Анна Тод
След (31)

Глава тридесет

Връщаме се до масата на верандата, той пуска ръката ми и издърпва един стол за мен. Имам чувството, че кожата ми буквално гори при допира му, и неволно започвам да търкам мястото с пръстите на другата си ръка. Той издърпва втори стол и сяда срещу мен, но масата е малка и коленете му почти докосват моите.

— За какво искаш да говорим, Хардин? — питам го грубо, но ми коства усилия да му говоря така.

Той поема дълбоко дъх, сваля плетената шапка и я оставя на масата. Гледам как дългите му пръсти минават през косата му, а очите му се впиват в моите.

— Съжалявам — казва с такова напрежение в гласа, че съм принудена да отместя очи и да гледам в голямото дърво в градината. Той се навежда към мен и пита: — Чу ли ме?

— Да, чух те — отвръщам рязко и го поглеждам пак. Трябва да е по-луд, отколкото си мислех, ако си въобразява, че заради едно „извинявай“ ще му простя всичко казано, всичко, което ми причинява всеки, абсолютно всеки ден.

— Толкова е трудно да се говори с теб — казва и се обляга. Бутилката, която метнах в тревата, е пак в скута му и той отпива голяма глътка. Не разбирам как не е припаднал още от толкова пиене.

— С мен било трудно? Шегуваш ли се? Какво очакваш да направя, Хардин? Ти си жесток с мен, толкова жесток! — казвам и захапвам долната си устна. Няма да плача пред него. Ноа никога не ме е разплаквал. Да, имали сме няколко сдърпвания през тези две години, но никога не съм била чак толкова разстроена, че да плача.

Гласът му е толкова тих, по-тих от шепот, като повея на нощния вятър:

— Не искам да съм такъв, не го правя нарочно.

— О, да, нарочно е. Правиш го с цел да ме нараниш. Никога никой в целия ми съзнателен живот не се е отнасял така с мен. — Захапвам по-силно устната си, буквално до кръв. Ако се разплача, той печели. А знам, че иска точно това.

— Тогава защо дойде? Защо не се отказа от мен?

— Аз… Не знам. Но мога да те уверя, че след тази вечер няма да направя подобна грешка. Просто ще се отпиша от литературата и ще я взема другия семестър. — Не го бях обмисляла досега, но да, точно това трябва да направя.

— Не, моля те, не го прави.

— Защо изобщо ти пука? Нали не искаш да си принуден от обстоятелствата да се виждаш постоянно с такова жалко същество като мен? — кръвта ми кипи. Ако знаех какво да му кажа, така че да го нараня, както той винаги прави с мен, бих го казала.

— Не го мислех, не е така… Аз съм жалкият.

Поглеждам го в очите:

— Е, тук няма да споря.

Отпива пак и когато се пресягам за бутилката, той я стиска до тялото си.

— Значи само ти можеш да се напиваш, така ли? — питам и на лицето му се появява суха усмивка. Когато ми подава бутилката, светлината на лампата на верандата се отразява във веждите му и металът блести.

— Помислих, че пак ще я метнеш из храстите — отвръща.

Точно това трябва да направя, но вместо това слагам шишето до устните си. Напитката е топла. Давя се, кашлям, а той се смее.

— Колко често пиеш? Преди каза, че не пиеш изобщо — напомням му. Искам пак да съм му ядосана, затова избирам тема, която да ми възвърне гнева.

— Не бях пил от шест месеца… преди тази вечер — поглежда към земята, сякаш се срамува.

— Е, мисля, че изобщо не трябва да пиеш. Когато пиеш, ставаш по-зъл от обикновено.

Без да вдига поглед от земята и с крайно сериозно изражение, ме пита:

— Мислиш ли, че съм лош човек?

За бога, толкова ли е пиян, за да му мине през ума абсурдната идея, че е добър човек?

— Да.

— Не съм. Или… може би съм. Искам ти да… — започва, но се спира и се обляга на стола.

— Искаш аз да какво? — трябва да знам какво премълчава. Подавам му бутилката, но той я оставя на масата. Не ми се пие, не искам да пия, една глътка беше достатъчна, за да унищожи напълно способността ми да преценявам нещата, когато Хардин е край мен.

— Нищо — лъже.

Защо съм тук? Ноа ме чака в стаята ми, а аз си губя времето с Хардин!

— Трябва да си ходя — ставам. Тръгвам към задната врата на къщата.

— Не си отивай — моли меко, умолително. Краката ми сами спират. Обръщам се и го виждам точно зад мен.

— Защо не? Имаш още запаси от обиди и искаш непременно да ги метнеш в лицето ми? — извиквам и се обръщам напред. Пръстите му се увиват около ръката ми и той ме дърпа назад.

— Не ми обръщай гръб — вика по-силно и от мен.

— Трябваше да ти обърна гръб преди много време — вече пищя и го блъскам в гърдите. — Дори не знам какво правя тук. Дойдох на секундата, тръгнах веднага след като Ландън ми се обади. Оставих приятеля си, единствения човек, който според теб може да изтърпи присъствието ми. И защо? За да дойда при теб? Знаеш ли какво? Аз съм жалката. Затова, че дойдох тук, затова, че дори се опитах да…

Но устните му се залепват за моите и не мога да кажа нищо повече. Бутам го, блъскам го в гърдите, но той не помръдва. Всяка клетка в тялото ми пищи да го целуна, но мъча да се въздържа. Усещам как езикът му се опитва да се плъзне между устните ми, как ме притиска до себе си. Няма смисъл да се съпротивлявам, той е далеч по-силен от мен.

— Целуни ме, Тереза — прошепва в устните ми. Аз клатя глава, а той ръмжи почти отчаян. — Моля те, просто ме целуни. Имам нужда от теб.

Думите му отприщват всичко в мен. Този груб, ужасен, пиян мъж ми казва, че има нужда от мен, и това звучи като поезия в ушите ми. Хардин е като наркотик: винаги когато опитам съвсем малко от него, колкото да задоволя любопитството си, искам, копнея за повече и повече. Той е завладял мислите ми, нахлул е в сънищата ми.

В секундата, в която устата ми се разтваря да кажа нещо, устните му са върху моите и този път не се съпротивлявам. Не мога да устоя. Знам, че това не е разрешение на проблема ми, че си копая по-дълбок гроб, но в момента нищо няма значение. Единственото, което има значение, са думите му и начинът, по който ги каза. Имам нужда от теб.

Възможно ли е да се нуждае от мен така отчаяно, както аз се нуждая от него? Съмнявам се, но сега ми се иска да си представям, че е така, да живея с тази илюзия.

Едната му ръка хваща брадичката ми като в чашка, езикът му бавно минава по долната ми устна. Потръпвам, а той се усмихва. Чувам шум и се отдръпвам леко назад. Той ми позволява да спра целувката, но ръката му е все така здраво увита около кръста ми, тялото му е притиснато към моето. Поглеждам към задната врата и се моля на бог да не е Ландън, защото не искам да става свидетел на ужасната ми преценка за хората. Слава богу, не виждам никого.

— Хардин, наистина трябва да тръгвам. Не можем да продължаваме така. Не е добре и за двама ни — свеждам поглед.

— Да, можем — хваща брадичката ми, кара ме да вдигна глава и да погледна в зелените му очи.

— Не, не можем. Ти ме мразиш, а аз не искам да бъда боксовата ти круша. И ме объркваш. В един миг ми казваш как не можеш да ме траеш, унижаваш ме след най-интимното ми преживяване. — Той отваря уста, за да ме прекъсне, но слагам пръст върху розовите му устни и го спирам. — И в следващата минута ме целуваш и твърдиш, че се нуждаеш от мен. Не се харесвам такава, каквато съм с теб. И никак не ми се нрави как се чувствам, след като ми казваш тези ужасни неща.

— Коя си, когато си с мен? — зелените му очи изучават лицето ми и чакат отговор.

— Аз съм момичето, което не искам да бъда, аз съм момичето, което изневерява на приятеля си и плаче през цялото време.

— Знаеш ли какво мисля аз? Знаеш ли коя си, когато си с мен? — палецът му гали кожата под челюстта ми, а аз се старая да се концентрирам върху думите му.

— Коя съм?

— Ти си себе си. Мисля, че тогава си истинската Теса, но си прекалено заета да се тревожиш какво мислят другите за теб, за да го осъзнаеш.

Не знам какво да мисля, но думите му са честни и толкова убедителни, сякаш в отговора му няма и грам съмнение. Замислям се. Дали пък не е прав?

— И знам много добре какво направих, след като те чуках с пръсти. — Забелязва изкривеното ми от ужас лице и веднага се поправя. — Извинявай… след нашето… преживяване. И знам, че беше лошо, грешно. И се чувствах ужасно, след като излезе от колата.

— Съмнявам се — казвам рязко и веднага си спомням колко плаках онази нощ.

— Вярно е… кълна се. Знам, че съм лош човек… но ти ме караш… Няма значение.

Защо винаги спира и трябва да му тегля думите с ченгел?

— Довърши изречението, Хардин, или си тръгвам веднага — наистина го мисля.

Очите му горят, устните му се разтварят бавно, сякаш всяка дума, която ще каже, ще е или голямата истина, или голямата лъжа. Но ставам все по-нетърпелива да чуя отговора.

— Ти… ти… ме караш да бъда добър. Заради теб. Искам да бъда добър човек. Заради теб, Тес.