Реймънд Фийст
Кралство под обсада (10)

7.
Пътник

Детето изкрещя.

Летецът беше изскочил от обедното слънце и беше ударил толкова силно, че я зашемети за миг. Само с това, че наведе бързо брадичка и се изви наляво, успя да се опази да не й разкъсат врата отзад, макар да получи дълбока рана на рамото. Завъртя свирепо лакътя си и хвана летеца отстрани за главата.

Само това й трябваше.

Преди летецът да се е съвзел, зъбите й се бяха забили в гърлото му и бяха захапали силно и достатъчно дълбоко, за да сложат край на живота му. Мисли и образи се вляха в нея, както винаги при убийство, и тя отново усети, че нараства. Физически вече не отстъпваше на никого, освен на най-могъщите демонски господари: летецът беше оцелял толкова дълго само заради изненадата и моментното й объркване. Осъзна, че това може да продължи да е проблем, тъй като не изглеждаше толкова силна, колкото беше. Магията и знанието й бяха дали предимство над огромното мнозинство отделни демони, на които се натъкваше, а беше достатъчно благоразумна, за да избягва прекалено силни групи, които не можеше да унищожи.

Беше израснала на ръст и беше толкова зряла физически, колкото сигурно щеше да е станала по естествен път. Беше, по мерките на расата си, особено възхитителна женска. Сред демонската раса полът често беше въпрос на избор и някои като Белог бяха самци само в най-повърхностния смисъл на думата.

А тя беше наистина възхитителна, висока и стегната, със закръглени бедра и дълги крака. Въпреки ненаситния й глад коремът й бе плосък и беше развила кръгли, макар и малки гърди. Шията й беше дълга, но най-възхитителни бяха чертите й: запазила беше зъбите си малки, но иначе лицето й беше почти с човешки черти, сякаш беше предразположена да стане сукуб^[1] от Първото селение. Белог се чудеше дали в предишното си съществуване не е била тъкмо сукуб.

След като изпи същността на летеца, Детето изпита силно желание да се преобрази в летец. Но се поколеба. Летенето щеше да й донесе повече бързина и възможност да ловува, но пък щеше да загуби сила. И понеже усещаше, че силата й нараства, реши, че ще е по-добре да я пази, вместо да я хаби, като се превъплъти в същество с по-малка мощ.

Знаеше, че ако реши, може да насочи бъдещото си израстване, като избере крила. Но за летец с нейната големина щеше да трябва да овладее магията, тъй че това беше възможност, но не за сега, а за в бъдеще.

Махна на Белог да излезе иззад скалите, където се криеше и чакаше да види изхода от нападението. Знаеше, че ако летецът бе победил, Белог щеше да се опита да се измъкне, докато хищникът пирува с нея.

Намираха се сред просторно плато, раздрано от оврази и дълбоки клисури, които ги принуждаваха да заобикалят. Беше мъчително пътуване, но продължаваха напред.

Въздухът беше натежал от прах и от миризмата на сяра, с метални оттенъци на мед и желязо и с вонята на гнило. Около тях изригваха горещи газове, мръсни жълтеникави гейзери, от безчет дупки бълваше нажежена пара. „Адско“ беше единствената дума, която да го опише, факт, който й се струваше някак странно забавен, макар да не беше съвсем сигурна защо.

Подкани Белог да изяде това, което бе останало, и докато той се хранеше, го попита:

— Защо летците са толкова леки?

— Съществата, които летят, имат кухи кости, макар че костната стена е твърда. Трябва да са леки, за да може крилата им да ги вдигнат. Мускулите обаче, които движат крилата, са силни. — Замълча, за да отхапе от задницата на мъртвия летец: в плътта все още беше останала достатъчно енергия, за да го поддържа за още няколко дни. Детето проявяваше щедрост с многото храна, която му оставяше. Или пък беше пресметливо? В естеството на демоните беше пред глада да се жертва първо разумът, но жаждата на Детето за знание не отстъпваше на глада му за плът. Не го пазеше жив — пазеше го полезен.

Той преглътна и каза:

— Някои летци могат да вдигат тежестта си, но обикновено са по-малки от този.

— Току-що стигнах до същото заключение. Защо да се отказваш от сила?

— Бързина и зрение, това са различни видове сила. Можеш да видиш заплахи, идващи от по-далече. Можеш да надбягаш в гонитба. Можеш да се рееш високо над битката. — Сви рамене да покаже, че предлага причини, а не преценка. — Но трябва да пожертваш сила.

— Виждала съм… — Тя замълча. — Не, имам нечии спомени за огромни летци, които носят оръжие и броня.

— Такива същества летят с нещо повече от силата на крилата. Летят с помощта на магия. Те са много могъщи — господари, принцове и крале.

— Защо?

Белог вече бе разбрал, че това е обичайният начин за разпитване на Детето — следваше нишката на разговора, докато не откриеше това, което иска да узнае.

— Във Времето преди времето, когато всички сме били като Диваците… — почна той. Открил беше след няколко боя от нея, че тя има предпочитание към древното знание, тъй че навярно Архивистът, когото бе изяла, беше имал предпочитание към древното знание. — Та значи тогава един велик главатар се издигнал сред първите от Народа. Казвал се Аелор. Управлявал първите кралства и наложил ред в хаоса. Постановил, че живеем на един голям диск, в центъра на който основал първите селища. Пет първоначални кралства, всяко управлявано от свой крал, следван от други, и всички те са познати като — Първите кралства. Около тези кралства възникнали Вторите кралства, после Дивите земи и отвъд тях — Лудостта.

Виждаше, че става нетърпелива — вече беше чувала това.

— Заради службата си на онези крале някои получили закрила като васали на господарите си. На някои като награда била дадена голяма мощ, включително магия.

Видя как при споменаването на магия вниманието й се изостри и разбра, че е направил правилния избор.

— Кажи ми повече за магията — каза тя.

Белог бе започнал да разпознава настроенията й, а когато тя проявеше интерес към някоя тема, не можеше да замазва нищо, колкото и отегчително да му се струваше обсъждането. За него тя беше уникална, а как беше станала такава беше загадка. Произлизаше от класа демони, които поради липса на по-точен термин трябваше да се означат като „ратаи“ или „слуги“, същества, незаслужаващи особено внимание от страна на властните. Майка й беше прислужница, а баща й работник в поддръжката на кралската армия, заминал на война срещу поданиците на Маарг, когато нещата, както ги знаеше Белог, бяха започнали да се разнищват.

— Магията — продължи той — е името за система за контролиране на сила, която обхваща разделението между осезаемото и неосезаемото. Чрез силата на волята, острия интелект и способността за самодисциплина една личност може да практикува така наречената „магия“.

— Ти можеш ли да правиш магия? — попита тя с жадно любопитство.

— Не, това не беше позволено. Нашият господар Дахун ясно проумя, че трябва да има твърдо разграничаване между класите, за да не би някой да стане прекалено силен и да наруши баланса на нещата.

Тя се засмя, за първи път — и той също за първи път видя същество от расата си, което да го прави от чисто веселие.

— За да не стане някой прекалено могъщ и да оспори неговата власт! — Впи очи в него. — Все повече знам с всеки ден, мой учителю. Може би някой ден ще знам колкото теб.

— Ден желан от всеки учител, защото разбираш, че ученикът ти е научил всичко, което си имал да му предложиш, но и ден, от който се боя.

— Защото щом няма да имам нужда от теб, ще станеш поредното ядене ли? — попита тя подигравателно.

— Защото се страхувам да не загубя такава чудесна компания — отвърна той.

Тя кривна глава и се засмя тихичко.

— Мисля, че това се нарича ласкателство.

Очите му се разшириха.

— Наистина притежаваш огромно знание, Дете. Никога не съм ти говорил за такова нещо. Не е широко известно понятие за нашата раса. Само класата на сукубите, съблазнителите и изцеждащите живот са вещи в него. Използват го, за да измамят по-низши същества. — Тя го погледна с възхищение.

— Това е нещо, което прилагат и по-слаби същества: лъжлива похвала в замяна на благосклонност от по-могъщо същество. Инструмент за съблазън, тъй че…

— Магията — прекъсна го тя. — Искам да я науча.

Той си пое дъх.

— Тогава трябва да потърсим друг, а това може да се окаже трудно. Дете. Трябва да намерим някой боравещ с магия. Достатъчно силен, за да е полезен за нас, но не толкова силен, че да ни унищожи. Нашият господар Дахун беше ревностен в разпределянето на магията и следеше внимателно на кого е позволено да я използва.

— Сред Диваците сигурно има боравещи с магия.

Той отново замълча. Често се изненадваше от знанието, което Детето вече притежаваше. Най-сетне се съгласи.

— Да, но има допълнителен риск. Диваците са по-скоро животни, отколкото разумни същества. Живеят по старите порядки и се избиват едни други за позиция. Крал Маарг позволи владението му да запази много дивашки обичаи и беше проклятие за господаря Дахун. Тъкмо Маарг тръгна Дахун да унищожи, когато последният господар ни остави.

— Мисля, че господарят ни е изоставил заради онова — каза Детето и посочи на изток.

Нямаше нужда да му казва какво е „онова“. Белог знаеше, че Детето има предвид унищожителната тъмна вълна, която се просмукваше и изтичаше от Центъра и поглъщаше всичко, което докоснеше.

— Мракът — промълви той. — Но ако е така, защо беше това показване на сила и мощ? Защо трябваше да тръгне срещу Маарг? Защо… — направи жест с плоската си длан — просто не се измъкна?

Детето кривна глава. Беше започнало да разбира: това означаваше, че се бори с проблем.

— Не знам — отвърна тя накрая. — Мисля обаче, че за крал с величието на Дахун би било трудно да се измъкне незабелязан. — Усмихна се. — Може би му е трябвала отвличаща маневра?

Той отново се възхити на проницателния й ум. Ако не ги беше връхлетял ужасът от Центъра, това дете щяха да са го забелязали и оценили рано. Или щяха да го поставят в някоя критично важна област и да го образоват, или да го убият като потенциално опасно. Беше забележително дете. Зачуди се дали е била някое забележително същество преди последната си смърт и дали новият ред, наложен от Дахун, с чифтосванията и отглеждането на децата вместо просто да се оставят новородените в яслите, за да се грижат сами за себе си, може да е направил нещо с ума й.

Защото сред Народа, щом животът се върнеше след смъртта, колкото по-бързо се хранеше едно същество и колкото по-бързо израстваше, толкова повече устояваха спомените от предишния живот. Белог беше стар за расата си. Беше с над столетие над зрялата си възраст, нещо нечувано преди идването на Дахун. Знаеше, че е бил много млад, когато крал Дахун беше взел властта, но спомените му чезнеха в смътните мъгли на миналото.

— Може би, но нека разсъждаваме за това друг път и другаде. Ако искаш да научиш магията, трябва да съставим план.

Отвърна му с широка усмивка.

— Обичам да съставям план. Много съм доволна, че не те изядох, Белог.

— Аз също, Дете.

 

 

Вече бяха близо до пътя на изток, принудени да се движат покрай него от трудния терен и заради върлуващите банди демони. Многобройна банда много малки демончета ситнеха от другата страна на широкия път, а Детето и Белог ги наблюдаваха иззад една скала.

— Толкова много — подхвърли тя и Белог не разбра дали го казва от глад, или просто от любопитство. Беше най-любознателният ум, на който се бе натъквал.

— Кажи ми за армиите — каза внезапно Детето.

Белог се изненада.

— В какъв смисъл?

— Защо съществуват? — Гласът й издаде нотка досада, с която бе започнал да свиква. Сякаш очакваше да знае настроенията и желанията й, без да го пита.

— Колкото и могъщ да е един господар или крал, има други със същата или по-голяма мощ. Армиите са изражение на… — замълча, докато търсеше подходящите думи, — нужда от отдих в борбата, мисля, че това е най-доброто обяснение.

— Не разбирам — каза Детето малко сприхаво. — Какво е „отдих“?

— Ние по природа сме раса, която се бори — започна той, докато вървяха към края на кралството на Дахун и началото на някогашното кралство на Маарг. — Още от Времето преди времето сме се борили, убивали сме и сме изяждали, или са ни убивали и са ни изяждали, и сме се прераждали. Ако имаме късмет, жизненият опит ни дава цел и посока и устояваме дълго… Някои се издигат до голяма мощ, а мнозина им служат драговолно в замяна на закрила и привилегии. Дахун имаше много пълководци, много съветници, много, които се бяха посветили на дълга да управляват владението му.

— Армиите, Белог. Кажи ми за армиите.

— Други крале, съперници, също имат своите владения и като индивиди се борят и спорят помежду си. Армиите са заплаха: ако ме нападнеш, ще се защитя, или ако ме ядосаш, ще те нападна. Маарг господстваше над голямо кралство, но се страхуваше от Дахун и се безпокоеше от другите крале в земите на Диваците. Други крале от Вторите кралства съперничеха на Дахун и спореха помежду си — съюзите се меняха постоянно — и понякога се събираха армии и се водеха войни. Но за много време армиите се държаха на място. Големи армии в готовност да сдържат другите да не нападат.

— Аха. Колкото по-голяма е армията, толкова по-дълъг е отдихът.

— Донякъде. Армиите се нуждаят от голяма поддръжка: храна, оръжия, място, където да спят.

— Обясни! — настоя Детето.

Вървяха по разширяващ се овраг. Стигнаха до три разклоняващи се дерета и продължиха по едното нагоре. Белог знаеше, че някога тук е имало голям вир или малко езеро с три захранващи го потока. Заговори бързо за тиловото снабдяване и за поддържането на армията в готовност за бой. За нуждата от поддръжка, за да не започнат войниците да се избиват едни други по стария дивашки обичай.

Когато някоя подробност й омръзнеше, тя го прекъсваше с друг въпрос. Като сега.

— Разкажи ми за войната, победата и поражението.

Белог впрегна цялото си красноречие и докато се катереха по дългия склон, се впусна в дълго описание на естеството на организираната борба. Много неща в тази връзка му бяха досадни, но постоянното обучение изостряше уменията му в занаята. Безкрайните въпроси на Детето го принуждаваха да рови дълбоко в паметта си за факти и мисли, недокосвани от години.

Като Архивист Белог беше задължен да помага в описването и подреждането на цялото знание, стигнало до крал Дахун: книги, ръкописи, изобретения, всичко, което можеше да се окаже полезно за господаря им. Архивистите се бяха превърнали в най-близкото нещо до братство, виждано в демонското селение, защото всяка нощ, щом седнеха в общите си обиталища, си разказваха един на друг за нещата, на които са се натъкнали през деня.

Белог беше станал един от първите в гилдията си и притежаваше знание, надвишавано само от малцина. Имаше особена склонност към асоциации, тъй че разбираше как знанието, открито и споделено от един, може да се отнесе към знанието на друг, по начин, който не е непосредствено видим за други. Ако някой демон в гилдията му можеше да бъде смятан за „старши“ или от най-висш ранг, сигурно щеше да е Белог, макар че съществата в гилдията му никога не бяха придавали особено значение на това. По природа бяха толкова близо до любезността, колкото можеше да е един демон.

Когато изкачиха склона, Детето каза:

— Накъде вървим сега, Учителю?

Той тайно се зарадва, че го нарече така, но отвърна:

— Зависи накъде искаш да вървим.

Тя го изгледа с поглед, който му подсказа, че не е доволна от отговора, но той ставаше все по-убеден, че ще го убие само в крайно критична ситуация. Доколкото в расата им съществуваше такова нещо като привързаност, двамата я бяха намерили.

— Не ти се подигравам, Дете — каза той и седна да поотдъхне. Дългото вървене взимаше своята дан. Знаеше, че разумът му започва да помръква. Щяха да минат седмици, може би месец без храна, но рано или късно щеше да озверее и да нападне Детето, макар че и това щеше да доведе до смъртта му.

Вгледа се в лицето й и отново се изуми от това как се развива тя: ставаше все по-изящна и все по-съблазнителна. Трябваше да е била сукуб в предишното си прераждане, вече беше почти сигурен в това. От начина, по който започваше да изглежда, вече беше убеден, че е прекарала много време в селенията на смъртните.

— Мисля, че вече си решила накъде отиваме, Дете — промълви Белог.

Тя се усмихна, а след това се засмя. Мелодичен, красив звук. После изражението й отново стана сериозно. Тя посочи на изток и попита:

— Колко остава, преди Мракът да стигне дотук?

— Не знам, Дете. Като че ли се усилва, каквото и да се направи. Огън, стомана, магия са хвърляни срещу него, но той с охота обгръща всичко, което докосне. Наострена стоманена стрела, падаща зидария, присвито от страх дете, всичко поглъща забравата с допира си. Тя е неумолима, но не бърза. — Замълча и пресметна. — Няколко години според мен, може би пет.

— Но ще дойде?

— Ако сме научили нещо за Мрака, то е, че е неизбежен.

— Значи не можем да го спрем — каза тя. — Ако пътуваме още пет години, след десет ще ни догони. Нищо не може да го спре.

— Всичко, което Мракът докосне, се разпада и дори камъните крещят от болка, докато се разсипват в нищо, но самият Мрак е безмълвен, не издава никакъв звук. Невеществен е, но поглъща всичко. И колкото и да поглъща, остава невеществен. Нищо не го утолява и не го спира. Мракът просто е.

— Какво иска той според теб? — попита Детето, загледано в далечината.

— Нямам представа — отвърна старият учител с въздишка. — Празна спекулация е самото допускане, че Мракът изобщо е способен да иска, защото за това е нужно съзнание. Вятърът иска ли нещо? Или дъждът? Или огънят? Иска ли нещо пясъкът, по който стъпваме?

Детето го изгледа със странно изражение и отвърна:

— Вятърът иска равновесие, дъждът иска да се изсипе колкото може по-надолу, а огънят иска да диша и да расте. — Усмихна се и добави: — Трябва да призная обаче, че нямам представа какво иска пясъкът.

Той помълча дълго, докато обмисляше думите й, после каза:

— Но това са само обяснения на природата им и на причините им за съществуване, не някакво признаване на воля и съзнание.

— Може би — отвърна тя и сви рамене. — Няма да съм тук, когато Мракът дойде, колкото и далече да трябва да отпътувам.

— Къде ще отидеш? — попита Белог.

— Разкажи ми за войната на Дахун срещу Маарг в смъртното селение — настоя тя.

Въпросът го изненада и той малко се подразни от това, че тя пренебрегна неговия. Но беше ясно, че е време да тръгнат отново, навътре в опустошеното вече кралство на Маарг, в търсене на нещо, което знаеше само тя, а пътьом се очакваше да я образова и в по-малка степен — да я забавлява. Детето пък щеше да ловува за него и да го храни.

Като съществуване — ако не броеше удобствата по време на работата за краля с другите Архивисти — това не беше особено неприятно. Ако не се броеше и цялото това вървене, поправи се той.

Така че продължиха и той й разказа за призоваването на всичките сили на краля, как беше строена армията му и как всяка магия, с която разполагаше, бе използвана, за да ги пренесат до свят в смъртното селение, където пълчищата на Маарг, редом със Себран, Чатак и други крале от Вторите кралства, както и главатари и военни вождове от Дивашките земи, се бяха сражавали с раса, известна като Звездните елфи — физически слаби и смъртни същества, но умни и използващи ефикасно могъща магия. Войниците им не можеха да устоят срещу обединената сила на пет демонски армии, но всеки демон се беше оказал срещу много мечове и демонският легион бе платил висока цена за победите си. Смяташе се, че над милион демони се бяха върнали в родилните ясли, и ако демоните бяха смъртни, войната щеше да е свършила. Но всеки път, когато умреше, демонът се връщаше в света на своето раждане и бързо го захранваха, докато отново добие сила за бой и се върне в борбата.

След това, когато силите на Маарг необяснимо се бяха обърнали срещу съюзниците си, Дахун беше ударил. Беше се нахвърлил върху останките и с бой си беше пробил път през смъртното селение.

А после нищо повече не се бе чуло за великия Демонски крал и неговите пълководци. Армията му и всичките му слуги бяха изчезнали все едно никога не ги бе имало.

И кралството на Дахун бе останало да се защитава само срещу Мрака.

Тя започна да задава въпроси, а той се стараеше да им отговори колкото може по-добре.

— Защо всички владетели са самци? — попита тя в един момент.

— Не са. Всички крале са самци, това е така. Женските владетелки се наричат кралици.

Детето кимна и замълча. Продължиха по пътя си, оставяйки зад себе си ужас, какъвто дори два демона не можеха да разберат.