Анна Тод
След (53)

Глава петдесет и две

Когато Хардин откъсва устни от моите, сяда на леглото ми и аз се присъединявам към него.

Мълчим. Усещам как трупам нервно напрежение. Сякаш има някакъв специален начин, по който хората се държат след такова решение, но никой не ми е казал какво се очаква да направя.

— Какво си планирала за днес? — пита Хардин.

— Нищо, само ще уча.

— Хубаво — отвръща и ми се струва, че и той е леко напрегнат. Радвам се, че не съм само аз.

— Ела тук — казва и отваря ръце да седна в скута му.

В мига, в който сядам, вратата се отваря и Стеф, Тристан и Нейт се изсипват в стаята. Скачам на крака и сядам до него.

— Приятелчета, които се чукат, а? Така ли е сега? — казва Нейт.

— Не, не сме — извиквам прекалено силно и неестествено, но не знам какво да кажа.

Чакам Хардин да им обясни, но той не продумва нищо. Нейт и Тристан му разказват за снощното парти.

— Май нищо не съм изпуснал — обобщава Хардин.

Нейт свива рамене.

— Да, докато Моли не направи стриптийз и не се съблече напълно гола. Трябваше да видиш това.

Сърцето ми се свива, поглеждам към Стеф, която гледа Тристан с надежда да не коментира повече голата Моли.

Хардин се усмихва.

— Това съм го виждал и преди.

Викът почти излиза от устата ми, но успявам да го замаскирам като кашлица.

Не, не може да каже такова нещо! Не и пред мен!

Хардин осъзнава грешката си и лицето му посърва.

Може би прибързах с решението си. Идеята вече не ми се струва чак толкова добра. Става ужасно неловко и сега всички в стаята изглеждат съвсем объркани. Защо не им казва, че имаме връзка? Изобщо имаме ли връзка? Не разбирам и себе си. Мислех, че след признанията, които си направихме, се подразбира, но нито той, нито аз го казахме. Може би не се налага да го казваме? Тази несигурност започва да ме изнервя, да ме побърква. През всичките години, когато бях с Ноа, и за секунда не съм изпитвала несигурност в неговите чувства към мен. Не се налагаше да мисля и да се тревожа за бивши приятелки за секс. Аз съм единственото момиче, което Ноа е целувал в живота си, и честно казано, това ми харесваше повече. Иска ми се Хардин да не бе спал с нито едно от тези ужасни момичета. Или поне да бяха по-малко.

— Отиваме на боулинг, след като се преоблека — казва Стеф. — Искаш ли да дойдеш?

— Трябва да уча — клатя глава. — Не съм свършила нищо този уикенд.

Спомените от изминалите почти два дена ме заливат.

— Трябва да дойдеш, ще е забавно — казва Хардин, но аз клатя глава. Искам да си остана у дома. А и се надявах да остане с мен. Стеф се преоблича за няколко минути и когато се връща при нас, пита:

— Готови ли сте, момчета? Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — пита пак.

— Сигурна съм — казвам.

Всички ми помахват, а Хардин само ми се усмихва, преди да излезе. Разочарована съм от начина, по който си взе довиждане с мен, и тайно се надявам да са се уговорили за боулинг преди този уикенд, а не днес.

Но какво трябваше да очаквам? Да ги остави и да се втурне да ме целува, да ми казва колко бих му липсвала? Просто е смешно, както и да го погледнеш. Защото това не е той.

Вече знам, че едва ли нещо между нас ще се промени. Може би просто ще спрем да се отбягваме. Прекалено съм свикнала с нещата, които правех с Ноа, и нямам никаква представа какво да правя сега. А как мразя да нямам контрол върху ситуацията. Върху всяка ситуация.

След едночасов опит да седна да уча, най-сетне вземам телефона си да му пусна съобщение. И каква изненада! Та аз дори нямам номера му. Никога не сме говорили по телефона, никога не сме си писали съобщения и аз… как можах да не се сетя. А и преди не ми трябваше — та нали не се понасяхме. Не, това става прекалено объркано и сложно за мен.

Обаждам се на майка да я чуя как е и най-вече да разбера дали Ноа й е казал новината. Скоро трябва да се прибере, пътят е около два часа. Сигурна съм, че ще й каже на секундата. Тя отговаря с едно простичко „здравей“ и така узнавам, че още няма никаква представа за случилото се днес.

Разказвам й за неуспешния опит да намеря кола и за вероятността да започна стаж във „Ванс“. Разбира се, тя ми напомня, че вече съм цял месец в колежа, а все още не съм намерила кола. Оставям я да приказва за всичко, което е правила тая седмица. И докато я слушам, екранът на телефона ми светва. Оставям я на хендсфри и чета съобщението.

Трябваше да дойдеш с нас, с мен.

Сърцето ми се стопля и се раздува от нежност. Съобщението е от Хардин. Преструвам се, че слушам майка и пиша отговор.

Хм… О, така ли? Аха…

Ти трябваше да останеш при мен.

Гледам екрана и чакам отговор.

Идвам да те взема, отговаря след около една вечност.

Какво? Не, не искам да ходя на боулинг. Така и така си там, остани, моля те.

Вече тръгнах. Да си готова след малко.

Командва дори и когато пише съобщения. Майка ми не спира да говори, нямам идея за какво. Спрях да я слушам още когато Хардин ми пусна първото съобщение.

— Мамо, ще ти се обадя след малко — прекъсвам я.

— Защо? — пита изненадано и дори презрително.

— Аз… разлях кафе върху записките си. Затварям.

Бягам към гардероба, събувам пижамата на Хардин и вадя джинсите си и обикновена лилава тениска. Сресвам косата си. Учудвам се, че изглежда прилично, като се има предвид, че не е мита днес. Бягам до банята, измивам си зъбите и когато влизам в стаята, Хардин вече ме чака на леглото.

— Къде беше? — пита.

— Да си измия зъбите — казвам и прибирам чантата с тоалетните си принадлежности.

— Готова ли си? — става и тръгва към мен. Очаквам да ме прегърне, но той не го прави. Просто тръгва към вратата. Кимам и вземам чантата и телефона си.

Влизаме в колата. Звукът на радиото е намален. Наистина не ми се ходи на боулинг. Мразя боулинг. Но искам да съм с него. Не ми харесва колко лесно правя компромиси със себе си само за да съм с него.

— Колко време ще останем? — питам след няколко минути тишина.

— Не знам… Защо?

— Не знам… Не обичам да ходя на боулинг.

— Няма да е толкова зле, ще ти хареса, всички са там — уверява ме.

Надявам се Моли да не е сред тези „всички“.

— Вероятно — казвам тихо и поглеждам през прозореца.

— Не искаш да ходиш, нали? — гласът му е тих.

— Не, наистина не ми се ходи. Затова и отказах още първия път — засмивам се безрадостно.

— Да отидем някъде другаде тогава?

— Къде? — започвам да се дразня, но не знам защо.

— В моята къща — предлага.

Усмихвам се и кимам. Усмивката му цъфва и виждам трапчинките, към които започвам да изпитвам истинска нежност и любов.

— Така да бъде — казва и слага ръка на бедрото ми. Кожата ми пламва, мушкам ръка в неговата.

Петнадесет минути по-късно спираме пред голямата къща. Не съм идвала тук, откакто се скарахме и си тръгнах пеша за общежитията. Докато ме води към стаята си, нито едно от момчетата, които живеят там, не ни обръща внимание. Сигурно са свикнали да виждат Хардин да се прибира с момиче. Мисълта ме пробожда в стомаха. Трябва да престана да мисля така, иначе ще се побъркам, а вече не мога да направя нищо, не мога да променя миналото му.

— Пристигнахме — казва и отключва вратата на стаята си. Влизам след него, той пуска осветлението и изритва ботушите си. Тръгва към леглото и потупва мястото до себе си.

Докато вървя към леглото, любопитството ми надделява.

— Моли там ли беше? В залата за боулинг? — питам и гледам през прозореца.

— Да, разбира се — отговаря, сякаш го питам за времето. — Защо питаш?

Сядам на мекото легло и той веднага ме придърпва за глезените, за да съм по-близо до него. Засмивам се и се притискам към него. После премятам крака през бедрата му.

— Просто се чудех… — казвам, а той се смее.

— Тя винаги ще е там, просто е част от компанията.

Знам, че е глупаво да ревнувам така от Моли, но това момиче ме притеснява. Прави се, че ме харесва, но знам, че не е така. Тя харесва Хардин. Сигурна съм. Сега когато сме… каквото сме… не искам да кръжи около него.

— Нали не мислиш, че ще я чукам?

Пляскам го по ръката. Мръсните думи звучат толкова съблазнително от устата му, но не и когато става дума за нея.

— Не… Е… добре… може би така мисля, защото си го правил преди, но не искам да го правиш пак — казвам. Сигурна съм, че ще се подиграва на ревността ми, затова поглеждам встрани и се подготвям да поема удара.

Ръката му докосва коляното ми и го стиска съвсем леко.

— Не, не бих го направил… не и сега. Не се притеснявай от нея. Става ли?

Думите му са нежни. И му вярвам.

— Защо не каза на никого за нас? — Знам, че трябва да си затварям устата, но въпросът не ми дава мира и не мога да се спра.

— Не знам, наистина… Не бях сигурен, че искаш да им казвам. А и тези неща са си само наши. Не им влиза в работата.

Отговорът му звучи далеч по-добре от това, което вече ми се въртеше из главата.

— Може би си прав. Аз си помислих, че се срамуваш… — признавам, а той се смее.

— Как изобщо е възможно да се срамувам от теб? Виждала ли си се някога в огледалото?

Очите му потъмняват, докато обхождат тялото ми, и се спират на корема ми. Вдига тениската ми нагоре. Пръстите му правят кръгчета по голата ми кожа. Настръхвам и той се усмихва.

— Харесва ми, когато тялото ти реагира така на докосването ми.

Знам какво следва.

И едва сдържам нетърпението си.