Анна Тод
След (44)

Глава четиридесет и три

Алармата ми звъни прекалено скоро. Обръщам се да ударя копчето, за да спра кошмарния звук, който прорязва ушите ми, но дланта ми опира в нещо меко. Отварям очи и виждам Хардин, надвесен над мен и ме гледа. Посягам да взема възглавницата, за да скрия обзелото ме чувство на срам, но той я хвърля настрани.

— Добро утро и на теб — казва с усмивка и потърква ръката си.

Гледам го и се опитвам да измисля как да му се извиня, че не се сетих да поздравя.

И от колко време седи и ме наблюдава?

— Много си сладка, когато спиш — казва, а аз подскачам като ужилена, защото знам, че изглеждам кошмарно. Като всяка сутрин.

Той ми подава телефона.

— За какво е алармата?

Изключвам я и ставам от леглото.

— Ще ходя да си търся кола — казвам, а той свъсва вежди.

— Не си от хората, които се будят в добро настроение — отбелязва.

Прибирам косата си на опашка, за да не прилича на гнездо.

— Напротив… Просто не искам да те задържам.

Става ми неудобно, че се отнасям така грубо с него, но очаквах той да се държи отвратително на сутринта, а ето че ме изненада. Може би затова реагирам така остро.

— Не ме задържаш. Може ли да дойда с теб?

Оглеждам се из стаята и се чудя дали съм го разбрала правилно. Накрая го поглеждам подозрително.

— Да дойдеш да гледаме коли? Защо ти е да се занимаваш с такива неща?

— Трябва ли да имам причина? Държиш се, сякаш имам намерение да те убия или нещо от сорта — смее се и роши косата си.

— Просто съм доста изненадана, че те виждам в хубаво настроение… и че искаш да отидем някъде заедно… и че не ме обиждаш от сутринта — признавам и започвам да събирам дрехите си и нещата за банята. Трябва да се изкъпя, преди да ходя където и да било.

Предизвикан от откровението ми, Хардин продължава да настоява:

— Ще е забавно. Обещавам. Нека ти покажа, че ние… че аз мога да бъда и добър. Един ден само.

Усмивката му е красива и убедителна. Ноа със сигурност ще скъса с мен, никога няма да ми проговори, ако разбере, че Хардин е останал тук, в моето легло, и че ме е прегръщал, докато спя.

Не разбирам защо постоянно се страхувам да не загубя Ноа. Може би защото изпитвам ужас как би реагирала майка ми или пък защото старото ми аз е свързано с него. Винаги е бил до мен и мисля, че му го дължа, като продължавам тази връзка. Но най-сериозната причина е усещането ми, че Хардин не може и не иска да ми предложи такава връзка, каквато — честно и напълно откровено — желая да имам с него.

И докато се лутам из мислите си, ми се струва, че вече е време да призная, че си заслужава да загубя Ноа, да рискувам да не ми проговори никога повече дори ако срещу това ще спечеля само да слушам стабилния, спокоен сънен дъх на Хардин до ухото си.

— Земята вика Тереза — провиква се Хардин от другия край на стаята. Вероятно съм стояла като препарирана, изгубена в мислите си, унесена в спорове със себе си, за да забравя, че Хардин е все още в стаята.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — пита и тръгва към мен.

О, нищо особено. Само дето вече си признах, че имам чувства към теб и че искам повече от теб, макар и да знам, че не се интересуваш от никоя, най-малко от мен.

— Просто се чудя какво да облека — лъжа веднага. Той поглежда дрехите, които отдавна съм избрала, накланя глава настрани, но не казва нищо относно лъжата ми. Само пита:

— Е, може ли да дойда? Ще ти е по-лесно, няма да се налага да ходиш с обществения транспорт.

Е, може и да е забавно. И наистина ще е по-лесно.

— Да, добре. Нека само да се приготвя — казвам и тръгвам към вратата. Той тръгва след мен.

— Какво правиш?

— Идвам с теб — усмихва се той.

— Аз отивам само да си взема душ — развявам чантата с тоалетните си принадлежности, а той я изскубва от ръката ми.

— Какво съвпадение. Аз също.

По дяволите! Тези смесени бани! Той минава край мен и излиза, без да се обръща. Хуквам да го догоня и го хващам за тениската.

— Радвам се, че се реши да дойдеш с мен — шегува се той, а аз въртя очи.

— Денят едва започва, а ти вече ме ядосваш!

Група момичета минават край нас и влизат в банята. Дори не се опитват да прикрият алчните си погледи, докато го оглеждат.

— Добро утро, дами — поздравява ги Хардин, а те се кикотят като ученички. Е, реално погледнато, те са ученички, но са на възраст, в която човек вече трябва да знае как да се държи зряло.