Анна Тод
След (67)

Глава шестдесет и шест

Първо трябва да опитам да разбера себе си.

Какво правя? Оставих Зед, за да търся Хардин, но наистина трябва да помисля какво може да се случи от тук нататък.

Има два изхода: или Хардин ще ми наговори ужасни неща, ще ме напсува и ще ме накара да си тръгна, или ще признае, че има чувства към мен и че всички тези игри са просто неговият начин да признае, че не може да се справи с такива чувства, че не може да изразява чувствата си по нормален начин.

Ако нещата се развият по първия сценарий, едва ли е възможно да се чувствам по-зле от сега. Но ако се развият по втория, почти съм готова да му простя за всички кошмарни неща, които ми причини и наговори.

Ако и двамата признаем чувствата си един към друг, дали всичко ще се промени? Дали той ще се промени? Дали е в състояние да ме обича, както аз искам да ме обича? А аз ще мога ли вечно да се съобразявам с промените в настроенията му?

Проблемът е, че не мога да отговоря на нито един от тези въпроси сама. Не мога да отговоря дори на един. Мразя как мисълта за него замъглява съзнанието ми и ме прави толкова несигурна в мен самата. Мразя да не знам какво би направил или казал.

Спирам пред проклетата къща, където прекарах прекалено много време през изминалите няколко седмици. Мразя това място! В момента мразя много неща, а гневът ми към него почти е достигнал до точката на кипене.

Спирам до тротоара и хуквам нагоре по стълбите. Не виждам гъстата му, заплетена коса над дивана, където обикновено се събират, и се скривам зад един грамаден като гардероб мъж, преди някой от групата му да ме забележи. Хуквам по стълбите за втория етаж, вече блъскам по вратата му и още повече се вбесявам, защото пак е заключил.

— Хардин, аз съм. Отвори вратата! — крещя и продължавам да блъскам, но никой не ми отваря, не се чува никакво движение.

Къде е отишъл, за бога?

Не искам да му се обаждам, защото се страхувам, че може да разбера нещо, което няма да ми хареса. Знам, че е лесно да вдигна телефона и да го питам къде е, но сега съм му ядосана и трябва да остана такава, за да мога да кажа това, което искам да кажа, това, което трябва да кажа, без да се чувствам зле след това.

Обаждам се на Ландън да проверя да не би да е в къщата на баща си, но не е. Мога да се върна на Лагерния огън. Съмнявам се, че все още е там, но в момента нямам друг вариант.

 

 

Връщам се на стадиона и не спирам да си повтарям гневните думи, с които съм решила да го засипя. Трябва да съм сигурна, че няма да забравя нещо важно, докато говоря с него. Разбира се, ако все още е там. Приближавам полето. Почти всички са си отишли. Огънят догаря. Обикалям, заглеждам се по останалите из полето двойки и се надавам да видя Ема и Хардин. Не, няма ги.

Точно когато решавам да се откажа да търся, го виждам облегнат на футболната врата. Тръгвам към него. Сам е и не ме забелязва. Сяда на тревата, избърсва устата си. Ръката и лицето му са червени.

Това кръв ли е?

Изведнъж той вдига глава, сякаш усетил присъствието ми. Да, от ъгъла на устата му тече кръв, бузата му е раздрана и започва да се подува.

— Какво, по дяволите — клякам до него. — Какво се е случило?

Той ме поглежда и в очите му виждам такава болка, че гневът ми се разтапя като захарче върху езика.

— Какво ти пука? Къде ти е гаджето? — изръмжава. Хващам нежно ръката му и я махам от лицето, за да огледам кървящата рана. Той се опитва да ме избута. Успявам да се въздържа от коментар.

— Кажи ми какво стана? — настоявам.

Той въздъхва и прокарва пръсти през косата си. Кокалчетата на ръката му са разкървавени и изранени. Раната на показалеца изглежда дълбока и болезнена.

— Сбил си се с някого?

— Как се сети? — казва рязко.

— С кого? Добре ли си?

— Да, добре съм. Сега ме остави.

— Дойдох да те търся — отвръщам, ставам и изтупвам сухата трева от джинсите си.

— Добре, намери ме. Сега си върви.

— Не бъди такъв задник. Мисля, че трябва да се прибереш у дома и да почистиш раната. Този пръст може би има нужда от зашиване.

Хардин не отговаря. Изправя се и тръгва покрай мен. Дойдох да му викам и да крещя за това, че е такъв идиот, да му кажа какво изпитвам, а сега той направи всичко толкова трудно. Така си и знаех. Сигурна бях, че ще го направи невъзможно.

— Къде отиваш? — питам и го следвам като куче.

— У нас. Ще се обадя на Ема да видя дали може да се върне и да ме закара.

— Тя те е оставила тук? — Не, не харесвам това момиче. Никак дори.

— Не точно. Аз я накарах да ме остави тук.

— Нека те закарам — казвам и хващам ръкава на якето му, но той се отърсва от ръката ми. Искам да му забия един шамар. Гневът ми се връща, и то с тройна сила. Кога се обърнаха нещата? Нали аз бях тази, която бяга от него. Сега защо бягам след него?

— Престани да ми обръщаш гръб! — изврещявам и той се обръща. Очите му горят. — Казах: Нека те закарам — последното е вече истеричен писък.

Той почти се усмихва, но веднага след това въздъхва:

— Добре, къде е колата ти?

 

 

Ароматът на Хардин изпълва въздуха в колата. Само дето сега мирише и на желязо от кръвта, но все още е най-любимият ми аромат на света. Пускам отоплението и трия ръце да се стопля.

— Защо си тук? — пита, когато излизам от паркинга.

— Да те търся. — Мъча се да си спомня всичко, което внимателно планирах да му кажа, но главата ми е празна и мисля само как искам да целуна разбитата му уста.

— И каква е причината? — пита тихо.

— За да говорим. Имаме да говорим за толкова много неща.

Плаче ми се и в същото време искам да се смея. Нямам идея защо.

— Доколкото помня, ти каза, че няма за какво да говорим — припомня ми и се заглежда през прозореца. Гласът му е хладен, а това едва не ме взривява. Не мога да понеса дистанцираното му поведение.

— Обичаш ли ме? — думите ми излизат като задушен стон. Това изречение не беше планирано.

Той рязко извърта глава към мен.

— Какво? — дори не се опитва да прикрие шока си.

— Обичаш ли ме? — питам пак и сериозно се притеснявам, че сърцето ми може да изскочи направо през ребрата.

Той гледа напред.

— Това е шега, нали? Не можеш да ме питаш такива неща, докато караш кола.

— Какво значение има къде и кога питам, просто ми кажи — вече го моля.

— Аз… не… не те обичам. — Оглежда се, сякаш търси откъде да избяга. — И нямаш право да задаваш такива въпроси, когато човек е заклещен в кола. Какво ти става? Полудяваш ли? — казва високо, но не вика.

Това заболя.

— Добре — успявам да кажа.

— И защо изобщо искаш да знаеш? Какво те интересува?

— Няма значение. — Сега вече съм съвсем объркана, толкова объркана, че всичките ми планове да говорим за проблемите ни, се разбиха, пламнаха и изгоряха пред очите ми заедно с последните останки от достойнството ми.

— Кажи ми защо питаш за това сега — става още по-настоятелен.

— Не ми казвай какво да правя — крещя.

Спирам пред къщата му, но когато Хардин вижда претъпканата градина, казва:

— Заведи ме в къщата на баща ми.

— Какво? Аз да не съм ти някакво такси?

— Просто ме закарай. Ще си взема колата сутринта.

Ако колата му е тука, защо не си я вземе сега? От друга страна, не искам разговорът ни да свърши по този начин, затова само въртя очи и подкарвам към къщата на баща му.

— Мислех, че мразиш да ходиш там?

— Мразя, но в момента не мога да понасям много хора около себе си — отвръща тихо. — И ти ще ми кажеш защо ме питаш за това сега. Има ли нещо общо със Зед? Казал ли ти е нещо?

Изглежда доста притеснен. И защо все ме пита дали Зед ми е казвал нещо.

— Не, няма нищо общо със Зед. Просто исках да знам.

И наистина няма нищо общо със Зед. Проблемът е, че го обичам, че за една част от секундата си помислих, че може би и той ме обича. А колкото повече време сме заедно в тази кола, толкова по-смешна и нелепа изглежда тази… и без това малка вероятност.

— Къде ходихте със Зед, след като си тръгнахте от стадиона? — пита точно когато завивам по алеята на къщата.

— В апартамента му — казвам.

Цялото му тяло се сковава от нерви, стиска здраво юмруци. Кожата на кокалчетата му започва пак да кърви, цепи се.

— Спа ли с него? — пита, а аз не мога да повярвам на ушите си.

— Моля? Как можеш да си помислиш такова нещо? И що за заключение? Смятах, че ме познаваш по-добре. И за какъв се мислиш да ми задаваш такива лични въпроси? Нали току-що поясни, че не ти пука за мен, така че и да съм спала, какво значение има за теб? — крещя.

— Значи не си? — пита пак, а очите му са като от камък.

— За бога, Хардин. Не! Той ме целуна, но не мога да правя секс с човек, когото не познавам!

Той се навежда и изключва двигателя на колата, хваща ключовете и ги издърпва от захранването.

— И ти отвърна ли на целувката му? — очите му са полузатворени, опитва се да не гледа в мен, а в някаква точка зад мен.

— Да… не знам… може би.

Не си спомням нищо от онази целувка, само лицето на Хардин пред очите ми.

— Как така не знаеш? Пила ли си? — повишава тон.

— Не… просто…

— Просто какво? — вика и обръща цялото си тяло към мен. Не мога да разбера каква е тази енергия между нас. Изобщо не проумявам какво се случва.

— Аз… аз… през цялото време мислех за теб — признавам накрая.

Стоманените му, силно изопнати черти изведнъж омекват, сякаш кожата на лицето се свлича. И най-сетне ме поглежда в очите.

— Хайде. Да влизаме — казва и отваря вратата си. — Хайде — подканва ме пак и аз тръгвам след него.