Анна Тод
След (68)

Глава шестдесет и седем

Карен и Кен седят на дивана в хола и веднага вдигат поглед, когато ни чуват да влизаме.

— Хардин! Какво се е случило? — пита баща му уплашено. Скача от дивана и тръгва към нас, но Хардин не позволява да го докосне.

— Добре съм — казва намръщено.

— Какво се е случило? — пита ме Кен.

— Бил се е, но не казва защо и с кого.

— Все още съм тук. Мога сам да отговоря на шибания въпрос! Ако искам — казва Хардин ядосано.

— Не говори така на баща си — срязвам го и очите му се разширяват от изумление. Но вместо да ми се развика, той стиска ръката ми в изранената си длан и ме извежда от стаята.

Докато Хардин ме влачи по стълбите, Кен и Карен обсъждат окървавения му вид, чувам как Кен се чуди защо Хардин идва тук, при положение че никога не е стъпвал преди.

Когато влизаме в стаята му, той ме обръща, хваща двете ми китки в дланта си и ги заковава на стената. Тялото му е на сантиметри.

— Никога повече не прави това — казва през зъби.

— Кое да не правя? Пусни ме веднага.

Той ме пуска и тръгва към леглото си. Оставам до вратата.

— Не ми казвай как да разговарям с баща си. Фокусирай се върху връзката си с твоя собствен баща, преди да се месиш в моите отношения с моя.

В секундата, в която думите излизат от устата му, Хардин осъзнава какво всъщност е казал, и ме гледа извинително.

— Съжалявам… не исках да кажа това… просто… така се изплъзна.

Той прави крачка към мен с протегнати ръце, но аз отстъпвам назад към вратата.

— Да, просто винаги така ти се изплъзва, нали? — Не мога да сдържа сълзите си. Да намесва баща ми в това, е прекалено, дори за Хардин.

— Тес, аз… — спира, защото вижда вдигнатата ми ръка.

Какво правя тук?

Защо продължавам да вярвам, че ще спре с безкрайния поток от обиди и че ще седне да проведе един нормален разговор с мен? Защото съм идиот, затова.

— Няма проблем. Наистина. Ти си такъв: правиш единствено и само това. Намираш слабите места на хората и ги използваш срещу тях. За своя облага, в твоя полза. Откога чакаш удобен момент да кажеш нещо за баща ми? Може би от мига, в който ме видя, дебнеш сгоден случай да го намесиш — крещя.

— Мамка му! Не е така! Не мислех, когато го казах. Но и ти не си никак невинна в това отношение! Ти ме провокираш. Нарочно! — вика по-силно и от мен.

— Провокирам те! Аз те провокирам? Моля, просветли ме по въпроса. — Знам, че всички в къщата ме чуват, но какво ме интересува. Един път мога да си го позволя.

— Ти просто натискаш всичките ми копчета, взривяваш ме. Винаги се караш с мен! Излизаш на срещи със Зед… искам да кажа… какво става, мама му стара! Мислиш ли, че ми е хубаво да съм такъв? Мислиш ли, че ми харесва да ме контролираш? И мразя начина, по който се намърдваш под кожата ми. Ненавиждам се за това, че не мога да спра да мисля за теб. Мразя те! Наистина те мразя! Ти си такава претенциозна, малка… — И тук спира и ме гледа. Насилвам се да вдигна очи към него. Никога няма да му позволя да разбере, че току-що разкъса всичко в мен, което все още беше останало цяло. Всяка сричка беше като нож. — Ето, за това става дума. — Прокарва ръка през косата си и крачи напред-назад. — Ти… ме побъркваш… буквално съм за усмирителна риза, за психиатрия. И после имаш наглостта да ме питаш дали те обичам! Защото го казах един път. Случайно. И после ти обясних, че не съм го мислил, когато го казах. Обичаш да те отхвърлят, нали? Обичаш да те бутат назад, затова постоянно идваш при мен, нали? Затова!

Единственото, което искам, е да избягам от стаята и никога да не се обърна назад. Опитвам се да спра думите си, но не мога, защото вече и аз съм загубила всякакъв контрол, бесът е единственото, което има контрол над мен. Изкрещявам единственото нещо, което знам, че ще чуе и че ще го пречупи.

— Идвам при теб, защото те обичам!

Покривам уста с длан и искам да набутам думите обратно. Не може да ме нарани повече. Това, което направи тази вечер, вечери наред… това е дъното на болката, но не искам да минат години и да се питам дали нещата биха били различни, ако му бях казала, и как би реагирал, ако знаеше за чувствата ми.

Той ме гледа като попарен.

— Ти… какво? — Мига бързо, сякаш не може да обработи информацията.

— Давай, кажи ми сега колко ме мразиш. Хайде, кажи ми колко съм тъпа да обичам човек, който не може да ме понася — казвам с глас, който ми се струва, че не е моят. Това скимтене не може да идва от мен, това не съм аз. Избърсвам очи и пак го поглеждам. Това е моят смъртоносен погром. Трябва да си тръгна и да търся бинт за вътрешните си рани. — Сега си тръгвам вече.

Обръщам се, но той прави огромна крачка и застава до мен. Слага ръка на рамото ми, но отказвам да го погледна в очите.

— Мамка му, не си отивай! — изрича. Гласът му е натежал от емоция.

Каква емоция обаче, това е големият въпрос.

— Обичаш мен? — прошепва, слага разранената си длан под брадичката ми и вдига главата ми нагоре. Плъзвам поглед встрани, кимам бавно с глава и чакам да ми се изсмее в лицето.

— Защо? — горещият му дъх пари лицето ми. Бавно отмествам поглед и поглеждам в очите му. Изглежда… изплашен?

— Какво защо? — питам бавно.

— Защо ме обичаш? Как… е възможно да ме обичаш? — гласът му се скършва. Гледа ме и имам чувството, че това, което ще каже сега, ще определи съдбата ми.

— Как е възможно да не си знаел, че те обичам? — питам. Не считам за нужно да отговарям на въпроса му.

Не е знаел, не е вярвал, че мога да го обикна? Нямам никакво обяснение защо го обичам, не мога да му отговоря. Знам само, че той ме побърква, никога не съм била гневен човек, но покрай него не мога да позная себе си. С него съм един сърдит човек. И макар че ме превръща в звяр, аз се влюбих.

— Ти ми каза, че не ме обичаш. И после излезе със Зед. И ме остави. Ти винаги ме оставяш. Остави ме на верандата, когато те молех за още един шанс. Казах ти, че те обичам, а ти ме остави на пътя и замина с колата, напълно ме отхвърли. Знаеш ли колко беше трудно за мен? — казва забързано.

Вероятно си въобразявам, че в ъгълчетата на очите му има сълзи, но разранените му мазолести пръсти са под брадичката ми.

— И ти си взе думите назад, преди да мога да разбера какво ми казваш. Прекалено много неща направи, Хардин. Болезнени за мен неща.

— Знам… Съжалявам. Позволи ми да оправя кашата. Знам, че не те заслужавам. Нямам дори право да искам това от теб, но… те моля за още един шанс. Не ти обещавам, че няма да се карам с теб, че няма да има кавги и че няма да побеснявам, но обещавам да ти дам себе си. Изцяло. Моля те, нека опитам да бъда това, което искаш да бъда.

Звучи толкова несигурен, почти убеден, че ще му откажа. И всичко в мен започва да се топи.

— Искам да вярвам, че това ще проработи. Но нямам идея как, след като вече почти всичко е изпочупено — казвам, но сълзите в очите ми ме издават. Пръстите му се отделят от брадичката ми и с връхчетата ги попива от бузите ми дори когато една-единствена сълза избягва от очите му и се спуска по лицето му.

— Помниш ли, когато ме попита кого обичам най-много на този свят? — казва, а устните му са на сантиметри от моите. Господи, колко отдавна ми се струва онзи миг. А тогава си помислих, че не обръща внимание на въпроса ми. — Това си ти. Ти си човекът, когото обичам най-много на този свят.

Думите му ме изненадват и гневът и болката в гърдите ми започват да се топят. Преди да си позволя да му повярвам и да се превърна за пореден път в глина в ръцете му, питам:

— Това не е част от болната ти игра, нали?

— Не, Теса, край на игрите. Искам само теб. Искам да съм с теб. Искам истинска връзка. Разбира се, ще трябва да ме научиш какво означава това, по дяволите — засмива се нервно, а аз се смея най-чистосърдечно. — Липсваше ми смехът ти. Не го чувам достатъчно често. Искам да те карам да се смееш, а не да плачеш. Знам, че с мен е трудно…

Устните ми се залепват за неговите и той не довършва изречението. Целувките му са забързани, усещам кръвта по устните му. Коленете ми треперят от електричеството, което се изстрелва във вените ми. Струва ми се, че са минали векове от последния път, когато усетих устните му върху своите. Обичам този повреден, луд, изпълнен със самопрезрение негодник. Обичам го толкова много и се страхувам, че любовта ми ще ме съсипе.

Той ме вдига от пода, аз увивам крака около кръста му и веднага заравям пръсти в косата му. Той простенва в устните ми. Дърпам косата му по-силно. Езикът му минава по долната му устна, но усещам, че го боли.

— С кого се би? — питам, а той се смее.

— Точно сега ли трябва да питаш?

— Да, искам да знам — усмихвам се.

— Винаги имаш толкова много въпроси. Може ли да отговоря по-късно? — негодува той.

— Не. Кажи ми.

— Само ако обещаеш да останеш. Моля те. — И ме притиска по-силно до гърдите си.

— Добре — казвам, целувам го и напълно забравям за въпроса си.