Анна Тод
След (36)

Глава тридесет и пет

Топло ми е, ужасно ми е топло. Опитвам се да махна завивката от тялото си, но не иска да помръдне. Отварям бавно очи и събитията от предната нощ ме връхлетяват: Хардин ми крещи в градината, дъхът му мирише на скоч, счупените чинии и чаши в кухнята, Хардин ме целува, Хардин стене, докато го докосвам, мокрите му боксерки.

Опитвам да се надигна, но той е прекалено тежък. Главата му е върху гърдите ми, ръката му е около кръста ми, цялото му тяло ме е завило като наметало. Изненадана съм да го видя така. Трябва да се е преместил в съня си. Признавам си — не искам да ставам от това легло, но трябва да се прибера в стаята си. Ноа е там. Ноа!

Ноа!

Леко избутвам Хардин настрани и го обръщам по гръб. Той изръмжава недоволно, обръща се по корем, но не се буди.

Скачам и събирам разпилените си по пода дрехи. И като една истинска страхливка искам да се изнеса, преди да се е събудил. Не че би имал нещо против, но поне няма да се налага да си хаби енергията да ме наранява нарочно, а това мога да си го спестя, ако изчезна веднага. Сама.

Така е по-добре и за двама ни. Независимо че ни беше хубаво, че се смяхме и… всичко, нещата изглеждат съвсем различни на сутринта. Хардин ще си спомни колко беше хубаво снощи и ще ме намрази още повече. И ще се държи с презрение като компенсация за хубавото време. Така прави винаги, но сега няма да съм тук, за да го търпя. Снощи за част от секундата ми мина мисълта, че може би е променил решението си, че нашата нощ заедно му е повлияла и може би ще иска повече… повече от мен. Но сега знам, сигурна съм, че това е напълно невъзможно.

Сгъвам тениската му и я оставям на раклата. Закопчавам полата си. Блузата ми е измачкана, понеже цяла нощ е била на пода, но в момента това е последната ми грижа. Пъхам нозе в обувките и хващам дръжката на вратата.

Един последен поглед няма да навреди, нали?

Обръщам се и поглеждам спящия Хардин. Рошавата му коса е пръсната по възглавницата, а ръката му е отпусната надолу към пода. Изглежда спокоен и толкова красив, въпреки метала по лицето му.

Хващам дръжката на вратата.

— Тес?

Сърцето ми спира. Обръщам се много бавно. Очаквам да видя грубите му, ядосани очи, впити в мен, но те остават затворени. Лицето му е сгърчено, сякаш нещо го боли, но все още спи. Не мога да разбера дали изпитвам облекчение, че не се буди, или съм изумена от факта, че казва името ми насън.

Или вече започвам да халюцинирам? И да ми се причуват разни неща?

Излизам с мълниеносна скорост и тихо затварям вратата след себе си. Нямам никаква представа как да изляза от тази къща. Тръгвам по коридора и, за щастие, намирам стълбите. Спускам се бързо и почти се сблъсквам с Ландън. Сърцето ми започва да блъска. Опитвам се да измисля какво да кажа. Очите му оглеждат лицето ми. Мълчи и чака. Вероятно чака обяснение.

— Ландън… аз… — не знам какво да му кажа, наистина не знам.

— Добре ли си? — пита загрижено.

— Да. Добре съм. Знам, че си мислиш, че…

— Нищо не мисля. Много съм ти благодарен, че дойде. Знам, че не харесваш Хардин, и това, че се отзова на молбата ми и дойде да ми помогнеш да го укротим, означава много за мен.

О, той е толкова мил, толкова добър с мен.

Иска ми се да ми каже колко е отвратен от мен заради това, че съм оставила приятеля си сам, че съм останала тук цялата нощ, че дори съм взела колата на Ноа, че съм го затворила в онази малка стая, за да идвам да спасявам Хардин. Ето, това трябваше да ми напомни, за да се почувствам наистина зле. И точно така би следвало да се чувствам.

— Значи с Хардин пак сте приятели? — пита, а аз свивам рамене.

— Нямам представа какво сме. Не знам какво правя. Той просто… той… — и започвам да плача и да хълцам. Ландън ме прегръща нежно и се опитва да ме успокои.

— Спокойно. Не плачи. Знам, че е ужасно същество — казва нежно.

Чакай… той си мисли, че Хардин ми е направил нещо лошо и затова плача!

Защото никога не би му минало през ума, че плача, понеже имам чувства към Хардин.

Трябва да се махна веднага, преди да съм развалила хубавото впечатление и високото мнение на Ландън, което със сигурност ще стане, когато Хардин се събуди.

— Трябва да тръгвам. Ноа ме чака.

Ландън ме поглежда, усмихва ми се съчувствено и си казваме довиждане.

Влизам в колата на Ноа и карам към общежитието с максималната позволена скорост. Плача през цялото време. Как да му обясня? Не мога да му обясня. Знам, че трябва да му кажа, че не мога да го лъжа. Не искам дори да си представям колко ще го нараня.

Аз съм един ужасен човек. Как можах да причиня това на Ноа? Защо не можах да стоя далеч от Хардин?

Успявам да се успокоя, преди да паркирам колата. Тръгвам много бавно просто защото не знам как ще застана лице в лице с Ноа.

Когато отварям вратата на малката стая, Ноа лежи на моето тясно легло и гледа в тавана. Вижда ме и скача на крака.

— За бога, Теса! Къде беше цяла нощ? Звънях хиляда пъти! — крещи. Това всъщност е първият път, когато Ноа си позволява да ми вика. Карали сме се и преди, но това сега си е направо страшно за гледане.

— Ужасно съжалявам, Ноа. Отидох до къщата на Ландън, защото Хардин беше пиян и чупеше всичко наред. Просто загубих представа за времето и докато почистим, батерията ми падна — лъжа.

Не мога да повярвам, че го лъжа в лицето. През цялото това време е бил до мен, мой приятел и опора, а аз стоя и го лъжа в очите. Знам, че трябва да му кажа, но не мога дори да си представя колко ще го заболи. Не, не искам да го наранявам.

— Защо не използва нечий друг телефон? — пита ядно, но след това изведнъж спира. — Няма значение. Хардин е чупел неща из къщата? Добре ли си? Защо изобщо остана, след като е имало агресия и такива жестокости?

Имам чувството, че ми е задал поне хиляда въпроса. Допълнително ме обърква.

— Не, не е бил агресивен. Просто беше пиян. Никога не би ме наранил — казвам и веднага покривам устата си с длан, сякаш да набутам думите обратно.

— Какво значи не би те наранил? Та ти дори не го познаваш, Теса — казва рязко и прави крачка към мен.

— Просто казвам, че не би ме наранил физически. Дотолкова поне го познавам. Опитвах се да помогна на Ландън, който също беше там през цялото време.

Но Хардин би ме наранил. Поне в емоционално отношение вече го е правил. И знам, че ще го направи пак. И въпреки това аз го защитавам?

— Мислех, че ще спреш да се движиш и да се виждаш с такива хора? Нали ми обеща, обеща и на майка си, че няма да се виждаш с тях? Теса, те не са за теб. Не ти действат добре. Започна да си лягаш късно, да пиеш, остави ме тук цяла нощ, без дори да знам къде си. Защо изобщо ме извика да дойда? За да тръгнеш нанякъде? — Сяда на леглото и обхваща глава с дланите си.

— Не са лоши хора. Не ги познаваш. Откога започна да съдиш хората така? — питам. Трябва да го моля за прошка, а вместо това се дразня от начина, по който гледа на приятелите ми.

И най-вече Хардин!, напомня ми съвестта ми.

— Не съдя никого, но преди никога не би имала общо с такива готик типове.

— Какво? Не са готик, просто са себе си, Ноа. — Предизвикателството в гласа ми ме изненадва дори повече, отколкото изненадва Ноа.

— Не, не искам да се виждаш с тях. Променяш се, те те променят. Не си онази Теса, в която се влюбих. — И едва сега разбирам, че в гласа му няма злоба, а само тъга.

— Ноа… — започвам и… вратата се отваря. Очите ми проследяват погледа на Ноа и се спират върху гневното лице на Хардин, който нахлува в стаята.

Гледам ту единия, ту другия.

Не, това няма да свърши добре.