Анна Тод
След (76)

Глава седемдесет и пет

Стеф и Тристан отиват в неговия апартамент, а Хардин остава при мен. През цялата вечер си говорим и се целуваме, докато той заспива с глава в скута ми. Мечтая си за такова място, където с Хардин бихме могли да живеем заедно. Толкова ми се иска да се събуждам до него всяка сутрин, но ми се струва нереалистично. Прекалено съм млада, а и е рано, много рано. Всичко се развива с мълниеносна скорост.

 

 

В понеделник сутринта алармата звъни десет минути по-късно и целият ми план заминава по дяволите. Къпя се бързо, слагам грим и будя Хардин, преди да включа сешоара си.

— Колко е часът — ръмжи сънливо.

— Шест и половина, трябва да си изсуша косата.

— Шест и половина? Та ти трябва да си там чак в девет. Ела си при мен в леглото.

— Не, трябва да си суша косата, а и искам да отида за кафе. Трябва да изляза в седем и половина. С кола ще ми отнеме около четиридесет и пет минути.

— Ще пристигнеш четиридесет и пет минути по-рано. Трябва да тръгнеш в осем — казва, затваря очи и се отпуска в леглото.

Започвам да суша косата си. Той измъква възглавницата изпод главата си и я слага върху лицето си.

Навивам косата си и поглеждам пак в планера да се уверя, че съм направила всичко и че не пропускам, че не забравям нещо.

— Оттук направо на лекции ли ще ходиш? — питам, докато се обличам.

— Да, вероятно — усмихва се и изпълзява от леглото. — Може ли да ползвам четката ти за зъби?

— Ами… да… Ще си купя друга на връщане.

Никой никога не ми е искал назаем четката за зъби. Представям си как я слагам в устата си, след като я е ползвал, и, честно казано, не мисля, че това някога ще се случи.

— Пак ти казвам, че няма нужда да тръгваш преди девет. Помисли само колко много неща можем да направим за тридесет минути — казва. Поглеждам го. Трапчинките му греят изкусително, но очите му са потъмнели и се плъзгат по тялото ми. Погледът ми се спира върху издутината в боксерките му и тялото ми пламва за секунда. Пръстите ми замръзват и така и не мога да вкарам копчето на блузата в илика, защото той мързеливо прекосява стаята, заставайки зад мен. Подканвам го с жест да закопчае полата ми и той веднага го прави, но докато вдига ципа, пръстите му лениво се плъзгат по голата ми кожа.

— Не, ще тръгвам, трябва да си взема кафе — казвам, вече в паника, че закъснявам. — Ами ако има задръстване? Или някоя злополука на магистралата? Ами ако пукна гума или ми свърши бензинът? Ами ако се изгубя? Ако няма къде да паркирам и се наложи да вървя пеша с километри? И като отида, ще съм запъхтяна и ще ми трябва време да се съвзема и да…

— Трябва да се успокоиш, бебо. В момента си развалина от нерви — казва и дъхът му пари ухото ми. Поглеждам го в огледалото. Сутрин Хардин е истинско природно чудо. Сънят по тялото и в очите му омекотява суровото му изражение.

— Не мога да не се притеснявам. Този стаж означава толкова много за мен. Не мога да си позволя да се издъня.

Мислите ми препускат като луди. Днес следобед всичко ще се успокои, след като видя за какво става дума и знам какво да очаквам. Тогава вече ще мога да планирам нещата си по-прецизно.

— Нали не искаш да се появиш там разтреперана от нерви. Ще те изядат за закуска. — И спуска устни по врата ми.

— Ще се оправя.

Надявам се!

Топлият му дъх по кожата на тила ми ме кара да настръхна.

— Позволи ми да ти помогна да се отпуснеш — гласът му е плътен, тих и съблазнителен, все още леко сънен.

— Аз…

Пръстите му се плъзгат по шията ми и надолу към гърдите. Очите му намират моите в огледалото, въздъхвам и се предавам.

— Пет минути? — питам и го моля едновременно.

— Това е всичко, от което се нуждая сега.

Искам да се обърна към него, но той ме спира:

— Не! Искам да гледаш — мърка в ухото ми. Само думите му са достатъчни, за да изпитам познатата вече болка между краката си. Хардин прехвърля косата ми през лявото ми рамо, притиска тяло в мен и ръката му се спуска до ръба на дългата ми пола.

— Поне не си сложила чорапогащник днес. Трябва да кажа, че съм голям фен на тази пола — и я вдига до кръста ми. — Особено когато е тук, горе.

Погледът ми е като залепен за ръцете му. Не мога да откъсна очи от огледалото. Усещам пулса си по цялата си кожа. Пръстите му са хладни и когато ги плъзва под бикините ми, леко подскачам от допира. Смехът му пулсира по врата ми. Другата му ръка е върху гърдите ми и не ми позволява да мръдна. Толкова съм оголена. И възбудена. Докато гледам как ме докосва, въображението ми ме понася към места, за чието съществуване никога не бях предполагала. Пръстът му се движи в мен, устните му са впити във врата ми.

— Погледни се колко си красива — прошепва и думите му потъват в кожата ми.

Поглеждам се в огледалото. Не знам кое е това момиче. Бузите ми са червени, очите ми са широко отворени, погледът ми е подивял. С вдигната около кръста пола и с неговите пръсти, които бавно и ритмично влизат и излизат от мен, изглеждам съвсем различно… дори секси?

Очите ми се затварят, усещам как напрежението се натрупва и образува топка. Хардин не спира с красивото, сладко мъчение. Захапвам устна, за да задуша стона си.

— Отвори си очите! — Поглеждам в огледалото, срещам тъмния му поглед и това ме мята зад ръба. Да го усещам зад себе си, пръстите му между краката ми, да гледам очите му в огледалото, да виждам как наблюдава оргазма ми — това е повече от достатъчно. Измятам глава назад, търся опората му, а краката ми започват да треперят.

— Това е, бебо, това е — мърка в ухото ми и ме държи здраво да не падна. Зрението ми се замъглява и не спирам да повтарям името му.

Когато отварям очи, Хардин целува косата ми и прибира едно кичурче зад ухото ми, след това приглажда полата ми надолу. Обръщам се с лице към него… за да видя колко показва часовникът. Едва седем и тридесет и пет е.

Пет минути, не ме излъга! Усмихвам се.

— Виждаш ли, сега си много по-спокойна и си готова да завземеш корпоративна Америка, нали? — Усмихва се широко, очевидно горд от добре свършената работа. И не го виня.

— Всъщност, да. Но от теб няма да излезе добър американец — шегувам се и вземам чантата си.

— Изобщо нямам подобни претенции. Последен опит да ми разрешиш да те закарам? Е, моята кола не е тук, но мога да те закарам с твоята.

— Не, благодаря все пак.

— Късмет. Ще се справиш блестящо.

Той ме целува, събирам си нещата и тръгвам.

 

 

Денят започна страхотно, въпреки че алармата не се включи навреме. Пътищата са спокойни, няма никакви задръствания и когато паркирам колата, е едва осем и половина. Решавам да се обадя на Хардин, за да убия малко време.

— Добре ли си? — пита веднага.

— Да, вече съм тук — казвам и си представям доволната му физиономия, защото се оказа напълно прав.

— Нали ти казах! Можеше да останеш още десет минути и да ми направиш свирка.

Смея се.

— Перверзен, както винаги, от ранни зори.

— Да, едно може да се каже за мен — че съм постоянен в пороците си.

— Няма дори да се опитвам да те оборвам.

Продължаваме да се шегуваме с липсата му на добродетели, докато става време да влизам.

Качвам се на последния етаж, където е офисът на Крисчън Ванс, и казвам името си на жената, която ме посреща на рецепцията. Тя вдига телефона, обажда се на някого и след края на разговора ми се усмихва с всичките си зъби.

— Господин Ванс ще излезе да ви посрещне. Изчакайте минутка.

Преди да довърши изречението, вратата на офиса, в който ми бе проведено интервюто, се отваря и самият господин Ванс излиза да ме посрещне.

— Госпожице Янг! — подава ми ръка с усмивка. Костюмът му е толкова хубав, че започвам да се чувствам неловко в тоалета си. Все пак се успокоявам, че съм избрала делово, макар и нескъпо облекло. Ванс носи дебела папка под мишница.

— Здравейте, господин Ванс — усмихвам се и поемам подадената за поздрав ръка.

— Да спрем с формалните обръщения. Наричай ме Крисчън. Нека ти покажа къде е офисът ти.

— Офис? — питам изумена.

— Да, ще ти е нужно място и собствено пространство. Не е много голямо, но си е твое. И там ще разгледаме документите ти.

После се усмихва и тръгва толкова бързо, че едва успявам да го догоня с тези високи обувки. По коридора има много офиси. Правим ляв завой и той съобщава:

— Ето, стигнахме.

До вратата има черна табелка с моето име. Това вероятно е сън! Офисът е голям, колкото е стаята в общежитието ми. С господин Ванс определено имаме различни представи за понятието „немного голямо“. В офиса има бюро от черешово дърво, два шкафа за папки, два стола, библиотека, компютър и прозорец. Той сяда на стола пред бюрото, а аз нямам избор и сядам зад бюрото си. Ще ми трябва време да свикна с идеята, че това всъщност е моят офис.

— Така, първо да обсъдим какви ще бъдат задълженията ти. От теб се очаква да преглеждаш поне по две книги, предложени за печат. Ако заслужават моето внимание и считаш, че трябва да ги видя, ми ги прехвърляш, ако ли не — ги изхвърляш.

Мисля, че го гледам с отворена уста. Този стаж е сбъдната мечта. Ще ми плащат и ще получавам допълнителни кредит точки, за да чета.

— Ще започнеш с петстотин на седмица и ако след три месеца се справяш добре, ще получиш повишение.

Петстотин на седмица! Това ще е достатъчно да си наема самостоятелно жилище.

— Толкова съм признателна. Това е много повече, отколкото очаквах — казвам. Нямам търпение да се обадя на Хардин и да му разкажа.

— За мен е удоволствие. Разчитам изцяло на преценката на авторитетен човек, според която си упорита и работиш качествено. Може дори да кажеш на Хардин колко е хубаво тук, за да се върне и да работи пак за мен — казва шеговито.

— Моля?

— Хардин. Работеше при нас, преди „Болтхаус“ да го измъкнат изпод носа ми. Миналата година започна като стажант, свърши страхотна работа и го назначих. Но те му предложиха повече пари и му позволиха да работи от дома си. Каза, че не му харесвал декорът в офиса, по-точно, че не обича да работи в офис, и ни напусна. Не можах да разбера защо — усмихва се и оправя часовника си.

— Ще му припомня колко е хубаво тук — смея се нервно.

Нямах никаква представа, че е работил тук, нито че има работа и сега. Никога не е споменавал. Господин Ванс слага папката на бюрото и казва:

— Хайде да оправим тази документация.

След тридесет минути „подпиши тук“ и „сложи си инициалите тук“ най-сетне приключваме и той ме оставя да се запозная с компютъра и с офиса си. Но в мига, в който ме оставя сама и затваря вратата след себе си, единственото, което ми идва на ума, е да пищя от щастие, да подскачам и да се въртя на стола зад бюрото си. В моя нов офис.