Анна Тод
След (19)

Глава осемнадесет

Намираме стаята, но едното от леглата е заето от някакво момче, което е сякаш в делириум от пиене и хърка яко.

— Поне това легло е свободно — казва Зед и се смее. — Аз ще се прибера пеша до нас. Имам диван, ако искаш, ела с мен, можеш да спиш там.

Опитвам се да разкарам мъглата в съзнанието си и да мисля ясно, но след минутка решавам, че Зед също като Хардин вероятно спи с много момичета. И ако се съглася да тръгна с него, това означава, че му давам позволение да ме целуне… а… с този негов външен вид не е трудно да си представя, че момичетата са готови да стигнат и по-далеч.

— Мисля, че ще остана тук, в случай че Стеф се върне — казвам.

Лицето му леко помръква, но след секунда колебание ми се усмихва с разбиране. Казва ми да внимавам и ме прегръща за лека нощ.

Ставам и заключвам вратата. Кой знае на кого може да му щукне да влезе. Оглеждам момчето, за което, ако не хъркаше толкова силно, бих казала, че е в кома. Уверена съм, че няма да се събуди скоро.

И тогава умората, която изпитвах, докато бях долу, просто се изпарява и мислите ми се връщат към Хардин и коментара, който направи за Ноа, но най-вече за това, че не е спал все още с мен. За Хардин, който е с различно момиче всяка седмица, може и да е необяснимо, но Ноа е джентълмен. Не е нужно да правим секс. Забавно ни е, обичаме да правим други неща… като… Е, ходим на кино и на разходка.

Лягам и не мога да спра да мисля за това. Гледам в тавана, броя плочките, броя ги пак и се опитвам да заспя. Момчето на другото легло се размърдва, но после веднага заспива. Най-сетне успявам да се унеса.

— Не съм те виждал преди — чувам пиянски глас в ухото си. Подскачам и главата ми се удря в брадичката му толкова силно, че прехапвам езика си. Ръката му е на леглото, до бедрото ми. Диша учестено, дъхът му мирише на алкохол. — Как се казваш, сладурче? — диша в лицето ми и започва да ми се гади. Опитвам се да го избутам, но не мога. Това само го разсмива. — Няма да ти направя нищо лошо. Само ще се позабавляваме — казва и облизва устни. По брадата му се стича лига.

Стомахът ми се обръща и единственото, за което се сещам, е да го ударя с коляно, точно там. Ритам. Той се превива назад, сложил ръце между краката, а това ми дава време да избягам.

Треперещите ми ръце намират ключа, изскачам от стаята. В коридора има хора. Гледат ме странно.

— Хайде, ела, върни се! — чувам противния глас, недалеч от мен. Странно защо, но на никого не прави впечатление как едно изплашено момиче бяга от някакъв лунатик. Опитва се да ме догони, но, за щастие, е толкова пиян, че се удря в стената. Краката ми сами бягат и сами ме отвеждат до единственото място, което познавам добре в тази проклета къща.

— Хардин! Хардин! Моля те, отвори — крещя като луда и блъскам по вратата. Дори се опитвам да завъртя топката, но е заключено. — Хардин! — изпищявам пак и вратата се отваря.

Не знам какво ме накара да дойда до неговата стая… от всички възможни места! Но предпочитам Хардин да ме съди и да ми се подиграва, отколкото да ме гони някакъв пиян и извратен насилвач.

— Тес? — изглежда объркан. Разтърква очи. И е само по черни боксерки. Косата му стърчи във всички посоки. Странното е, че съм по-изненадана от привлекателния му външен вид, отколкото от факта, че ме нарече Тес.

— Хардин, моля те, може ли да вляза? Това момче… — озъртам се. Хардин минава като хала покрай мен и се оглежда в коридора. Очите му намират момчето, което ме преследва, а онзи червей подвива уплашено опашка и се отдалечава, след като ме оглежда още веднъж.

— Познаваш ли го? — гласът ми трепери.

— Да. Влизай — казва, хваща ме и ме издърпва навътре. Не мога да не забележа… как мускулите му се движат под мастилената кожа, докато върви обратно към леглото. Странното е, че гърбът му е единственото място без татуировки. Ръцете, коремът, гърдите — всичко е нарисувано, но не и гърбът. Той пак търка очи. — Добре ли си? — пита, а гласът му е дрезгав и все още сънлив.

— Да… да… Съжалявам, че те събудих. Просто не знаех какво…

— Не бери грижа за това. — Ръцете му се плъзват в рошавата коса и той въздъхва. — Докосна ли те? — въпросът е съвсем сериозен, нито следа от сарказъм или подигравка.

— Не, но се опита. Толкова съм глупава. Вината е моя. Да се заключа в стая с непознат човек.

При мисълта за допира му сълзите отново лазят към гърлото ми.

— Не си виновна за това, което е направил той. Просто не си свикнала с такива… ситуации.

Гласът му е мек, дори нежен. Пълна противоположност е на онзи Хардин, с когото съм свикнала. Прекосявам стаята, заставам до леглото и безмълвно го моля за разрешение да седна. Слагам ръце в скута си.

— Нямам никакви планове да свиквам. Това наистина беше за последно. Никога повече няма да дойда тук. Или пък да отида на друго парти. Дори не знам защо го направих. И това момче… беше толкова…

— Не плачи, Тес — прошепва Хардин. И най-странното е, че изобщо не бях разбрала, че плача. После вдига ръка към лицето ми и аз почти отскачам назад от уплаха, но палецът му хваща сълзата ми. Устните ми се разтварят при изненадата от това нежно докосване.

Кое е това момче и къде е заядливият, груб Хардин?

Вдигам поглед към зелените му очи и наблюдавам как зениците му се разширяват.

— Не бях забелязал колко сиви са очите ти — казва толкова тихо, че трябва да се наведа към него, за да го чуя. Дланта му е все още на лицето ми, всичко в мен се гърчи и огъва.

Хардин захапва долната си устна и вкарва металното кръгче между зъбите си. Очите ни се срещат, но аз веднага поглеждам надолу. Не знам какво да правя. Какво се прави в такива ситуации? Но когато отдръпва ръката си, отново поглеждам устните му. Хормоните ми се борят със съвестта ми. И хормоните побеждават.

Най-неочаквано за самата мен, а още повече за напълно неподготвения и шокиран Хардин, устните ми се залепват за неговите.