Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (4)

3.

 

— Къде да настаним лейди Барбара за обяда? — попита Юнис Уиндъм, когато дъщеря й влезе с елегантна походка на покритата веранда, където цареше оживление около масата за дванайсет души. — Безкрайно трудно решение. Ако е с гръб към градината, слънцето ще подчертае оредялата й коса. Ако е с лице пък, светлината ще разкрие всичките й бръчки. Тази жена е невероятно суетна по отношение на външния си вид.

Джесика не слушаше. Майка й разсъждаваше на глас и не очакваше отговора й. Знаеше, че дъщеря й не проявява интерес към подобни въпроси, дори след двете години, прекарани в пансиона, от който се очакваше да промени безразличието й. Масата за обяда беше сложена на покритата веранда, за да се освободи трапезарията за грандиозния банкет на следващата вечер. Джесика би предпочела рожденият й ден и тържеството по случай завръщането да бъдат отбелязани със семеен пикник. Момичето, което търсеше сред прислужниците негърки, го нямаше. Не го откри и в трапезарията, където кипеше същото оживление.

— Мамо, къде е Типи?

— Дали пък да не я настаня начело на масата, а лорд Хенри в другия край? Всички ще го приемат като жест на уважение. Ние с баща ти ще седнем един срещу друг в средата.

— Мамо, къде е Типи? Търсих я навсякъде и не успях да я открия. Какво си направила с нея?

Юнис бодна изящно надписана картичка с името в стъклена роза и отстъпи крачка, за да огледа ефекта.

— Дали да не извадя капаните за мухи — зачуди се. — Купих два много красиви, от кристал, когато с баща ти бяхме във Вашингтон. Там мухите са кошмарни — дори по-противни, отколкото тук. Още е малко раничко за тях, нали?

— Мамо, къде е Типи?

Юнис най-сетне обърна внимание на дъщеря си.

— Божичко, дете. Защо си още по халат?

Джесика се врътна към вратата.

— Къде си тръгнала?

— Към кухнята. Сигурна съм, че си я пратила в изгнание точно там.

— Джеси, спри на секундата. Чу ли ме? — повиши глас Юнис. Тя вдигна ветрилото и го размаха бързо пред лицето си. Джесика спря и се обърна. Трите прислужници в сиви рокли с бели престилки бяха застанали неподвижно, цареше оглушителна тишина.

— Да знаеш само колко се радвам, че баща ти заведе лейди Барбара и лорд Хенри да пояздят — заговори Юнис, без да спира да си вее. — Поне няма да се срамувам, че дъщеря ми търчи към кухнята заради прислужница, след като звънчето ще свърши същата работа.

— Искам да видя Типи, мамо.

— Заета е да прави тортата за рождения ти ден.

— Тогава ще отида да й помогна.

Юнис я стрелна с ужасен поглед, прислужниците не смееха да помръднат и се кокореха от шок и любопитство.

— Това е всичко — излая тя. — Вървете да помагате на Уили Мей.

Прислужниците хукнаха покрай Джесика като сив облак, нашарен с бяло. Юнис пристъпи бързо напред, дръпна дъщеря си в стаята и затвори френските прозорци зад тях. Щом се озоваха сами, тя заговори.

— Да не си посмяла да ми държиш такъв тон, госпожице, особено в присъствието на слугите. И без това си загазила заради вчерашната сцена на пристанището.

— Просто пернах човека с ветрило по рамото.

— Защитаваше негър и се опълчи на бял човек!

— Той тормозеше превит от тежък товар носач. Щях да го зашлевя, ако носачът беше бял като сняг.

Изопнатото гневно лице на Юнис се сгърчи като пандишпанов кекс.

— Божке, дете, какво ще правим с теб? Всички горяхме от нетърпение да се прибереш. Нямаш представа с какво желание те очакваше брат ти. Сам настоя да дойде с мен и да те посрещнем, но ти засрами Майкъл толкова много, че сега не смее да се покаже.

— Майкъл трябваше да фрасне един на онзи.

Юнис започна да си вее още по-бързо.

— Знаех си, че не трябва да те изпращаме на училище в Бостън — в онзи развъдник на аболиционисти.

— Не, мамо, развъдник на свободомислещи.

— О, Джеси! — Както винаги останала без думи от тези аргументи на дъщеря си, заради която бе готова да даде мило и драго, Юнис се отпусна тежко на едно от креслата и въздъхна безпомощно. — Какво са ти сторили в онова училище?

— Потвърдиха нещо, в което бях убедена открай време. Всички човешки същества са създадени равни и никой няма право да поробва другите.

— Шшт! — изсъска разпалено Юнис и се огледа, да не би някой да подслушва. — Чуй ме, опърничава дъще. Нямаш представа какво се разиграваше тук, докато отсъстваше. Иначе щеше да си наясно колко са опасни подобни възгледи и колко зле ще се отразят подобни приказки на Типи.

— Какво… става тук?

— Не точно в нашата плантация, в другите. Робите вдигат бунтове, неуспешни наистина, но са прекалено близо до дома и баща ти е много неспокоен. Плантаторите са нащрек и начаса наказват всички роби — държа да подчертая, безпощадно, дори онези — тя впи поглед в Джесика, — които създадат и най-незначителното впечатление, че не одобряват каузата на Юга.

— Кауза ли? Аболиционизмът е кауза. Робството е догма.

Юнис престана да си вее. Движението съвсем не внасяше въздух в дробовете, които заплашваха да се пръснат.

— Точно за това говоря. Предупреждавам те, Джеси, че макар баща ти да угажда на всичките ти желания, той няма да търпи подобни възгледи в тази къща, нито скандалното ти приятелство със слугиня негърка. — Тя поклати глава, сякаш се самообвиняваше. — Изобщо не трябваше да допускам двете с Типи да се сближавате като деца, но ти отказваше да играеш с други. Искаше само нея. Не трябваше да слушам молбите на сестра си и да те пращам в пансион, за да си близо до нея в Бостън, и най-вече не трябваше да позволявам Типи да заминава с теб. — Но… — Юнис изви обвинително вежди към Джесика — заблудих се, че ти ще проявиш здрав разум и ще прекъснеш връзката си с нея, щом се прибереш. — Юнис притисна уморено ръка към челото си. — Надявах се да разбереш, че не трябва да общувате като приятелки, да приемеш факта, че Типи си има място, както и ти.

— Мамо… — Джесика коленичи пред майка си, роклята бухна около нея и Юнис си припомни любимата червенокоса кукла с кафяви очи, която представляваше просто телце и богата пола. Тук приликата между куклата и дъщеря й приключваше. Юнис не можеше да разбере. Чертите на дъщеря й бяха правилни, зъбите безупречно подредени, имаше огнена коса и изразителни очи в чудесно тъмнокафяво, но те не променяха факта, че прямото й лице, изпъстрено с лунички, бе твърде обикновено. На съпруга й му се искаше тя да е красива, с посредствени интереси, също като дъщерите на приятелите му, които се интересуваха единствено от дрехи, балове и флиртове, да се радва, че е единствената глезена щерка на един от най-богатите хора в Юга. Само Джесика, още от раждането, се опитваше да се отърве от ролята, за която бе създадена. Да не би да се получи така, защото тя усещаше, че всички жестове на баща й са компенсация за разочарованието му от нея? Джесика мислеше прекалено много, задаваше въпроси, предизвикваше, бунтуваше се. Карсън бе казал, че подобен дух би бил нещо възхитително, ако дъщеря му беше красавица, докато при едно обикновено момиче бе чисто и просто дразнеща черта от характера. Понякога Юнис си казваше, че Джесика е трябвало да се роди момче.

— Разбирам, наистина разбирам — каза Джесика, — но не мога да го приема. Никога не бих застрашила Типи, но не мога — и не искам — да се отнасям към нея като към по-низше същество. Тя е умна и изобретателна по начин, който аз не бих могла да надмина. Също така е мила, мъдра и притежава всички качества, които бих искала приятелките ми да имат. Не искам да засрамвам нито теб, нито татко, но ще й отдавам заслуженото уважение. Няма да се отнасям към нея като към робиня.

Юнис притисна ръце към гърдите си.

— Божичко… Ако баща ти те чуе…

— Сигурна съм, че ще бъде много разочарован от мен.

— Ще бъде много повече от разочарование. Баща ти притежава страна, която ти никога не си виждала. Няма да мога да овладея последствията, ако продължиш да демонстрираш предпочитанията си към Типи. Мисли и за нея, за бога.

Джесика внимателно се отдръпна от ръцете на майка си, притиснали бузите й.

— Не се тревожи, мамо. Обещавам да не създавам неприятности в семейството, като споделям възгледите си за робството в тази къща. Югът си е Юг, един глас няма да го промени, но те моля да позволиш Типи да ми бъде лична прислужница. Знаеш, че тя има само един бял дроб, при това страда от плеврит и не може да диша на онази жега в кухнята.

— Добре, стига да спазиш обещанието си, дете. В противен случай баща ти ще я изпрати на полето и тя ще трябва да спи с останалите роби. Той те обича до полуда, но бъди сигурна, че ще го направи. — Юнис отдръпна ръце и приглади огнената коса на дъщеря си назад. — Да знаеш само колко ни липсваше — продължи тихо и нежно тя. — Затова той те накара да се върнеш преди края на семестъра, но те уверявам, че не ми е никак лесно, откакто си тук. И на обяда, и на тържеството ще се говори за аболиционисткото движение. Обещай ми да си държиш езика зад зъбите, ако те питат за мнението ти.

Джесика се оплези и защипа езика си с два пръста.

— Обеставам да си дълза езика зад зъбите.

— Глупаченцето ми — засмя се Юнис, ала тревогата остана в очите й. — Сега ме пусни да стана. Чака ме работа.

— Ще пратиш ли Типи в стаята ми? Никой не е в състояние да ми прави косата като нея, а не искам и да мисля как щях да изглеждам, ако тя не се занимаваше с гардероба ми.

— Стига да не забравяш, че баща ти обича да те изненадва без предупреждение. Гледай прическите и дрехите да са единствените теми за разговор между двете ви, ако той се появи. Ако чуе нещо друго, да знаеш, че Типи ще чепка памук, вместо да дипли панделки и дантела.

— Няма да забравя. — Джесика се изправи и се завъртя в сатенената си роба, полата се разпери и подчерта фината й талия. — Утре ставам на осемнайсет. Кога остарях толкова?

— Този рожден ден би трябвало да те накара да мислиш за брак — отбеляза Юнис.

— Може и да мисля, но това не означава, че ще го направя. Че кой мъж би се оженил за огън и жупел като мен?

„Да, наистина, кой?“, помисли си Юнис с въздишка.