Реймънд Фийст
Кралство под обсада (15)

12.
Бягство

Джим Дашър тичаше.

Четирима въоръжени мъже гонеха него и водача му и той знаеше, че ако ги настигнат, ще ги убият. Който и да го преследваше, се беше оказал неумолим.

Тичаха по задните улички на Раном, окаяно малко търговско пристанище в подножието на планината Тролхоум в Западен Кеш. Първоначалният план беше да се доберат до кораб, чакащ в залива, и след това да отплават до Дърбин, най-близо до границата, докъдето можеше да стигне кешийски търговски кораб. Да стигне от Дърбин до най-близкия град на Кралството, Края на сушата, беше проблем. Джим изруга наум кешийския агент на борда на кораба, където го бяха пленили. Вместо просто да прибере цуранския глобус, той го беше мушнал с върха на камата си, решил, че е някаква кутийка с многобройни лостчета за затваряне, и намесата му го беше обездвижила. Сега единственият начин Джим да се добере до Кралството бе да разчита на собствения си ум.

Втурнаха се в една тясна уличка и водачът му посочи нагоре, после скочи към ниско надвисналата стряха и увисна, Джим последва примера му. След секунди висяха в дълбоките сенки и се стараеха дори да не дишат. Не можеха да надбягат убийците, тъй че единственият им избор бе да ги оставят да ги задминат.

Миг след това четиримата мъже се появиха и Джим не за първи път се притесни от това колко безшумно се движат. Тези мъже напомняха за легендарните Нощни ястреби, култ на почитащи демони професионални убийци, описани подробно в спомените на неговия прапрадядо, Джеймс, първия Джеймисън, легендарния Джими Ръчицата от Шегаджиите.

Докато висеше рисковано, вкопчен в гредата, и чакаше преследвачите си да минат на бегом под него, го обзе мрачно чувство на съдбовна обреченост.

Баща му го беше възпитал като слуга на Короната, какъвто бе самият той, но чичо му Дашър, на когото също беше наречен, и дядо Дашел, често бяха забавлявали малкия Джим с разкази за неговия съименник, първия Джеймс. Като дете Джим беше настоявал да го наричат Джими Ръчицата и прякорът му се беше лепнал. Неведнъж го беше използвал добре в облика си на Джим Фурията или Трепалото, прост крадец и джебчия в бандата на Шегаджиите. Но също така неведнъж бе решавал, че някъде по пътя си е попаднал в капана на собствения си мит и че без да го е осъзнал, е започнал да се надпреварва с призрака на един мъртъв предтеча. Но, богове, чак пък Нощните ястреби?

Ако наистина смятаният за отдавна ликвидиран клан на убийци се беше възродил, нещата бяха по-зловещи, отколкото си беше мислил. Вярваше се, че Нощните ястреби са окончателно унищожени от специалната щурмова част на Ерик фон Даркмоор, Мъжете на принца, в отдавна запустялата цитадела Кавел. Бяха като хлебарки, помисли си Джим: решил си, че си ги избил всички, но те продължават да извират.

Същата мисъл бе минала през ума му, след като видя пантатийския змийски жрец в онази лодка. Всяко съобщение, което бе прочел, показваше, че са били премахнати преди години и че гнездото им в подземното им леговище в Новиндус е унищожено. Още едно гнездо на хлебарки, явно.

Преследвачите ги подминаха и Джим си пое дъх. По-скоро усети, отколкото чу, когато спътникът му се спусна на ръце и скочи леко на земята. Джим го последва — раменете и бедрата му вече пареха от усилието да се задържи горе. „Остарявам вече за такива глупости“, помисли си. Баща му и дядо му го натискаха най-после да се ожени и да започне по-спокоен живот в служба на краля и той започваше да се убеждава, че идеята всъщност е добра. Не за първи път си помисли дали да не помоли Франсиезка да изостави работата си за короната на Ролдем и да избягат двамата на някое малко островче, където да могат просто да ядат, да спят и да се любят.

Водачът посочи и Джим затича безшумно с него по тъмните улици. Скоро стигнаха до една най-обикновена на вид врата и водачът я отвори.

Джим го последва без колебание и я затвори.

— Тука ще сме в безопасност — каза водачът.

— Не задълго.

— Да, ще се върнат, но освен ако не могат да ни проследят с магия, имат да проучат сто врати. — Пое си дъх и добави: — Слънцето ще изгрее след час. Можем да се опитаме да стигнем до кейовете в тръгналата на работа тълпа. Сега отдъхнете малко. Ще ида да потърся помощ да ви измъкнем от пристанището. Ако не се върна до разсъмване, значи съм пленен или мъртъв. Постарайте се да стигнете до кейовете и намерете кораба „Миалаба“, това е името на една жена от родната земя на капитана. Той се казва Нефу. Можете да му се доверите. Кажете му, че трябва да стигнете до Дърбин, и той ще ви откара дотам безопасно. Залостете вратата зад мен.

Джим махна уморено с ръка да покаже, че е разбрал, и водачът се изниза навън. Джим нагласи резето и се отпусна тежко на някакъв голям вързоп плат.

Намираше се в задната стая на някакъв дюкян, шивашка работилница, както изглеждаше. Собственика го нямаше. Джим беше сигурен, че дюкянът е една от явките на Касийм в това градче.

Настани се удобно, решен да обмисли странните събития, които бе преживял, откакто се събуди в Раном. За няколко часа Касийм абу Хазара-хан беше описал подробно на Джим всичко, което се бе случило в държавата му и бе предизвикало тази толкова внезапна и неочаквана война.

Беше започнало, според пустинника, с неочакваното издигане в Галерията на лордовете и майсторите на няколко члена от благородническата каста, които били близки приятели с кешийския принц Харфум, далечен племенник на императора. Този вид покровителстване по роднинска и приятелска линия не беше нищо ново в империята и стига да не беше прекалено явно и натрапчиво, никой не възразяваше. Единственото, на което държеше благородническата каста на Кеш, беше да опази привилегиите си. Постовете, дадени на тези мъже, били незначителни: надзираване на събирането на данъци в далечна провинция, командването на гарнизони по южната граница с Конфедерацията, надзираването на корабостроителството, събирането на такси от керваните. Нищо в тези назначения не издавало изграждане на властова база или създаване на фракция, тъй че никой не възразил.

След това се заговорило за кервани с определени стоки, доставени по искане на новоназначените управители на районите, или искания за строеж на кораби, които като че ли идвали от някоя неясна служба към Имперския военноморски флот, но никой не бил наясно кой точно е възложил поръчката. Като че ли винаги били намесени приятели на принц Хартум, когато някои неща се окажели странни, но Касийм не можел да установи ясен модел, нито да намери убедително доказателство, за да го поднесе на господаря си, Имперския канцлер, или да го представи на самия император.

Обичайната за кешийската бюрокрация корупция скривала много от това, което ставало, тъй като се плащали подкупи за фалшиви товарителници и товарите на керваните се разписвали без проверка. Топове плат се оказвали с остри ръбове; в урни, пълни с билки, намирали остриета на стрели, имало дори съдове от стомана с предпазители за нос и скули. Лъкове се превозвали контрабандно като търговски стоки; мечове, щитове и броня — като суров дървен материал. Желязна руда, предназначена за Имперската армия в един град, се отклонявала към ковачницата в друг. Когато бъдели реквизирани сто коня за един гарнизон, пристигали осемдесет, с документ, обясняващ разликата в броя. Мулета, волове, коне, сушена храна, бъчви и бурета за вода — всички необходими неща за една армия в поход — бавно се точели през империята, винаги на юг.

И това беше ставало от над две години, преди главният шпионин на Кеш изобщо да го надуши.

Докато Касийм усети, че става нещо нередно, вече било късно. Агентите му започнали да изчезват или пращали странни донесения, които не звучали много смислено, и когато Касийм осъзнал, че мрежата му от разузнавателни сътрудници е компрометирана, вече било наистина много късно.

Докато Касийм се подготвял да напусне град Кеш, за да разследва това, което се опасявал, че е случаят — разрастваща се държавна измяна в управлението, — атаките започнали. Първият опит за покушение бил срещу един от най-доверените му агенти, мъжа, когото бил поставил начело на цялата мрежа в град Кеш и околния район на Оверн. Това означавало, че не можел да разчита на никого в град Кеш. Три пъти въоръжени мъже се опитали да убият Касийм, докато се измъквал от града, но все пак се измъкнал — ненапразно го смятаха за най-жилавия мъж във Велики Кеш.

Касийм взел бърз кон и се отправил на запад към Каралян, вместо на север към дома си в Джалпур. Всеки път от град Кеш, водещ пряко към Джалпур, щял да се наблюдава от тези, които се опитвали да го убият, тъй че намерението му било да отплава покрай брега в Горчивото море, а след това до пристанището Раном. Оттам вече да язди до лагера на баща си, в един от многото пустинни оазиси, където знаел, че ще е в безопасност.

Само по случайност един от агентите на Касийм, поставен да наблюдава за шпиони на Кралството, беше забелязал Джим. Беше успял да се включи в екипажа на същия кораб като обикновен моряк и да държи Джим под око. Този „моряк“ сега беше водачът на Джим тук, в Раном. Казваше се Дестан и беше човек, когото Джим с радост щеше да вземе на служба при себе си, ако можеше. Джим беше много добър в дарбата си да остава незабелязан, тъй че фактът, че Дестан бе забелязал нещо, което да събуди подозренията му, доказваше изключително ценните му качества.

Дестан бил пратен в Хансуле, за да държи под око хода на безумната мобилизация, обхванала империята, да установи накъде се изпраща всичкото оръжие и продоволствие, тъй че за него било щастливо съвпадение това, че Джим се записва за моряк в същата флота. Видял, че Джим проверява нещо, скрито в хамака му, и при удобен случай взел малкия цурански глобус. След това обаче го беше мушкал с кама и беше успял единствено да го развали. Все пак това беше второстепенно. В този момент Дестан беше разбрал, че Джим е човек, с когото господарят му почти със сигурност ще иска да поговори.

А когато Джим се бе опитал да избяга, Дестан го беше ударил отзад, достатъчно ефикасно, за да го приспи…

Джим се беше събудил в Раном. Не знаеше как се е озовал тук от Каралян толкова бързо, но реши, че Касийм сигурно има свой запас от цуранските устройства или нещо магическо, което да върши същата работа, магьосник на служба при него, който може да прехвърля други хора също като Магнус. Когато го попита, Касийм отвърна уклончиво; и да разполагаше с такова устройство, не му го предложи, за да се върне в Кралството.

Касийм си имаше своите проблеми, несъмнено, и Джим беше трогнат от готовността му да помогне на един от най-опасните си противници. За миг си помисли за иронията в това, че Франсиезка и Касийм са двамата, което най-вероятно в крайна сметка щяха да го убият, и все пак беше намерил в тях сродни души. Не за първи път прецени, че си е избрал доста странен занаят.

В часовете, през които Касийм абу Хазара-хан му беше разказвал за разкритията си, картината се бе очертала, но Джим бе запазил мълчание и продължи да слуша. Касийм подробно му обясни как собствената му мрежа агенти била компрометирана отвътре, както и за ефикасното й противодействие и притъпяване от страна на външни сили. Призна, че докато отделял толкова много време за наблюдение на Островното кралство, Ролдем и Южната Конфедерация, е пренебрегвал вътрешната политика в собствената си държава, понеже допускал, че кешийската кървава игра, известна като „управление“, ще продължава по същия начин, както от векове.

Някой се беше възползвал от това. И от мащаба на измяната Касийм бе убеден, че овладяването на мрежата му е било в ход може би от цели пет години.

Първият въпрос, който Джим си зададе, беше кой би се облагодетелствал от една мащабна война между Кралството и Кеш. Логично — никой. Беше достатъчно прагматичен, за да признае, че малко престъпна дейност е неизбежна, но се беше старал да сдържа Шегаджиите да не режат прекалено много гърла, а ако решат, да са само на онези, които повече или по-малко го заслужават. Вярваше, че винаги ще има по някоя малка война, но че това трябва да е под контрол, тъй като Кралството имаше и други врагове. Но Кеш нямаше Братство на Тъмния път със съюзници таласъми на северната си граница, нито бързо разрастващ се град на странни, много могъщи елфи, които не изглеждаха особено дружелюбни.

Източните кралства бяха по-близо до Островите от Кеш и по границите непрекъснато имаше стълкновения, тъй като навремето Островите бяха били само едно от многото дребни кралства в Кралско море. Тъй че тъкмо Островите държаха под контрол няколкото си капризни съседи. А присъствието на Ролдем в Оласко напоследък беше стабилизирало нещата дотам, че донесенията на агентите на Джим в Мискалон, Салматер и Фар Лорин бяха рутинни до степен на скука.

Като цяло Джим смяташе, че войната е ненужно хабене на ресурси, особено на човешки дарби и талант, и се стараеше да опази Кралството от нея. Войната представляваше провал на разузнаването и дипломацията и причиняваше повече проблеми, отколкото решаваше.

Имаше и справедливи войни. Цуранското нашествие преди столетие и нахлуването на армията на Изумрудената кралица по времето на дядо му бяха отбранителни войни, които трябваше да се водят до последната капка кръв.

Но това…?

Доколкото можеше да прецени, това беше ненужно предприемане на най-мащабната война, виждана на Мидкемия след нашествието на армията на Изумрудената кралица. А онази война беше опустошила цял континент и беше превърнала в руини половината Кралство. Тогава за последен път Кеш се беше опитал да тръгне срещу Кралството, понеже бе решил, че е слабо и уязвимо след опустошението на Крондор.

Но откакто магьосникът Пъг беше принудил двете страни да сключат мир…

Пъг? Джим въздъхна. Отношенията му с магьосника и неговия Конклав на сенките бяха трудни, но Пъг поне беше благонадежден. А по силата на това, че беше осиновителят на прапрадядото на Джим, беше и далечен роднина.

Нещо толкова мащабно трябваше да бъде обсъдено с Пъг. Но при сегашното местоположение на Джим възможността да стигне до Острова на чародея беше донякъде проблематична, след като беше толкова далече на североизток и най-вероятно във военна зона, включваща три флоти: на Кеш, на Кралството и на кралство Квег. Още веднъж изруга наум Дестан затова, че беше извадил глобуса от строя. Една от предварително настроените крайни цели в устройството беше островът на Пъг. Сега не само че трябваше да се махне от това, което обещаваше да се окаже смъртен капан, но и трябваше да намери начин да стигне до още по-трудно достижима цел.

Обмисли няколко възможности, включително да открадне кон и да препусне към Дърбин. Повечето оръжие и войска щяха да се придвижват по море, но това не изключваше сухоземни части да са се отправили в подкрепление на гарнизона в Шамата и един самотен ездач по прашен път през безводна пустиня със сигурност щеше да привлече внимание.

Не, най-добрият му избор беше по море. Ако водачът му не се появеше скоро, Джим щеше да намери „Миалаба“ и капитан Нефу.

Времето се точеше бавно, а Дестан така и не се върна. Най-сетне Джим видя светлина, процедила се под вратата, а уличният шум му подсказа, че утрото е дошло.

Открехна предпазливо вратата и надникна навън. Видя мъже и жени, забързани за началото на работния ден. Също като в Дърбин, работата и търговията в този град с горещ климат започваше рано, спираше през най-горещата част на деня, след това се подновяваше в късния следобед и продължаваше до късно вечерта. Това щеше да е най-удобната възможност да се добере до кейовете и да намери Нефу.

Прецени външността си. Все още беше с моряшкото облекло и знаеше, че лесно ще го познаят, ако някой от мъжете, които го бяха гонили, го зърне случайно. Затвори вратата и се огледа. Собственикът на шивашкия дюкян и работниците му несъмнено скоро щяха да дойдат, тъй че трябваше колкото може по-бързо да си намери нещо, с което да се предреши.

Отвори вътрешната врата и влезе в стая, където сигурно взимаха мерките на клиентите. Имаше изложени няколко облекла и едно от тях задържа погледа му. Беше халат, от предпочитаните от пустинните племена на Джалпур — носеше се отворен отпред, но можеше да се стегне с широк пояс; имаше и кърпа за главата в подходящия цвят. Джим беше прекарал доста време в пустинята и знаеше, че жестоките студени нощи и пясъчните бури изискват добри дрехи. Тази приличаше на търговски халат, но не и от халатите, които би носил богат търговец. Ако това облекло беше готово за клиент, платил предварително, изчезването му щеше бързо да се забележи. Ако беше стока, приготвена да се купи от някой случайно минал през дюкяна — може би не толкова скоро. Той провери набързо другите дрехи и ги заряза — вече бе взел решение.

Смъкна бялата си ленена риза с отворена яка и къси ръкави и избра по-фино ушита, червена, която щеше да върви добре с тъмносиньото на халата. Сивите меки вълнени панталони, които носеше, щяха да свършат работа.

Извади кесията, която Касийм му бе върнал, и отброи няколко монети, като прецени цената, която щеше да получи с повечко пазарене, след което добави още половината на това и остави монетите така, че дюкянджията да ги види веднага. Надяваше се, че парите ще го убедят, че някой е продал дрехите. Или поне нямаше да има голямо основание да се обърне към градската стража. Тъй като местните стражи бяха толкова продажни и неблагонадеждни, колкото във всеки друг пристанищен град в империята, Джим смяташе, че има добър шанс да се измъкне от града, преди да са вдигнали тревога.

Навлече ризата и халата, след което отново надникна през външната врата. Ритъмът на града се усилваше и той излезе, закрачи уверено и се вля в човешкия поток. Докато вървеше към кейовете, се оглеждаше за това, което му трябваше още: ботушар.

Дюкянът тъкмо отваряше и щом Джим влезе, собственикът го поздрави с:

— Какво ще обичате, господине?

— Ботуши — каза Джим на езика на пустинните хора.

Ботушарят за миг като че ли се обърка, така че Джим повтори думата на кешийски, нарочно малко завалено, та да не се разбере, че го владее перфектно.

— Правя най-добрите ботуши в империята — увери го мъжът, като говореше високо и бавно, за да е по-лесно на Джим да го разбере. И го подкани да седне на една пейка, за да му вземе мерките.

— Не, ботуши сега — каза Джим.

Мъжът го погледна извинително.

— Нямам готови ботуши, господине. Стъпалото на всеки човек е различно, тъй че ми трябва около седмица, да взема мярка, да разкроя кожа и да ги изработя. Разбира?

Джим посочи шестте чифта ботуши на рафта зад него.

— А ония?

— Те чакат купувачите си — каза ботушарят, но присви очи пресметливо. — Може би…

Джим пусна кожената си кесия на тезгяха. Дрънченето на монетите беше недвусмислено.

— Дайте да видим размера…

След десет минути Джим излезе от дюкяна с кожени ботуши, които му бяха почти по мярка. Малко го стягаха на пръстите, но щяха да се отпуснат.

Още едно отбиване при търговец на оръжия — и Джим вече крачеше по улицата, предрешен като пустинен ездач от Джалпур възможно най-добре, предвид обстоятелствата. Говореше езика свободно и без акцент и знаеше достатъчно за района, за да може да подведе повечето хора, които не го познаваха по лице. Носеше покривало за глава по обичая на Джалпур, провиснало хлабаво отстрани, тъй че да може да се дръпне за секунди пред носа и устата, ако внезапно дойде пясъчна буря. Беше съвсем достатъчно, за да скрие лицето му, без да изглежда, че се опитва да го скрие.

Точно от това се притесняваше. Четиримата убийци го познаваха, а единият го познаваше много добре: Амед Дабу Асам, който преди да се опита да го убие, беше един от най-доверените му агенти в района.

Бяха изтекли само няколко часа след като Дестан бе отнесъл Джим до явката на Касийм и само една нищожна случайност ги беше предупредила, че има някой пред вратата — изскърцване на дъска под нечия много лека стъпка. Изскърцване, което означаваше разликата между живот и смърт.

Разкритието, че на Амед вече не може да се разчита, беше хвърлило още по-мрачна сянка над разгръщащите се около тях събития. Джим беше въздъхнал:

— Щом и Амед е предател, значи в организацията ми няма никой, на когото да мога да разчитам.

А Касийм беше отвърнал:

— Чувството ми е познато. Някои от хората, които се опитаха да ме убият, бяха служили на баща ми преди мен.

Двамата водачи на съперничещите си разузнавателни служби се бяха заклели да се върнат всеки в столицата си и да заловят предателите. Също така се заклеха, че всякаква дейност, насочена преди това срещу другия, ще бъде преустановена, докато не бъде разкрит истинският архитект на тази безумна война и на многобройните измени.

Касийм трябваше да стигне до лагера на своите и да създаде впечатлението, че се окопава за дълга обсада: имаше братовчед, който забележително приличаше на него, и с няколко малки промени във външността му всеки шпионин или предател, който можеше да се окаже наблизо, щеше да види в него беглеца принц. Докато братовчед му държеше под око пустинята, Касийм щеше да се измъкне предрешен до град Кеш, без изобщо да прилича на себе си.

Колкото до Джим, той трябваше да стигне до Острова на чародея и да говори с Пъг.

Стигна без произшествия до пристанището и за миг се поколеба. На кейовете или на котва в залива имаше поне двеста лодки и кораби, повече от обичайното за това пристанище, но предвид обстоятелствата в Горчивото море напоследък Джим предположи, че някои са тук, защото собствениците им нямат никакво желание да плават в море, пълно с три враждебни флотилии.

Тъй като до брега не идваше много товар, нито се превозваше до някой от чакащите кораби, пристанището беше пълно с докери, чакащи за работа. Докато минаваше, няколко мъже го изгледаха с очакване — може би си мислеха, че е корабовладелец или търговски агент.

Огледа се и видя няколко хлапета, струпани около количка на продавач на плодове близо до една от главните улици. Несъмнено чакаха удобна възможност да свият зряла круша или сладка слива, докато продавачът не гледа. Шансът за това бе нищожен, тъй като мъжът следеше зорко с едно око дрипаната банда, докато хвалеше гръмко качеството на стоката си.

Джим вдигна дискретно един меден петак и едно от момчетата веднага го забеляза. Огледа се да се увери, че никой от приятелите му не го е мярнал, след което се измъкна от групата и застана пред Джим, достатъчно далече, за да може да отскочи, ако Джим посегне да го перне. Но Джим каза само:

— Миалаба?

Момчето посочи мълчаливо към края на пристанището и Джим му подхвърли монетата и бързо тръгна натам.

Бързаше, но не чак толкова, че да привлече внимание. Изпитваше онова, което наричаше своята „бучка неприятност“ или „тревожната бучка“, израз, наследен от предшественика му, първия Джими: усещане за неизбежна опасност. Беше го дразнило през цялото време, откакто беше в този град.

Стигна до посочения му малък двумачтов люгер. Един моряк оправяше въжетата на носа и Джим му подвикна:

— „Миалаба“?

— Да — отвърна мъжът и едва го погледна.

— Нефу?

Мъжът отиде до кърмата на лодката и след малко се върна с втори, който попита:

— Мен ли търсиш?

— Ако ти си Нефу.

— Аз съм.

Беше широкоплещест, поне на петдесет лета, с полуоплешивяла глава, с корона от толкова побеляла коса, че според Джеймс трябваше да е бил светлокос на младини, риж или рус. Лицето му бе загрубяло от слънцето и вятъра и той изглеждаше сякаш току-що се е вдигнал от стола в ъгъла на някоя пристанищна пивница. Но очите му бяха като сини ками и Джим не се съмняваше, че тези „стари“ ръце и крака са се превърнали във възли от сила и мощ от годините тежка работа и — ако работеше за Касийм, от години на свирепи битки.

— Имаме общ приятел. Каза да те потърся.

— Кой ще да е той? — попита Нефу, докато морякът му си даваше вид, че не подслушва всяка казана дума.

— Дестан.

— Не го знам. — Ръката на Нефу се спусна към пояса му, където несъмнено имаше поне една кама.

— Касийм — каза Джим по-тихо.

— Качвай се. — Ръката на Нефу се отдръпна от пояса.

Щом Джим се качи на борда, Нефу го отведе до стълбището при кърмата, водещо към средната палуба. Джим се беше качвал на такива люгери и знаеше, че това е каютата за екипажа, поне десетина мъже за дълго плаване, по-малко, ако държаха покрай брега и спираха нощем. Отзад щеше да е каютата за капитана и един помощник може би. На толкова малък кораб нямаше камбуз. Готвеше се на палубата на мангал, тъй че при лошо време екипажът стоеше гладен.

Джим последва Нефу в каютата му, с място едва за легло над скрин с чекмеджета и една сгъваема масичка за чертежи и карти. На верига над писалището висеше фенер, а в ъгъла беше вграден сандък за всичко, което капитанът не можеше да напъха в чекмеджетата на скрина.

Нефу седна на единственото трикрако столче, едва с два пръста по-ниско от масата, и каза:

— Е, какво мога да направя за тебе?

Джим помисли какво да отвърне и реши, че истината е абсолютно необходима, но колко истина — не беше ясно. Накрая каза:

— Касийм ме изпрати тук, с Дестан за мой водач. Преследваха ни и той каза, че ако не се върне до разсъмване, трябва да дойда тук и да питам за теб.

Нефу помълча малко, после попита:

— Кой ви преследваше?

— Не знам — отвърна бавно Джим, взрян в очите на стария капитан.

Ново мълчание, след което капитанът изсумтя:

— Но имаш идея.

— Да. Може да съм луд, но мисля, че бяха от една група, която не се е показвала от години. Нощните ястреби.

Капитанът въздъхна тежко.

— Накъде?

— Трябва да стигна до Острова на чародея.

— Невъзможно. Квеганците патрулират между жалкия си остров и Края на сушата, а кешийски бойни кораби патрулират брега оттук до Края на сушата. Кралският флот е запушен горе, но от време на време пращат бързи наказателни набези към Кеш заради нашествието.

— Новини? — попита Джим.

— Малко, но слуховете цъфтят като цветя в пустинята след дъжд. — Капитанът стана. — Ако искаме да хванем добро време, за да се доберем до Острова на чародея, трябва да тръгнем веднага.

— Нали каза, че е невъзможно?

Нефу се усмихна и изведнъж сякаш се подмлади с години. Блясък имаше в очите му.

— Казах, че е невъзможно. Не казах, че не мога да го направя. Изчакай тук.

Обърна се и излезе.

За първи път от седмици Джим се улови, че се смее. Ако Касийм вече не беше взел този контрабандист на служба при себе си, щеше да го наеме за своите хора.

Стига, разбира се, Гилдията на крадците все още да я имаше, когато се върнеше в Крондор.

Стига да го имаше още Крондор, за да се върне.