Анна Тод
След (23)

Глава двадесет и две

Преди първата лекция спирам за чаша кафе. Ландън ме посреща с усмивка, както прави всяка сутрин. Казваме си здрасти, но едно момиче идва при нас и пита как да стигне до залата си. Докато й обясним, вече трябва да влизаме, така че няма време да си кажем нищо повече до началото на последната лекция, от която толкова се страхувам и в същото време очаквам с нетърпение.

— Как мина уикендът? — пита Ландън.

— Ужасно! Ходих на още едно парти със Стеф. — Той свива лице в погнуса, а аз се смея. — Сигурна съм, че ти си прекарал далеч по-добре. Как е Дакота?

Усмихва се топло и широко. И то само при споменаването на името й. Едва сега ми прави впечатление, че някак пропуснах да му кажа за посещението на Ноа (и на майка ми) в неделя. Ландън обяснява, че Дакота кандидатствала в балетно училище в Ню Йорк и че много се радвал за нея.

През цялото време се питам дали очите на Ноа греят така, когато разказва за мен.

После Ландън говори за баща си и за втората си майка, колко се радвали да го видят, но аз вече не слушам с такова внимание. Очите ми обхождат залата. Мястото на Хардин е празно.

— Няма ли да ви е трудно, когато Дакота замине толкова далеч? — успявам да попитам, когато стигаме до местата си.

— Е, вече реално сме доста далеч един от друг, но нищо не се е променило. А аз наистина желая да е щастлива. И ако ще бъде щастлива в Ню Йорк, искам да замине.

Професорът влиза и всички млъкват.

Къде е Хардин? Не би пропуснал лекция само и само да не ме вижда? Нали?

Започваме анализ на Гордост и предразсъдъци. Магическа книга. Иска ми се всички хора на този свят да я прочетат. Часът свършва ужасно бързо.

— Отрязала си си косата, Тереза.

Обръщам се и виждам Хардин. Усмихва се. С Ландън си разменят странни погледи, а аз се чудя какво да кажа. Хардин не би споменал за целувката пред Ландън, нали? Но тези весели трапчинки ми подсказват… защо пък да не каже? Кой може да го спре?

— Здравей, Хардин — успявам да измънкам.

— Как мина уикендът ти? — Гледа ме самодоволно. Дърпам Ландън за ръка.

— Добре. Доскоро — почти извиквам от нерви, а той се смее.

— Какво става? — пита Ландън, когато излизаме навън. Явно неадекватното ми поведение се набива на очи.

— Нищо. Просто не го харесвам особено.

— Поне не се налага да го виждаш често — казва Ландън, но зад думите му има нещо друго. И защо спомена, че не го виждам често. Дали знае за целувката?

— Ами… да… слава богу — отговарям пряко сили.

След минутка мълчание той казва:

— Нямаше да ти кажа, защото не искам да го свързваш с мен по какъвто и да е начин, но — усмихва се нервно — бащата на Хардин е… с майка ми.

Какво?

— Какво?

— Бащата на Хардин…

— Това го разбрах, но… бащата на Хардин… тук ли живее? Защо изобщо Хардин е тук? Мислех, че е англичанин. И ако баща му е тук, защо не живее с баща си?

Знам, че го бомбардирам с въпроси, но сега Ландън изглежда малко по-спокоен, но и доста по-объркан от поведението ми.

— От Лондон е. Майка ми и баща му живеят близо до колежа, но Хардин и баща му са в лоши отношения. Моля те, не му споменавай тези неща. Така или иначе, вече трудно се понасяме.

— Разбира се! Няма да спомена нищо.

Хиляди въпроси пълнят главата ми, но не питам нищо повече, а той продължава да разказва за Дакота. Очите му греят по-силно и нежно с всяка следваща дума за нея.

Прибирам се в стаята си и Стеф отново я няма. Днес има две лекции повече от мен. Започвам да нареждам учебниците и записките си, но решавам да се обадя на Ноа. Не вдига. Иска ми се, наистина ми се иска, да е с мен в колежа. Всичко щеше да е далеч по-спокойно и сигурно. Щяхме да учим заедно, да гледаме филми. Може би точно сега щяхме да си пуснем хубав филм.

Но все пак съм напълно наясно, че мисля всички тези неща, защото чувството на вина ме съсипва. Ноа е толкова сладък. Не заслужава да се отнасям така с него и да го мамя. Имам такъв късмет, че е край мен. Винаги е бил до мен и ме познава по-добре от всеки друг. Познаваме се от десет години. Когато родителите му се нанесоха на нашата улица, бях толкова щастлива, че ще имам приятел, с когото да прекарвам времето си, дете на моите години. Впоследствие, когато го опознах по-добре и разбрах, че сме сродни души, това чувство се засили. Четяхме заедно, гледахме филми, съживихме градината зад къщата ни. Парникът беше моето любимо място, моят рай. Когато татко се напиваше, винаги се скривах там и само Ноа знаеше къде да ме намери.

Онази нощ, когато татко ни напусна, беше кошмарна. Майка ми категорично отказва да говори за това. Знам, че ако заприказва за случилото се тогава, ще разруши перфектната фасада, която си е изградила, но аз все още имам въпроси и искам да знам. Колкото и да го мразех заради пиенето и заради това, че командваше майка ми, все още изпитвах дълбока нужда да имам татко. Онази нощ, скрита в парника, с ужас слушах виковете, писъците и чупенето на чаши и чинии из кухнята. Баща ми беше полудял. Изведнъж всичко утихна и чух стъпки. Изплаших се, че татко идва при мен, но не беше татко, а Ноа. Никога не съм изпитвала по-голямо облекчение в целия си живот. От този ден нататък сме неразделни.

През годините приятелството ни прерасна в нещо повече и нито той, нито аз сме имали други връзки.

Пускам му съобщение, че го обичам, и решавам да дремна, преди да започна да уча. Изваждам планера си и оглеждам още веднъж какво имам да върша. Да, мога да дремна за двадесет минути.

Но не минават и десет минути, след като затварям очи, когато на вратата се чука. Може би Стеф си е забравила ключа? Тръгвам уморено да отворя.

Разбира се, че не е тя. Хардин е.

— Стеф не се е прибрала още — казвам и се връщам към леглото си, като оставям вратата отворена, за да влезе. Чудя се как така си направи труда да почука, след като има резервен ключ. Стеф му го е дала, в случай че загуби своя. Трябва да си поговоря с нея за това.

— Мога да почакам — казва и се цопва на леглото й.

— Прави каквото знаеш — изсумтявам и без да обръщам внимание на смеха му, се завивам презглава и затварям очи. По-скоро се опитвам да не обръщам внимание, но съвсем не ми се получава. Няма начин да заспя, когато Хардин е в стаята, но по-скоро бих се правила на заспала, отколкото да посрещна лице в лице грубия, дърварски разговор, който със сигурност ще проведем. Опитвам да не се вслушвам в барабанящите му по рамката на леглото пръсти, но и това е трудно. И така продължава, докато алармата ми звънва.

— Ще излизаш ли някъде? — пита и макар че не може да ме види, въртя очи.

— Не, исках да дремна двадесет минути — казвам и сядам.

— Нагласила си алармата да те събуди, за да си сигурна, че няма да спиш повече от двадесет минути? — Звучи учуден и леко развеселен.

— Да. Какво ти пречи и какво общо има с теб?

Взимам учебниците си и ги подреждам според последователността на лекциите. Нареждам и записките си по съответната лекция.

— Да не би да страдаш от някаква форма на маниакално-депресивна психоза?

— Не, Хардин. Не всеки човек, който обича да прави нещата по определен начин, е луд. Няма нищо лошо в това да си организиран — обявявам заядливо, а той, разбира се, се смее. Отказвам да го погледна, но с ъгълчето на окото си забелязвам, че става от леглото.

Моля те, не идвай насам. Моля те, не ме доближавай!

И това не се случва, защото той стои надвесен над мен. Взема бележките ми по литература и ги преглежда с престорен интерес. Сякаш са някаква рядка находка. Пресягам се да си ги взема и понеже е човек, който може да те изкара от кожата ти, той ги вдига високо, за да не мога да ги стигна. Ставам и замахам към тях, но не успявам да ги взема и той ги мята във въздуха. Разпиляват се из цялата стая.

— Събери ги! — крещя.

— Добре, добре! — казва със смях, но после взима записките ми по социология и прави същото и с тях. Хуквам да си ги събирам, преди да е стъпил върху тях, но това му се струва още по-смешно.

— Хардин, престани! — крещя, но той грабва следващата купчина и разпилява и нея.

Побеснявам, ставам и го избутвам от леглото си.

— Искаш да кажеш, че не обичаш някой да разхвърля нещата ти? Не обичаш никой да ти ги пипа, нали? — пита и не спира да се смее.

Защо винаги трябва да ми се смее?

— Не, не обичам. — И пак го бутам. Той прави крачка напред и хваща китките ми, блъска ме в стената. Лицето му е на сантиметри от моето. Изведнъж дишането се оказва проблем. Искам да го ударя, да го накарам да си иде. Но не мога. Залепена до стената, замръзнала, хипнотизирана от зелените му очи, които изгарят моите.

— Хардин, моля те — това са единствените думи, които намирам в обърканото си съзнание, но гласът ми е мек. Не съм сигурна за какво го моля: да ме пусне или да ме целуне. Дишането ми не се е успокоило, напротив. И виждам как силните му гърди се повдигат тежко в ритъма на моите. Секундите се превръщат в часове. Най-сетне пуска едната ми ръка, но другата е достатъчно голяма, за да стисне и двете ми китки.

В един миг ми минава през ума, че може да ме удари. Но дланта му докосва лицето ми. Прибира един кичур коса зад ухото ми. Когато устните му докосват моите, мога да чуя пулса му. А огънят под кожата ми пука и пламти с все сила.

Ето за това копнея от събота вечерта. Ако мога поне само още веднъж да почувствам същото като в онази нощ, остатъкът от живота ми няма да е безсмислен. Ако имах избор да изпитвам само едно-единствено нещо до края на живота си, бих избрала това.

Не си позволявам да се питам или да си отговарям на въпроса защо го целувам отново. Не искам и да мисля какъв ужасен коментар ще направи след това. Искам да мисля само за начина, по който притиска тялото ми към стената, сякаш да ме закове за нея, и за вкусния аромат на мента по устните му, за това как езикът ми по своя собствена воля следва движенията на неговия, за ръцете ми, които сами се плъзгат по широките му рамене. Ръцете му здраво хващат бедрата ми и ме повдигат нагоре. Краката ми инстинктивно се увиват около кръста му. Удивително е как тялото ми само знае какво да прави и как да му отговори, а съзнанието ми няма никаква идея за какво става дума. Заравям пръсти в косата му и леко я дърпам, докато ме носи назад към леглото, без да откъсва устни от моите.

Гласът на разума врещи, че идеята е много, много лоша, но веднага го хващам за юздите. Този път няма да спра. Дърпам косата му по-силно и той простенва. Този гърлен звук изтръгва стон и от моите гърди. Звуците ни се преплитат по божествен начин. Това е най-възбуждащото нещо, което съм чувала в целия си живот, и искам да го чуя пак. Бих направила всичко, за да го чуя отново.

Хардин сяда на леглото и ме придърпва в скута си. Дългите му пръсти се впиват в кожата ми, но болката е сладка. Тялото ми започва леко да се люлее и движи върху него. Пръстите му се впиват по-дълбоко. Притиска ме по-силно.

— Мамка му — прошепва в устните ми и тогава изживявам най-сензационното нещо в живота си. Усещам как започва да се втвърдява под мен.

Колко далеч ще му позволя да стигне? Нямам никакъв отговор.

Ръцете му намират ръба на полата ми, повдига я. Не мога да повярвам, че му позволявам да прави това, но не искам да спира. Той откъсва устните си от моите и издърпва тениската през главата ми. Погледите ни се срещат, но после неговият се плъзга надолу по гърдите ми и той прехапва устната си.

— Толкова си секси, Тес.

Никога не ми е допадала идеята за мръсни приказки по време на секс. Не че имам някаква представа какво е, но когато Хардин говори тези неща, е толкова възбуждащо! Освен това никога не си купувам луксозно секси бельо, защото никой, абсолютно никой никога не го вижда, но сега ми се иска да бях облякла някой по-хубав сутиен, а не този черния. Толкова е обикновен!

Вероятно е виждал всякакви сутиени, не пропуска да ми напомни онзи досаден глас. Искам да избутам тези мисли, да ги изхвърля от съзнанието си и започвам да се движа по-бързо върху него, той притиска тялото ми към своето, гърдите ни се докосват… и… топката на вратата се мърда…

Излизам от транса за секунда, скачам от скута му, грабвам тениската си.

Стеф влиза в стаята и спира като простреляна пред това, което вижда. Сигурно си представя какво е станало, преди да влезе, и устата й заформя едно глямо „О“. Знам, че бузите ми са яркочервени не само от смущението поради крайно неловката ситуация, а и заради начина, по който Хардин ме накара да се почувствам.

— Какво пропуснах, по дяволите? — гледа ту мен, ту него с огромна усмивка. Кълна се, очите й буквално ръкопляскат от щастие.

— Не много — казва Хардин и става. Тръгва към вратата, излиза от стаята, където аз стоя без дъх, а Стеф се смее щастливо.

— Какво е това, за бога? — пита и прикрива лицето си с престорен ужас, но е прекалено развълнувана от откритието и вече не може да се спре. — Ти и Хардин? Ти и Хардин… сте… забавлявате се? Чукате се?

Обръщам се и се преструвам, че подреждам нещо на бюрото си.

— Не, глупости! — казвам. А какво всъщност правим? Просто по една случайност се целунахме. Два пъти. И той ми съблече тениската, а аз направо си го чуках през джинсите, но не, не се чукаме… редовно. — Имам приятел, не забравяй.

Тя идва до мен и ме поглежда в лицето:

— Е, и? Това не означава, че не можеш да се позабавляваш с Хардин. Не, не мога да повярвам! Мислех, че се мразите. Е, той като цяло мрази всички. Но смятах, че теб мрази повече от останалите хора — казва и се смее. — Кога… как… се случи?

Сядам на леглото и прокарвам пръсти през косата си.

— Не знам. В събота, когато си тръгна от партито, някак попаднах в неговата стая, защото един се опита да ме насили. И после целунах Хардин. Обещахме си никога да не го споменаваме пред никого, но после… днес дойде тук и започна да ме дразни. Не, не по този начин, по който си мислиш. Започна да хвърля нещата ми из стаята, аз го бутнах и не знам как се оказахме на леглото.

Сега когато го казвам на глас, звучи действително ужасно. Това не съм аз, наистина. Майка ми е права, губя контрол над нещата. Покривам лице с длани. Как можах да причиня това на Ноа? Отново?

— Уау, това звучи ужасно горещо! — казва Стеф, а аз я гледам и въртя очи.

— Не е. Ужасно е и е много, много грешно. Обичам Ноа, а Хардин е задник. Не искам да съм поредното му завоевание.

— Можеш да научиш доста неща от Хардин… в сексуално отношение.

Това момиче сериозно ли говори? Тя така ли би направила? Чакай… правила ли го е с него? Тя и Хардин?

— Няма начин. Не искам да уча нищо от Хардин. Или от когото и да е. Освен от Ноа — казвам, но не мога да си представя как с Ноа правим тези неща, а съзнанието ми не спира да повтаря думите му: „Толкова си секси, Тес“. Ноа никога не би казал подобно нещо. Никой никога не ми е казвал, че съм секси. И само докато си мисля за Хардин, бузите ми пак пламват.

— А ти… била ли си с него? Научила ли си нещо ново? — питам тъпо.

— С Хардин? Не. — И изведнъж се чувствам по-добре. Уви, за кратко. — Не сме правили кой знае какво, но имахме лек флирт, когато се запознахме съвсем в началото, колкото и да ми е неудобно да призная. Но нищо не се получи. Бяхме нещо като приятели със сексуален бонус за около седмица.

Казва го някак между другото, но не мога да направя нищо, за да спра парещото жило на ревността.

— С… бонус? — питам. Устата ми е суха и изведнъж започвам да се дразня. Не разбирам защо съм ядосана на Стеф.

— Да, нищо сериозно. Няколко виждания за опознаване, малко опипване. Нищо, наистина — казва и болката в гърдите ми става трудно поносима. Не се изненадвам, но ми се ще да не бях питала.

— Много приятелки с бонуси ли има? — не искам да чуя отговора, но не мога да не попитам. Тя сяда на леглото срещу мен и се смее.

— Да. Е, не са стотици, но той наистина е доста… активно момче.

Не мога да разбера дали е усетила реакцията ми и сега се опитва да ми представи по-омекотен вариант. За стотен път решавам да стоя настрани от него. Няма да бъда нечия приятелка с бонуси. Никога.

— Не го прави нарочно. Имам предвид, че не се отнася лошо с момичетата. Почти всяка му се нахвърля. И той им казва още в самото начало, че не иска връзка — обяснява. Помня, че Стеф ми спомена това и преди, но Хардин не ми каза нищо подобно, когато…

— Защо не иска връзка с никоя?

И защо не мога да спра да задавам въпроси?

— Наистина не знам… Слушай… — гласът й е загрижен. — Мисля, че с Хардин наистина ще ти бъде много забавно, но мисля също, че е опасен за теб. Освен ако не си сигурна, че някога ще може да изпита някакви чувства към теб. Виждала съм момичета, които са се влюбвали в него, виждала съм ги и след време. Гледката никак не е красива.

— О, повярвай ми, нямам никакви чувства към него. Дори не знам какви съм си ги мислила — казвам и се смея. Надявам се, че думите ми поне звучат близо до истината.

— Добре. Разкажи сега как мина с майка ти и Ноа. Имаше ли голям скандал?

Разказвам й за лекцията на майка, но не й споменавам за онази част, в която обещах, че няма да бъда нейна приятелка. После говорихме за лекциите, за Тристан, а аз не мога да се концентрирам върху нищо.

Защото мисля само за Хардин.