Анна Тод
След (47)

Глава четиридесет и шест

Пътуването до къщата на бащата на Хардин се оказва доста приятно. Музиката е тиха и почти успява да ме разсее. Забелязвам как ръцете на Хардин стискат волана малко по-силно от обичайното, изглежда напрегнат, но знам, че ако иска да говори за нещо, няма да се колебае да започне сам. Няма нужда да го питам.

Излизам от колата и тръгвам към стълбите. Сега под слънчевата светлина забелязвам няколко стари лозници, увиващи се от двете страни на къщата, и някакво друго пълзящо растение с бели цветчета. За моя най-голяма изненада, чувам как вратата на Хардин се отваря и затваря, обръщам се и го виждам на тротоара, на няколко метра зад мен.

— Какво правиш? — питам.

— Очевидно… идвам с теб — върти очи и прави една голяма крачка, за да ме застигне.

— Наистина ли? Мислех, че…

— Наистина. Сега да влизаме и да се насладим на най-кошмарната вечер в живота си.

Лицето му се изкривява в най-неестествената усмивка, която съм виждала през живота си. Смушквам го с лакът в ребрата и натискам звънеца.

— Не звъня на звънци — казва и отваря вратата.

Сигурно е в реда на нещата, защото това все пак е къщата на баща му, но въпреки това се чувствам малко неудобно.

Влизаме и минаваме през фоайето, където баща му ни посреща. Очевидно е изненадан да види Хардин, но веднага се окопитва, усмихва се с тази чаровна усмивка и тръгва да прегърне сина си. Хардин обаче веднага го спира, преди да го е докоснал, и минава край него. Аз гледам встрани, преди баща му да разбере, че съм видяла случилото се.

— Благодаря за гостоприемството, господин Скот — казвам.

— Благодаря, че дойде, Тереза. Ландън ми разказа толкова много неща за теб. Изглежда истински привързан към теб. И моля те, наричай ме Кен — усмихва се пак и аз тръгвам след него към всекидневната.

Ландън седи на дивана с учебник по литература. Когато ме вижда, лицето му грейва и затваря книгата. Отивам да седна при него. Не знам къде е Хардин, но все ще се появи. Рано или късно ще дойде.

— Значи с Хардин сте решили да дадете втори шанс на приятелството си? — пита леко укорително. Искам да му обясня какво всъщност става между нас, но честно, самата аз нямам никаква представа.

— Сложно е — усмихвам се колебливо.

— Но все още си с Ноа, нали? Защото Кен мисли, че с Хардин сте гаджета. — Ландън се смее на абсурдността на идеята. Надявам се смехът ми да не звучи толкова изкуствен, защото в момента в него няма и нотка искреност.

— Душа не ми даде да му кажа истината, но съм сигурен, че Хардин ще му я каже само за да му разбие сърцето — добавя Ландън.

Изведнъж канапето ми се струва ужасно неудобно.

— Да, все още съм с Ноа, но просто…

— Ти трябва да си Теса! — чувам звънлив женски глас. Майката на Ландън върви към мен. Ставам и подавам ръка. Очите й са светли, усмивката й е разкошна. Облечена е в тюркоазена рокля, подобна на моята, но е сложила готварска престилка с щампи на ягодки и банани.

— Така се радвам да се запознаем! Благодаря за поканата. Имате разкошен дом — казвам. Усмивка се разлива по лицето й и тя стиска ръката ми.

— Добре си дошла, мила. Удоволствието е изцяло мое. — От кухнята се чува таймерът на печката. — Е, аз отивам да довърша, но ще се видим след малко в трапезарията.

— Какво учиш? — питам Ландън, който вече вади някаква папка.

— Правя есето за Толстой за другата седмица. Това домашно ще ме побърка.

Засмивам се и кимвам. Знам, че есето е трудно, защото на мен самата ми отне час и половина да го напиша.

— Да, отвратително е. Писах го преди няколко дни.

— Ако двамата ученолюбиви са си сравнили записките, бих искал да ям нещо и ако може, нека е в рамките на следващите две години — казва Хардин. Гледам го ядосано, но Ландън се смее, затваря учебника и тръгва към столовата. Може би онова сбиване им се е отразило добре в крайна сметка.

Тръгвам след тях и влизам в голямата трапезария. Масата е разкошна, подредена с много вкус, всеки има пълен набор от прибори, а в средата са наредени много и разнообразни блюда. Карен наистина се е постарала. Дано Хардин се държи добре, иначе ще го убия.

— Теса, седнете с Хардин тук — казва Карен и ни насочва към лявата страна на масата. Ландън сяда срещу Хардин. Кен и Карен заемат обичайните си места. Благодаря й и сядам до Хардин, който е необикновено тих и имам усещането, че се чувства не на мястото си. Забелязвам как Карен приготвя чинията за Кен, а той я целува по бузата. Какъв мил жест. Налага се да извърна поглед. Напълвам чинията с ростбиф, картофи и с каквото е наредено по масата. Хардин тихичко се киска при вида на препълнената ми чиния.

— Какво? Гладна съм — прошепвам.

— Нищо. Гладните момичета са най-добри — смее се пак и напълва чинията си повече и от мен.

— Харесва ли ти колежът, Теса? — пита Кен.

Бързам да сдъвча храната си и да отговоря.

— Да, харесва ми, но това ми е едва първият семестър, така че може да ме попиташ пак след няколко месеца, за да съм по-обективна.

Всички се смеят на шегата ми. Освен Хардин.

— Радвам се да го чуя. Записала ли си се вече в някакви клубове? — пита Карен и деликатно избърсва устата си с кърпа.

— Не, все още не съм, но другия семестър съм решила да се запиша в литературния клуб.

— Наистина ли? Хардин беше в този клуб — казва Кен и поглежда сина си. Очите на Хардин са присвити, струва ми се раздразнен.

— Харесва ли ви да живеете толкова близо до колежа? — питам, за да отвлека вниманието от Хардин. Очите му омекват. Предполагам, че това е начинът му да ми благодари.

— Да, много ни харесва. Когато Кен стана ректор на колежа, живеехме в много малко жилище и си търсехме къща. После намерихме това място и се влюбихме в него.

Вилицата ми пада в чинията и издрънчава.

— Ректор? На нашия колеж? — възкликвам.

— Да. Хардин не ти ли е споменавал? — пита Кен и поглежда сина си.

— Не… не съм.

Карен и Ландън проследяват погледа на Кен. Хардин мърда неудобно в стола си. Нервен е. После поглежда баща си с омраза, скача на крака и започва да крещи:

— Не! Добре, не съм й казал. И не разбирам какъв ти е шибаният проблем. Не искам да използвам името ти, нито позицията ти!

И буквално се изстрелва навън. Карен изглежда така, сякаш ще заплаче всеки миг. Лицето на Кен е червено.

— Съжалявам… не знаех, че… — започвам.

— Не, не се извинявай заради отвратителното му поведение — казва Кен.

Чувам как вратата към задния двор се затръшва и ставам.

— Извинете ме — изричам и хуквам да търся Хардин.