Анна Тод
След (87)

Глава осемдесет и шест

На следващата сутрин ставам рано, грабвам нещата си за баня и се каня да отида да си взема душ.

— Идвам с теб — чувам почти заспалия му глас.

Смея се.

— Не, никъде няма да идваш. Знаеш, че е само шест сутринта, нали? Нали тялото ти не функционираше преди седем и половина? — подкачам го и си вземам нещата за баня.

— Ще дойда с теб до банята.

Обожавам гласа му сутрин — дрезгав и ленив.

— Къде ще идваш? До банята? — питам, но той вече се изтърколва от леглото. — Голямо момиче съм, мога да се занеса сама дотам.

— Да, както вече споменах, не пропускаш да не се вслушаш във всяка моя дума — казва, но знам, че се шегува.

— Добре, татенце, изпрати ме до банята — чуруликам закачливо. Нямам никакво намерение да го слушам, но решавам да запазя шеговития тон.

Хардин повдига вежда и се смее:

— Не ме наричай така, инак ще се наложи да те вкарам пак в леглото — намига ми, а аз излизам от стаята, преди да се изкуша да се върна в леглото.

Хардин идва с мен и седи на тоалетната чиния, докато се къпя.

— Трябва да отидеш с моята кола — казва, за моя огромна изненада. — Ще видя кой ще ме закара до общежитието да взема твоята, за да стигна до апартамента.

Снощи не помислих за това, което ме шокира, честно казано, защото обикновено планирам всичко до последния детайл.

— Ще ми разрешиш да карам твоята кола?

— Да. Но ако я удариш, изобщо не ми се прибирай довечера — заявява и знам, че не се шегува… не съвсем. Въпреки това се смея.

— По-скоро се притеснявам ти да не удариш моята.

Опитва се да дръпне завесата, но аз веднага я придърпвам плътно към стената, а той се смее.

— Само си помисли как след днешния ден вече ще имаш своя собствена баня и ще си взимаш спокойно душ всяка сутрин — чувам гласа му сред шумящата около ушите ми вода.

— Вероятно ще мога да си го представя едва когато стигнем там.

— Ще ти хареса, сигурен съм. Чакай само да го видиш — казва.

— Някой знае ли, че се изнасяш в апартамент? — питам, но вече знам отговора.

— Не, защо? На кого му влиза в работата? Нужно ли е да знаят?

— Не, просто се чудех.

Завъртам скърцащия кран и спирам водата. Когато излизам изпод душа, Хардин вече е опънал една кърпа и ме чака с отворени обятия, за да я увие около мокрото ми тяло.

— Познавам те достатъчно добре и знам, че си мислиш как нарочно крия от приятелите си, че се местим да живеем заедно — казва.

И не греши.

— Изглежда малко странно, че се изнасяш оттук и никой не знае.

— Не е заради теб. Просто не искам да слушам простотиите им как зарязвам групата и как ми изритват задника оттук. Ще им кажа, след като се настаним. Ще кажа на всички, дори на Моли. След като се нанесем. — Усмихва се и обгръща раменете ми.

— Искам аз да кажа на Моли — смея се и го прегръщам.

— Става.

Остатъка от времето прекарваме в боричкане, защото докато се опитвам да се облека, той се опитва да ме съблече. След многобройни, несполучливи опити Хардин се отказва и ми подава ключовете от колата си.

Тръгвам.

В мига, в който влизам в колата му, телефонът ми вибрира:

Карай внимателно. Обичам те.

Обещавам. Ти внимавай с моята кола. Обичам те.

Нямам търпение да те видя в пет. Нищо няма да му се случи на тоя боклук, който наричаш кола.

Внимавай какво говориш за колата ми, да не ударя по случайност твоята в някоя мантинела.

Престани да ме дразниш, да не сляза долу и да ти съблека роклята.

Да, идеята е хубава, но решавам, че е време да потеглям. Пускам телефона на седалката до мен и завъртам ключа. Двигателят мърка леко… за разлика от моя. Върви много леко, вози меко. Хардин наистина се грижи за нея.

Точно се качвам на магистралата, когато телефонът ми звъни.

— За бога, не можеш и двайсет минути без мен! — смея се в слушалката.

— Теса?

Ноа! Поглеждам екрана, за да се уверя, че не бъркам. Уви, не бъркам.

— Извинявай… помислих, че е…

— Помисли, че е той. Знам — казва. Гласът му е тъжен, не долавям омраза.

— Съжалявам — не отричам и наистина съжалявам.

— Няма проблем.

— Какво става? — питам. Не знам какво да му кажа.

— Вчера видях майка ти.

Сърцето ми се свива от болката в гласа му и от спомена за омразата в очите на майка ми.

— Да… много ти е ядосана.

— Знам. Заплаши ме, че няма да ми помага със сметките за колежа.

— Ще й мине. Сигурен съм. Просто я боли.

— Боли я? Нея? Шегуваш се, нали? — Не е възможно Ноа да се е обадил само за да защитава майка ми!

— Не, не, знам, че го показва по неправилния начин, но наистина е ядосана, че си… с… него.

Сега вече усещам отвращението в гласа му.

— Е, не е нейна работа да решава с кого да бъда. Ти затова ли ми се обаждаш? Да ми кажеш, че не трябва да съм с него?

— Не, не. Теса, не е това. Исках само да чуя как си, да се уверя, че си добре. Това е най-дългият период на мълчание между нас, откакто бяхме на десет — казва, а аз си представям смръщеното му лице.

— О… извинявай, че така ти се развиках. Просто в момента имам толкова много неща на главата и реших, че се обаждаш да…

— Само защото вече не сме двойка, не означава, че няма да ти помагам и да съм до теб, когато имаш нужда от мен.

Липсва ми, Ноа наистина ми липсва. Не ми липсва връзката ни, но той беше такава значима част от живота ми. Години наред. Още от времето, когато бях дете. Трудно е да забравиш и да се сбогуваш с всичко това просто ей така. И завинаги. И как го нараних! А после не се обадих, не му обясних, не се извиних. Чувствам се ужасно заради кашата, в която оставих нещата с него. Очите ми се пълнят със сълзи.

— Извинявай за всичко, Ноа — казвам меко и въздъхвам.

— Всичко ще е наред — казва нежно и после веднага сменя темата. — Чух, че си почнала стаж.

Говорим през целия път до „Ванс“.

Преди да затворим, той обещава да поговори с майка ми за отношението й към мен и някак ми олеква. Ноа е единственият човек, който може да я успокои и да я вразуми. Винаги е успявал да го направи.

Остатъкът от деня минава гладко. Довършвам първия оригинал, маркирам това, на което трябва да се обърне внимание, правя отметки за господин Ванс. С Хардин си пишем няколко пъти и уточнявам къде да се видим. Денят минава неусетно.

 

 

Когато пристигам на адреса, който Хардин ми прати, с изненада установявам, че е някъде по средата на пътя между колежа и издателството. Ще карам само двадесет минути. Ако изобщо се преместим. Все още идеята ми се струва доста абстрактна. Хардин и аз? Да живеем заедно?

Не виждам колата си на паркинга. Обаждам му се, но ми се включва гласова поща. А ако е размислил? Щеше да ми каже, нали?

Точно когато започвам да изпадам в луда паника, виждам как завива и влиза в паркинга. Всъщност… това моята кола ли е? Излющената сива боя я няма. Колата е… нова и лъскава.

— Какво си направил с колата ми? — казвам, когато Хардин излиза от нея.

— И аз се радвам да те видя — усмихва се и целува бузата ми.

— Сериозно, какво си направил? — питам и скръствам ръце.

— Боядисах я. Исусе, няма ли поне да ми благодариш?

Единствената причина да не се разбуча веднага е, че сме на обществено място. Освен това отиваме да разгледаме бъдещото си жилище, а и боята изглежда наистина хубава, но не искам Хардин да харчи по мен. А едно боядисване на кола никак не е евтино.

— Благодаря — казвам и вплитам ръце в неговите.

— Пак заповядай. Сега да влизаме. — Повежда ме през паркинга. — Изглеждаш страхотно в моята кола. Особено в тази рокля. Цял ден си мисля за нея. Поне да беше изпълнила молбата ми да ми пратиш твои голи снимки — казва, а аз веднага го ръчкам в ребрата. — Просто отбелязвам, че лекциите щяха да са далеч по-интересни.

— О, ходил си на лекции? — смея се.

Той свива рамене и ми отваря вратата на сградата.

— Пристигнахме.

Нетипичната за него галантност ме кара да се усмихвам.

Лобито изобщо не отговаря на очакванията ми. Бяло е. Бели стени, подове, бели столове и кушетки, бели лампи. Изглежда елегантно, но малко ме смущава. Един нисък мъж в костюм ни посреща и се здрависва с Хардин.

— Вие вероятно сте Тереза — усмихва се. Зъбите му са бели като стените.

— Теса — усмихвам се и аз, а Хардин се подсмихва в отговор на корекцията, която правя.

— Радвам се да се запознаем. Ще подписваме ли договора?

— Не. Нека тя да го види преди това — казва Хардин с равен глас.

Горкият човек преглъща тежко.

— Разбира се, да се качим тогава.

— Бъди мил — прошепвам, докато вървим към асансьора.

— Не, в никакъв случай — усмихва ми се Хардин и ме щипе по дупето. Опитвам се да го погледна сърдито, но той се усмихва широко и трапчинките му потъват по-дълбоко.

Мъжът ми обяснява колко била красива гледката и че това била една от най-интересните сгради в околността. Аз кимам вежливо, а Хардин мълчи. Излизаме от асансьора. Контрастът между лобито и коридора на етажа е поразителен. Сякаш сме в друга сграда. Дори… в друга година, епоха.

— Ето, тук е — казва мъжът и отваря първата врата в коридора. — На този етаж има само пет апартамента, така че е доста спокойно.

Кани ни да влезем, но отбягва да гледа Хардин в очите. Мисля, че се страхува от него. И не го виня, но не мога да не призная, че определено е забавно да наблюдавам отстрани.

Влизаме и чувам собственото си възклицание. Подът е от бетон, с изключение на един голям квадратен участък, който е от дърво. Предполагам, че това е холът. Стените са тухлени и много красиви. Тухлата е поочукана, но наистина изглеждат чудесно. Прозорците са големи, мебелите са старомодни, но много запазени и чисти. Ако можех сама да направя дизайна на своя дом, би изглеждал точно по този начин. Сякаш си в машина на времето, която те връща десетилетия назад, но в същото време изглежда много модерно.

Хардин ме гледа напрегнато и върви след мен, докато оглеждам и другите стаи.

Кухнята е малка и над мивката има плочки в най-различни цветове. Изглежда малко инди като стил и е доста забавно. Този малък апартамент е самото съвършенство. Лобито ме поуплаши и не знам защо, но очаквах, че това място няма да ми хареса. Мислех, че ще е някой прекалено скъп и наблъскан с грозни мебели апартамент.

Колко съм грешала!

Банята е малка, но за двама ни е достатъчна. Спалнята е прекрасна — като всичко друго в този апартамент. Трите стени са от стара тухла, а четвъртата представлява библиотека, висока от пода до тавана. Има дори оставена стълба, за да се достига до най-горните рафтове. Не мога да сдържа смеха си, защото винаги съм си мечтала да имам точно такъв апартамент. Само че това го бях планирала за след колежа. Никога не съм предполагала, че ще се случи толкова скоро.

— Можем да запълним рафтовете. Имам много книги — казва нервно Хардин.

— Аз… аз… просто…

— Не ти харесва, нали? Мислех, че ще ти хареса. Изглеждаше идеалното място за теб. Мамка му! — прокарва пръсти през косата си.

— Не… аз…

— Да вървим тогава, покажете ни някой друг — казва Хардин и подканва ниския мъж да тръгваме.

— Хардин, ако ми позволиш да довърша изречението, искам да кажа, че много ми харесва. Обожавам това място!

Мъжът изглежда почти толкова облекчен колкото и Хардин, чието лице грее в усмивка.

— Наистина ли?

— Да. Страхувах се, че ще е някое модерно, студено място, но съм грешала. Наистина е съвършено — казвам от сърце.

— Знаех си! Бях започнал да се тревожа, когато не каза нищо. Щом видях това място за първи път, си представих теб. Тук. Представих си как седиш там с книга… — показва ми скамейката пред прозореца. — Тогава разбрах, че искам да живея тук с теб.

Усмихвам се и ми е хубаво, че го казва пред някого другиго, макар това да е просто един брокер на недвижими имоти.

— Значи можем да подписваме вече? — раздвижва се неловко ниският мъж. Хардин ме поглежда и аз кимам.

Не мога да повярвам, че ще го направим. Не обръщам внимание на тънкото гласче, което ме предупреждава, че е прекалено рано, че съм твърде млада.

Тръгвам след Хардин към кухнята.