Анна Тод
След (40)

Глава тридесет и девет

Стеф оскубва веждите ми и ме обръща с гръб към огледалото. Не ми дава да се погледна, преди да свърши с всичко, което е планирала за лицето ми. Опитвам се да се преборя с напрежението и притеснението, което свива стомаха ми, когато изсипва цялата пудриера върху кожата ми. Постоянно й напомням, че не искам да слага прекалено много грим, и тя всеки път ми обещава, че няма да е много. После сресва косата ми, навива я с машата и изпръсква почти цял флакон лак за коса — в стаята едва се диша.

— Грим и коса — готови. Сега да те облечем. И после вече може да се видиш. Имам няколко тоалета, които ще ти станат.

Стеф е видимо доволна от работата си. Просто се надявам да не изглеждам като клоун. Тръгвам след нея към дрешника и се опитвам да се видя в малкото огледалце, но тя веднага ме хваща за ръка и ме дърпа.

— Ето, облечи това — казва и вади една черна рокля. — Ти излизай! — крещи, а Тристан се смее, но послушно напуска стаята.

Роклята е без презрамки и изглежда ужасно къса.

— Не мога да облека това!

— Добре. Какво ще кажеш за тази?

И вади друга черна рокля. Сигурно има поне десет черни рокли. Тази изглежда малко по-дълга и има две тънки презрамки, но деколтето ме тревожи, защото е оформено като сърце, а моите гърди са доста по-големи от нейните.

Колебая се прекалено дълго и тя въздъхва:

— Просто пробвай.

Събувам удобната си пижама и я сгъвам старателно. Стеф върти очи, но на шега, а аз се усмихвам и прекрачвам в роклята. Дърпам я нагоре по тялото си и усещам, че е доста прилепнала, а дори не съм закопчала ципа. Със Стеф сме почти един размер, но тя е по-висока, а аз съм по-заоблена. Материята леко блести и наподобява коприна. Стига до средата на бедрото ми. Не е чак толкова къса, колкото си мислех, но е по-къса от всяка дреха, която съм обличала в живота си. С тези открити крака се чувствам почти гола. Опитвам се да я дръпна надолу.

— Искаш ли чорапогащник? — пита Стеф.

— Да. Така се чувствам толкова… гола — смея се аз, а тя се заравя в гардероба и вади два различни чорапогащника.

— Този е обикновен, а този е на фигурки и с дантела.

Дантеленият е вече прекалено много за мен. Особено като се има предвид, че сигурно имам десет кила грим по лицето. Вземам обикновения и го плъзвам по краката си, а Стеф рови из гардероба за обувки.

— Не мога да ходя на токове — напомням й.

Наистина не мога. Когато се кача на по-висока обувка, се клатушкам като куц пингвин.

— Имам и с ниски токчета. Съжалявам, Теса, но мокасините ти не отиват на тази рокля.

Нося мокасините си всеки ден и ми е добре. Опитвам се да я изгледам укорително, но вместо това се усмихвам. Стеф вади чифт черни обувки със сребристо на върха. Трябва да призная, че ми хващат окото. За нищо на света не мога да обуя това, но за първи път ми се иска.

— Тези харесват ли ти?

— Да, но не мога да ходя с тях.

— Можеш. Имат каишки, които се увиват около глезените и предпазват да не се изплъзне кракът. Няма начин да паднеш.

— Затова ли служат каишките?

— Не — смее се тя. — Но помагат за стабилността. Просто ги пробвай — казва и пак се смее.

Сядам на леглото, изпъвам крака и с жест я подканвам да ми помогне. После Стеф ме вдига и правя няколко крачки за проба. Каишките наистина ми помагат да балансирам по-добре.

— Не мога да чакам повече. Погледни се! — казва Стеф и отваря вратата на гардероба.

Поглеждам в голямото огледало и ахвам.

По дяволите, коя е тази? Отражението е моето, но… много по-хубаво от мен. Бях се страхувала, че ще е прекалила с грима, но се оказа, че притесненията ми са били напразни. Сивите ми очи изглеждат по-светли на фона на кафеникавите сенки, а ружът на бузите подчертава скулите ми. Косата ми изглежда лъскава, направила я е на едри къдрици, а не на ситни като на някоя баба (както между другото очаквах).

— Определено съм впечатлена — усмихвам се и се оглеждам отблизо. Забивам пръст в бузата си, за да се уверя, че това е истина.

— Виждаш ли? Пак си си ти, само че много по-секси и по-свежа — смее се Стеф и вика Тристан да влезе.

Той отваря вратата и устата му неволно зяпва.

— Къде е Теса? — пита и започва да се оглежда из стаята. Вдига една възглавница и поглежда под нея.

— Какво ще кажеш? — питам и пак придърпвам роклята надолу.

— Изглеждаш наистина страхотно — казва и слага ръка около кръста на Стеф. Тя се обляга на него и аз веднага извръщам поглед.

— О, забравих — възкликва Стеф, бърка в шкафа и вади гланц за устни. Показва ми как да си издам устните напред и слага плътен слой. Устата ми е лепкава.

— Готови ли сме? — пита Тристан. Стеф кимва и си взима чантата.

На излизане грабвам мокасините си и ги мушкам в чантата. За всеки случай.

 

 

В колата сядам отзад. През цялото време гледам през прозореца и се опитвам да не мисля за нищо. Когато стигаме до мястото, направо настръхвам при вида на толкова много мотори на паркинга. Бях решила, че ще ходим на някое заведение от рода на Слава богу, че е петък или Ябълковата пчеличка, а не в бар за мотористи. Влизаме и изведнъж имам чувството, че всички ме гледат, макар че най-вероятно никой не ми обръща внимание. Стеф ме хваща за ръката и ме дърпа към едно сепаре в ъгъла.

— Нейт ще идва. Става, нали? — пита и сядаме.

— Да, разбира се.

Нямам против присъствието на никого другиго, само да не е Хардин. Освен това няма да е зле да дойде още някой, защото се чувствам като резервно колело. Една жена с повече татуировки дори от тези на Стеф и Тристан, взети заедно, се приближава с бодра крачка и взема поръчката ни. Те си поръчват бира. Предполагам, че обичат да идват тук, защото никой не им иска документ за навършено пълнолетие. Когато си поръчвам кока-кола, жената ме изглежда с любопитство, но истината е, че не ми се пие. Имам да уча после, като се прибера.

След няколко минути ни носи напитките. Жадно отпивам голяма глътка и точно тогава чувам оглушителни подсвирквания. Вдигам глава и забелязвам Нейт и Зед. Приближават се към масата ни, но веднага след това виждам ниска фигура с розова коса, зад която върви… Хардин.

Изплювам колата обратно в чашата. Очите на Стеф се заковават върху Хардин и се разширяват от ужас.

— Кълна се, не знаех, че ще идва. Ако искаш, можем да си тръгнем веднага — казва тя, докато Зед се настанява до мен. Трябва наистина да положа големи усилия, за да не поглеждам към Хардин.

— Уау! Теса, изглеждаш невероятно секси. — Цялото заведение чува възторжените викове на Зед. Изчервявам се. — Искам да кажа… наистина. Уау! Никога не съм те виждал такава.

Благодаря му само с усмивка.

Нейт, Моли и Хардин сядат на масата зад нас. Искам да помоля Стеф да си сменим местата, за да съм с гръб към него, но не събирам сили. Просто ще отбягвам да гледам натам и в никакъв случай няма да го поглеждам в очите. През цялото време си повтарям, че мога да го направя.

— Изглеждаш жестоко, Теса — казва Нейт през преградата между двете сепарета.

Усмихвам се, защото не знам какво да кажа. Не съм свикнала на такова внимание. Хардин не прави коментар за новия ми външен вид, но и не очаквам. Просто се радвам, че не е започнал да ми се подиграва.

Хардин и Моли седят точно срещу мен. Между раменете на Стеф и Тристан мога да видя цялото му лице.

Един поглед няма да навреди…

И не мога да се въздържа. И веднага съжалявам. Ръката на Хардин е преметната през рамото на Моли.

Ревността ми е като отровно жило — ето го наказанието за това, че погледнах, след като си обещах да не го правя. Разбира се, пак са заедно… забавляват се. Или пък може би изобщо не са прекратявали? Спомних си колко удобно се чувстваше Моли в скута му и как го яздеше на партито. Повдига ми се и преглъщам стигналия до гърлото ми стомашен сок.

Хардин е свободен да се чука — с когото и когато пожелае.

— Страхотна е, нали? — подканва ги Стеф и всички кимат.

Усещам очите на Хардин върху мен, но не мога да го погледна пак. Облечен е в бяла тениска, през която… сигурна съм… се виждат всичките му татуировки. И косата му е рошава. Но не ми пука. Не ми пука колко добре изглежда и колко провокативно е облечена Моли.

Толкова е отвратителна с тая розова коса. И все едно няма дрехи. Курва!

През целия си живот не съм наричала никое момиче „курва“. Дори подсъзнателно не съм употребявала тази дума, но ето че и това се случва.

— Наистина изглеждаш добре, момиче. По-добре отпреди — казва Моли и се обляга на гърдите на Хардин. Поглеждам я в очите и й се усмихвам фалшиво.

— Може ли една глътка — пита Зед, но не чака отговор, а направо взема чашата ми.

Позволявам му. По принцип никога не давам на никого да пие от чашата ми, но в момента се чувствам толкова неудобно, че не мога да мисля. Зед изпива половината ми напитка и го сръчквам в ребрата.

— Извинявай, бейби, ще ти поръчам друга — казва меко. Наистина е красив, прилича повече на модел, отколкото на студент. Ако нямаше толкова много татуировки, вероятно щеше да бъде модел.

Чувам размърдване в другото сепаре и очите ми се стрелват към Хардин. Задавил се е и сега продължава да кашля, но очите му горят към мен. Искам да извърна поглед, но не мога. Очите му са капан, не мога да избягам. И тогава усещам ръката на Зед на облегалката на сепарето. Съвсем спокойно и леко се облягам назад. Правя го само защото знам, че Хардин мрази да съм край Зед.

Хардин присвива очи, а аз решавам да се позабавлявам. Той не го приема никак добре. Виждам лудостта в погледа му, но са му нужни само няколко секунди, за да се съвземе. Знам колко съм смешна и колко е незряло, но ако се налага да съм край него, искам да се чувства така неловко и неудобно, както се чувствам и аз.

Сервитьорката се връща да вземе поръчката ни за храната. Поръчвам си бургер и картофки. Без кетчуп! Всички останали си поръчват пикантни крилца. Носи кока-кола за Хардин и по още една бира за всички останали. Аз все още чакам напитката си, но не искам да съм груба и да напомням на жената.

— Тук правят най-вкусните крилца — казва Зед и аз му се усмихвам.

— Ще ходиш ли на Лагерния огън другата седмица? — питам.

— Не знам. Не си падам много. — Отпива от бирата си и ръката му вече виси през раменете ми. — Ти ще ходиш ли?

Не поглеждам към Хардин, но усещам гнева му. Опитвам се да си го представя. И истината е, че се чувствам виновна заради флирта си със Зед, при положение че никога в живота си не съм флиртувала. Абсолютно никога. Предполагам, че и в това не ме бива.

— Да, с Ландън.

Всички избухват в смях.

— Ландън Гибсън? — пита Зед и продължава да се смее.

— Да, той ми е приятел — казвам рязко. Не ми харесва, че му се смеят.

— Е, да, той би отишъл на такова събитие. Колко е кух, не е истина — казва Моли.

Поглеждам я и едва сдържам яростта си.

— Не, всъщност не е такъв. Той е наистина готин — казвам в негова защита. Да, знам, че моята представа за „готин“ не се покрива с тяхната, но моята е по-добра.

— „Ландън Гибсън“ и „готин“ не могат да бъдат употребени в едно изречение — казва Моли и прибира косата на Хардин от челото му.

Мразя я.

— Съжалявам, ако не е толкова печен, за да е във вашата компания, но той е… — започвам да крещя и скачам на крака. Ръката на Зед пада от рамото ми.

— Уау, Теса, успокой се, само се шегуваме — казва Нейт, а Моли ми се киска. Имам усещането, че и аз не й харесвам особено.

— Не обичам някой да се подиграва с приятелите ми. Особено когато не са тук да се защитят.

Трябва да се успокоя… Емоциите ми са полудели заради присъствието на Хардин и само като го гледам как се е натиснал до тая Моли… пред мен!

— Добре, добре, съжалявам. Освен това трябва да му се присъдят няколко червени точки за насиненото око на Хардин — казва Зед и пак ме прегръща. Всички се смеят. Аз също. Всички, освен Хардин.

— Да, добре че онзи професор ги е разтървал, иначе оня загубеняк яко щеше да опердаши нашия Хардин — казва Нейт. — Извинявай, не исках да го наричам загубеняк — добавя и ми се усмихва извинително.

Професор? Не е бил професор, а бащата на Хардин! Той ги е разтървал. Или Ландън е излъгал, но… чакай… Тези хора тука знаят ли, че Хардин и Ландън скоро ще станат доведени братя? Поглеждам Хардин и сега ми се струва леко притеснен. Излъгал ги е. Сега трябва да го издам пред всички, както направи с мен и Ноа. Но не мога. Не съм като него. За мен е далеч по-трудно да наранявам хората.

Освен Ноа, напомня ми подсъзнанието ми, но моментално му запушвам устата.

— Мисля, че ще е забавно. Искам да кажа… на огъня — уточнявам.

Зед ме поглежда с интерес и казва:

— Е, може и да се появя по някое време.

— Аз ще ходя — обажда се Хардин някак между другото.

Всички се обръщат и го гледат, а Моли се смее.

— Да, бе, да, със сигурност ще си там! — И продължава да се смее.

— Не, наистина, няма да е толкова лошо — казва меко Хардин и Моли отново върти очи.

Хардин ще ходи, защото Зед каза, че ще ходи, нали?

В крайна сметка, може би не съм чак толкова зле във флирта.

Носят храната ни. Сервитьорката ми подава бургера. Изглежда страхотно с изключение на кетчупа, който се стича от всички страни. Опитвам се да го обера със салфетката си. Мразя да връщам храна, а тази вечер стресът наистина ми дойде в повече и не мога да се товаря допълнително. Последното, което искам, е да привличам допълнително внимание върху себе си. Всички започват да се хранят. Вземам вилицата си и забождам картоф. Всички говорят за партито тази вечер. След малко сервитьорката идва да пита дали искаме още нещо.

— Не, всичко е наред — казва Тристан. Тя се обръща и тръгва към бара.

— Момент. Тя поръча бургера си без кетчуп — извиква след нея Хардин и картофът ми пада в чинията.

Сервитьорката се обръща и ме поглежда загрижено.

— Съжалявам. Искате ли да го взема обратно?

Толкова ми е неудобно да кажа истината! Затова само клатя глава.

— Да, иска — отговаря Хардин вместо мен.

Какво прави, по дяволите? И откъде знае, че в бургера ми има кетчуп?

Естествено, само се опитва да ме накара да се почувствам по-неудобно.

— Извинявай, слънце, подай ми чинията си, ще ти донеса друг.

Връщам бургера, веднага поглеждам надолу и тихо благодаря. Прекалено ме е срам, за да я погледна в очите.

— Това какво беше? — чувам гласа на Моли. Тая трябва да се научи как да шепти, за да не я слушат всички.

— Нищо, тя просто не обича кетчуп — казва съвсем спокойно Хардин, а Моли изсумтява и отпива от бирата си.

— Е, и? — продължава да ръчка Моли, но Хардин я изглежда гневно.

— Е, и… нищо. Престани!

Сега поне знам, че не съм единствената, с която се държи грубо.

Бургерът ми без кетчуп идва и изяждам почти всичко, независимо че изобщо не ми се яде. Зед плаща вечерята ми, което е странно, но и доста мило.

Когато излизаме навън, Зед увива ръка около кръста ми. Раздразнението на Хардин едва се побира в тялото му.

— Логан пише, че на партито вече няма къде да се стъпи — казва Нейт, докато чете съобщението на телефона си.

— Трябва да дойдеш с мен — предлага доста настоятелно Зед, но аз клатя глава.

— О, не, аз няма да идвам на партито. Тристан ще ме закара до общежитието.

— Така и така не съм пил, аз мога да я закарам — намесва се Хардин.

Олюлявам се и почти падам, но, за щастие, Стеф ме хваща, преди да се размажа на земята. После се усмихва на Хардин:

— Не, с Тристан ще я закараме. Зед може да се качи при нас.

Ако човек можеше да бъде убит с поглед, Стеф вече щеше да е мъртвец.

Хардин се обръща към Тристан:

— Нали не искаш да караш пиян край общежитията? Днес е петък и полицията се чуди кого да глоби. Само такива като теб чакат.

Стеф ме поглежда и очевидно очаква да кажа нещо, но аз, разбира се, не знам какво. Не искам да съм сама в една кола с Хардин, но не искам и да съм с Тристан, защото е пил. Свивам рамене и ги оставям сами да се разберат.

— Страхотно, да я закараме и да отиваме да се забавляваме! — казва възторжено Моли, но Хардин клати глава.

— Не, тръгваш с Тристан и Стеф — казва категорично той и Моли се смалява.

— За бога, не може ли вече да се качим на колите и да тръгваме? — недоволства Нейт и вади ключовете си.

— Може. Хайде, Теса — подканва ме Хардин, а аз поглеждам към Зед и после към Стеф. — Теса! — излайва пак, този път доста нетърпеливо, и отключва колата си. Имам чувството, че ако не се кача веднага, ще ме напъха насила вътре. Но защо? И то след като каза на Стеф, че не иска да ме вижда никога? После влиза и пали колата.

— Всичко ще е наред. Пусни ми съобщение, като се прибереш — казва Стеф. Аз кимвам и тръгвам към колата на Хардин. Любопитството ми отново надделява. Трябва да знам какви ги е намислил.

Просто трябва.