

— Да, котката. Дълга история, но важното е, че приятелят ми, когато беше момче, прекъсна едно от призоваванията ми в най-лошия възможен момент. Дразнеше една котка, която държахме в къщата, и тя избяга в стаята ми… е, вместо кроткото същество, което очаквах, се появи един, какъвто не бях виждал никога, нито преди, нито след това. Огромно крилато чудовище, което бълваше огън с невероятна горещина.

— За малко да изгори цялата къща — добави Брандос. Пъг и Магнус усетиха, че историята е разказвана достатъчно пъти, за да се превърне в едно от онези събития в семейната памет, които са ценени колкото заради възмущението и ужаса, които са причинили, толкова и заради забавната им страна.

— За нещастие на котката, но за мое щастие, вниманието на съществото бе привлечено от движението й. Аз бях неподвижен, в разгара на призоваването, но котката тичаше и спря само колкото да изсъска на демона. Той я оправи набързо, а аз успях да го прогоня в демонското селение, но не и преди да пламне доста голям пожар в покоите ми, както каза Брандос. Когато на другия ден се върнахме да видим какво е оцеляло, очертанията на котката можеше ясно да се видят на стената, както виждате и тук.

— Друга злополука ли? — каза Пъг и свъси вежди. — Или друг опит на онези зад Демонската война да унищожат всеки, който би могъл да им се противопостави?

Амиранта огледа пещерата и отвърна:

— Можем само да предполагаме.

Безсилие обзе Пъг. От появата на демонски нахлувания в Мидкемия и особено след събитията преди няколко години в изоставената кешийска крепост над Долината на изгубените се беше затруднявал непрекъснато в усилието си да разбере какво застрашава неговия свят. Нещо нечувано ставаше в демонското селение, което Пъг и приятелите му наричаха Петия кръг, и макар доказателствата за този катаклизъм и потенциалната опасност от него за Мидкемия да бяха оскъдни и редки, Пъг знаеше, че и след унищожението на демонския крал Дахун при опита му да навлезе в този свят все още са под угроза.

Всъщност темата за разговор с чародея, която се подновяваше редовно, беше какво е могло да накара един могъщ демонски властелин да избяга от онова селение в това. Не да дойде начело на армия, както се беше случвало в миналото, за да завладее и унищожи, а да се промъкне предрешен като човешко същество и да потърси безопасно място, където да се скрие.

Да се скрие от какво?

Това винаги беше въпросът, който оставаше открит.

Пъг огледа за последен път пещерата и каза:

— Магнус?

Разбрал желанието на баща си, по-младият магьосник махна на другите да се съберат около него и след миг всички се озоваха отново в голямото преддверие на Острова на чародея.

Беше ранно утро и времето все още беше студено и влажно.

— Мислил ли си изобщо някога да преизградиш онази хубава вила? — подхвърли небрежно Брандос.

Пъг го изгледа рязко. Просторното му имение, което беше подслонявало училището му по магия, се беше оказало сцената на най-тежкото му поражение от онези, които се бяха опитали да унищожат Конклава, и му беше струвало живота на жена му, на другия му син, на снаха му, както и на над двайсетина ученици. Овъглените греди и останалите на местата си камъни бързо бяха обрасли с диви лози и трева. След не много години щеше да е трудно за някой, озовал се тук, да разпознае в руините гордия някога дом на една процъфтяваща общност.

Без повече думи Пъг се обърна и се отдалечи, за да поговори с Джейсън, магьосника, действащ като управител на замъка, човека, който отговаряше за укрепителните съоръжения и за живеещите в него, докато Пъг и Магнус отсъстваха.

Брандос погледна Магнус и той сви леко рамене. Макар да разбираше причината, поради която баща му бе изоставил вилата, белокосият магьосник не споделяше решението му. Отначало беше просто въпрос на целесъобразност, в случай че враговете ги шпионираха. Да се създаде впечатлението, че Конклавът е унищожен и че са останали само няколко бегълци, потърсили безопасно убежище в стария замък на скалите с изглед към Горчиво море. Нещо, което не беше далече от истината, поне според Брандос.

Но Конклавът беше устоял. Разраснал се беше дори, макар и да се беше пръснал по целия свят, с ядра за проучвания и обучение, разположени в изолирани места, а мнозина, които работеха за организацията, го правеха в центровете на власт в различни дворове и столици.

Магнус последва баща си и Амиранта се обърна към стария си спътник.

— Още ти идва отръки, нали?

— Явно — въздъхна Брандос. — Виждал съм го преди и знам, че и ти си го виждал. Разчита само на волята си и никаква радост няма в него.

Амиранта помълча и огледа наоколо.

— Може ли изобщо да има някаква радост тук?

Двамата мъже вече знаеха отговора. Бяха вечеряли тук с други от Конклава много пъти, с топлия огън в камината, бъбрили си бяха за какво ли не, но в тези събирания нито веднъж не бе имало и намек за нещо празнично. Когато се родеше дете, ставаше някъде другаде. Дойдеха ли големите празници като Зимния ден или Средилетие, Празника на сеитбата или Жътвеното празненство, обикновено биваха пренебрегвани, освен някое споменаване мимоходом.

От всички в Конклава само шепа хора пребиваваха постоянно в замъка. Сред тях бяха Амиранта, Брандос и жената на Брандос, Саманта. Джейсън, управителят на замъка, Роуз, неговата жена, самата тя също магьосничка, и един много млад чирак, Малок. И, разбира се, Пъг и Магнус. Винаги имаше по един-двама, които идваха и си заминаваха, но тези осмината съставяха цялото домакинство на замъка.

— Много неща сме видели тук — каза Брандос. — Но нещата не опират само до един мъж, комуто е трудно да продължи след смъртта на жена си и сина си.

Амиранта махна на Брандос да го последва нагоре по стъпалата до заделената за него стая в кулата. Минаха покрай вратата на жилището на Брандос и Саманта и старият боец се отби за малко, за да остави меча и щита си и да си смени ризата. След това последва приемния си баща до най-горната стая.

— Можем да се върнем в Гашен Тор — каза Брандос. — На Саманта й липсват жените от селото.

Селото се наричаше Талумба и беше разположено на два дни път източно от град Махарта, сегашната столица на кралството Мубоя. Амиранта си помисли разсеяно как ли я кара Каспар от Оласко. Беше първият министър на махараджата на Мубоя и се беше върнал да служи на своя лорд и господар, след като бяха приключили онази работа с демонската порта преди пет години.

— Не — отвърна той. — Но вземи Саманта и идете на гости. Мисля, че ще е добре и за двама ви.

— А ти? — попита Брандос, взрян в лицето на приемния си баща за някакъв признак за отчаяние или тъга. Преобладаващото настроение в това място беше меланхолично, а чародеят вече беше човек податлив на мрачни размисли при всеки дребен повод.

— Всъщност Гуламендис ме покани да му гостувам в Е’бар.

Гуламендис също беше Господар на демони, един от таредел, или Звездните елфи, и двамата с Амиранта се бяха сприятелили, поне доколкото можеше да се сприятели човек с онези високомерни същества. Близостта им произтичаше от жадното любопитство на двамата към всички демонски неща и Гуламендис беше пребивавал тук близо година, преди да се върне в града, построен в планината Сивите кули от народа му.

— Е, поздрави го от мен — каза Брандос. — А как да стигнем до Гашен Тор? Имаш ли някой от онези глобуси, или ще е дългото пътуване по море?

— Ще помоля Джейсън да ти заеме един, ако има.

— Може да откаже — отвърна Брандос. — Изглежда, се чупят и никой от майсторите, дори от цуранско потекло в Ламът, не знае как да ги поправи или да направи нови.

Амиранта се намръщи.

— Надявах се, че след всичките тези години Пъг се е погрижил за това.

Глас откъм вратата му отвърна:

— Много неща знам, Амиранта, но не знам всичко.

Брандос — не беше чул стъпките на магьосника по стълбището — се обърна.

— Не беше от неуважение, Пъг.

— Знам. Подслушах малко. Значи се каниш да гостуваш на елфите в Е’бар?

— Крайно време е — каза Амиранта, махна на Пъг да се настани на стола до малкото писалище, а той седна на леглото.

— Малко сме в задънена улица. Не съм напълно сигурен какво точно търсиш, но всяко късче информация, което носят агентите ти, ни вкарва в задънена улица.

— И то много задънена най-често — каза Брандос. Видя, че опитът му за шега пропадна, и добави: — Ще ида да кажа на Саманта да стегне багажа и ще поговорим за гостуване у дома.

— Помоли Магнус да ви пренесе и уредете сигнал да ви върне. Прав си за цуранските глобуси: много малко са ни останали, а ни трябват за по-належащи нужди.

— Разбирам. Благодаря, че ни заемаш Магнус — каза Брандос и ги остави.

Амиранта се загледа след него. После се обърна към мага.

— Пъг, не твърдя, че те познавам добре, но минаха вече пет години. И знам как изглежда един обсебен човек. Дори споделям чувството ти на тревога от това, което сме открили до този момент, но долавям в теб някаква настойчивост, която сякаш не е породена от онова, което знаем. Какво не ми казваш?

Лицето на Пъг беше застинало, очите му се бяха втренчили в чародея.

— Идва време, скоро, когато ще ти кажа неща, които изобщо не би искал да чуеш. — После стана, обърна се и излезе.

Амиранта остана сам. Имаше гадното усещане, че казаното току-що от Пъг със сигурност е вярно.