Анна Тод
След (93)

Глава деветдесет и две

Живяла съм с тази жена цял живот и знам, че това, за което се държи с все сила, е самоконтролът. През целия си живот съм успяла да я изненадам едва два-три пъти, но никога не се е случвало да я оставя без думи. Но ето че за всяко нещо си има първи път. Току-що успях да й затворя устата, виждайки как лицето й се изкривява от изумление.

— Би ли повторила какво каза? — говори много бавно.

— Чу ме. Това е наш апартамент. С две думи, живеем заедно. Тук — казвам и за по-драматичен ефект слагам ръце на кръста си.

— Не, не живееш тук. Не можеш да си позволиш такова място — почти се изсмива пак.

— Искаш ли да видиш договора ни за наем. Имам копие.

— Цялата ситуация изглежда много по-зле, отколкото очаквах…

Заглежда се в стената зад мен, сякаш ме няма. Предполагам, че изчислява формулата на живота ми.

— Знаех, че постъпваш като глупачка, когато започна да се виждаш с… онова момче. Но очевидно си кръгла глупачка да се съгласиш да живееш с него. Та ти дори не го познаваш! Не си се виждала с родителите му. И не се ли срамуваш да те виждат хората по улиците с него?

Край. Дотук. Гневът ми прелива. Поглеждам към стената, за да се успокоя, но е твърде късно, всичко ми идва прекалено много. След секунда скачам като котка към нея и завирам лице в нейното.

— Как смееш да идваш в дома ми и да го обиждаш! Познавам го по-добре от всеки друг. И той ме познава по-добре, отколкото ти някога си успяла да ме опознаеш. Всъщност, познавам и семейството му много добре. Познавам баща му. Искаш ли да знаеш кой е баща му? Искаш ли? Той е ректорът на Централен колеж „Вашингтон“! — пищя. — Това би трябвало да задоволи дребнавостта ти и навика ти да съдиш хора, които не познаваш.

Не ми се иска да използвам статута на баща му, но такова нещо наистина може да я накара да млъкне.

Хардин излиза от спалнята, сигурно е усетил, че се прекършвам. Изражението му е тревожно. Идва до нас и се опитва да ме издърпа назад от майка ми. Точно както направи и предишния път.

— О, страхотно! Ето го и въпросния индивид — казва подигравателно майка ми и бясно размахва ръце към него. — Не, баща му не може да е ректор на колежа — продължава да се смее.

Лицето ми е червено и мокро от сълзите, но изобщо не ме е грижа.

— Напротив, ректорът му е баща. Шокирана ли си? Ако не беше толкова заета да идваш тук и да съдиш хората като истинска, зла кучка, можеше да поговориш с него и да се увериш. И знаеш ли какво? Дори не заслужаваш да познаваш такъв човек, защото той е заставал зад мен и ми е помагал така, както ти никога, абсолютно никога не си го правила. Не можеш да направиш нищо, абсолютно нищо, за да ме откъснеш от него или да ме държиш настрани от него.

— Да не си посмяла да ми държиш такъв тон! Само защото си си наела някакъв апартамент и си сложила малко очна линия, се мислиш за жена ли? Скъпа, съжалявам, че трябва да съм първата, която ще ти го каже, но приличаш на курва, която живее с някакъв си, и то едва на осемнадесет.

Хардин я гледа лошо, заканително, но тя не му обръща никакво внимание.

— Няма да е зле веднага да приключиш с това, преди да си изгубила чистотата си. Само се погледни в огледалото и после погледни и него! Та вие просто изглеждате смешно един до друг! Имаше Ноа, който беше подходящият за теб мъж, но ти го изхвърли заради… това? — сочи към Хардин.

— Ноа няма нищо общо — казвам.

Хардин стиска зъби и тихичко се моля да не каже нещо.

— Ноа те обича, а и ти много добре знаеш, че го обичаш. Сега престани да се държиш глупаво и смешно, престани с този бунтовнически цирк и да се качваме в колата. Ще те закарам до общежитието, а Ноа със сигурност ще ти прости.

И ми подава ръка! Авторитетно, сякаш съм малко дете, което ще води на разходка. Усещам как юмруците ми се увиват около краищата на тениската ми.

— Ти си напълно лу-да! Честно, майко, чуваш ли се изобщо какво говориш? Не искам да идвам с теб. Аз живея тук, живея с Хардин, обичам Хардин, не Ноа. Да, Ноа ми е приятел, но само „благодарение“ на твоето влияние започнах да вярвам… не, ти ме накара да вярвам, че го обичам. Защото ти искаше така, а аз не смеех да мисля със собствения си ум. Съжалявам, но аз обичам Хардин и той ме обича.

— Теса, той не те обича, той ще се навърта около теб само докато ти влезе в гащите. Отвори си очите, малката.

И точно това малката тотално ме изстрелва.

— Той вече е бил в гащите ми. И знаеш ли какво? Той все още е тук! Не говори, сякаш го няма! — крещя. Майка ми и Хардин са еднакво шокирани, но докато лицето на Хардин е изкривено от съчувствие към мен, майка ми ме гледа с отвращение.

— Едно ще ти кажа, Тереза. Ако този тук ти разбие сърцето и няма къде да отидеш, не ми се обаждай. Изобщо.

— О, повярвай ми, не бих си и помислила да го направя. Ето защо винаги ще си сама. Нямаш никакво право да контролираш живота ми вече. Аз съм голям човек. Това, че не успя да контролираш баща ми, както на теб ти се искаше, не ти дава правото да контролираш моя живот.

В мига, в който изричам последното изречение, веднага съжалявам, защото е низко и грозно да намесвам баща си в този разговор. Преди да успея да се извиня, тя ме удря през лицето. Шокът от това, което направи майка ми, е по-болезнен от самия удар.

Хардин застава между нас и слага ръка на рамото й. Лицето ми гори, бузата ми пари, захапвам устна, за да не се разплача с глас.

— Ако не се разкараш от апартамента ни на мига, викам полиция — предупреждава я той. Тонът му е толкова спокоен, че по гръбнака си усещам студени тръпки. Забелязвам, че и майка ми леко потръпва. Явно злокобното спокойствие в гласа му я притеснява.

— Не, не би извикал полиция!

— Ти току-що я удари. Пред очите ми. И си мислиш, че няма да викна полиция? Ако не й беше майка, нямаше да се разминеш само с полицията. И така, имаш пет секунди да се изнесеш!

Гледам майка си с широко отворени очи и вдигам ръка до бузата си. Не ми харесва начинът, по който я заплашва, но искам, боже, толкова отчаяно искам да се махне. Двете се гледаме в очите, без да мигаме.

— Две секунди — отброява Хардин.

Тя ни поглежда презрително, тръгва към вратата и след секунди чувам как токовете й кънтят по пода на коридора.

— Надявам се да си щастлива от решението си, Тереза — казва и блъсва вратата.

Ръцете на Хардин ме обгръщат в най-успокоителната и окуражителна прегръдка. А това е единственото, от което имам нужда сега.

— Толкова съжалявам, бебо — казва в косата ми.

— Съжалявам за всички тези кошмарни неща, които трябваше да чуеш, за всичко, което каза за теб.

Потребността ми да го защитя е по-силна от мисълта за това, което се случи с майка ми.

— Тихо, не плачи, не се тревожи за мен. Свикнал съм хората да говорят за мен какво ли не — напомня ми той.

— Това не значи, че е редно, и никак не ме успокоява.

— Теса, моля те, не се тревожи за мен точно сега. Кажи ми от какво имаш нужда. Какво искаш да направя?

— Може би малко лед — казвам задавено.

— Разбира се, бебо. — Целува челото ми и отива до хладилника.

Знаех си, че няма да завърши добре, но не очаквах да е чак толкова зле. От една страна съм горда, че успях да й се опълча и да се защитя. Но от друга страна, изпитвам вина заради това, което казах за баща ми. Знам, че не е виновна, задето той ни напусна, знам, че е ужасно самотна през последните осем години. Не е излизала с мъж, откакто останахме сами, дори не е ходила да изпие едно кафе с някого. Просто се посвети на задачата да ме превърне в жената, която тя иска да бъда. А тя иска да съм точно като нея и именно това не ме устройва. Уважавам я, уважавам и труда й, но искам сама да начертая пътеката в живота си, а тя трябва да разбере, че няма да поправи собствените си грешки чрез мен.

И бездруго няма да стане, защото аз самата правя достатъчно грешки, за да поправям нейните. Иска ми се да е щастлива, да се радва, че с Хардин се обичаме. Знам, че външният му вид я шокира, но тя трябва да бъде търпелива, да си даде време да го опознае. И ако това се случи някога, съм повече от сигурна, че ще го обикне. Стига Хардин да успее да се сдържа и да не е много груб, което не ми се струва много вероятно… макар че вече забелязвам малките промени в него. Как открито ме държи за ръката, когато сме навън, как не пропуска да ме целуне, когато мина покрай него. Може би аз съм единственият човек, когото би допуснал до себе си и с когото би споделил нещата, които вече знам. Може би аз съм единственият човек, когото обича, но нямам нищо против. И честно казано, егоистът в мен е доволен от подобна перспектива.

Хардин издърпва стола си до моя и слага торбичката с лед на бузата ми. Увил я е в кърпа за подсушаване на съдове и меката материя успокоява пламналата ми буза.

— Не мога да повярвам, че ме зашлеви! — казвам бавно. Кърпата пада на пода и той се навежда да я вземе.

— И аз. А най-много се страхувах, че ще ми падне пердето — отвръща и ме поглежда в очите.

— И аз се притеснявах от същото — казвам и се опитвам да се усмихна, но не ми се получава. Имам чувството, че този ден е безкраен. Това е най-дългият и изтощителен ден в целия ми живот. Искам някой да ме вдигне на ръце и да ме отнесе. За предпочитане е в леглото. С Хардин. И да забравя всичко за скандала с майка ми.

— Прекалено много те обичам, затова не си го позволих, вярвай ми — усмихва се и ме целува по двете бузи.

Затварям очи. Иска ми се да вярвам, че дори и да не ме обичаше така, както твърди, нямаше да й посегне. Някак съм убедена, че въпреки натрупания в него гняв Хардин не би извършил нещо ужасно. Именно затова го обичам. А сега го обичам още повече. Вече съм разбрала, че когато става дума за мен, Хардин предимно лае и рядко хапе.

— Иска ми се да си легна — казвам.

— Разбира се, бебо.

Махам одеялото и си лягам от моята страна на леглото.

— Мислиш ли, че винаги ще е такава? — питам Хардин.

Той свива рамене и мята излишната възглавница на пода.

— Бих желал да ти кажа, че няма винаги да е такава, че хората се променят, но не искам да ти давам излишни надежди.

Лягам по корем и заравям глава във възглавницата.

— Хей — прошепва нежно в ухото ми и прокарва пръсти по извивката на гърба ми.

Обръщам се по гръб и очите ми попиват тревогата в неговите.

— Добре съм — лъжа.

Имам нужда да не мисля за това. Вдигам ръце към лицето му и прокарвам пръсти по плътните му, сочни устни. Заигравам се с пиърсинга на устната му и той се усмихва.

— Забавно ли ти е да ме гледаш като музеен експонат? — шегува се той.

Кимам и въртя метала из пръстите си, а другата ми ръка докосва пиърсинга на веждата му.

— Хубаво е да го знам — казва и захапва палеца ми, преди да успея да го измъкна, но удрям главата си в рамката на леглото. Опитвам се да го перна, както правя често, но той хваща двете ми длани между своите и ги приближава към устата си. Правя се на сърдита, че ме е ухапал, но това не продължава дълго, защото езикът му се плъзга по показалеца ми, после започва да го върти около него така провокиращо и възбуждащо. След това прави същото с другите ми пръсти, докато не се превръщам в една купчина от гореща, ненаситна, задъхана… потребност. Как го постига? И защо тези странни прояви на нежност ми действат толкова силно.

— Хубаво ли е така? — пита и слага ръката ми в скута ми. Кимам, защото буквално съм загубила дар слово. — Искаш ли още? — пак пита и прокарва език по устната си. Кимам. — С думи, бебо — настоява.

— Да, още. Моля те! — Да, мозъкът ми очевидно не работи.

Притискам се в него, имам нужда от допира му. Имам нужда да ме накара да забравя. С една ръка опъва ластика на пижамата ми, а с другата прибира косата си от челото. Бикините ми са свалени до коленете, пижамата ми е вече на пода, а Хардин е между разтворените ми крака.

— Знаеш ли, че клиторът е създаден само за удоволствие. Не служи за нищо друго — казва и притиска палеца си към въпросното място. Простенвам и натискам глава във възглавницата. — Вярно е. Чел съм някъде.

— В „Плейбой“? — опитвам се да композирам изречение, което се оказва трудно, като се има предвид, че думите не ми идват.

Това ми се струва забавно. Усмихва се доволно и заравя глава между краката ми. В мига, в който езикът му докосва чувствителната ми точка, ноктите ми се впиват в чаршафа. Езикът и пръстите му работят все по-бързо. Плъзгам ръце в косата му, скубя го и тихичко благодаря на този, който е написал статията за клитора, защото Хардин ме докарва до два оргазма един след друг.

После ме прегръща и ми говори нежно в ухото, уверява ме колко ме обича. Докато се унасям, се замислям за деня, който трябваше да преживея: връзката ми с майка ми е напълно съсипана, няма никакви изгледи някога да оправя нещо, а Хардин ми разказа толкова неща за детството си.

Сънищата ми са мрачни. Сънувам едно уплашено малко момче, което плаче за майка си.

 

 

На следващата сутрин с радост установявам, че шамарът на майка ми не е оставил следи по лицето ми. Все още ме боли заради тоталния разпад на отношенията ни, но отказвам да мисля за това днес.

Взимам душ и навивам косата си, прибирам я нагоре с фиби, за да не ми пречи, слагам грим и обличам тениската на Хардин от вчера. Навеждам се и го обсипвам с целувки по ухото и рамото, за да го събудя. Стомахът ми ръмжи от глад и вече шляпам към кухнята да направя закуска. Искам да започнем този ден по най-хубавия възможен начин, да сме спокойни и щастливи преди сватбата.

Когато свършвам с начинанието „кулинарна терапия“, решавам, че закуската изглежда наистина прекрасно. Наредила съм бекон, яйца, препечени филийки, палачинки и дори приготвих картофени хлебчета. Направила съм огромни количества, но Хардин обикновено яде като за петима, така че няма да остане много.

Усещам силните му ръце около кръста си.

— Майко мила… какво е всичко това? — пита във врата ми с пресипнал, сънен глас. — Ето точно затова исках да живеем заедно.

— Защо? За да ти правя закуска? — смея се.

— Не… Е… да, затова също. И да те виждам полугола в кухнята.

Захапва нежно врата ми. Повдига крайчето на тениската ми и се опитва да се докопа до бедрата ми. Обръщам се и размахвам една дървена лъжица в лицето му.

— Долу ръцете, Скот. Първо ще се храним.

— На вашите заповеди, госпожице — смее се, грабва една чиния и я отрупва с храна.

След закуска го принуждавам да влезе в банята, въпреки жарките му усилия да ме вкара обратно в леглото. Признанията му за онзи мрачен миг от детството му и скандалът с майка ми като че избледняват.

Когато излиза от спалнята и го виждам почти готов за сватбата, акълът ми изтича към стомаха. Официалните черни панталони падат до ханша му и изглежда… изкусително и апетитно. Ризата му не е закопчана, вратовръзката виси през врата му. Но аз гледам само разкошното му татуирано тяло.

— Всъщност… аз не знам… ами… как се връзва вратовръзка?

Устата ми е суха и не мога да откъсна очи от него. Когато проговарям, гласът ми звучи като грачене:

— Мога да ти помогна.

Слава богу, Хардин не пита откъде знам как се връзва вратовръзка, защото ако му кажа, настроението му веднага ще се вкисели само при споменаването на името на Ноа.

— Изглеждаш толкова красив — казвам, след като оправям вратовръзката. Той само свива рамене и слага черното сако. Бузите му са пламнали; не мога да не се усмихна, когато забелязвам този нов Хардин. Знам, че се чувства ужасно некомфортно в това облекло, но е така забавно и умилително да го наблюдаваш.

— Защо не си облечена?

— Исках да изчакам до последно, защото роклята ми е бяла — обяснявам и той ме имитира закачливо.

Едва след последна проверка на грима и чак след като си обувам обувките, обличам роклята. Сега ми се струва по-къса, отколкото когато я купих, но Хардин определено я одобрява. Очите му не се откъсват от гърдите ми, след като забелязва, че съм сложила сутиен без презрамки. Винаги ме кара да се чувствам красива и желана.

— Ако всички мъже са на годините на баща ми, няма проблем — усмихва се и вдига ципа ми. После целува голото ми рамо, докато вадя фибите от косата си и пускам къдриците.

Материята на роклята обгръща плътно тялото ми. Поглеждам в огледалото и се усмихвам. Изглеждаме страхотно един до друг.

— Ти си… на човек може да му се взема акълът — казва и пак ме целува.

Обикаляме из апартамента и вземаме всичко, което ни е нужно, проверяваме дали поканата и поздравителната картичка са в нас. Докато пъхам телефона си в малката чанта, Хардин ме хваща през кръста и казва:

— Усмихни се. — Вади телефона си от джоба.

— Мислех, че не обичаш да се снимаш.

— Казах ти, че ще се съглася да направя една. Искам да я направя сега.

Усмивката му е палава, хлапашка. Сърцето ми се раздува от обич и топлина. Привеждам глава към него и той ни снима.

— Още една — казва и точно когато щрака, изплезвам език към бузата му, а очите му се разширяват от изненада и неподправена веселост.

— Тази ми е любимата — заявявам.

— Само две са.

— Да, знам. И все пак тази ми е любимата. — Целувам го и той прави още една.

— Извинявай, стана случайно — лъже и го чувам как прави още една, докато го гледам лошо.

Недалеч от къщата на баща си, Хардин спира, за да сложи бензин. Докато е до колонката, на паркинга на бензиностанцията виждам позната кола. Нейт седи на предната седалка, а Зед спира колата си през две колонки от нас и излиза. Когато виждам лицето му, възкликвам от ужас. Устната му е подута, двете му очи са посинени, дори почернели. Същото е положението и с бузите му. Когато забелязва колата на Хардин, размазаното му лице се изкривява от бяс. Какво, по дяволите?

Зед не казва нищо нито на Хардин, нито на мен. Все едно не сме там. След няколко секунди Хардин се качва в колата и ме хваща за ръката. Поглеждам към охлузените му кокалчета.

— Ти? — питам и той ме поглежда въпросително. — Ти си го пребил, нали? Ето с кого си се бил и затова той не каза и едно здрасти.

— Ще се успокоиш ли? — казва остро Хардин и вдига прозореца, преди да тръгнем.

— Хардин… — обръщам се и поглеждам пак към Зед, който влиза да плаща. После бавно обръщам очи към Хардин.

— Може ли да говорим за това след сватбата. И бездруго вече съм на ръба. Моля те.

— Добре, след сватбата — съгласявам се и леко стискам ръката, която е размазала лицето на един от приятелите ми.