Анна Тод
След (32)

Глава тридесет и едно

Опитвам се да направя крачка назад, но той ме притиска силно. Трябва да съм си увредила слуха. Емоциите ми са прекалено силни, усещам как завземат рационалното ми мислене. Обръщам глава и се заглеждам в мрака, опитвам се да разбера какво се крие зад думите му. Иска да бъде по-добър за мен? В какъв смисъл? Не, не е възможно да съм чула правилно. Или?

Поглеждам го почти в транс.

— Какво?

Той изглежда… непоклатим… истински? Изпълнен с надежда?

Какво, за бога?

— Чу ме.

— Не, сигурна съм, че не съм разбрала правилно.

— Не, правилно ме разбра. Караш ме да изпитвам нещо непознато. Не знам как да се справя с тези чувства, Теса, затова правя единственото, което умея. — Спира и издиша бавно. — Което е… да се държа като задник.

И аз пак съм като ударена с мокър парцал.

— Това няма да проработи, Хардин. Ние сме толкова различни. Първо, ти не поддържаш връзки, нали помниш?

— Не сме чак толкова различни. Обичаме едни и същи неща. И двамата обичаме да четем — казва и усещам лекия вкус на алкохол в дъха му.

Дори сега, стоейки пред него, не мога да проумея какво се случва, не разбирам дали наистина се опитва да ме убеди, че между нас може да има нещо и то да проработи.

— Но ти не поддържаш връзки — напомням му пак.

— Знам, но можем да бъдем… приятели.

Ето, пак сме в началото.

— Нали ти самият каза, че не можем да бъдем приятели? И сега знам какво искаше да кажеш. Искаш всички бонуси, все едно си ми гадже, но без истински да се обвързваш.

Тялото му се олюлява, обляга се на масата и ръката му леко разхлабва хватката около кръста ми.

— И защо да е лошо? Защо искаш непременно да му сложиш етикет?

Благодарна съм на малкото разстояние между нас и на свежия, ненаквасен с дъх на скоч въздух.

— Защото, Хардин, макар напоследък да не се държах много въздържано и да си изпускам нервите, това не означава, че не ми е останало никакво самоуважение. Няма да съм играчка в ръцете ти, особено когато това е придружено от бонуса да ме третират като боклук — вдигам ръце във въздуха. — И освен това, вече принадлежа на друг.

Трапчинките му се появяват, когато се усмихва зловещо:

— Да, разбира се. И виж къде си сега.

— Обичам го и той ме обича — казвам в своя защита, но не знам колко истински звучи при дадените обстоятелства. Изражението на Хардин се променя на секундата. Той ме пуска и се препъва към стола.

— Не ми казвай тези неща — заваляните му думи излизат по-бързо отколкото преди и си припомням колко е пиян.

— Казваш всичко това само защото си пиян. Утре пак ще ме мразиш.

— Не те мразя — клатушка се към ливадата.

Иска ми се да не ми действа по този начин, иска ми се да мога да се обърна и да си тръгна. Но не, аз стоя и го слушам.

— Ако можеш да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, да ми се закълнеш, че желаеш да те оставя, да не те доближавам, да не ти говоря никога и че това е единственото, което искаш от мен, ще го направя, няма да припаря до теб, няма да ти проговоря, няма да ме видиш. Просто ме погледни в очите и ми го кажи.

Отварям уста да му кажа точно това — да ме остави, да стои далеч от мен и че не искам никога да го виждам. Той се обръща и застава пред мен.

— Кажи ми, Теса. Кажи, че не искаш никога повече да ме видиш. — Докосва ме. Дланта му минава бавно по ръката ми, настръхвам. — Кажи ми, че никога не искаш да усетиш допира ми, не искаш да те докосвам — прошепва и слага ръка на шията ми. Пръстът му се движи по ключицата и после пак нагоре по шията ми. Чувам учестения си дъх, когато устните му се доближават на сантиметри от моите. — Кажи ми, че никога повече не искаш да те целувам — изрича и усещам горещия му дъх, напоен със силен аромат на скоч. — Кажи ми, Тереза — говори толкова нежно, че почти започвам да скимтя гласно.

— Хардин — прошепвам.

— Не можеш да ми устоиш, Теса, така както и аз не мога да ти устоя. — Устните му почти докосват моите. — Остани с мен тази нощ — моли, а гласът му ме кара да изпълня всяко негово желание.

С крайчето на окото си забелязвам някакво движение край вратата. Обръщам се. Лицето на Ландън е изкривено от изненада, но той веднага се обръща и влиза обратно в стаята.

— Трябва да вървя — казвам.

Хардин псува тихо.

— Моля те, моля те, остани. Остани с мен само тази нощ. И ако сутринта решиш, че не искаш да ме виждаш никога повече… Моля те, просто… остани. Умолявам те, Тереза. А аз никога, абсолютно никога не моля.

Преди да успея да помисля и да се възпра, вече кимам с глава.

— А какво да кажа на Ноа? Чака ме, а и колата му е тук.

Не мога да повярвам, че наистина обмислям варианта да остана!

— Просто му кажи, че се налага да останеш… защото… не знам. Не му казвай нищо. Какво може да ти направи?

Изтръпвам. Ще каже на майка ми. Няма никакво съмнение. И тогава ме обзема истински гняв срещу Ноа. Не е редно, не трябва да се страхувам, че приятелят ми ще каже на майка какво правя, дори и да е нещо нередно.

— Вероятно вече спи — казва Хардин.

— Не, защото няма как да се прибере в хотела.

— Хотел? Чакай, той не спи ли при теб?

— Не, наел си е стая в близост до общежитието.

— И ти си с него в хотела?

— Не, той е в хотела, а аз си спя в стаята — казвам и сега усещам колко тъпо звучи.

— Той нали не е гей? — пита Хардин и кървясалите му очи танцуват весело.

Очите ми се разширяват от шока.

— Разбира се, че не!

— Извинявай, но нещо тук не е наред. Ако беше моя, нямаше да мога да стоя и на метър разстояние от теб. Бих те чукал по всяко време, при всяка възможност.

Мръсните думи на Хардин наистина ми действат доста странно. Изчервявам се и поглеждам встрани.

— Да влизаме — казва той. — Тези дървета много взеха да се клатушкат. Което иде да покаже, че съм пил повечко.

— Тук ли ще останеш? — Не знам защо бях решила, че иска да се прибере в стаята си в къщата.

— Да, ти също. Да вървим.

Хваща ме за ръката и тръгваме към задната врата. Ще трябва да намеря Ландън и да се опитам да му обясня какво е видял преди малко. Как ще му го обясня, като самата аз не знам какво става, но трябва да го накарам да разбере.

Когато минаваме през кухнята, забелязвам, че почти всичко е изчистено и прибрано.

— Утре трябва да почистиш останалото — казвам.

— Да, ще изчистя — обещава Хардин. Дано изпълни поне това обещание.

Вървим ръка за ръка по голямото стълбище, а аз се моля да не засечем Ландън някъде из къщата. За щастие, не го виждаме. Хардин отваря вратата на една от стаите и нежно ме дърпа навътре.