Анна Тод
След (98)

Глава деветдесет и седем

Всичко се случва прекалено бързо, за да разбера за какво всъщност става дума. Объркана съм. Оглеждам лицата на всички тези хора, с които се опитах да се сприятеля, да се впиша в средата им, и разбирам, че не мога да имам доверие на нито един от тях.

Какво става? Защо Хардин стои така? Защо е така изплашен? Какво се случва?

— И аз мисля така — казва Джейс и вдига чашата си като за наздравица. — Хайде, Хардин, кажи й.

— Ще й кажа… навън — едва прошепва Хардин. Поглеждам в красивите му очи, които сега са полудели от отчаяние и паника. Не знам какво става, но съм сигурна, че не искам да отивам никъде с него.

— Не, тук ми кажи. Пред всички, за да не лъжеш. — Сърцето ме боли. Не, не съм готова да чуя каквото и да се кани да ми каже. Той кърши ръце и след дълга пауза проговаря:

— Съжалявам. Теса, не искам да забравяш, че това беше много преди да те познавам. — Очите му ме молят за милост.

Нямам доверие на гласа си. Едва отварям уста и изричам:

— Кажи ми.

— Онази нощ… втората нощ… когато дойде на партито за втори път… и когато играхме на „Истината или се осмеляваш“… и Нейт те попита дали си девствена… — затваря очи, сякаш да си събере мислите.

О, не! Ако беше възможно сърцето ми да слезе по-дълбоко, вероятно и това би се случило, но е прекалено късно. Имам чувството, че е умряло.

Това не се случва. Не, това не може да се случва. Не сега. Не на мен.

— Хайде, продължавай… — казва Джейс и се обляга напред, сякаш гледа истинско забавление, най-доброто шоу в целия му живот. Хардин му мята убийствен поглед и знам, че ако не беше зает да унищожи връзката ни точно в този момент, би го убил, без да се замисли.

— Ти каза, че си… и оттам се зароди… една идея?

— Кажи й кой роди идеята — прекъсва го Моли.

— Аз… аз… дадох идеята. — Очите му не се откъсват от моите. Това не прави нещата по-лесни. — Че би било… забавно… да се обзаложим… — Главата му пада на гърдите, от очите ми капят сълзи.

— Не — извиквам сподавено и правя крачка назад.

Не мога да проумея това, което чувам. Обърканите ми мисли като че затъват в блато. Не разбирам. И след това идва болката. И гневът. Идват едновременно. И всички спомени ме връхлитат като цунами…

„Стой настрани от него“. „Внимавай“. „Понякога си мислиш, че познаваш хората, но после разбираш, че нищо не си знаел.“ „Теса, трябва да ти кажа нещо“.

Всичко, което ми казваха Стеф, Моли, Джейс, всички онези намеци, дори опитът на Хардин да ме предупреди… Всичко се завихря като ураган в главата ми. Чувам ги и пак, и пак.

Винаги съм усещала, че има нещо, нещо, което изпускам и недовиждам.

Изведнъж някой изсмуква целия въздух от дробовете ми. Задъхвам се и се опитвам да разбера дали това е истина. Да, толкова много неща трябваше да ми подскажат, доказателствата бяха пред мен. Но бях прекалено заслепена от Хардин, за да ги видя.

И защо наистина е докарал нещата толкова далеч? Защо ме накара да живеем заедно?

— Знаела си? — обръщам се към Стеф. Не мога да гледам Хардин. Не мога да се насиля да го погледна.

— Исках да ти кажа, Тес… толкова много пъти исках да ти кажа… — Очите й се пълнят със сълзи на вина.

— Изобщо не повярвах, когато каза, че е спечелил. Дори и когато показа презерватива — смее се Джейс.

— Нали? И аз. Но чаршафите? Не можеш да не повярваш на чаршафи с кръв — смее се Моли.

Чаршафите? Ето защо са били в колата…

Знам, че трябва да кажа нещо, каквото и да е. Но гласа ми го няма. Всичко се върти около мен. Хората в бара си ядат, пият и не забелязват наивното момиче, което стои на метри от тях с прегазено сърце. Как е възможно времето да не спре? Защо никой не спира пред мъката ми. Гледам как Стеф плаче, как Нейт навежда глава, Хардин, който не откъсва очи от мен.

— Теса, ужасно съжалявам — прави крачка към мен, но аз не мога дори да помръдна краката си, за да избягам, което е единственото разумно нещо.

Грозният глас на Моли нарушава тишината.

— Да, има щипка драма в тези събития и мисля, че всички трябва да оценим това. Като казвам драма, имам предвид… актьорско майсторство. Помниш ли онази вечер, когато всички се бяхме събрали тук, а Стеф ти беше сложила онзи патетичен грим, на който може само да се смееш, и когато Хардин и Зед се състезаваха кой ще те заведе първи в стаята си — хили се злокобно. — И после Хардин се появи в твоята стая, нали? С водката. И ти си помисли, че е пиян. Помниш ли, когато му се обадих през нощта? — Гледа ме и сякаш наистина си вярва, че ще й отговоря. — Но точно онази нощ трябваше да спечели облога. Беше толкова сигурен. Зед все казваше, че няма да му се дадеш толкова бързо. Но все пак се даде по-бързо, отколкото аз самата предполагах. Затова е по-добре, че не заложих пари.

Ужасният глас на Моли и очите на Хардин — това е всичко, до което се свежда светът ми в момента. Това унижение, това чувство на пълна загуба… такава болка, каквато никога не съм си представяла, че е възможна.

Хардин си е играл с мен. През цялото време. Това е било само една игра. Всички прегръдки, целувки, усмивки, смехът му, всеки път, когато ми е казвал „обичам те“, сексът, плановете — сега всичко гори като суха хартия. Бил е планирал всичко, до последния детайл. И всички са знаели, всички освен мен. Дори Стеф, за която си мислех, че ми е приятелка.

Поглеждам го, позволявам си един миг на слабост сред целия този хаос и шок. И ми се иска да не го бях направила. Той просто си стои там, сякаш светът ми не се руши, сякаш не преживявам най-голямото унижение в живота си. Пред всички.

— Може би ще ти е драго да разбереш, че шоуто си заслужаваше парите, макар че Зед се опита да се откаже на няколко пъти. Но се надявам, че с парите на Зед, Логан и Джейс ти е платил поне една вечеря — казва Моли и се киска.

— Аз най-много съжалявам, че изпуснах онази част, дето й е крещял, че я обича. Това изпълнение е убиец, човече. Така поне се говори — казва Джейс и допива бирата си.

— Млъквайте, мама ви проста! — изкрещява Тристан. Всички го гледат с изненада. Ако отдавна не бях спряла да чувствам каквото и да било, може би щеше да изненада и мен. — Мама ви тъпа, задници! Прекалихте! Не й ли стига това, което вече направихте.

Хардин прави крачка към мен.

— Бебо, съжалявам. Моля те, кажи нещо.

И след това „бебо“ мозъкът ми най-накрая прави връзка с устата ми.

— Да не си посмял да ме наричаш така! Мамка ти! Как можа да направиш такова нещо? Ти… ти… не, не можеш да… — Искам да кажа толкова много неща, но нищо не излиза. — И няма да кажа нищо.

Звуча много по-уверена, отколкото се чувствам. Вътрешно горя, изгарям. Сърцето ми е на пода. Под ботуша на Хардин.

— Този път вече наистина се провали. Провали всичко! — пищя. — Защо? Просто ми кажи защо. Защо аз?

— Защото… защото ти просто беше там — казва и откровеността му ме накълцва на по-ситни парченца. — И беше предизвикателство. Тогава не те познавах, Теса. Не знаех, че ще се влюбя в теб.

Контрастът между това, което казва, това, което беше през последните няколко седмици, и това, което реално се е случвало, обръща стомаха ми и усещам как ще повърна всеки миг.

— Ти си болен! Мамка му, колко си болен! — крещя и бягам към вратата.

Не, това е прекалено много за мен. Ръката му се увива около моята, но аз се дърпам. Обръщам се и му удрям шамар. С цялата си сила. Болката в очите му ми доставя най-болезненото удовлетворение, ако такова изобщо може да съществува.

— Ти унищожи всичко. Ти взе от мен нещо, което не ти принадлежеше — крещя. — Това беше нещо, което трябваше да дам на някой, който ме обича истински. Не беше твое, а негово… който и да е този човек… И ми го взе заради парите? Съсипах отношенията си с майка заради теб, имах човек, който ме обичаше, който никога нямаше да ме нарани така, както го направи ти. Ти си противен.

— Но аз те обичам, Теса, истински. Обичам те повече от всичко на света. И щях да ти кажа, просто не исках те да ти кажат. Ето защо не се прибрах цялата нощ. Молех ги да не ти казват нищо, преди да го сторя аз. Щях да ти кажа скоро, сега когато живеем заедно, защото тогава нямаше да има значение.

Нямам никакъв контрол върху думите, които излизат от устата ми.

— Ти… ти… Господи… Мислиш, че е съвсем в реда на нещата да ходиш и да молиш хората да не ми казват! Какво ти става! И ако не знаех… тогава всичко щеше да е наред? Така ли? И си мислел, че ако живеем заедно, ще простя? Ето защо искаше и аз да подпиша договора. Ти си психопат!

Всеки малък детайл, над който се бях замисляла, за който бях изпитвала известна несигурност, сега ме убеждава, че истината е била пред очите ми. През цялото време. Уви, нямало е кой да я види.

— Ето защо си отишъл да вземеш нещата ми. За да не се видя със Стеф и тя да ми каже.

Всички ни гледат. Чувствам се толкова малка.

— Какво направи с парите, Хардин?

— Аз…

— Казвай!

— Колата ти… боята… и депозита за апартамента. Когато разбрах, че вече не е бас… че те обичам… толкова пъти исках да ти кажа… Обичам те. Не съм спирал да те обичам. През цялото време.

— Запазил си презерватива, Хардин. И си им го показал. И си показал и чаршафите ми. — Шибаните чаршафи! Вкарвам ръце в косата си и я скубя. — Господи, какъв съм идиот! Докато аз преживявах отново и отново всеки миг от нашата нощ, ти си размотавал чаршафите ми!

— Нямам никакво оправдание… но трябва да ми простиш. Можем да се справим с това.

Смея се. Истински смях. Въпреки сълзите се смея, защото… със сигурност се побърквам. Тук обаче не става като във филмите — не се държа на положение, не се контролирам, не приемам фактите с леко възклицание и една сълза. Напротив, плача, скубя си косата и почти не мога да изговоря цяло изречение.

— Да ти простя? — Смея се като побъркана. — Ти съсипа целия ми живот. О, да, нали така се закани да направиш. Това е бил планът през цялото шибано време. Помниш, нали? Когато каза, че ще ме съсипеш. Е, поздравления. Постигна го. Заслужаваш награда. Пари, може би. Или друга девственица.

Той се премества леко встрани и вече не виждам какво става на масата, където седят другите.

— Моля те, Теса. Знаеш, че те обичам. Знам, че знаеш. Нека се приберем у дома. И ще ти разкажа всичко.

— У дома? Това не е мой дом. Никога не е бил. И двамата го знаем — опитвам се да изляза, толкова съм близо до дръжката на вратата.

— Какво искаш да направя? Ще направя всичко, което пожелаеш. — Без да откъсва очи от мен, той се навежда напред и преди да разбера какво прави, вече е паднал в нозете ми.

— Ти ли? Нищо. Нищо не можеш да направиш, Хардин. Нищо повече не можеш да направиш за мен.

Ако знаех какво да кажа, за да го нараня така, както той нарани мен, бих го казала. И бих го повторила хиляди пъти. Само за да разбере какво е да нямаш лъч светлина, да не знаеш какво става и в това време да те разкъсват на парчета.

Отварям вратата, защото сега, паднал на колене, не може да ме хване, излизам, но на входа се удрям в някого. Размазаното лице на Зед все още не е заздравяло след причиненото му от Хардин.

— Какво има? — пита, после вижда Хардин и веднага разбира. — Съжалявам — казва тихо, но не му обръщам никакво внимание.

Хардин идва и трябва веднага да се махна от това място, от него.

Леденият въздух плющи в косата ми. Надявам се студът да охлади пожара в мен. Снегът е покрил колата ми с тънко одеяло.

— Не можеш да караш, Теса, не бива — вика Зед зад гърба ми, но аз продължавам да крача в снега към колата си.

— Остави ме! И ти си бил с тях! Всички вие! — пищя и търся ключовете си.

— Нека те закарам. Не си в състояние да караш в тази буря — казва. Отварям уста да му извикам да се маха, когато виждам Хардин да излиза от бара.

Поглеждам човека, когото си мислех, че обичам, човека, от когото очаквах да направи всеки един ден в живота ми щастлив и специален, див и свободен. И после обръщам поглед към Зед.

— Добре — казвам.

Зед отключва колата си. Искам да се махна колкото е възможно по-бързо. Но в мига, в който Хардин разбира, че тръгвам със Зед, хуква към колата му. Лицето му е изкривено от гняв. Надявам се, моля се заради Зед да успеем да тръгнем, преди да ни настигне.

Зед се хвърля в колата и потегляме. Обръщам се и виждам как Хардин се свлича на колене. За втори път днес.

— Много съжалявам, Теса. Нямах представа, че нещата ще излязат от контрол… — казва Зед.

Прекъсвам го на секундата.

— Не ми говори.

Не искам да слушам повече. Не мога да го понеса. Гади ми се, мисълта за предателството на Хардин ме реже като с бръснарско ножче. И отпадам, и ставам все по-слаба. Убедена съм, че ако Зед започне да говори, от мен няма да остане нищо. Искам да знам защо Хардин го е направил, но се ужасявам от това, което ще се случи, след като разбера.

Никога не съм изпитвала такава болка. Не знам как да се справя с нея.

Зед бавно кима с глава и пътуваме в мълчание. Мисля за Хардин, за Моли, за Джейс. И за всички останали. И нещо в мен се обръща. Ставам смела.

— Знаеш ли? — обръщам се към него. — Говори ми. Разкажи ми всичко. Искам да знам всяка подробност.

Тревожните му очи оглеждат лицето ми и той разбира, че няма избор.

— Добре — казва много тихо и завиваме по магистралата.