Реймънд Фийст
Кралство под обсада (16)

13.
Откритие

Детето нападна.

Трите демона, които бе издебнала от засада, се обърнаха и поднесоха впечатляващ низ от зъби и нокти, а един започна да реди заклинание. Владелец на магия! Тя промени посоката на атаката си и разпра гърлото му, преди да е успял да продължи магията си. Той рухна на камъните и викът му се задави от болка.

Другите двама можеха да я надвият, но тя вече имаше съюзници, които връхлетяха над скалите зад тях и ги довършиха бързо, макар да бяха по-малки.

— Яжте — каза тя на малката си шайка и добави: — Но този е мой. — Посочи владелеца на магия и подкани Белог да дойде при нея. Жадуваше за магия, а без учител изяждането на владелци на магия бе единственият начин да добие тази дарба. Уменията й бяха най-първични, примитивни дори. Можеше да прелее тласък енергия, който може би щеше да събори дребен противник, или да изхвърли малко огън, но това беше всичко.

Незнайно колко време беше водила тази шайка демони по грапава и скалиста околност, през накъсани от вулкани земи, покрити с базалт и червена скала. Небето беше тъмносиво по обед, а слънцето сякаш се движеше по някаква странна орбита, без да се скрива съвсем под хоризонта. Според Белог наближаваха „възел“, един от шестте полюса на тяхното селение: Източния полюс. Мракът като че ли се бе съсредоточил над Централния възел, където Източният, Западният, Северният, Южният, Горният и Долният полюс се събираха. Енергии изригваха ненадейно в облаците над тях и въздухът вонеше на пепел и киселини, понеже огнените върхове храчеха облаци тъмен дим и въглени нагоре към пелената от сиво и черно.

През последния месец Детето бе започнала да събира следовници — оставяше онези, които усетеше, че не могат да са полезни, да бъдат погълнати от другите. Беше дори щедра в разпределението кой да яде първи и изчакваше до края, за да погълне своята част. Все още се мъчеше да се самоопредели, но в един момент бе започнала да осъзнава понятията за щедрост и благодарност. Щедростта можеше да породи благодарност или пък да издаде слабост, според ситуацията. Благодарността можеше да породи искрена вярност или престорена лоялност, прикриваща готовност за измяна. Мъчеше се да намери нюансите в тези различия.

Ставаше все по-умела, а Белог — все по-очарован от нея. Ясно му беше, че е уникална сред Народа. Беше нещо непредсказуемо. Трудно беше да се разбере дали тя е най-голямото му откритие — или най-опасното.

Докато те ядяха, тя се огледа и каза:

— Това място ми изглежда… неприятно. По ми харесваше последното, където си починахме.

Белог кривна леко глава в жест, който тя бе започнала да разбира като знак, че размишлява над казаното от нея и оформя отговор. Почеса се разсеяно по бузата с остър лъскав нокът и рече:

— Нима? Енергийните нива са много по-опасни в тези вулканични низини. Вихрените разломи и прозорците пустота могат да унищожат с едно докосване или да те отскубнат от този свят и да те изхвърлят на друг. — Щракна с ноктестите си пръсти, за да натърти на думите си.

Тя сви рамене.

— Не знам защо, но ми харесваше да гледам силещите се светлини и да виждам блещукащите сияния през деня. Даваше ми същото усещане, както когато ям нещо особено вкусно или гледам някои самци.

Докато го казваше, хвърли поглед към един от младите мъжки демони, който бе пощаден, защото бе на път да се превърне в страховит воин. Мускулестите му ръце висяха от масивната горна част на тялото, но кръстът му беше все още тънък и краката му стройни. Ако все още живееха в Дас’таас, щеше отдавна да е убит и изяден или нает за войник в една или друга фракция на Демонския господар, може би белязан дори да стане градски страж или дворцов гвардеец.

Белог забеляза как Детето гледа самеца и въздъхна. Скоро щеше да реши да се сноши, а това щеше да създаде трудности. Природата на Народа диктуваше раждането да е свързано с родилните ями, откъдето бе възникнал животът в селението и откъдето бе избуяла демонската раса. От тези ями един демон се прераждаше след смърт, с някои или всички спомени непокътнати, според обстоятелствата на смъртта. Насилствената смърт, най-честата всъщност, обикновено лишаваше демона от част от паметта му. Но раждането беше друг аспект на сътворението и беше рядкост. Демоните се бяха сношавали за удоволствие, откакто съществуваха, но обществата, в които живееха, никога не бяха достатъчно стабилни, за да пораждат успешно значителен брой млади. Една бременна женска рядко оцеляваше, а когато се родеше дете, то често биваше погълнато, повечето пъти от собствената си майка, като отплата за болката и неудобството от носенето му. Малко майки избираха да отхранят детето си, може би с мисълта да създадат първия си васал, но това рядко свършваше добре. Подрастващите демони бяха капризни и оцелелите до зряла възраст обикновено се оказваха коварни и могъщи и избираха конфликтите си благоразумно.

Издигането на кралете беше променило нещата, в Първите кралства, а сега и във Вторите кралства, а Дахун беше водещият в преустройването и преобразяването на своя народ. Родилните ями все още съществуваха — как иначе? Но бяха постановени семействата, ново и чуждо понятие, и на двойките бе отредено да раждат и отглеждат. Майката и бащата на Детето бяха сред тях.

Никой не можеше да твърди, че разбира защо господарят Дахун бе направил това, но и никой не му беше възразил открито. Архивистите предполагаха, че в някой момент той ще им обясни следващата стъпка в принудителната еволюция на Народа, но идването на Мрака бе хвърлило всичко това в хаос.

Когато Дахун изчезна, обществото не просто се беше върнало към предишното си състояние: беше се разпаднало. Оцелелите от анархията в бившето кралство на Дахун нямаше да са много по-добри от Безумните, да не говорим за Диваците, чиито земи нарушаваха сега. Белог беше принуден да признае, че ако не беше силата на волята и личността на Детето, тази малка шайка нямаше да съществува и той самият със сигурност щеше вече да е мъртъв.

Видя как Детето изгълта мозъка на владелеца на магия и се зае с торса му, без да откъсва поглед от младия самец. А после каза:

— Харесва ми формата му.

— Красотата — каза Белог. — Започнала си да цениш наслаждението, произлизащо от възприемането на неща, които са приятни за гледане, независимо дали са полезни, или опасни. Чувстваш се по-добре само като гледаш енергийните нива или залязващото слънце, или този млад самец.

— Да — отвърна тя и заповяда: — Разкажи ми за красотата.

И той се подчини.

 

 

Напуснаха вулканичното плато и навлязоха в свят, обрасъл с гъсти храсталаци, черни и с огромни тръни, прорязани от лъкатушещи пътеки, които можеше и да водят нанякъде.

— Къде сме? — попита Детето.

— Не съм сигурен — отвърна Белог. — Мисля, че сме в района, известен като Прокълнатата равнина, сурова земя преди кралството на Маарг.

— Кажи ми за Маарг — нареди тя.

После махна на следовниците си да се съберат и Белог осъзна, че вече наброяват почти две дузини. Обикновено бяха кротки — от страх, от благодарност или от почит, Белог не държеше да разбере от какво точно. Смяташе се за щастлив, че е съдбоносно важен за Детето, и искаше да си остане така. В най-лошия случай щеше да е последният изяден от нея. В най-добрия — имаше благодетел и закрилник, чийто разум, физическа мощ и магично знание нарастваха с всеки изтекъл ден.

Огледа се, за да реши коя посока през храсталаците ще е най-добра. Клекна и опипа гърба си — палтото го стягаше. По някаква странна приумица на Дахун Архивистите носеха черни палта и сиви панталони. При голямото разнообразие на форми сред демоните това понякога придаваше на Архивистите особено странен облик. Все пак, от друга страна, ги правеше лесно разпознаваеми, както и стражите му, и даваше възможност на Белог да се движи свободно из владението. Само че заради щедростта, с която го хранеше Детето, той растеше бързо — нещо, което по-рано беше предотвратявано от грижливия надзор на Главния кралски Архивист. В кралството на Дахун можеше да си разумен или силен, но никога и двете.

Накрая Белог посочи и рече:

— Вярвам, че това би могло да е разумен избор.

Тя го погледна със странно изражение, а след това той чу звук, какъвто никога не бе чувал от млад демон: смях. Беше различен от смеха на по-старите демони, които се смееха с безумен, безрадостен вой на болката и разрухата, които причиняваха, или на съкрушителното поражение на враговете си, или на воплите и молбите за милост от онези, които скоро щяха да погълнат. Но това беше нещо ново: това беше смях на веселие, не над чужда болка.

„В какво се превръщаш?“ — помисли си той, щом тръгна след Детето през трънаците.

 

 

Три пъти стигаха до задънен край, а на четвъртия гневът на Детето изригна и тя хвърли огнено кълбо по тръните. Лумна пожар и те побягнаха. Когато се отдалечиха достатъчно, Детето зарева от смях. Другите демони се спогледаха и се опитаха да уподобят веселия й смях, но не успяха.

— Не мога да позволя на гнева си да ме надвие — каза тя, след като се изправи.

— Винаги си имала този проблем… — Белог замълча. Откъде бе дошла тази мисъл? Отново бе озадачен от това същество, което следваше, и от промените в самия себе си, които не разбираше по-добре от нейните.

 

 

Напуснаха гората от трънаци и излязоха на един склон с изглед към изоставен град със запустяла земя около него.

— Градът на Маарг — каза Белог.

— Пак — настоя тя и той разбра какво иска от него.

— Маарг беше най-великият от кралете на Диваците. Беше ненаситен лакомник и изяждаше всички свои врагове, а огромното му наедряване беше знак за величието му. Ценеше грубата сила и дворът му се попълваше в изпитания в двубои и по хитрост. Ако воин убиеше свой старши, печелеше мястото му и благосклонността на Маарг, защото кралят смяташе, че така замества свой васал с по-силен. Кралският му двор винаги беше място на ужасен баланс между вярност в замяна на закрила и възможността за измяна. Това правеше Маарг особено отмъстителен и непримирим.

Докато говореше, Белог се удивляваше на това, че не му се налага да обяснява тези понятия. За да разбереш отмъщението, трябва да разбереш опрощението. А за всички от Народа опрощението беше абстрактно понятие. Дори Архивистите го схващаха с доста усилия.

— Кажи ми пак за напускането му. Как и защо?

— Има само слухове. Казват, че някъде в града му има зала и в тази зала има портал към по-висши селения. Преди години от онези по-висши селения порталът се отворил и армията на Маарг се изляла през него, като поглъщала всичко по пътя си.

— Казват, че Маарг отишъл там и загинал, или намерил друго владение, където да царства. Но никой всъщност не знае. — Щом поеха надолу по дългия път към града, Белог добави: — Много крале на Дивашките земи и дори някои орди на Безумните дошли тук, за да заграбят града. Но не са останали.

— Защо? — попита Детето.

— Безжизнен е.

Тя спря, останалите от свитата й — също.

— Да, усещам го — каза тя.

— Усещаш ли го?

Тя тръгна отново.

— Да. Смътно. Какво е причинило това?

— Нещо като Окончателната смърт трябва да е, според мен.

При тези думи мълчаливите обикновено демони, които следваха Детето, се спряха. Някои замърмориха, други я погледнаха с отчаян страх. За един демон съществуваха два вида смърт. Тази, която се случваше многократно в хода на съществуването, когато смъртта връщаше същността им в родилната яма. Но съществуваше и Окончателната смърт, когато цялото съществуване спираше, погълнато по някакъв начин от безименен ужас. И демоните се плашеха от това повече от всичко друго. От Времето преди времето имаше само един начин демон да умре с Окончателната смърт, и то беше нещо да попречи на енергиите да се върнат в родилните ями.

После бе дошъл Мракът и сега се вярваше, че да бъдеш докоснат от него означава да умреш с Окончателната смърт. Със сигурност нито едно живо същество от родилните ями не помнеше да се е изправяло срещу Мрака и да се е върнало. А Мракът беше нараствал в центъра на селението от хилядолетия. Само най-старите, най-могъщите демони помнеха изобщо някои от Народа, които са живели в Първите кралства. А сега Мракът се разширяваше и вече поглъщаше Вторите.

Крале и техни васални господари бяха избягали. Някои бяха завладели територии в Дивашките земи или дори в земята на Безумните. Други бяха намерили портали към други селения и воюваха там, завладяваха всичко и поглъщаха живот, който никога, никога не беше достатъчен. Разказваха се най-различни истории и никой не знаеше на какво да вярва. Разправяха дори, че орди демони бушували в небесата на други светове и воювали със смъртни раси.

Детето каза на групата си:

— Последвайте ме, ако искате, или се върнете там, откъдето дойдохме. Но отзад се простира Мракът, а напред е само неизвестното.

Това сякаш им подейства успокоително. Демоните кимнаха и я последваха.

 

 

Влязоха в града по залез. За някои демони денят и нощта бяха без значение, тъй като разполагаха със сетива, които им позволяваха да водят нощен живот. Други, като Белог, бяха застрашени в тъмното, тъй че шайката им бе придобила навика да търси подслон през нощта. Спането беше непознато за демонската раса, освен като средство за отпускане, рядко събитие, или медитиране, което също беше рядко за всички, освен за Архивистите.

Влязоха в сграда, която приличаше на някогашна казарма или обща спалня, макар че цялото обзавеждане беше унищожено от многократни жестоки борби. Стените бяха зацапани с тъмни петна от кръв, плискана безброй години.

Тъкмо бяха насядали да отдъхнат, когато Безумните нападнаха.

Макар и не повече от лишени от разум животни, те все пак бяха едни от най-силните физически от демонската раса. При еднаква големина един Безумен можеше да надвие и най-опитния воин от Второто кралство, освен ако той не е тежко брониран и въоръжен или не владее магия.

Излязоха от сенките, щом слънцето залезе, по-тъмни очертания на фона на сивата светлина. Бяха с внушителни рамене и двама бяха четирикраки, подобни на кучета, с грамадни глави, здрави вратове и олигавени зъби. Другите бяха с тела на самци, но главите им бяха животински: овен, бик, лъв или мечка, с необичайно големи бивни и зъби, с рога, пера, козина или люспи.

Двама от следовниците на Детето умряха още преди да са разбрали, че ги връхлитат врагове — главите им бяха буквално отскубнати от вратовете. Детето скочи на крака, изпъна ръка и стена от изпепеляващ огън изригна в помитаща вълна, от която половин дузина Безумни се пръснаха в ослепителни искри и изчезнаха.

Други четирима се поколебаха и после скочиха към нея, навярно помислили, че магията й е изчерпана. Със замах на ръката тя изстреля лъч енергия, който вдигна едно от подобните на кучета същества във въздуха и го натресе толкова силно в стената, че костите му изпращяха.

Другото четирикрако създание вече се беше хвърлило към нея, но тя просто го хвана, развъртя го, запокити го в отсрещната стена и му прекърши гръбнака. Последните две се поколебаха и загинаха заради колебанието си: Детето пристъпи напред и с две посичания с нокът им преряза гърлата; кръвта плисна на фонтан.

Тя се обърна и видя младия самец, на когото се бе възхитила, на гърба на последния Безумен, демона с бичата глава. Беше впил дълбоко зъби във врата му. Безумният виеше от болка, но младият самец устоя и със силно победоносно пръхтене най-сетне прехапа дебелия мускул и Безумният рухна на пода.

Останалите демони от шайката на Детето започнаха пира си мигновено. Миризмата на кръв и освободени енергии надви дори Белог. Детето разпъди няколко от спътниците си, за да вземе главите на жертвите. Винаги изяждаше мозъците, колкото и примитивен да беше умът — гладът й за знание беше неутолим.

Погълнаха всички тела в стаята, двете на падналите си спътници също. Когато свършиха, Детето огледа спътниците си. Двама се превръщаха в летци. Все още не можеха да издържат на дълъг полет, но можеха да покръжат малко горе и да разузнаят напред. Петима бяха самци и започваха да се оформят като воини. Усмихна се при мисълта как ще опази верността им. Съзряваше и желанието й за съешаване се усилваше ежедневно. В групата имаше петима порасли мъжки, двама младежи и четири малки женски. Женските трябваше да се държат под юзди и да се развиват грижливо. За разлика от мъжките, които по правило се превръщаха във воини или работници, женските имаха разнообразни възможни роли. Може би една като същество за удоволствие, сукуба, да забавлява мъжките, когато на нея й се наложи да ги отклони. А другите три можеха да станат много неща, включително майки.

Обърна се към Белог:

— Кажи на самците да пазят на вратите. Останалите да пазят тишина. Трябва да обмисля някои неща.

Оттегли се в един ъгъл, седна със свити до брадичката колене, обгърна ги с ръце и започна да мисли. Изтекоха часове.

На разсъмване стана и каза на Белог:

— Ела с мен. Другите останете тук. Ще се върна скоро.

Подчиниха се, а Детето и Архивистът излязоха.

— Растеш — каза му тя.

Той свали палтото си и оголи по-широки рамене и гръд, и много по-мускулести ръце отпреди.

— Щедра си с храната, Дете.

— Не желая да бъда наричана повече така — каза тя.

— Как би искала?

Тя помълча малко, после каза:

— Го… — Поколеба се и спря.

— Господарке?

— Не… Не господарке. Все още не знам, но ще ти кажа, когато разбера. Дотогава ще е „Дете“.

— Да, Дете — отвърна той без насмешка. Знаеше кога е сериозна, а сега беше ужасно сериозна.

— Живяла съм преди — каза тя.

Той кимна.

— Но спомените ми от предишния живот или животи ги няма. Намеци, смътни образи, но не мога да…

Замълча. Той изчака около минута и след като Детето не продължи, каза:

— Случва се. Ако последната ти смърт е била изключително жестока и продължителна, знанието угасва, докато умираш, тъй че енергиите стават накъсани и не всички от тях се връщат в родилната яма. Ти си родена от жива майка, тъй че още повече енергии са погълнати в раждането. А ако си умряла от пиещ енергия, много малко от самоличността би се върнало в родилните ями. Би било все едно да си стигнала много близо до Окончателната смърт, да си усетила ледения й мраз и да си била издърпана някак назад, за да се преродиш, но много изчерпана.

— Не, не е това — отвърна тя пренебрежително. — Спомените ги има. Просто не мога да стигна до тях.

Той не знаеше какво да отговори на това. Накрая попита:

— Какво е желанието ти, Дете?

— Трябва да се променя.

— Ти вече се променяш.

— Не. Искам да кажа, че трябва да се превърна в нещо по-различно от това, което съм сега. Раздвижили са се неща, сили бушуват навън, искат от мен повече, отколкото мога да дам в този облик.

Белог помисли дълго.

— Много могъщи същества има навън, Дете. В другите селения говорят за невидими създания, могъщи същества, наречени богове, които осуетяват планове и променят съдби, изкривяват реалността и променят времето и пространството с волята си, предлагат изгода или вреда по приумица. Казват, че в много светове по-низши същества се издигат и се превръщат в богове.

Тя мълча дълго. Бореше се с проблеми, за които Белог можеше само да предполага. Накрая каза:

— Хайде да се връщаме. Трябва да отидем някъде.

— Къде?

Тя го погледна и се усмихна.

— Не знам. Но ще разберем.

 

 

Залата беше огромна. Заемаше половината пространство на внушителния дворец. И макар да беше изоставена, в нея имаше присъствие.

В центъра зееше широка яма — смъртна яма, където затворници или други, спечелили си недоволството на краля, бяха хвърляни, за да умрат, било да се избият един друг или по други начини, смятани за забавни от монарха.

Около смъртната яма имаше по-малки и по-плитки ями за пируване — тук бяха докарвали затворници във вериги, за да бъдат изядени от кралските придворни. Железните халки, за които бяха връзвали веригите, бяха ръждясали и висяха унило.

При задната стена имаше подиум, а на него мраморен трон. Детето отиде до него и опипа седалката му. Прашни дрипи, останките от меки възглавнички, на които се беше отпускал монархът, бяха последните следи от този горд някога владетел на града.

Тя стоеше смълчана и оглеждаше празния трон, сякаш можеше да провиди някак какво е било, когато този град е бил процъфтяващ център на онова, което минаваше за култура сред Дивашките кралства. Беше кривнала глава все едно се вслушваше в тишината. След това се отдръпна от трона, посочи и каза:

— Ей там.

Белог погледна натам, където му сочеше, и не видя нищо. Стената изглеждаше гола, освен железните скоби на всеки десетина стъпки, на които някога се бяха поставяли факли или светилници.

Детето заопипва стените, както беше направила с трона. Прошепна:

— Усещаш ли го?

Той опря ръка на стената и усети само студен безжизнен камък.

— Какво да усещам, Дете?

— Тук някога е имало портал, отворен от другата страна, и тук Маарг е намерил вход към по-висше селение. — Обърна се и погледна спътника си. — Точно затова Дахун е повел война срещу Маарг, макар да е било напразно. Защото когато е нахлул в този град Дахун е открил, че порталът води към безжизнена планета, понеже Маарг е погълнал целия живот там — оказал се е заклещен на нея, без никакъв начин да се върне. Накрая се смалил до нищо и умрял, без да се върне в родилните ями. Случило се е много отдавна. — Гласът й спадна почти до шепот.

— Как го разбра, Дете? — попита Белог боязливо.

Тя опря буза на камъка. В очите й за миг лъсна влага. Отвърна само:

— Знам.

 

 

Излязоха от града и тръгнаха на изток, към границите на владенията на Безумните.

Мина месец и за този месец Детето събра още двайсетина поклонници и ги изхранваше като свои деца. Беше строга майка, но им даваше плячка в тази бедна земя в замяна на вярност. Вече разполагаше с шестима летци, които оглеждаха пред групата, а мъжкарите й вече бяха достатъчно силни, за да се противопоставят на всичко, освен на най-могъщите Безумни в единичен двубой с голям шанс да спечелят. В повечето случаи малките глутници Безумни ги заобикаляха отдалече. На два пъти ги нападнаха, но те унищожиха враговете си, пируваха с тях и станаха още по-силни.

Детето започна да се съешава със самците. Белог бе удостоен е честта да е първият й, защото беше първият й спътник, а след това тя взе другите един по един. За няколко седмици ги обвърза напълно към себе си и научаваше ново понятие: любов.

Знаеше нещо за него от това, което бе научила за сукубите, но те обвързваха другите към себе си с магия, обаяние и чар. Любовта, която изпитваше тя, беше по-трудна за разбиране. Но знаеше, че когато погледне Белог, се чувства по-различно, отколкото когато гледа по-младите самци. И макар да се радваше ни близостта му, понякога в нея се надигаше раздразнение, което не можеше да обясни.

Чувствата я объркваха и трябваше да ги разбере, но непрекъснато се отчайваше от неспособността си да ги проумее. Изтичаха като живак между пръстите й всеки път, щом се опиташе да ги овладее.

Усетиха го много преди да го видят. Отвъд едно възвишение, извън погледа им, имаше присъствие. Вече от седмица вървяха по някакъв стар път, който се точеше през ниски възлести дървета с черна кора и пурпурни листа, яркожълти треви и високи виолетови тръстики.

Някаква тръпка прониза Детето, щом изкачи поредния хълм и видя онова, което бе усещала. Нещо сякаш я притегляше натам, примамваше я да се доближи.

— Там има портал — каза тя.

— Накъде води? — попита Белог.

— Не знам. Но заради него всички са напуснали града на Маарг. И са минали по пътя, по който дойдохме тук.

— Може би е бягство от Мрака — прошепна един от самците, осмелил се да се обади, защото Детето го бе удостоила със съешаване предната нощ.

Тя замахна, без да поглежда назад, и раздра лицето му.

— Говори само когато ти кажа — заповяда му. От всичките си спътници позволяваше само на Белог свободата да я заговаря, без да го пита.

Закрачи надолу по пътя и скоро усети непознати миризми и чу странни звуци. Смътно, едва доловимо вибриране се излъчваше от портала — висок сив правоъгълник с искрящи лъскави цветове, танцуващи по повърхността като мазна дъга над вода.

— Той зове — каза Детето.

— Изпитвам желание да вляза — съгласи се Белог. — Но не знаем какво има от другата страна.

— И все пак зове.

Притеглящото желание се усилваше с всеки миг.

— Може би спасението е от другата страна — промълви плахо една от женските и веднага се присви в очакване да я сполети гневът на Детето.

Но тя не обърна внимание на това второ нарушение и каза само:

— Не знаем какво има отвъд.

И се обърна. Усмихваше се широко, но в усмивката й нямаше никакво веселие.

Чертите й се променяха и Белог най-добре усещаше това, тъй като беше с нея от детството й. Вече имаше високи скули и пронизващи черни очи, величествен нос и високо чело, преминаващо назад в буйна грива, която се разширяваше зад главата й като корона. Тялото й беше стегнато и силно, но бедрата и гърдите бяха пълни като на сукуба. Зъбите й бяха лъскаво бели вместо жълти или черни и само кучешките бяха остри; другите бяха плоски като на по-низше същество.

Променяше се, а той нямаше представа в какво.

— Но знаем какво има зад нас и дали ще отнеме един или десет живота, рано или късно Мракът ще стигне дотук — продължи тя, огледа ги един по един и отсече: — И аз няма да съм тук, когато дойде. Изберете каквото пожелаете.

И пристъпи през портала.

Белог я последва.