Анна Тод
След (41)

Глава четиридесет

Да се опитвам цяла седмица да не го засичам, да бягам от него, а сега да се окажем заедно в една кола! Сами!

Той не ме поглежда, докато се качвам и дърпам полата си надолу, за да покрия бедрата си. Минава минута на напрегнато мълчание и после излизаме от паркинга. За едно съм му признателна — че не позволи на Моли да се качи при нас. По-скоро бих вървяла пеша, отколкото да гледам как му се мята и му се лигави през целия път.

— Нов външен вид? — казва след време. Вече сме на магистралата.

— Ами… Стеф искаше да експериментира с мен… предполагам.

Опитвам се да гледам навън, напълно съм концентрирана върху… сградите? Неговата агресивна музика отново звучи и запълва тишината в колата, но този път съвсем тихо.

— Не е ли малко… в повече? Ти как мислиш? — Дланите ми се свиват в юмруци. Това значи е бил планът за днес? Да ме обижда през целия път до нас?

— Никой не те е задължавал да ме караш, знаеш това, нали? — Облягам се на прозореца, за да съм на максимално голямо разстояние от него.

— Не ставай такава. Само казвам, че е малко екстремно.

— Е, добрата новина е, че не ме е грижа какво мислиш, но като се има предвид отвращението ти към обичайното ми облекло, просто се учудвам, че не ме намираш да изглеждам по-добре — казвам със злоба и затварям очи. Неговото присъствие наистина ме изтощава до краен предел. Изсмуква дори малкото останала ми енергия.

Чувам как тихичко се смее и после изключва радиото.

— Не съм казал нищо лошо за вида ти, никога. За дрехите — да, но предпочитам да те виждам в онези отвратителни дълги поли, отколкото в тези дрехи — опитва се да обясни, но всичко това ми се струва ужасно нелогично. Определено му харесва, когато Моли се облича така, а тя е далеч по-разголена от мен. Защо тогава не харесва мен в такива дрехи?

— Чу ли ме, Теса? — пита, след като не отговарям нищо, и усещам как ръката му докосва бедрото ми. Подскачам, отварям очи и се отдръпвам от него.

— Да, чух. Просто нямам какво да кажа. Щом не ти харесва как се обличам, не ме гледай.

Един положителен резултат от развоя на събитията миналата седмица е този, че сега мога да му кажа какво мисля, без да се тревожа дали ще нараня чувствата му, или не, защото най-сетне разбрах, че той просто няма такива.

— Точно там е проблемът, нали? Че не мога да спра да те гледам.

В мига, в който думите излитат от устата му, искам да отворя вратата и да се хвърля на магистралата.

— О, стига! Моля те! — смея се с пълно гърло. Знам, че ще ми каже достатъчно мили, макар и закодирани по някакъв негов си начин, неща, за да ме заболи повече, когато вземе думите си назад и започне да сипе още обиди върху мен.

— Моля? Това е самата истина! Харесват ми новите ти дрехи, но нямаш нужда от толкова много грим. Другите момичета носят количества грим, за да изглеждат така добре, както изглеждаш ти без никакъв грим.

Моля? Забравил ли е, че не си говорим, че се опита да съсипе живота ми преди седмица и че се презираме?

— Не очакваш да ти благодаря за комплимента, нали? — опитвам да се засмея пак.

Толкова ме обърква. В един миг е замислен, тъжен, дори агресивен, а в следващия говори как не може да спре да ме гледа.

— Защо не им каза истината за мен и Ландън? — сменя темата на разговора.

— Защото очевидно не искаш да знаят.

— И все пак, защо не издаде тайната ми?

— Защото не е моя тайна. И не аз трябва да я оповестявам.

Той ме поглежда с леко притворени очи и с горчива усмивка.

— Нямаше да ти се сърдя, като се има предвид какво направих с Ноа.

— Е, да, но аз не съм Хардин.

— Не, не си — казва много тихо. И след това млъква до края на пътуването. Аз също мълча.

Стигаме до паркинга пред общежитието и той спира на най-отдалеченото от входа място. Аз, разбира се, веднага хващам дръжката, за да отворя вратата, но ръката му отново докосва бедрото ми.

— Няма ли да ми благодариш? — усмихва се, а аз клатя глава.

— Благодаря, че ме докара — казвам саркастично. — Побързай, Моли те чака — добавям и излизам от колата. Боже, дано не ме е чул. Защо изобщо го казах?

— Да… по-добре… да тръгвам. С нея е забавно, когато е пияна — казва и се смее.

Не, няма да му позволя да види как с тези думи си е забил юмрука право в стомаха ми. Навеждам се и казвам през прозореца:

— Убедена съм, че е много забавна. Ноа трябва да дойде скоро — лъжа.

Той присвива очи.

— Така ли? — Захапва кожичката при нокътя си. Неприятен навик, проява на безпокойство. Предполагам, че му е останал от детството.

— Аха. Доскоро! — усмихвам се и тръгвам. Чувам, че излиза от колата и затваря вратата.

— Чакай — казва. Обръщам се. — Не, няма нищо. Няма значение. Помислих, че… че изпусна нещо. Но съм се заблудил.

Бузите му пламват. Знам, че ме лъже. Искам да знам какво се канеше да ми каже, но трябва веднага да се махна, да си тръгна. И правя точно това.

— Чао, Хардин!

В думите ми има толкова много скрити послания. Не се обръщам да видя дали върви след мен, защото знам, че едва ли е така.

Преди още да вляза в сградата, събувам обувките и минавам разстоянието боса. Влизам в стаята, на секундата обличам пижамата си и се обаждам на Ноа. Той вдига на второто позвъняване.

— Здрасти — почти цвиля на телефона. Защо съм толкова притеснена? Та това е само Ноа!

— Здравей, Теса, как мина денят ти днес? — пита меко. Не звучи като онзи дистанциран, студен Ноа от изминалата седмица. Въздъхвам с облекчение.

— Добре, наистина добре. Седя си сама в стаята. Ти какво правиш?

Не казвам нищо за вечерята със Стеф и всички останали, в това число и Хардин. Това не би било полезно за кампанията „Моля те, прости ми!“

— Току-що се прибирам от практика. Мисля, че тази вечер ще уча. Утре ще помагам на новите съседи да отсекат едно дърво.

Винаги помага на някого. Прекалено е добър за мен.

— И аз ще уча тази вечер.

— Иска ми се да можем да учим заедно — казва, а аз се усмихвам и започвам да дърпам памучните топчета от чорапите си.

— Наистина ли?

— Да, разбира се, Теса. Аз все още те обичам и ми липсваш. Но трябва да съм сигурен, че такова нещо няма да се случи никога повече. Имам желание да оставя това зад гърба си, но трябва да ми обещаеш, че ще стоиш настрана от този човек.

Няма защо да споменава името на въпросния човек.

— Разбира се, никога не бих го доближила. Кълна се. Обичам те.

Едно тънко гласче ми нашепва, че отчаяно искам да си върна Ноа, за да не съм съвсем сама, защото ако съм сама, няма да има какво да ме спре да кръжа около Хардин и да се хвърля право в ръцете му. Но аз не обръщам внимание на гласчето и, естествено, обещавам.

Казваме си още няколко пъти, че се обичаме, той се съгласява да дойде за Лагерния огън и затваряме.

После ровя в интернет, за да видя къде мога да си потърся кола утре. Не искам да е много далеч от общежитието. Оказва се, че има ужасно много места за коли втора употреба, където само чакат да съдерат кожата на някой студент. Записвам си адресите на някои от тях и намирам тампоните на Стеф за сваляне на грим.

Отнема ми ужасно много време да се почистя от мазилата. Колкото и добре да изглеждам с грим, мисля, че никога повече няма да слагам такива неща по лицето си, защото почистването е отегчително и е такава загуба на време.