Анна Тод
След (43)

Глава четиридесет и две

Слабо жужене прониква в съня ми. Ритмично, безотказно пробива мозъка ми като с бормашина. Какво е това и защо не спира? Обръщам се настрани. Не искам да се будя, спи ми се, но дразнещото жужене не спира. Не мога да се ориентирам какво става и къде съм. И после се сещам, че съм в леглото на Стеф. Почти бях забравила, че Хардин е тук, в стаята ми.

Как става така, че винаги се оказваме заедно? И защо този шум не иска да спре? Ставам и тръгвам в посока на бръмченето. Стаята е тъмна, като се изключи слабата светлина от уличните лампи. Оказва се, че шумът идва от телефона му, който е в предния джоб на тесните му джинси. За секунда се замислям дали да го извадя, но после се обръщам и тръгвам обратно към леглото на Стеф.

Жуженето спира. Обръщам се и се възползвам от случая да го погледам още малко, да се насладя на спокойното му хлапашко лице. Устните му са отпуснати и меки, твърдостта и суровото изражение ги няма. На челото му има мека бръчица от вечното мръщене. Въздъхвам и тръгвам към леглото, но телефонът започва да звъни. Решавам да го извадя, защото Хардин очевидно няма да се събуди. Пъхам ръка под него и се опитвам да го измъкна от тесния джоб, но нямам късмет.

— Какво правиш? — изръмжава сънливо.

Отскачам няколко метра назад.

— Телефонът ти не спира да звъни и ме събуди — прошепвам, макар че в стаята няма други хора освен нас. Гледам как мълчаливо вади телефона си. Голямата му ръка с мъка се преборва с тесния джоб.

— Какво? — излайва в телефона и после с досада прокарва ръка по челото си, очевидно раздразнен от това, което чува от другия край на линията. — Няма да се връщам. Ще спя при приятелка.

Приятели ли сме? Разбира се, че не. Аз съм само удобно извинение да не се върне на партито. Стоя права в средата на стаята и пристъпвам от крак на крак.

— Не! Не можеш да влизаш в стаята ми. Знаеш много добре. Искам да спя и не ме буди повече. Освен това вратата е заключена, така че дори не се опитвай да припарваш натам — казва и затваря. Инстинктивно правя няколко крачки назад. Въздухът в стаята трепери от ужасното му настроение. Не искам да си го изкарва на мен. Добирам се кротко до леглото на Стеф и се завивам с одеялото.

— Извинявай, че телефонът ми те събуди — казва тихо. — Беше Моли.

— О — въздъхвам и се обръщам настрани с лице към него.

Хардин ми се усмихва, сякаш знае какво мисля за нея. Не мога да пренебрегна бълбукащото вълнение, че е тук с мен, а не с нея, макар че в това няма никаква логика, както няма никаква логика и в действията му.

— Не я харесваш, нали? — пита и се обръща с лице към мен. Рошавата му коса е пръсната по възглавницата.

— Не особено. Но не й казвай, моля те. Не искам драми.

Знам, че не мога да му имам доверие, но да се надяваме, че ще забрави и няма да предизвика търкания, нито да използва тази информация срещу мен.

— Няма. И на мен не ми пука за нея — казва тихо.

— Да, човек направо може да си помисли, че я ненавиждаш — отговарям саркастично.

— Не я ненавиждам. Е, забавна е, но адски ме дразни — признава и бълбукащото чувство на радост се надига още повече.

— Е, в такъв случай може би трябва да спреш да се занимаваш с нея — казвам и се обръщам по гръб, за да не види лицето ми.

— Има ли причина да не се занимавам с нея?

— Не, искам да кажа… ако считаш, че е досадна, защо го правиш? — не желая да чуя отговора, но не мога да си върна назад въпроса.

— За да има с какво да се занимавам и да не мисля… предполагам.

Затварям очи и поемам дъх. Този разговор за Моли ме наранява много повече, отколкото би следвало. Мекият му глас прекъсва натежалите ми от ревност мисли.

— Ела, легни при мен.

— Не.

— Хайде, моля те, само легни. Спя по-добре, когато си до мен — казва, сякаш се изповядва. Тихо и честно. Сядам и го гледам.

— Моля? — не мога да скрия изненадата в гласа си. Не знам дали е истина, или не е, но тези думи карат вътрешностите ми да се топят и усукват.

— Спя по-добре, когато си с мен — казва пак и поглежда встрани. — Миналата седмица спах така добре, както не съм спал от… от… известно време.

— Вероятно е било от скоча, не от мен — опитвам се да направя разговора по-лек и за двама ни. А и наистина не знам какво друго да кажа.

— Не, заради теб беше — уверява ме той.

— Лека нощ, Хардин — обръщам се на другата страна. Ако продължава да говори, аз ще продължавам да го слушам и пак ще се превърна в глина в ръцете му.

— Защо не ми вярваш? — почти шепне.

— Защото винаги става едно и също: казваш тези мили неща, а после всичко се преобръща и аз пак плача.

— Карам те да плачеш?

Как е възможно да не знае, че ме разплаква постоянно? Виждал ме е да плача няколко пъти. Дори собствената ми майка не ме е виждала да плача толкова често.

— Да, често — отвръщам и придърпвам одеялото на Стеф по-плътно до тялото си.

Леглото му леко проскърцва и затварям очи. От страх? От нещо друго?

Пръстите му докосват ръката ми. Сяда на ръба на леглото на Стеф, а аз си казвам, че е прекалено късно… не, прекалено рано за такива неща, защото е четири сутринта.

— Не искам да плачеш, не искам да те карам да плачеш.

Отварям очи и го поглеждам.

— Напротив, искаш. Точно това е целта ти, когато ми говориш обидни неща. И когато ме накара да кажа на Ноа. И когато ме унижи в леглото си миналата седмица, защото не можех да произнеса точно тези думи, които искаше да чуеш. Тази вечер ми казваш, че спиш по-добре, когато си с мен, но ако легна до теб, в секундата, в която отворя очи, ще ми кажеш, че съм грозна и че не можеш да ме понасяш. И след като отидохме при реката, аз си помислих, че… Няма значение. Колко пъти искаш да провеждаме един и същ разговор? — Поемам си няколко пъти дъх, обзема ме паника заради откровеността, с която му казах всичко, и заради смелостта, с която прехвърлих товара от моите гърди право върху него.

— Този път те слушам много внимателно. — Не мога да разчета изражението на лицето му, но като че очите му ме карат да продължа.

— Просто не знам защо ти харесва тази игра на котка и мишка. Първо си мил, после си зъл. Казваш на Стеф, че ще ме унищожиш, после искаш да ме закараш у дома. Просто от теб може да се очаква всичко.

— Не съм искал да е така, не съм го мислил. Не беше вярно, когато казах, че ще те съсипя. Аз… просто… не знам. Понякога говоря… такива неща. — Пръстите му се заравят в косата му.

— Защо спря да идваш на лекциите по литература? — най-сетне задавам въпроса, който ме интересува като че най-много.

— Защото ти каза, че искаш да стоя настрана от теб. И аз трябваше да стоя настрана.

— И защо не го направи? — Усещам лека промяна в енергията между нас. Някак сме по-близки, а телата ни са само на няколко сантиметра едно от друго.

— Не знам — казва с въздишка, потърква длани и после слага ръце на коленете си.

Искам да му кажа нещо, каквото и да е, но не мога да обеля и дума, защото ако желая да съм честна с него, трябва да му призная, че не искам да стои далеч от мен, че мисля за него всяка секунда, всеки божи ден. Слава богу, той пръв нарушава мълчанието:

— Мога ли да те попитам нещо, но искам да си честна с мен?

Кимам.

— Тази седмица… липсвах ли ти?

Това вече не го очаквах. Започвам да премигам, сякаш това ще ми помогне да измисля отговора, защото съзнанието ми вече е разкашкано като пюре. Обещах да отговоря честно, но се страхувам.

— Е?

— Да — казвам тихо и скривам лице в дланите си, но той веднага открива лицето ми.

Допирът на пръстите му върху кожата ми ме подпалва.

— Какво „да“? — Гласът му е напрегнат, отчаян е да чуе отговора ми.

— Липсваше ми — преглъщам тежко и очаквам най-лошото.

Но това, което не очаквах, е въздишка на облекчение, както и усмивката на красивото му лице. Искам да го попитам дали аз съм му липсвала, но той започва да говори преди мен.

— Наистина ли? — пита, сякаш не ми вярва. Кимам и той се усмихва. Срамежливо.

Хардин срамежлив? Не, по-скоро е доволен от признанието ми и че сега може да ме върти на пръста си.

— Може ли вече да спя?

Знам, че дори да съм му липсвала, няма да ми каже, а и вече е ужасно късно.

— Да, но само ако спиш с мен. Искам да кажа… в едно легло с мен, разбира се — усмихва се.

Въздъхвам и се обръщам настрани, като особено внимавам да не го докосвам. Но за моя най-голяма изненада, той ме вдига от леглото и ме мята през рамото си. Всичко става за една секунда. Хардин изобщо не обръща внимание на молбите ми, не му пречат и рипащите ми из въздуха крака. Поле опира коляно в ръба на леглото, нежно ме слага да легна до стената и се настанява до мен. Гледам го ядосано, но не казвам нищо, защото се страхувам, че ако продължавам да се противя, ще си тръгне, а вече съм сигурна, че не искам да си отива.

Той се навежда, взима възглавницата, с която го бях замерила по-рано, и я слага между нас. Като преграда. На лицето му грее дяволита усмивка.

— Ето, сега вече можеш да спиш в безопасност и да не се страхуваш.

Не мога да не се усмихна.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Тереза — засмива се тихичко и аз се обръщам към стената.

Но умората ми се е изпарила, не ми се спи. Лежа, гледам в стената и се надявам това електричество във въздуха да се разтвори и да ми даде покой да заспя. Е, „надявам се“… е казано с половин уста.

След няколко минути усещам как възглавницата изчезва и ръката на Хардин се увива около кръста ми. После леко ме притегля към гърдите си. Не отмествам ръката му. Прекалено много ми харесва да го усещам така.

— И ти ми липсваше — прошепва в косата ми. Усмихвам се, защото знам, че не може да види лицето ми. Чувствам как устните му се притискат лекичко към врата ми и стомахът ми се обръща.

Колкото и да ми харесва това, не мога да се отърва от чувството на пълно объркване, с което заспивам.