Анна Тод
След (71)

Глава седемдесет

Вземам си бърз душ, макар че в парника ще стана цялата в кал и мръсотия, преобличам се, а Хардин ме чака търпеливо и разглежда шкафа с бельото ми, колкото да се намира на работа. Когато свършвам, ми казва да си взема дрехи за още една нощ при него. Усмихвам се. Ако можех, бих прекарвала с него всяка нощ до края на живота си.

Докато карам обратно към баща му, го питам:

— Искаш ли да минем да вземем твоята кола? Ще я оставиш при баща си.

— Не, няма проблем, добре ми е и така. Стига да спреш да криволичиш из шосето.

— Моля? Би ли повторил? Аз съм изключително добър шофьор — заявявам отбранително.

Той се смее, но не казва нищо.

— Как така си купи кола толкова бързо?

— Нали получих стажа и не ми се искаше да пътувам с автобус, нито да завися от други хора да ме карат навсякъде.

— Аха. А… сама ли ходи да я избираш? — пита и се заглежда през прозореца.

— Да… защо?

— Просто питам — лъже.

— Бях сама, беше кошмарен ден за мен — казвам и той болезнено свива лице.

— Колко пъти излизахте със Зед?

Защо повдига тази тема сега?

— Два пъти. Ходихме на вечеря и кино. И за втори път беше на Лагерния огън. Не беше нещо, от което да се притесняваш.

— И те целуна само веднъж?

О, Боже!

— Да, само веднъж. Освен онзи път… когато бяхме на партито. Сега може ли да спрем да говорим за това? Да си забелязал да питам за Моли? — казвам рязко.

— Добре, добре. Да не се караме. Доста време издържахме без скандал, да не разваляме нещата точно сега — предлага и ме хваща за ръката. Палецът му прави малки кръгчета по кожата ми.

— Добре — съгласявам се, макар и леко раздразнена, защото за кой ли път си представям Моли да седи в скута му, което кара зрението ми леко да се замъглява.

— Теса, не се цупи — смее се и ме мушка с пръст.

— Не ме разсейвай! Карам! — не мога да не се усмихна.

— Това е единственият случай, в който ще ми откажеш да те докосвам.

— Не бъди сигурен. И не се надувай толкова много.

Смеховете ни се преливат един в друг и това е може би най-красивият звук, който съм чувала. Той слага ръка на бедрото ми и потърква пръст по вътрешната му част.

— Сигурна ли си? — натежалият му дрезгав глас е като шепот. Кожата ми пламва. Тялото ми реагира толкова бързо на допира му. Пулсът ми галопира. Кимам и той отмества ръката си с въздишка:

— Знам, че не е вярно… но не ми се иска да караш през поляните, така че ще ти вкарам един пръст малко по-късно.

Удрям го силно и се изчервявам.

— Хардин!

— Извинявай, бебо — усмихва се и вдига невинно ръце.

Обичам, когато ми казва бебо. Никой не ме е наричал така. С Ноа винаги сме мислили, че тези обръщения са прекалено детински и лигави за зрели хора като нас. Но когато Хардин ми каже така, кръвта ми весело започва да пее във вените.

 

 

Кен и Карен ни чакат в задния двор. Кен не прилича на себе си. Искам да кажа — тениска и джинси? Е, тениската е с логото на колежа, но сега си приличат още повече. Никога не съм го виждала в ежедневно облекло.

Посрещат ни с усмивка, Хардин се опитва да се усмихне на свой ред, но знам, че се чувства ужасно неловко: заровил е ръце в джобовете и се полюлява на пети.

— Можем да започнем, ако сте готови — казва Кен на Хардин. Кен ми се струва не по-малко притеснен от Хардин, който на всичкото отгоре изглежда и уплашен.

Хардин ме поглежда и аз го окуражавам с очи, но с изненада откривам, че отчаяно се нуждая някой да ме увери, че това е правилният начин и че всичко ще е наред. Енергията съвсем се е обърнала, а допреди ден не бих посмяла дори да се надявам на такова щастие.

— Ще бъдем в парника, донесете пръстта направо там — казва Карен и целува Кен по бузата. Хардин извръща глава от тях и за секунда ми минава през ума, че може да поиска да ме целуне, но не го прави. Тръгвам след Карен и когато влизаме в парника, възкликвам в… паника? Това нещо е огромно! Отвън ми се струваше по-малко и Карен никак не се е шегувала, като каза, че има много работа. На практика в парника няма нищо.

Тя слага ръце на хълбок с драматичен жест:

— Начинанието е много голямо, но мисля, че можем да се справим.

— И аз мисля така — казвам.

Хардин и Кен влизат с по две торби пръст. Не си говорят, само пускат торбите, където тя им казва, и излизат за другите. Двадесет торби с пръст, стотици семена за посяване, дузини цветя и зеленчукови растения… да, очертава се интересен ден.

 

 

Когато поглеждам към небето, слънцето клони към залез. Не съм виждала Хардин от няколко часа. Надявам се да не са се изпотрепали с Кен.

— Мисля, че за днес свършихме достатъчно работа — казва Карен и избърсва лицето си. Целите сме в кал и мръсотия.

— Да, няма да е зле да видя какво става с Хардин — смея се.

— Знам, че Кен е истински щастлив и че това означава толкова много за него… искам да кажа… радва се, че Хардин идва по-често тук. Знам, че трябва да благодарим изцяло на теб. Надявам се да сте разрешили проблемите си, или каквито там различни виждания сте имали?

— До известна степен — засмивам се тихо. — Но все още сме доста различни.

Ако само знаеше колко сме различни. Тя ми се усмихва и ме поглежда с разбиране:

— Понякога имаме нужда човекът до нас да е различен, защото е хубаво да има кой да те изправя пред предизвикателства.

— Е, няма спор, че в нашия случай става дума точно за предизвикателство.

Засмиваме се и тя ме прегръща нежно.

— Мило, сладко момиче, ти направи толкова много за нас. Повече от всеки друг.

Кимам и усещам как очите ми се пълнят със сълзи.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето оставам да спя тук. Хардин ме помоли да остана и тази вечер — казвам, но ме е срам и не мога да я погледна в очите.

— Разбира се! Нямаме нищо против. Вие сте големи хора. И се надявам да вземате нужните предпазни мерки.

О, Боже! Сигурна съм, че бузите ми са по-червени от репичките, които сега засадихме.

— Ние… не… ами… — Защо изобщо разговарям с бъдещата доведена майка на Хардин за тези неща? Иде ми да потъна в земята.

— О! — казва тя, почти толкова засрамена. — Хайде да се прибираме.

Влизаме в къщата и веднага събуваме мръсните обувки. Поглеждам към хола. Хардин седи на ръба на дивана, а Кен — в креслото. Очите на Хардин ме намират на секундата и в тях виждам такова огромно облекчение!

— Докато се преоблечеш и изкъпеш, ще приготвя нещо за вечеря — казва Карен.

Хардин става и тръгва към мен. Изглежда безкрайно щастлив да излезе от стаята.

— Ще слезем след малко — казвам и тръгвам по стълбите след Хардин.

— Как мина — питам, след като затваряме вратата на стаята му.

Вместо да ми отговори, той увива пръсти около опашката ми и залепва устни върху моите. Политаме назад и той ме притиска към вратата с цялата тежест на тялото си.

— Липсваше ми.

— Наистина? — вътрешностите ми се втечняват.

— Да. Прекарах последните няколко часа с баща ми в най-неловката възможна тишина, после разменихме няколко, още по-неловки коментара. Имам нужда да мисля за нещо друго. — Прокарва език по долната ми устна и аз, разбира се, забравям да дишам. Но тази целувка отново е различна. Много гореща, но различна. Ръката му се плъзга по корема ми и разкопчава копчето на джинсите ми.

— Хардин, трябва да се изкъпя, цялата съм в кал и мръсотия — смея се.

Езикът му се плъзга по шията ми:

— Точно такава те искам — красива и мръсна. — И ми се усмихва с двете си трапчинки.

Леко го избутвам назад, вземам си чантата с принадлежностите за баня, но краката ми треперят и съм леко замаяна. Когато опитвам да затворя вратата, поглеждам надолу и между вратата и рамката виждам ботуша на Хардин.

— Мога ли да вляза с теб? — усмихва се и влиза в банята, преди да отговоря.