Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (28)

27.

Още от първата вечер, когато керванът образува кръг, за по-голяма безопасност, и направиха ограждение за животните, Джесика разбра, че от нея не очакват абсолютно нищо. Останалите жени почти не излизаха от каруците си, преди да дойде време да готвят за семействата си и да постелят за през нощта. Тя наблюдаваше колко са организирани, обзета от страхопочитание и ужас, чувстваше се безпомощна и напълно безполезна, докато майките изпращаха по-малките деца да съберат дърва за огрев, да донесат вода, а по-големите изкопаваха дупки за огъня, докато мъжете разседлаваха, спъваха и хранеха животните. Разгоряха се огньове, приготвиха се шишове, извадиха се тигани и прибори и за нула време тенджерите забълбукаха, а кафето кипеше. Двойката роби, Джеремая и Мади, които Сайлъс взе вместо Лазаръс и Касандра, имаха за задача да се грижат за семейство Толивър, когато спираха.

Докато наблюдаваше трескавата дейност наоколо, загърната в елегантната си синя наметка от мериносова вълна, Джесика се обърна към Сайлъс, който бе отишъл при нея за пръв път този ден.

— Чувствам се напълно… ненужна.

— Няма защо. Днес много ми помогнахте с Джошуа. Занимавахте го.

— За мен беше удоволствие да се занимавам с него. Какви са задълженията ми?

— Нямате задължения, освен да сте добре.

— А, да, не можете да ме оставите да умра, преди да построите плантацията си.

Сайлъс понечи да обясни, че тя за пореден път не е разбрала какво иска да каже, но после реши, че не си струва усилието.

— Кажете на Типи, че в бъдеще трябва да поставя ваната ви на светлината на огъня. В сенките може да се разчита на уединение, но там е опасно — чудесно място за безшумно отвличане, и никой няма нищо да разбере, докато не открием, че липсвате.

— Аз ли? Защо… защо му е на някого да ме отвлича?

— Може би въображението ви ще ви помогне да приемете казаното, мис Уиндъм.

Джереми се беше приближил към техния огън.

— Заради откуп, Джес — обясни тихо той с умалителното приятелско име, с което бе започнал да я нарича, — или пък индианец, който си търси бяла жена.

— Има и по-лошо — добави Сайлъс и изви многозначително вежди.

— Ти… вие се опитвате да ме сплашите.

— Не, мис Уиндъм — отвърна Сайлъс. — Опитваме се да ви защитим. Стойте в светлината на огъня.

Джесика не посмя да оспори тази заповед и се пъхна в каруцата, където се оглеждаше и ослушваше за необичайни звуци и сенки навън. Докато Типи спеше на сламеника до нея, тя не посмя да затвори очи в продължение на почти две седмици, защото наблюдаваше за дебнещи фигури и дали перата, с които индианците се кичеха, не се очертават на зеблото на каруцата.

Още от самото начало Джесика разбра, че привилегированата дъщеря на Карсън Уиндъм няма да бъде поканена в общността на хората от кервана. Към това се добавяше и съмнителното й положение като съпруга на Сайлъс Толивър, както и фактът, че се отнасяше към чернокожия кочияш и прислужницата си като към равни, като по този начин потвърждаваше клюките за антиробските й възгледи, които се бяха разпространили още преди тръгването. Членове на семействата, които притежаваха роби, особено мъжете, я поглеждаха с тревога и Джесика бе сигурна, че са предупредили съпругите си да не се сближават с нея. „Все едно очакват да отключа оковите на робите им и да ги освободя“, оплака се тя на Типи. Останалите пък не се сприятеляваха с нея заради разликата между нейното положение и тяхното, а Джесика нямаше представа как да премахне бариерата помежду им.

Много й се искаше да обсъди въпроса със Сайлъс, защото имаше желание да се включи в дейността на общността, да даде своя принос, но го виждаше рядко, освен вечер, когато се събираха да вечерят около техния лагерен огън, при това не за дълго. Непрекъснато го търсеха за съвет и мнение. Когато все пак му оставаше време да се нахрани на спокойствие, Джошуа бе основната тема на разговора. Джесика с неудоволствие се съгласи с молбата на Типи двамата с Джаспър да се хранят заедно с Джеремая и Мади.

— Така ще изглежда по-добре, мис Джеси.

Често се случваше Джереми и Томахок да сядат при тях и надеждата й да говори със Сайлъс угасваше. Започна да й става неприятно, че винаги изниква нещо, което проваля намерението й да поговори със съпруга си.

За да се занимава, тя реши да си води дневник — нещо като подробни сведения — за пътуването. Някой ден можеше да напише книга за преживяното, която да остави на потомството.

— Как ще я озаглавиш? — попита Типи.

— Още не знам. Надявам се да ме осени вдъхновение.

Писането на дневник бе идеалният начин да запълни празните часове, докато се подрусваше на капрата в каруцата зад тази на Сайлъс, а пък Типи се бе заела да ушие кожено яке на Джошуа за петия му рожден ден през май, досущ като това на баща му. Типи помоли Джереми за кожа и той я осигури, един господ знае откъде. Четиримата — Джереми, Джаспър, Джесика и Типи — опазиха тайната и криеха дрешката от момченцето и баща му, и така поддържаха известна мистериозност през дългите дни.

Сайлъс не караше своята каруца, тъй като беше начело на кервана заедно с Джереми. Беше оставил дългогодишен роб от „Куинскраун“ на капрата и когато задното покривало бе вдигнато, Джесика виждаше голите клони на розите, които кочияшът трябваше ревниво да пази. Джереми също носеше увити в зебло корени на рози от своята градина. Типи спомена и пред двамата да ги наторят с утайка от кафе, за да ги засилят. Тъй като мястото в каруците бе оскъдно, Джесика се изненада, че мъжете са намерили място за рози.

— Защо са толкова важни? — попита тя Джереми.

— Те са символът на семействата ни, тръгнали от Англия — обясни той. — Сайлъс носи ланкастърски рози в знак на почит към наследството си.

— Ами ти? Защо носиш бялата роза на Йорк?

— За да почета паметта на мама.

Макар и против волята на съпруга й, слабият, жилав Джаспър управляваше четирите своенравни коня на Джесика, подарък от баща й. Сайлъс предпочиташе подаръкът да беше волове. Бяха по-бавни наистина, но по-покорни и от тях щяха да излязат по-добри животни за работа.

— Разтърси ли се каруцата, Джаспър, ти изхвърчаш от седалката и продължаваш пеша, разбра ли? Ще накарам друг да поеме юздите.

— Да, сър, добре, мистър Сайлъс.

— Ти чу ли? — обърна се Типи към Джесика. — Съпругът ти е загрижен за здравето на жена си.

— Съпругът ми се интересува единствено от банковата си сметка.

Имаше толкова много неща, които да запише, а Джесика откри, че има усет към разказа, а не просто изброяването на ежедневни дреболии, като състоянието на пътя, времето и особеностите на терена, обикновено единствените подробности, които човек можеше да прочете в пътеписи и дневници. Тя включваше такава информация само ако оказваше важно значение върху живота на пътя, а често беше така, но разведряваше разказа си с лични впечатления за хора, места и интересни подробности, така че след няколко дена бе вече наясно, че написаното от нея съвсем заприличва на дневник.

„20 март 1836

Понякога си припомням предишния си живот и почти не успявам да си представя момичето, което бях. Спомням си, че тя не се надигаше от пухеното си легло преди девет, миеше си лицето в стая, където някой от прислугата предварително бе запалил камината, за да е топло, сресваше се и слизаше да закусва със семейството си, а бюфетът бе отрупан с лакомства. Винаги имаше шунка и сос, бекон и яйца, пръжки и бисквити, които се пазеха топли под сребърни похлупаци и се сервираха във фин порцелан. След това момичето се качваше и се оставяше в ръцете на прислужницата си и най-добра приятелка, за да бъде изкъпана, облечена, да й направят прическа, а единствената й дилема беше да избере как точно да прекара времето си през деня.

Момичето, което съм сега, се надига от твърд сламеник още по тъмно в такъв студ, че зъбите й тракат. Спи с дрехите, които е носила предишния ден, а за баня и дума не може да става, защото водата е леденостудена. Има сутрини, когато не си струва да отделя време и енергия за ресане, защото косата й ще бъде скрита под боне, за да й топли, и няма да го свали, преди да си легне. Закуската е гореща каша, подсладена със сироп от захарна тръстика, но запасът ни скоро ще свърши. Ядем от взети назаем метални съдинки, защото трябваше да оставим порцелана отстрани на пътя.

Въпреки това, онова момиче не ми липсва кой знае колко, независимо от трудностите по пътя. И без това не съм имала причина да проявявам суета, така че и без нови дрехи всеки ден, и без прическа пак ми е добре, но пък копнея за гореща вана с ароматен сапун — каквато и да е баня! И някой поток ще свърши работа, но ме предупредиха — съпругът ми нареди — да не съм посмяла да излизам от лагера нощем, единственото време, когато мога да намеря малко спокойствие и усамотение. Бездруго сега е прекалено студено, така че дори не помислям да се измъкна от каруцата и да се топна, независимо къде лагеруваме, но пролетта идва. Има дни, в които почти усещам как старата земя се върти, за да затопли гърба си на слънцето, а облаците изписват истинска поезия на фона на синьото небе.

Моят съпруг. Странно ми е да наричам така Сайлъс Толивър, тъй като той едва ли някога ще бъде мой. Сърцето му принадлежи на Лети, вероятно завинаги. Тя сигурно много му липсва. Навярно само за нея мисли през часовете, когато е начело на кервана. Но дори Лети да не съществуваше, Типи описва държането ми, когато двамата със Сайлъс се срещаме, като «изразяващо толкова желание да го видя, колкото да ме пернат с горещ тиган по голото дупе» и ме кара от време на време да му се усмихвам.

Не че той ще забележи, отвръщам аз.

Ти пробвай, настоява тя, а аз разбирам, че с невероятния си усет вече е доловила какви чувства тая към него.“

 

 

„1 април 1836

За да се радвам на компанията на Сайлъс, бих предпочела моята каруца да е начело на кервана, ама не, той нареди да се тътри по средата. Мога да недоволствам, но тогава Сайлъс ще ме попита защо, и аз няма да знам какво да му отговоря. Причината да ме настани там е една. По-безопасно е. Кочияшът на водещата каруца е натоварен с отговорности, които Джаспър не познава. Кочияшът трябва да намира най-равните места, да поддържа умерено темпо, непрекъснато да внимава дали водачът не дава сигнал за спиране, да намалява, да ускорява или да променя курса. Често се случва да се натъкне на змия ти животно на пътя, което може да стресне впряга, а ако не е достатъчно хладнокръвен да удържи юздите, или каруцата ще се спусне без посока, или животните ще бъдат обзети от паника. Освен това първият кочияш ще бъде и първата мишена на индианска стрела.

Каруцата на Джереми се управлява от роба Били, един от най-известните кочияши в Южна Каролина.

Смея ли да пиша за чувствата си в дневника? Ами ако Сайлъс го прочете? Тогава ще разбере колко ми е неприятно, че почти не го виждам до падането на нощта, освен ако не препусне назад, за да нагледа как е Джошуа, който напоследък пътува в моята каруца винаги когато баща му не му позволява да седи до Били.

Когато Сайлъс се появи, аз така и не успявам да прикрия огорчението си. Боже, ако не беше синът му, съпругът ми изобщо нямаше да погледне жена си. Ама какво ми става? Всеки път, когато видя Сайлъс, толкова самоуверен, толкова властен на седлото, толкова спокоен и разсъдлив към тревогите, които измъчват другите всеки ден, у мен нахлува топлина и гордост, които изтласкват гнева и сама не мога да се начудя на себе си. Как е възможно да стана жертва на подобни чувства, напълно типични за съпруга, след като нямам връзка с мъжа, който ги предизвиква у мен?

Как ми се иска да можех да се доверя на някого, на човек с достатъчно знания и опит, за да ми помогне да разбера тези непокорни чувства, които ме оставят слаба и напълно безпомощна. Понякога ме изпълват дотолкова, че се страхувам да не се пръсна като свински мехур.

Типи ми каза, че съм влюбена и всичките ми женски сокове кипят. Така й били казали звездите.

Накарах я да ги попита какво да правя с тях.

Бъди мила с господин Сайлъс и виж какво ще излезе, посъветва ме тя.

Отговорих, че съм му казала ужасни неща в «Уилоушайър», които той със сигурност помни.

Типи бе убедена, че мъжете не обръщат внимание на казаното от жените, не и когато соковете им кипят.

Беше ми тъжно, че външният ми вид не е подходящ и едва ли ще го накара да забрави, нито ще накара неговите сокове да кипнат.

Ще останеш изненадана, отвърна тя и се ухили.

Може и така да стане.“