Реймънд Фийст
Кралство под обсада (25)

22.
Пробуждане

Детето изкрещя предизвикателно.

Малката й сила се беше подредила зад нея, с всички налични оръжия в готовност. Надарените с магия започнаха отбранителни или нападателни заклинания, както им бе наредено, а летците се понесоха във въздуха на този чужд свят.

Другата банда демони, опърпана и изгубила дух, отстъпи в защитна позиция и готова за бой. Бяха слаби и немощни, но щяха да се бият с цялата останала им ярост, а Детето искаше следовниците й да не пострадат.

Даде знак и бандата й нападна. Всичко свърши почти на мига, щом бичеглавите й мъжкари връхлетяха. Можеха да понесат немощните нокти и зъби на вражеския авангард, докато заклинателите им бъдеха поразени от нейните летци, които прекъсваха магията им. Беше бърза битка и оскъден пир след това, но всяка храна бе по-добра от глада.

Беше дошла в този свят през портала и още с влизането си бе разбрала, че е в друга плоскост на реалността. Това място й напомняше за дивите земи в собствения й свят, но само повърхностно. Беше скалисто, голо и осеяно с вулкани, които бълваха стълбове черен дим и пепел, обагряха небето в червено и оранжево през деня, а димът оформяше саван, който скриваше нощем звездите.

Демони имаше навсякъде, малки групи, които се биеха за всяка троха на този свят. Новодошли в това селение, Детето и свитата й бяха по-могъщи от всеки, срещу когото се изправеха. Проблемът бе, че тези, които поглъщаха, предлагаха много оскъдна храна. Двамата с Белог бяха помислили, че този свят е в селението на смъртните, място, посещавано постоянно от демони, и уж трябваше да е изобилно с жизнена енергия и да предлага безкраен пир. Но тази планета съвсем не беше това.

Преди седмица бяха намерили една долина и по нея лежаха захвърлени знамена и други останки от величава битка. Някои места бяха опустошени като от могъщи магически заклинания и всевъзможни оръжия бяха осеяли пейзажа.

На едно възвишение над долината бяха намерили избеляло опърпано знаме, за което Белог твърдеше, че носело знака на Маарг. Но докато за Маарг уж се знаеше, че е изчезнал, тази битка можеше да се е разиграла много по-наскоро. Кожени сбруи все още бяха съхранили формата си, дрипи плат все още се вееха на прътите на знамена, полюшвани от отровните ветрове. Киселините във въздуха щяха да са ги унищожили отдавна, ако тази армия я беше имало, когато Маарг бе изчезнал. Това беше доказателство за много по-скорошно стълкновение.

— Може би е дошъл точно тук — каза Белог — Може би армията му е вилняла по този свят години, десетилетия. Най-накрая е изчезнал, след като е погълнал всичко в лакомията си.

— Но не е така — отвърна Детето. — Не всичко е изчезнало. Повечето, но не всичко.

— Проницателно.

— Ние сме в някакво място помежду — каза тя.

— Помежду?

— Надушвам задържал се аромат на кръв, която не е демонска, кръвта на по-низши същества, но все пак е много вкусна!

— Вкусна може би — съгласи се Белог, — но едва ли задоволителна, освен ако нямаме повече. Отслабваме. Всеки ден ставаме все по-слаби.

— Как да останем силни?

— Магия, ядене — отвърна той.

Тя затвори очи и замълча. Изпъна сетива, които й бяха почти непонятни, а после очите й се отвориха рязко и Детето посочи.

— Натам!

Поведе ги към изоставен древен замък. Затвори отново очи.

— Много низши същества са обитавали някога тук.

— Какво е това място? — попита един от мъжките демони.

Детето изръмжа и всички се смълчаха.

— Не говори! — заповяда тя и мъжкият разбра, че е оцелял на косъм. Бързо наведе очи в знак на покорство.

Въпреки привидната кротост на младия самец Белог съзнаваше, че той вече е достатъчно силен физически, за да оспори превъзходството на Детето. Беше си въобразил, че е над другите, защото беше самецът, с когото тя се сношаваше най-често, което само по себе си изглеждаше странно, тъй като сношаването изискваше енергия, която можеше да се спести. Тя като че ли търсеше нещо в самия акт.

— Хайде — каза Детето. — Имаме да изминем дълго разстояние.

„Откъде знае?“ — зачуди се Белог.

 

 

Стигнаха до огромен комплекс от здания и от разпръснатите навсякъде скелети, изоставените оръжия и броня беше ясно, че са се озовали на място на жестока борба.

— Били са се, за да го защитят — каза Детето.

— Кои? — попита Белог.

— Таределите — отвърна тя. — Елфите, които се наричат Клановете на Седемте звезди. Това е било възел за прехвърлянето им от свят на свят. Това място е наречено Центъра.

— Откъде знаеш това? — попита Белог.

— Не знам.

Тръгнаха по широка улица към някакво здание. Детето се изкачи по широките стъпала и влезе в огромно помещение с кръг от устройства, всяко поставено на голяма кръгла основа. Две изящно извити ръце от дърво и метал се издигаха от основата и описваха широк кръг. Едно от устройствата, в дъното на залата, надвишаваше многократно останалите.

— Онова — посочи тя — е било първото, от свят, наречен Андкардия. Там ги обезпокоихме за първи път, и за последен. Последното им убежище, преди да избягат на друг свят.

— Но ние не можем да ги последваме — рече Белог.

— Можем — каза Детето. — Просто не оттук. — Огледа залата. — Оттук не може. Елфите са оставили смърт, която да срещне всеки, който премине. — Каза го с тон, издаващ, че очаква той да знае това.

Белог въздъхна. Вече беше надхвърлила способността му да разбира. Знаеше неща, които не можеше да знае. Спомняше си неща, които не беше виждала, и схващаше неща, които би трябвало да са извън компетентността й. Беше изключителна. Но също така в нея имаше нещо познато, все едно я беше познавал от много дълго време. Това също му се струваше озадачаващо.

Тя се обърна и тръгна, като остави другите да я последват или не, както пожелаят. Тук беше останала само смърт.

Странстваха през изпепелени земи и горящи земи, без следа от живот. Пълчища демони се бяха опустошавали в битки с гигантски мащаби, оставили след себе си само малко кости и разпилени оръжия, покрити с прах. Отдавна раздрани от парещите ветрове знамена плющяха сърдито при всеки жесток повей на зловонния въздух, щом злото оранжево слънце се издигнеше да поздрави поредния безжизнен ден.

Детето се изкачи на билото на един малък хълм, погледна надолу към плитката долина и каза:

— Там. Чака ни.

— Какво е то? — попита Белог.

— Не можеш ли да го видиш? — Тя го погледна, искрено озадачена.

— Какво да видя, Дете?

— Ела. Ще ти покажа.

Закрачи надолу по склона с останалите членове на бандата. Бяха по-малко, отколкото при идването им. Един летец беше преценил лошо колко може да се доближи над съвсем невинно на вид хълмче и беше лумнал в пламъци, когато то изригна с вулканична ярост.

Друг се беше препънал на тясна пътека, беше се наранил и другите го бяха погълнали. Детето беше раздрала гърлото на самонадеяния мъжкар след последното им сношаване, когато беше дръзнал да оспори водачеството й. Беше го изяла сама, предизвиквайки мрачната завист на другите, но не бяха разбрали, че убийството на мъжкия всъщност удължава живота им. Други двама бяха влезли в разпра, биха се и си нанесоха рани, а миризмата на кръв и развихрена ярост помете всички задръжки и другите се нахвърлиха върху тях и пируваха с труповете им.

Вече бяха шестима, освен Детето и Белог. Един летец, един мъжкар и четири владелци на магия.

Затътриха се надолу по склона заедно с нежеланата си спътница — умората.

Стигнаха до средата на долчинката и Детето каза:

— Вижте.

— Не виждам нищо, Дете — отвърна Белог.

— Не виждате ли портал, надвиснал във въздуха, сякаш ни подканва? — В тона й се долавяше нетърпение. Като че ли очакваше повече от тях.

— Не — каза един от владелците на магия с риск да си навлече яростта й. — Не виждам нито с очи, нито с изкуства.

Тя погледна Белог.

— Ти?

Той се напрегна да види.

— Не. Нищо, Дете.

Тя се сопна:

— Виждам го толкова ясно, колкото онази скала там. — Посочи една канара.

— Какво точно виждаш? — попита Белог.

— Както казах, портал. Въртоп енергия, която ще ни изведе до друго място.

— Кое място, Дете? — попита първият й учител.

— Очаквах повече от теб — укори го тя. — Нищо няма за нас тук. Тук рано или късно ще ви изям всички, след което самата аз ще загина от глад. Може би има по-добро място от другата страна на портала, но не може да е по-лошо от тук. Дори една бърза смърт е по-добра от дълга, бавна и мъчителна.

След тези думи се обърна и изригна искрящ лъч сребристосиня сила. Летецът и мъжкарят се олюляха замаяни, а владелците на магия рухнаха на земята. Тя скочи върху силния самец, който тъкмо се вдигаше на крака. Не му остана време да се защити, когато зъбите й се впиха във врата му.

Летецът залитна, все още замаян, и докато Детето надвиваше самеца, скочи към небето и отлетя толкова бързо, колкото му държаха крилете.

Детето разпра гърлото на самеца и се обърна към Белог.

— Пирувай, но пести енергиите си добре. Овладей глада си и захрани ума си. Остави тялото си, както е сега.

Той се подчини и запоглъща огромния мъртъв демон. Заповедта й беше ясна, но трябваше да впрегне цялата си воля, за да не позволи на тялото си да расте, да трупа повече мускул и жила, а да захрани само ума си. Само подготовката му на Архивист му помогна да овладее трескавия глад.

Детето вече поглъщаше владелците на магия — изяде първо мозъците им, докато знанието за магията все още се бе задържало. Щом свърши с тях, се зае с телата им.

Пирът приключи и Детето стана и се огледа.

— Какво окаяно място, наистина. — Извърна се към портала, който можеше да види само тя, и попита: — Сега усещаш ли го?

Белог се изправи и тя забеляза, че стойката му се е променила — сякаш умът му някак си се бе изместил към нови спомени, навици и влечения, тъй че самото стъпване по земята бе станало нещо различно. Той се усмихна широко.

— А, сега да.

Тя се пресегна към него.

— Хвани ръката ми.

И го преведе през нещо като праг.

И изведнъж се озоваха другаде. Беше някакъв дълъг път, толкова широк, че по него можеше да премине внушителен керван, но от всичките му страни се простираше сива пустош. Тук-там от двете страни се издигаха портали.

— Къде е това място? — попита Белог.

Тя не отговори на въпроса му, а само посочи и каза:

— Натам.

И го поведе по коридора на световете.

* * *

Пъг изгледа хладно Назир.

— Живи сте само заради гаранцията на Сандрина за безопасно преминаване и както се разбрахме на брега, ако чуя истината от теб, ще ви осигуря безопасно прехвърляне от този остров. След това ще бъдете преследвани.

— Разбрано — отвърна водачът на Нощните ястреби. — Говорих на приятелката ви за историята на моето братство. Ако държите да я научите, тя ще ви я разкаже. — Кимна към Сандрина, която стоеше тихо зад стола на Пъг. От ъгъла Амиранта ги наблюдаваше мълчаливо.

— Позволете да започна с това, че преди повече от век сред Нощните ястреби е възникнала фракция, която се е въвлякла в култ на демонски поклонници. Били дадени обещания, които общо взето били спазвани, тъй че все повече и повече от Братството на убийците минавали на тяхна страна. Онези, които отказвали… е, няма нужда да обяснявам.

— Предвид легендарната ви слава, Пъг от Острова на чародея, не се съмнявам, че сте добре запознат със събитията, разиграли се преди сто години в същата онази крепост, в която наскоро унищожихте демонския портал. Онова беше първият опит да се призове демонски господар. — Замълча. — Много има за разказване. Може ли малко вино?

— Донесете му вода — каза Пъг и се отпусна на стола си.

Назир сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Никой от събратята ми обаче не е знаел, че съюзилите се с демоните ги използват. Давали им малки дарове в замяна на сляпо изпълнение на заповеди. Онзи тип, когото наричате Джими Ръчицата и който по-късно е стана лорд Джеймс, за малко е щял да ни унищожи с намесата си в първото ни призоваване. Но макар да е попречил на онази фракция да навреди силно на Нощните ястреби, също така е помогнал на демоните.

— Как? — попита Пъг, вече искрено заинтригуван.

— Утвърдил е демонската фракция. С неща, които онези от Нощните ястреби, които все още не са служели на демоните, са искали: могъща магия, изкусни устройства, неща, които да издигнат Братството толкова, че империи да треперят от името ни… но ние вече сме имали враг, надарен, коварен враг — лорд Джеймс и агентите му. Това ни е дало обединяващ мотив: общият враг.

— Десетилетия наред Джеймс и неговата разузнавателна служба са били извинението ни за всеки провал — продължи той. — И повечето от Братството са приели това и са приписвали всички наши успехи на демонския ни благодетел. Всички провали — на кралските шпиони, на кешийските шпиони също, а по-късно — и на шпиони от Ролдем. Но е имало достатъчно победи и плячка — злато, кръв, жени, — които да възпрат Братството да не обърне напълно гръб на демонския култ. Така бавно и постепенно демонските слуги отново се издигнали и се наложили над Братството. И доскоро ни даваха много.

— Например?

— Обичайното. Богатство, сила, влияние. — Назир сви рамене.

Донесоха поднос и му подадоха чаша студена вода. Той отпи дълбоко, явно прежаднял, а после кимна и Магнус му напълни отново чашата.

— Докъде бях стигнал? А, да. Та значи ние, които ценяхме семейните си традиции, минахме в още по-дълбока нелегалност. Но дойде момент, когато някои от нас, особено аз самият, трябваше да бъдем убедени от демонските поклонници да им дадем подкрепата си за онова чудовищно начинание, което вие така великолепно унищожихте в Кеш. Отне ни почти цялото значително богатство и потърсихме услугите на повечето си длъжници.

— Услуги ли? — попита Магнус.

— Служител, който да отметне товар, тръгнал към лагера ни, като земеделски сечива. Работници, събрани от търговци на роби… макар че вие освободихте повечето от тях. Също така ни трябваше безопасно преминаване през пустинята до Долината на изгубените, което означаваше да знаем кога патрулите излизат от местните гарнизони. Такива неща. — Отпи глътка вода. — Съгласих се с молбата на демонския култ, но само ако науча истинската причина зад цялото това безумие.

— Продължи — подкани го Пъг.

— Обичах много от събратята си сред демонския култ, понеже разбирах, че всъщност са подведени от хубавата жена, която ни доведе тук… — И посочи Сандрина, която го изгледа кисело. — Да отдадеш целия си живот на едно нещо означава да се лишиш от толкова много удоволствия. — Той сви рамене. — Но хората правят каквото правят. Точно тогава ми разказаха една история и заради тази история очаквам да получа свободата си.

— Обеща ви се безопасно прехвърляне навсякъде, където можем да ви пренесем.

Назир изведнъж се усмихна.

— Мисля, че ми трябва повече от това.

Пъг се надигна от стола си.

— Какво?

— Вашият Конклав на сенките струваше много скъпо на мен и на братството ми, Пъг. Не е достатъчно само да ни доставите на някое тихо място. Ще ни трябват някои неща, за да направим живота си поносим.

— Например?

— Злато. Достатъчно, за да си купим удобство и сигурност.

— Колко?

— Сто хиляди кралски суверена ще стигнат, предполагам.

Пъг седна отново.

— Сигурно. И откъде очакваш да получиш такава сума? Това са данъците в Западното владение за десет години.

— Имате най-голямата група магове на света, Пъг. Все някой трябва да може да намери злато със заклинание или да превърне прост метал в злато, или просто да сътвори нещо, което да се продаде за злато.

Пъг изглеждаше така, все едно е вкусил нещо горчиво.

— А ако откажем?

— Можете да ме убиете, ако решите. Не е важно, защото двамата с теб се нуждаем един от друг. — Назир се усмихна като комарджия, изиграл печелившата си карта. — Ще поправя искането си тогава. Ще ми платиш, ако оцелеем.

— Ако оцелеете? — попита Магнус.

Назир погледна сина на Пъг.

— Приятелю, това, което знам, е просто. Отвън има нещо, което кара демонските крале да тръпнат. Вдъхва страх на самите богове и ако не осуетите целите му, тогава всичко тук бездруго е загубено, а мъртвият със злато не е по-добър от мъртвия без злато. Мъртвият е мъртъв.

— Какво е това нещо, от което се страхуват? — попита Пъг.

— Наричат го Мрака.

Пъг пребледня. Помнеше време, когато бе чул тази фраза, но на езика на цураните, и тогава знаеше какво означава тя. Лудите пантатийски змиежреци се бяха опитали да докарат в тази сфера на реалността своята изгубена „богиня“, Господарката на дракони Алма-Лодака, която ги беше създала. Това, което всъщност успяха да внесат, се оказа безтелесната същност на друг, наречен Дракен-Корин, Господаря на тигрите, който беше надвит от Томас в битката под град Сетанон. Но още по-неочаквана се бе оказала появата на Господаря на ужаса, който се беше сразил с великия дракон, превърнал се в Оракула на Аал.

— Ако оцелеем, ще ви платя цената — каза спокойно Пъг. — Имаш думата ми.

Магнус погледна баща си с изненада, но си замълча.

— Тогава чуйте следното — заговори Назир. — Върхът на цялата ирония е, че Дахун се опита да се промъкне в този свят в облика на лудия магьосник Беласко. Ти и твоят брат — посочи Амиранта — прозряхте заблудата и унищожихте и двамата. Но Дахун не дойде тук като завоевател. Дойде като молител, за да потърси най-могъщите владелци на магия в този свят. — Махна с ръка из стаята. — Да ви помоли за помощ. — Изсмя се. — Да те помоли за закрила, Пъг. Защото ден след ден Мракът е унищожавал неговия свят.

— Амиранта! — извика Пъг. — Дай онази книга.

Чародеят нямаше нужда да пита коя книга иска Пъг. Забърза към покоите си, където завари Гуламендис наведен над същия том. Амиранта го дръпна безцеремонно от масата и рече:

— Ела с мен. Ще искаш да чуеш това.

Отидоха припряно в покоите на Пъг и Амиранта сложи книгата на масата. Беше „Либри Демоникус Амплус Тантус“, в буквален превод — „Много голямата демонска книга“. Беше наистина голяма и много дебела. Колкото и зле да беше на места научната част, някои части бяха гениални и точни. Номерът беше човек да отгатне кое какво е.

— Картата — каза Пъг и Амиранта разгърна огромната карта, прикрепена към книгата. Всички в стаята забиха очи в нея.

Картата представяше демонското селение като внушителен диск, с голям кръг в средата. На древния квегански, използван за написването на този том, се четяха думите „Атер Иритиус“.

— Преведохме го в смисъл на „Празното“ — каза Амиранта.

— Би могло — отвърна Назир. — Не знам квегански, нито съвременен, нито древен, но знам, че го наричат Мрак.

А Пъг каза:

— Означава и двете. И вече разбирам напълно…

Преди да е довършил, Назир го прекъсна:

— Какво е това? — Пръстът му очерта ръба на празното.

— Демонските кралства, според това, което можем да преведем — отвърна Амиранта. — Изглежда, има група в пръстен около тази празнота, наречена Първите кралства, след това около нея втори пръстен, наречен Вторите кралства. След това идват Дивите кралства, а около края им е това, което се нарича Безумните земи.

— Е, картата е стара — каза Назир. — Защото кралството на Дахун се поглъща от Мрака. — Погледна Пъг. — Вече няма Първи кралства. Всички са изчезнали.

Пъг затвори очи за миг. После кимна. Обърна се към Сандрина и рече:

— Ако обичаш, придружи Назир до стаята ми и накарай някого да го държи под око. После се върни. Ще трябва да пратя съобщения до храма ви и до другите.

Щом Назир излезе, Магнус каза:

— Какво има, татко?

Пъг въздъхна.

— Всички признаци бяха налице. Назад, чак до Войната на разлома, когато двамата с Томас търсехме дядо ти. Чак до борбата с дасатите, плена и затварянето на техните богове, лъжливия Бог на смъртта и… Ужасите са. Те унищожават демонското селение и се опитват да се върнат тук.

В стаята се възцари тишина.