Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (17)

16.

 

Сайлъс зяпна Карсън. Беше поразен.

— Какво?

— Чу ме много добре — сопна се Карсън. — Искам да се ожениш за Джесика и да я заведеш в Тексас.

— Но аз съм сгоден!

— Известно ми е. Намери начин да развалиш годежа.

— Да го разваля ли?

— Сайлъс… — Уиндъм изду широките си гърди и вратовръзката се надигна. — Предлагам ти шанс, какъвто втори път няма да имаш — неповторима възможност. Приеми и си свободен да живееш както си мечтал. Отхвърли предложението ми и изживей живота си по начин, който няма да ти е никак приятен, превърни се в човек, когото ще намразиш. Ще направиш услуга на мис Седжуик, като я освободиш да се омъжи за човек, чиято мания е на първо място, преди любовта му към нея.

Сайлъс беше ужасен.

— Сър, да не би да забравихте, че мис Седжуик ме обича?

— Годините ще излекуват сърцето й, защото омразата ще й помогне да заличи чувствата си, след като предпочетеш предложението ми пред нея. Колко по-важна е любовта от решение, което определя целия ти бъдещ живот и живота на наследниците ти? Я си помисли.

— Не мога да направя онова, за което ме молите, и съм сигурен, че предложението ви ще се стори точно толкова противно на дъщеря ви, колкото и на мен.

— Джесика няма думата. Тя изгуби това право, когато предаде и мен, и семейството си.

Завесата, която криеше тайната на отложените светски събития в „Уилоушайър“, започваше бавно да се вдига. Джесика — този огън и жупел — явно бе причината. Сайлъс погледна госта с неприязън.

— Позволете да попитам какво е направила.

Карсън му разказа какво е престъплението й.

— Мили боже! — възкликна Сайлъс.

— И аз това казах — въздъхна Карсън и за кратко затвори очи. — Дъщеря ми не е красавица, Сайлъс, това е ясно, но ако се ожениш за нея, да знаеш, че ще имаш истинска лъвица, а на някои мъже темпераментът й ще се стори… изключително привлекателен.

— Очевидно Джереми е запленен от нея — отвърна сухо Сайлъс. — Защо не помолите него да се ожени за Джесика?

— Мина ми през ума, но…

Сайлъс изви уста.

— Само че не можете да го купите, нали?

— Той не е в твоето положение.

Сайлъс не знаеше кое да приеме за по-голяма обида — опита да бъде купен или истината.

— Какво ще стане с Джесика, ако не пожелае… да се омъжи? — попита любопитно той.

Карсън извърна поглед и стисна устни.

— Ще я отведа от Южна Каролина по един или друг начин, преди да се разчуе за аболиционистките й пристрастия. Не желая предатели в дома си. Можеш да ми вярваш, че другият начин ще й хареса още по-малко, отколкото този, който вече ти предложих. — Той погледна младия мъж с очите на баща, научил за смъртта на детето си. — Моля те, Сайлъс. Ожени се за дъщеря ми. Ще й направиш услуга. Възможно е дори да я обикнеш, а и тя теб.

— Съмнявам се — отсече Сайлъс. — Обичам Лети. Тя е в сърцето ми.

— Да, но ще имаш моите пари. Помисли си и ми съобщи решението си до две седмици. След това сделката отпада. Тогава ще задействам друг начин, по който да се справя със своенравната си дъщеря.

Джереми беше излязъл в коридора, когато Карсън, последван от сериозния Сайлъс излезе от хола. Лазаръс забърза да подаде на госта камшика и шапката. Карсън си нагласи шапката.

— Добро утро, Джереми — поздрави той, а Сайлъс забеляза тъгата в погледа му, която издаваше, че би предпочел да направи същото предложение на приятеля му. Джереми бе наистина изключителен мъж, много по-приятен и весел от онзи, към когото се бе обърнал Уиндъм. Сайлъс си даваше сметка, че чувството му за хумор е задушено от събитията и… манията му, затова и Карсън се беше възползвал от слабостта му.

— Весела Коледа и на вас, и на семействата ви, господа — пожела Карсън и погледна за последен път Сайлъс, преди прислужникът да го изпрати.

Джереми бе забелязал многозначителното изражение.

— Това пък какво беше? — попита той, след като гостът излезе.

Сайлъс прокара ръка през косата си. Откъм трапезарията долиташе бистрото сопрано на Лети, което звучеше като музика за ушите му.

— Джереми — каза той, — има моменти, когато ми се иска да не се бях раждал.

 

 

Джесика бе затворена в стаята си вече четири дена. Очевидно дори на майка й беше забранено да влиза при нея. Идваше единствено Лулу, прислужницата, която й носеше храна и й съобщаваше новините. Момичето не попита за леля си, която видя единствено по време на напрегнатото, мълчаливо пътуване от пристанището на Чарлстън до „Уилоушайър“. Не попита за Типи, нито за Уили Мей, не се поинтересува за настроението на майка си и баща си. Прислужницата предаваше на родителите й своя версия на казаното от Джесика и на държанието й. Останала сама с мислите си, тя знаеше, че няма да понесе новината какво отмъщение е измислил баща й за Типи и Уили Мей. Къщата бе необичайно тиха в дните преди Коледа, вместо както обикновено да се носят гласове, да пристигат гости, да тече трескава подготовка за балове, прислугата да подтичва наоколо, да се чуват разговори, смях и музика.

Джесика, разбира се, се тревожеше. Беше ли изпратил баща й Типи да работи в полето? Беше ли наказал Уили Мей? Щеше ли майка й някога да й проговори отново? Какво ли наказание бе измислил баща й за нея, защото наказанието нямаше да я отмине. И защо? Защото бе показала доброта към друго човешко същество ли? Отпечатъкът на злобно стиснатата ръка върху китката й, докато брат й я водеше през къщата към кабинета на баща им, бе започнал да избледнява, но Джесика все още виждаше учуденото изражение на леля си, загрижеността на майка й, притиснала ръка към устата, разтревожения й поглед, който питаше: „Какво, за бога, си направила този път, дете?“.

Докато Джесика стоеше с високо вдигната глава и вирната брадичка, Майкъл разказа как заедно с другарите си бе заловил „мерзък аболиционист, който подкрепя робите“, точно когато върши мръсното си дело и накара баща си да се досети на кого гадината е давала сигнали.

Баща й изслуша всичко, без да му трепне окото, но стисна челюсти и тъмнокафявите му очи, насочени към Джесика, станаха почти черни.

— Мис Конклин качи ли се на кораба? — попита накрая.

— Да, татко — потвърди Майкъл. — Погрижих се. Казах й, че ще й се случи нещо по-лошо, ако посмее да се покаже отново тук.

— Ами беглецът? Той къде е?

— В обора, докато ми кажеш какво да правя с него. Още момче е, пълен невежа. Разправя, че няма представа кой го притежава, нито знае името на плантацията, в която живее. Предполагам, че никога не е излизал от полето, в което работи. Казва се Джаспър. Това успяхме да измъкнем от него, когато видя какво сторихме на Сара Конклин. Каза ни, че се скрил в каруцата, когато Скутър потеглил към града, за да вземе колелото.

— Значи никой от „Уилоушайър“ не му е помагал?

— Поне така твърди. Склонен съм да му повярвам.

— Как е разбрал, че трябва да търси мис Конклин?

— Каза, че на полето дошъл човек — агент, вероятно, — докато работели, и пуснал мълвата, че жена, която помага на бегълци, живеела в къщата до гробището в Уилоу Гроув. Затова се отправил натам.

— Познава ли агента?

— Не. Той е северняк, постъпил на работа в магазина за фураж в Уилоу Гроув миналата година. Предадохме го на шерифа.

— Значи… продавачът в магазина и мис Конклин са се наговорили да измъкнат момчето, така ли?

— Да, сър.

— И ти си им била съучастница, а? — обърна се въпросително той към Джесика и застана пред нея.

— Да — потвърди Джесика и отвърна на погледа му гордо, макар вътрешно да беше ужасена. Не забеляза никаква искрица на обич в студените, тъмни кладенци на бащиния поглед.

— Няма да те питам какво ще кажеш в своя защита. Не желая да те слушам. Махни се от погледа ми. Върви в стаята си и чакай да те повикам. Само да посмееш да си подадеш главата навън, ще ти наложа жестоко наказание. Разбра ли ме, Джесика Ан?

Никога не я наричаше Джесика Ан. Вледеняващ ужас се загнезди ниско в стомаха й. Спомни си стона на Сара, когато се похвали пред нея, че баща й лае, но не хапе, когато става въпрос за дъщеря му. Значи не е простенала от болка, ами защото е разбрала, че приятелката й нищо не знае за Карсън Уиндъм. Ужасена, тя се замисли за Типи. Баща й щеше да накаже прислужницата заради нейните прегрешения. За него нямаше значение дали дъщеря му ще му прости, или обичта й ще се превърне в омраза.

Тя преплете умолително пръсти.

— Татко, много те моля. Искрено те моля, не наказвай Типи заради стореното от мен.

— Майкъл, заведи сестра си в стаята й.

— Моля те, татко…

— Върви веднага!

И майка й, и леля й, и Уили Мей, и някои от другите слуги се бяха събрали да гледат, ококорени и уплашени, докато Майкъл я побутваше нагоре по стълбите също като войник, който я води на гилотината. Преди да тръгне, последните думи на брат й, може би последните завинаги, бяха:

— И като си помисля, че те обожавах.

Някой почука силно по вратата на стаята й. Тя очакваше този момент със заслепяващ страх и резкият звук я върна към настоящето. Отвори и видя Лулу да се подсмихва.

— Господарят иска да ви види, мис Джесика — рече тя.