Анна Тод
След (92)

Глава деветдесет и едно

Не сме мръднали от стола поне тридесет минути. По някое време той вдига глава от гърдите ми и пита:

— Мога ли да ям?

— Да — усмихвам се тъжно и тръгвам да ставам, но той ме придърпва на коленете си.

— Не съм казал да ставаш. Просто сложи чинията ми по-близо — усмихва се.

Придърпвам и двете чинии към нас, но все още мозъкът ми се огъва от току-що чутото и започвам да изпитвам известни колебания относно ходенето на тази сватба.

Усещам, че Хардин не иска да се връщаме повече на темата за трагедията, и започвам да се храня. Питам:

— Ти си изключително добър готвач. Изобщо не очаквах. Сега като ми разкри тази тайна, ще очаквам да ми готвиш по-често.

— Ще видим — казва с пълна уста и се нахранваме в приятно мълчание.

По-късно, докато нареждам чиниите в съдомиялната, той застава зад мен и пита:

— Все още ли ми се сърдиш?

— Не съвсем. Но не съм щастлива от това, че не се прибра цяла нощ. Искам да знам защо и с кого си се бил. — Той отваря уста да говори, но аз го спирам. — Но не тази вечер. Нито ти, нито аз сме в състояние да понесем повече емоции за днес.

— Добре — казва, но забелязвам тревогата в очите му. Решавам да не питам.

— О, и да не забравим, че ми натякна как баща ти ми е помогнал за стажа. От това наистина заболя.

— Знам. Затова го казах. — Откровението му започва да ми идва в повече.

— Знам. Точно затова не ми хареса.

— Съжалявам.

— Не го прави повече. Става ли? — казвам и той кима в съгласие. Решавам да сменя темата на разговора. — Изтощена съм.

— И аз. Искаш ли да си легнем и да гледаме телевизия. Пуснах кабелната.

— Нали аз трябваше да го направя? — Гледам го сърдито.

— Можеш да ми дадеш парите — казва и сяда до мен на леглото.

— В колко ще тръгнем утре за сватбата? — питам и гледам в стената.

— Когато ни се иска.

— Обявена е за три часа. Мисля, че трябва да отидем към два?

— Цял час по-рано? — недоволства. — Не разбирам защо изобщо настояваш…

И телефонът ми звъни. Хардин го взима и по изражението на лицето му веднага отгатвам кой е.

— Защо се обажда?

— Не знам, Хардин, но мисля, че трябва да му вдигна.

Грабвам телефона от ръката му.

— Ноа? — Гласът ми е мек и любезен, а погледът на Хардин пробива дупка в стената.

— Здрасти, Теса. Съжалявам, че се обаждам в петък вечер… но… — Струва ми се изплашен.

— Какво има? — настоявам, защото знам, че когато има кризисна ситуация, Ноа винаги обяснява адски бавно. Поглеждам към Хардин и той ми казва с устни да пусна телефона на хендсфри. Питам го с поглед дали се е побъркал, но в крайна сметка изпълнявам молбата му и му давам възможност да чуе разговора ми с Ноа.

— Домоуправителят на общежитието се обадил на майка ти и й казал, че последната ти сметка е платена, така че знае, че си се изнесла. Казах й, че нямам никаква представа къде живееш, което е самата истина, но тя не ми повярва. И сега пътува. Идва при теб.

— Идва? В общежитието?

— Най-вероятно. Не знам къде по-точно отива, но каза, че ще те намери. Съвсем е полудяла, бясна е. Исках само да те предупредя… да знаеш, че идва.

— Не мога да повярвам! Тази жена какво си мисли, че прави! — крещя в телефона, но после благодаря на Ноа и затварям.

Отпускам се на леглото.

— Страхотно! Какво прекрасно развитие на вечерта.

Хардин се обляга на лакът.

— Няма да успее да те намери. Никой не знае, че си тук — уверява ме и приглажда къдриците на челото ми.

— Може и да не ме открие, но ще се опита да намери Стеф, ще пита всеки един човек в общежитието, докато не изкопчи някаква информация. И ще вдигне луд скандал. — Покривам лице с длани. — Не, просто трябва да отида там.

— Можеш да й се обадиш и да й кажеш да дойде тук, дай й адреса ни. Поне си на собствена територия и ще се чувстваш по-уверена.

— Няма ли да е проблем за теб?

— Не, Теса. Тя ти е майка.

Поглеждам го въпросително, защото като се има предвид какви са отношенията му с баща му… Но когато виждам, че говори съвсем сериозно, си напомням и друго — че има желание да работи по проблемите с родителите си, затова си казвам, че и аз трябва да бъда смела.

— Ще й се обадя — решавам.

Дълго съзерцавам телефона, поемам си дълбоко дъх и набирам. Тя вдига веднага. Говори много насечено и бързо. Мога да се досетя, че пази цялата си негативна енергия и омраза за срещата ни. Не й давам много информация за апартамента, само казвам, че живея тук, диктувам й адреса и веднага затварям. Скачам и по инстинкт започвам да чистя, да оправям.

— Чисто е, почти не сме цапали — напомня ми Хардин.

— Знам, но така се успокоявам.

Сгъвам разпилените по земята дрехи, запалвам свещичка на масата в хола и сядам с Хардин. Да чакаме.

Няма от какво да се притеснявам, но я познавам и съм наясно в каква свирепа криза ще изпадне и какви страхотни драми ще се разиграят. И бездруго съм на ръба след кратката разходка из миналото на Хардин, не знам дали изобщо е по силите ми да се изправя срещу нея тази вечер. Поглеждам часовника. Почти осем е. Дано не остане дълго, за да можем да си легнем рано, да се прегърнем и всеки да се опита да се отърве от изпълзелите от детството му духове.

— Искаш ли да бъда до теб, или да ви оставя да говорите насаме? — пита Хардин.

— Мисля, че трябва да се опитаме да поговорим насаме. — Колкото и да ми се иска да е до мен, знам, че присъствието му само ще я озвери още повече. — Чакай, сега се сетих… Ноа каза, че последната ми сметка в общежитието ми е платена? — поглеждам го въпросително.

— Да, и?

— Ти си я платил, нали? — почти викам. Не, не съм ядосана, само съм изненадана и леко раздразнена.

— Е, и?

— Хардин, не искам да продължаваш да пръскаш пари по мен. Не ми е удобно.

— Не виждам къде е проблемът. Не беше кой знае колко.

— Да не би да си някой таен милионер? Да не би да продаваш наркотици или друго.

— Не, просто спестих доста пари, на практика не харча. През последната година заплатата ми покрива всички разходи и ми остава. Май никога не се е налагало и не имало за какво да харча пари… но сега имам теб — усмихва се широко. — И обичам да харча пари за теб. И не се опитвай да ми възразяваш поне за това.

— Имаш късмет, че майка ми идва всеки момент, а мога да водя битки само на един фронт.

Той се смее, хващаме се за ръце и чакаме. След няколко минути на вратата се чука… блъска се по-точно.

Хардин става.

— Ще бъда в другата стая. Обичам те.

Целува ме по бузата и отива в спалнята.

Пълня дробовете си с максималното количество въздух, което мога да поема, и отварям вратата. Майка ми изглежда зловещо перфектна. Като всеки път. Нито петно, нито една криво поставена линия по божествено гримираните й очи. Яркочервеното й червило е нанесено безупречно, русата й коса е прибрана около главата й като ореол. Нито един косъм не смее да се изплъзне.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Да се изнесеш от общежитието, без да ми кажеш? — започва да врещи и почти ме събаря, когато нахлува в апартамента.

— Не ми даде голям избор — контрирам я веднага, после се фокусирам върху дишането си и усилията да запазя спокойствие. Тя се завърта и ме изглежда с гняв.

— Моля? Как така не съм ти дала избор.

— Заплаши да не платиш общежитието ми — напомням й и скръствам ръце пред гърдите си.

— Не, дадох ти, но ти направи грешен избор — излайва.

— Не, изборът ми не е грешен, ти грешиш.

— Чуваш ли се какво говориш? Погледни се само! Това не е онази Теса, която оставих в колежа преди три месеца. Предизвикваш ме, дори си позволяваш да ми повишаваш тон. Не те е срам! Направих всичко за теб… А ти? Какво направи ти? Хвърли всичко на боклука.

— Не съм хвърлила нищо на боклука! Имам прекрасен стаж, плащат ми, имам кола, оценките ми са отлични. Какво повече искаш от мен? — отговарям на удара с удар. Очите й пламват при това предизвикателство, а когато проговаря, гласът й е зъл, злобен, отровен:

— Като за начало, можеше поне да си смениш дрехите, преди да дойда. Теса, честна дума, изглеждаш отвратително.

Поглеждам пижамата си, но преди да отговоря, тя продължава с критиката:

— И какво е това? Грим ли си сложила? Коя си ти? Ти не си моята Тереза. Това е повече от сигурно. Моята Тереза не би стояла в апартамента на някакъв… никаквец по пижама, и то в петък вечер.

— Не говори така за него! — казвам през зъби. — Вече те предупредих веднъж.

Майка ми присвива очи и започва да се смее като вещица. Измята глава назад и се кикоти, а аз едва се удържам да не й ударя един шамар по перфектно нарисуваното лице. Веднага след това изпитвам вина заради тези грозни мисли, но тя просто ме предизвиква.

— И още нещо — изричам много бавно, за да съм сигурна, че ще разбере правилно това, което й казвам. — Това не е неговият апартамент. Това е нашият апартамент.

Колко лесно било да я накараш да спре да се смее!