Реймънд Фийст
Кралство под обсада (3)

Пролог
Дете

Небесата пищяха.

Високо горе буря от черни енергии изригваше пипала, които се изпъваха и се стоварваха по всяка сграда, на която се натъкваха. Породеният звук беше толкова ужасяващ, колкото и гледката как всичко докоснато от тях рухва в развалини.

Жителите на града бягаха обзети от отчаян ужас и оставяха изпадналите в беда близки и приятели. Над връхлитащата вълна от мрак се извиси фигура, невъобразимо огромно и чудовищно същество.

Останките от Бранителите на краля правеха каквото можеха, за да се опълчат на Мрака, но бяха почти безсилни пред това безумие. Една женска тичаше по улиците сред тълпата. С боязън от това, което може да види, хвърли бърз поглед през рамо и притисна детето си до гърдите си.

Други градски обитатели стояха присвити по входове, надвити от отчаянието и в очакване на неизбежното си унищожение, вкопчени разплакани един в друг или зяпнали към Центъра, отгдето идеше Мракът.

От Времето преди времето се бяха съхранили легенди за Сетния край, ала на тези истории се гледаше само като на метафори, предупредителни приказки, с които Древните можеше да са учили деца, за да могат да допринесат полза на Народа в дните на точно това Устояване.

Твърдеше се, че Древните повтаряли Устояването толкова много пъти, че били запомнили парчета и късчета от прежни превъплъщения и започнали да сглобяват плана за всяко нещо на света. Разправяха, че някои дори били проникнали в селенията на безумството — знайни като Другите места или Отвъдното или дори до края на Пустошта, и се били върнали, но малцина приемаха тези сведения за нещо повече от небивалици.

Хората се наслаждаваха в своето Съществуване и своето Устояване и щом дойдеше личният им край, знаеха, че не е нищо повече от временно прекъсване на Вечното пътуване.

Но това, пред което се изправяха сега, беше Сетният край, свършекът на Вечното пътуване, и не съществуваха думи, които да изразят ужаса и болката им.

Жената се провря през гъста група от Народа, струпана на една пресечка в центъра на градския Източен кантон. Някои бяха дошли да подирят портата Изгрев-слънце, но стигнали вече тук, сякаш не знаеха какво да направят.

Нищо в историята на Народа не ги беше подготвило за Мрака.

Майката погледна детенцето си, вкопчило се в халата й с нежни щипци; черните му очи бяха огромни на мъничкото още личице.

— Чедо мое — прошепна тя и макар писъците и виковете наоколо да заглушиха звука, детето видя раздвижилите се устни на майка си и разбра. Усмихна й се и оголи бързо растящите си остри зъби. Кожата на бебенцето й вече се свличаше и се показваха първите люспи. Ако можеше да го нахрани, помисли майката, щеше да израсне бързо и щеше да може да бяга по-добре.

„Но накъде да бягаме?“

На изток.

Извън портата и към Кварцовите планини, и през Долината на пламъка, а след това към границата на Кралството. Според мълвата някои бяха намерили спасение в кралство Ма’хар на юг, където вековните вражди бяха забравени пред лицето на общия ужас.

Майката си проби с лакти път през гъстата тълпа, по-скоро доловила, отколкото видяла битката, разразила се на север. Древни сетива, погребани под пластовете възпитание в цивилизованост, изплуваха на повърхността, за да помогнат на нея и детето й. Около тях се надигна древен глад, апетит за плътта на нещо по-питателно от низшите твари, които кралят бе повелил да съставят храната им. Скоро Народът щеше да стане като Безумните, които се бореха за оцеляване, като се поглъщаха един друг. Усещаше вече няколко заплахи, заплахи, които скоро щяха да се превърнат в трескави пристъпи на бяс за хранене, и знаеше, че стане ли така, това ще е нейната гибел. Или на детето й. Или и на двете.

Погледна пак назад и точно както бе подозирала, протягаха се щипци и от зъби капеше кръв. Скоро тук щеше да се развихри бяс за хранене и дори с живота на детето й на везните, тя можеше лесно да бъде обзета от него. Не се бяха хранили от много време.

Няколко Бранители, неизпратени наряд да забавят яростната атака, се намесваха бързо, пламтящите им мечове се вдигаха и падаха, сечаха не само вече обзетите от зараждащия се бяс, но и всеки нещастник, оказал се достатъчно бавен да се махне.

Обърна се и побягна.

Някога, като толкова много живеещи в града, се беше възхищавала на великолепието на краля и неговите Бранители. Бяха величествени в бронята си и страховитата им красота бе източник на страх и на оплодителна страст. На Бранителите бе забранено да оплождат, но това не смиряваше страстта на млади женски, когато те прелитаха покрай тях с присвитите си огромни червени криле, с пламтящите си очи, докато търсеха източник на раздор, който можеше да наруши Кралския мир.

Зачуди се как някой може да се вторачи назад към всепоглъщащия Мрак и да си въобрази, че която и да е част на кралството се радва на Кралския мир.

Забърза и се вля в гъмжилото наплашени граждани, запътили се навън през портата Изгрев-слънце, източната порта на Кралския град. Бутането и блъскането заплашваха да се превърнат в боеве, а боевете щяха да се обърнат в пристъпи на бяс. Усещаше как гладът и яростта й се надигат. Погледна детенцето и видя, че очите му са вперени в нея. Като че ли виждаше повече, знаеше повече, отколкото се полагаше на бебе.

Улиците на изток ставаха все по-задръстени, след като и други се опитваха да избягат колкото може по-далече от идващия Сетен край. Тя зави по една задна уличка и притича покрай двама мъжки, които сякаш бяха на ръба на сблъсъка: енергията, породена от нарастващата ярост на един, действаше като маяк на другите наблизо. До няколко минути щеше да изригне масов бой, да привлече вниманието на Бранителите и още животи щяха да са погубени.

Докато тичаше покрай ъгъла, се зачуди дали изобщо има смисъл да се опитват да поддържат ред пред лицето на Сетния край, особено сега, след като краля вече го нямаше. Онези Бранители зад нея се опитваха да опазят мира, но за какво?

Всеки живееше и умираше според Кралския едикт: думата на краля беше закон открай време.

Така бе процъфтявало кралството Дахун през много Устоявания и Съществуването бе такова, каквото трябваше да бъде. Народът благоденстваше в мир с другите кралства, предпазен от хищните набези на Диваците и на Безумните отвъд тях.

Но краля вече го нямаше.

Усети, че я обзема нарастваща безнадеждност, чуждо и непознато й досега чувство. Зачуди се внезапно защо изобщо трябва да продължи, дали има нещо, което да се спечели от това. А после детето се размърда в прегръдката й и тя разбра отговора.

Детето беше гладно. И тя също.

Изрече името си — Лейр’с, сякаш си пожела детето да го запомни. „Толкова много несвършени неща“, помисли и отново забърза напред.

След като кралят си бе отишъл, никой не можеше да каже какво ще да стане с Народа сега, когато Сетния край наближаваше. Но тя бе решена да спаси детето си или да загине.

Стигна до крепостната стена. Стъпалата нагоре към зъберите бяха празни и тя се заизкачва за по-добра гледка към портата. Както се беше опасявала, навсякъде долу кипяха безредици, защото ужасените жители се опитваха да излязат, но останалите при портата Бранители ги задържаха. Никой не можеше да напусне града без писмена заповед на краля. А кралят си бе отишъл. Тя застина, уплашена и разколебана.

После се обърна и се загледа към родния си град — Дас’таас. Град с ужасяваща величественост — и макар никога да не беше в истински мир, постепенно бе стигнал състояние на уравновесеност, състояние почти доближаващо се до спокойствие. Макар Народът така и да не можеше да превъзмогне импулсите си към кърваво насилие и унищожение, кралят и неговите Бранители бяха успели да ги сведат до минимум, въпреки че имаше мнозина с древни спомени, простиращи се чак до Времето преди времето, когато Народът бе живял като Диваците и Безумните; когато всички се бяха раждали в родилните ями, същества с трескава нужда и ограничена сила. Силата се бе спечелвала и цената била кървава. Дете изяждало дете и победителят ставал по-силен, по-умен и по-умел. По-сетнешните битки били нескончаеми.

След това Дахун се беше въздигнал, както и Маарг, Саймот и други, и всеки от тях бе изваял своята империя. От всички тези владетели Дахун най-много се отдалечил от безумството и дивачество, което белязало Народа. Но неговият най-жесток враг, Маарг, бил повече като Безумните през управлението си. Дахун бе наложил закони и бе създал Бранителите и величието на Народа бе достигнало най-висшето си изражение в стремежа му да го развие по начин непознат допреди. А Маарг бе сътворил владение, в което хаосът на Безумните бил удържан, канализиран и използван за градежа на меритокрация, в която заслугата се определяла от силата, ума и способността да привличаш съюзници, васали и защитници.

Всичко това Лейр’с знаеше: собствените й спомени, както и на други, течаха през нея, докато гледаше града и се мъчеше да реши какво да направи. Присви се, за да не видят на фона на небето нея и детето й онези долу. Къде бяха летците?

Детето се размърда, гладът го правеше раздразнително. Лейр’с го плесна лекичко, само колкото да предаде усещане за опасност, но не толкова силно, че да го нарани, и детето мигновено кротна, разбрало предупреждението.

Ролята на родител не беше естествена за Народа. Но поколения наред Дахун бе настоявал двойките да се срещат, да се сношават и след това да отглеждат деца. Дните на изпълзяване от родилните ями бяха зад тях и всеки родител бе задължен да учи детето си, както и да осигури прехраната му. Да оставиш детето да умре или да се поддадеш на гняв и да го убиеш носеше сурово наказание. Като всички от своя клан и класа, Лейр’с не разбираше напълно всичко, на което бе научена. Беше прекарала повечето от младостта си в блянове за убийство и сношаване с мъжки, докато не я бяха чифтосали с Дагри. След това бе научила умение — стана кърпачка на дрехи и работеше дълги часове в една стая с други женски.

Всяка нощ се връщаше при съешника си, но той бе загинал в опълчението срещу Сетния край, който сега ги връхлиташе. При мисълта за него я жегна непознато чувство. Не беше харесвала особено Дагри, когато Магистърът на Дахун ги чифтоса. Все пак обаче й беше станал близък, а детето като че ли го намираше за мил. Беше васал на един издигащ се слуга на краля и си беше спечелил ранг и престиж. Беше млад и силен, а сношенията им бяха приятни и винаги удовлетворителни. Дори бе изпитала известна наслада, когато му поднесе вестта, че ще роди дете, което се бе оказало неочаквано приятно преживяване. Не беше сигурна защо, но бе изпитала радост, като разбра, че той иска това дете. Сега изпита празнота, като си помисли за Дагри. Беше тръгнал с кралската армия да се бие срещу Маарг и нито кралят, нито Дагри се бяха завърнали. Често се беше чудила какво се е случило. Беше ли загинал в битка, обкръжен от другари и врагове? Образът, който я споходи, й донесе и тъга, и гордост. Или се бе изгубил в някоя далечна земя, без никакъв път за връщане?

Но макар всичко наоколо да рухваше, тя все пак чувстваше, че е неин дълг към Дагри да се грижи за детето. Погледна го отново, толкова голямо, че тежестта му беше бреме в прегръдката й, и видя впитите в нея големи тъмни очи. Какво ли си мислеше? Мислеше ли изобщо?

Поклати глава, разбрала отговора. Разбира се, че мислеше. Беше убила заради него и се бе погрижила да яде, от което то бе станало по-силно и по-умно. Детето вече откликваше на тихо прошепнатите й думи и на допира й. Беше вече достатъчно умно и ако го нахранеше още един-два пъти, щеше да й стане повече съюзник в тази борба и по-малко пречка.

Лейр’с знаеше, че вече е време. След като всичко се разпадаше, ограничението да не убиваш за храна други от Народа вече нямаше да се спазва. Сигурна беше, че други вече се връщат към старите нрави и с това възможните врагове, готови да изядат нея и детето, ставаха по-силни и изникваха навсякъде.

Огледа се и зърна долу в сенките присвита фигура. Дребно същество, разтреперано да не го открият.

Лейр’с остави детето, плесна го предупредително, за да лежи кротко, след което скочи от зъберите на стъпалата и връхлетя върху скритата фигура. След бърз и зашеметяващ удар отнесе отпуснатото същество горе при детето си.

Още щом го положи на камъните, детето се нахвърли отгоре му с изумителна бързина. Стъписването от удара съвзе изпадналото в несвяст малко същество, но Лейр’с бе готова за това и му преряза гърлото с нокът.

Едва надвивайки собствения си глад, майката загледа как дъщеря й започна да се храни. Можеше да се закълне, че вижда как детето расте пред очите й. Нуждата да го избута настрани и да запоглъща сама плътта на съществото беше почти непреодолима, но умът й все още не беше обзет от животинската ярост и тя знаеше, че е съдбоносно детето й да порасте бързо. Щеше да е много голяма, за да я носи повече, но след този пир щеше да е пораснала достатъчно, за да върви с нея.

Потисна глада и загледа как детето й поглъща трупа — кости, жили, коса, кожа — докато не остана само простичкият халат и сандалите на жертвата. Лейр’с свъси чело. В бързината не бе обърнала внимание на халата. Мъртвото същество беше Архивист, пазител на знание.

Дъщеря й извърна поглед към нея и присви за миг очи. След това изрече първите си думи:

— Благодаря ти, майко. Това беше… просветляващо.

— Можеш да говориш? — попита Лейр’с, макар това да беше очевидно.

— На този… му липсваше сила или магия… но имаше знание. — Детето изричаше всяка дума внимателно, сякаш я опитваше и преценяваше, преди да изговори и една сричка. След това се надигна на все още неукрепналите си крака. Израстването, което бе спечелила от храната, бе променило центъра на тежестта й и й трябваше малко време, за да се приспособи. После погледна майка си и добави: — Много, много знание.

И тогава Лейр’с изпита страх. Пред очите й, само за минути, дъщеря й беше престанала да бъде скимтящо бебе и се беше превърнала в млада женска, със спомени и знание, присъщи за най-пазената каста от кралските придворни, Архивистите.

Детското лице вече беше почти на нивото на по-голямата женска, седяща изгърбена до вътрешната стена.

— Готова съм, майко.

Лейр’с прие това. Детето й вече имаше знание.

Дъщеря й се огледа, за да се увери, че все още са скрити. После заяви:

— Знам пътя.

Обърна се и тръгна надолу, а Лейр’с я последва, без да пита.

 

 

Промъкнаха се през разядените скали. През крепостната стена, по овразите, които векове вятър и дъжд бяха изровили покрай пътя, и през блатата. Пламтящи изригвания газ преграждаха пътя им, но детето знаеше откъде да минат. Откакто беше погълнала Архивиста, се беше превърнала в същество, каквото Лейр’с не бе познавала.

По някое време се скриха под скална издатина, понеже самотен летец се рееше високо в небето и търсеше плячка. Детето щеше да е лесна жертва, а Лейр’с бе изтощена и нямаше да може да се противопостави на крилатия хищник.

В тишината на ранното утро, докато нощните хищници кръстосваха планините за последен път, преди да се върнат в леговищата си, детето се взря в лицето на майка си, едва видимо на смътната светлина на звездите и малката луна, снишена над хоризонта на запад, и тихо промълви:

— Знам неща, майко.

Изтощена от глад, Лейр’с отвърна:

— Да, разбирам.

— Нима? — Детето нежно обгърна с ръце лицето на майка си. — Знанието на Архивиста е мое… но не спомените му. Зная неща, но други неща са празни дупки в ума ми. — Очите й се впиха в лицето на майка й. — Кажи ми.

— Какво, дъще?

— Кажи ми онези неща, които не знам.

— Не разбирам.

Детето погледна залязващата луна, после попита:

— Какво е онова? — И посочи бледата светлина на хоризонта на запад.

— Дас’таас, или каквото е останало от него — отвърна немощно Лейр’с. — Нашият някогашен дом.

— Защо го напуснахме?

— Мракът дойде, а нашият властелин Дахун си отиде и никой не знаеше как да се борим с него.

— Мракът ли? — попита детето.

Лейр’с беше толкова изтощена, че го усещаше: това може би щеше да е последният разговор с дъщеря й.

— Малко знам, но това поне е известно. Мракът дойде от Центъра.

Детето кривна глава все едно си спомни нещо.

— А, да, Центърът. Древното сърце.

— Не го знам под това име, но Старите кралства, Деспера, Пейнгор, Мурнхоум, Абандос и другите владеели от първите дни след Времето преди времето. Нашият властелин Дахун отдаде дължимото на Старите кралства и стояхме като вал срещу Диваците. — Лейр’с кимна назад. — Там, на изток, където отиваме сега. Но ни е казано, че се е случило нещо лошо.

— Какво, майко?

— Не знам — отвърна Лейр’с уморено. — Толкова много от случилото се е останало забулено в тайна. — Загледа се към далечния град. — Казвали са ми, че някога сме живели като Диваците, раждали сме се в ями, борили сме се за оцеляване от първия миг. Всяка смърт ни е връщала в ямите и борбата продължавала безкрайно. Казвали са ми, че кралете въвели ред и ни научили как да живеем поновому, как да градим, а не само да унищожаваме, как да се грижим един за друг, без непрестанни убийства. И че това са добри неща.

— Защо?

— Не знам — отвърна тя с дълга въздишка. — На изток, към земите на Диваците и на Безумните.

— Защо? — попита детето.

— Защото няма къде другаде да се отиде — отвърна тихо Лейр’с.

По устните на детето пробяга усмивка.

— Не, има друго място, където да се отиде.

Внезапно се хвърли напред, щипците й се стегнаха около гърлото на майка й и го разпраха. Швирна кръв и тя я загълта жадно, докато светлината в майчините й очи гаснеше.

С храненето нахлуха мисли — не нейни, а на съществото, чийто живот бе отнела.

Време на покой, с един мъжкар на име Дагри, който беше баща й. Беше изчезнал с краля.

Пробягаха образи, някои понятни, други — не. Места, лица, битки и мир. И някои от празнините в знанието й се запълниха, след като по-абстрактното познание на Архивиста се смеси с преживяното от майка й.

Имало беше стабилно време, време на господството на Дахун. Дошла беше вестта за стълкновение на запад. Кралството на Дахун не беше от Старите кралства, а от Вторите кралства, които обкръжаваха петте първоначални.

След това беше имало война, не тук, а на някое друго място, срещу крал, наречен Маарг, и нейният баща и други от Народа бяха заминали с Дахун да се бият с него. Никой не се беше върнал, с което бяха останали само градските Бранители и тези, които познаваха магията, за да се опълчат на Мрака, когато се появи. Никой не знаеше какво е станало със Старите кралства.

Парчета и късчета знание от онези времена и места сякаш се рееха в периферията на мислите й, почти понятни и глождещи, но все още несвързани. Но знаеше едно: ако искаше да оцелее, й трябваше повече знание и сила.

Огледа останките от тялото на майка си и ги изгълта. Непрекъснато изпитваше странни усещания, докато го правеше, и се мъчеше да ги проумее, но не можеше. По някакъв особен начин изпитваше съжаление, че трябва да изяде женската, която я е родила на този свят, но абстрактното й знание за историята на развъждането на расата й я затрудняваше да разбере защо трябва да изпитва привързаност към тази женска повече, отколкото към някой друг. Спря и помисли. Според Архивиста цялото им общество беше „расата“, но майка й бе научена да се смята за член от „Народа“. Осъзна, че тук има разлика, но защо беше важна й убягваше.

Изпълзя изпод издатината и се огледа за заплаха. Няколко летци плющяха с криле и идваха в нейна посока. Тя се шмугна обратно под скалната плоча и стоя там, докато се увери, че са подминали. Надникна на запад и видя на хоризонта тъмно петно. От наследеното с храненето знание осъзна, че в него има нещо основно сбъркано, коренна и ужасна промяна в подредбата на света, но защо? Не знаеше. Нямаше чувства за това.

Чувства?

Застина. Обзеха я странни усещания, надигнали се дълбоко в стомаха й и нагоре през гърдите и до гърлото, но не можеше да ги назове. За миг се зачуди дали не е застрашена от тях, като от отрова или от опасна магия.

Нещо зачовърка ръба на съзнанието й и тя обмисли този нов и невъобразим материал. От знанието, което бе спечелила от Архивиста, разбираше, че спомените или ги има, или не. Да имаш спомени от погълнатите, но да не можеш да стигнеш до тях беше нечувано… тъй че това трябваше да е нещо друго.

Но ако беше друго, какво беше?

Нямаше достатъчно знание и със сигурност — достатъчно сила. Трябваше да тръгне на лов. Трябваше да стане по-силна, по-могъща.

Долови раздвижване над себе си и изведнъж нов летец се спусна от сивото небе. Без да помисли, тя изпъна ръка, но не в защитната поза със свитите пръсти. Вместо това дланта й се изпъна срещу нападателя и раздираща въздуха мълния се изстреля от нея и преряза през шията му, откъсна главата и тя падна в краката й — тялото рухна в скалите на няколко стъпки встрани.

Детето не беше много гладно, но знаеше, че трябва да погълне повече храна, за да стане по-силно.

Клекна и започна да яде главата на летеца.

— Магия — каза тихо. Но не се беше натъкнала на заклинател, още по-малко да го беше изяла. Още по-тихо попита: — А тя откъде дойде?

После започна да яде мозъка на съществото.