Анна Тод
След (17)

Глава шестнадесет

— Осмелявам се — отвръща Хардин, преди дори да го попитам. Зелените му очи ме гледат толкова напрегнато, сякаш аз съм на горещия стол, сякаш аз трябва да се осмеля. Не знам с какво да го предизвикам, наистина. Не съм мислила. Знам, че ще направи каквото кажа само и само да не се огъне пред мен.

— Предизвиквам те да… да…

— Да какво, Тереза? — пита нетърпеливо. Почти съм готова да го предизвикам да каже нещо мило за всеки човек в групата, но после се отказвам. Но ако го беше направил, би било забавно.

— Свали си тениската и не я обличай до края на играта!

Моли изпищява в екстаз. А аз съм щастлива не защото ще седи гол пред мен по време на цялата игра, а защото се отървах от тежката задача да го накарам да прави нещо.

— Колко детинско — оплаква се той и съблича тениската си. Неволно оглеждам дългото му, стройно тяло и черното индиго върху удивително гладката му кожа. Под птиците на гърдите му има татуирано голямо дърво, което се простира върху корема му. Клоните са голи, умиращи. Горната част на ръцете му е обсипана с много други малки татуировки, сякаш случайно подбрани и още по-случайно пръснати. Стеф ме мушка в ребрата и аз веднага откъсвам очи от него и се моля никой друг да не ме е видял как го зяпам.

Играта продължава. Моли целува Тристан и Зед. Стеф разказва за първия път, когато е правила секс. Нейт целува другото момиче.

Как се оказах сред група нестандартни, полудели от хормони, колежански издънки, и аз не знам!

— Теса, истината или се осмеляваш? — пита Тристан.

— Защо изобщо я питаш? Знаеш, че ще каже истината — казва Хардин.

— Осмелявам се — изненадвам всички, в това число и себе си.

— Теса… предизвиквам те да… изпиеш един шот водка — казва Тристан с усмивка.

— Не пия.

— Там е цялата идея на играта!

— Виж, ако не искаш да го правиш… — започва Нейт, но аз забелязвам как Хардин и Моли си разменят многозначителни погледи и се подсмихват за моя сметка.

— Добре — казвам. Очаквам поредния презрителен поглед от негова страна, но сега той ме изненадва. Поглеждам в очите му и виждам нещо странно, нещо, което не мога да опиша с думи.

Някой ми подава бутилка с водка. Пъхам нос и миризмата изгаря ноздрите ми. Противната напитка предизвиква гадене, опитвам се да не мисля за подигравателните смехове зад гърба ми и за десетките усти, които са докосвали шишето. Просто отмятам глава назад и отпивам. Имам чувството, че съм глътнала огън. Изгаря езика ми, хранопровода, стомаха ми, но успявам да преглътна. Всички се смеят и пляскат с ръце. Всички, освен Хардин. Ако не го познавах вече толкова добре, бих казала, че е ядосан или разочарован.

Толкова е странен.

Скоро усещам топлина по бузите си и малкото количество алкохол се разлива във вените ми.

Всеки път, когато идва редът ми, ме карат да пия по глътка. Изпълнявам. И трябва да призная, че изведнъж започва да не ми пука от нищо. Чувствам се добре. Всичко ми се струва далеч по-лесно. Хората около мен изглеждат по-забавни отпреди.

— Същото предизвикателство — казва Зед със смях и отпива от бутилката, преди да ми я подаде. За пети път. Дори не си спомням какво стана през последните няколко кръга. Кой се осмели, кой каза истината, каква истина казаха? Нямам никаква идея. Този път обаче отпивам две големи глътки и веднага след това някой ми изтръгва шишето от ръцете.

— Мисля, че пи достатъчно — казва Хардин и подава бутилката на Нейт, който веднага отпива.

За какъв се мисли този Хардин Скот? Кой е той да ми казва какво ми е позволено и какво не? Кой е той да преценява кое е достатъчно? Ако всички останали могат да пият, значи мога и аз. Грабвам бутилката от ръцете на Нейт и отпивам пак, но преди това се обръщам към Хардин и се изсмивам точно преди бутилката да докосне устните ми.

— Не мога да повярвам, че никога досега не си пила, Теса. Забавно е, нали? — пита Зед и аз се смея.

Спомням си за лекцията на майка за чувството за безотговорност, но веднага избутвам мисълта за нея надалеч в съзнанието си. Само за една нощ е, няма да ми навреди.

— Хардин, истината или се осмеляваш? — пита Моли. Разбира се, той е готов да приеме предизвикателството.

— Предизвиквам те да целунеш Теса — казва тя и му се усмихва фалшиво.

Очите му са като на луд човек, а алкохолът прави всичко много по-вълнуващо, но сега вече искам само да избягам от него. Не знам защо.

— Не, имам приятел — казвам и, разбира се, разсмивам всички за кой ли път тази вечер.

Защо съм тук? Какво правя сред хора, които постоянно ми се подиграват?

— Е, и? Това е само предизвикателство. Просто го направи — притиска ме Моли.

— Не, няма да целувам никого — казвам рязко и ставам. Хардин не ме поглежда, просто отпива от питието си. Надявам се да съм успяла да го засегна. Всъщност, не ми пука. Приключих с опитите си да комуникирам с него. Той ме мрази и е толкова груб.

В мига, в който се изправям, алкохолът почти ме събаря. Препъвам се, но събирам сили и се отдалечавам от групата. Не знам как успявам да се промуша през тълпата и да намеря входната врата.

Затварям очи и поглъщам свежия въздух. След това сядам на познатата каменна стена. Преди да се усетя какво правя, вече съм извадила телефона и набирам номера на Ноа.

— Ало? — познатият глас и водката във вените ми ме карат да усещам липсата му почти болезнено.

— Здрасти… бейби — казвам и свивам колене към гърдите си.

Следва миг мълчание.

— Теса, пияна ли си? — Гласът му е натежал от укор. Не трябваше да му се обаждам.

— Не, разбира се, че не — лъжа и веднага затварям. После изключвам телефона. Не искам да ми се обажда. Съсипва приятното усещане от водката. Дори в момента го съсипва по-успешно и от Хардин.

Тръгвам обратно към къщата, препъвам се, залитам и не обръщам внимание на подсвиркванията и грозните коментари от страна на пияните момчета. Намирам бутилка с кафеникав алкохол на плота в кухнята и отпивам. Голяма глътка. Прекалено голяма. Има по-гаден вкус и от водката. Гърлото ми гори. Ръцете ми опипват и търсят нещо, което да отмие отвратителния вкус. Накрая отварям шкафа, вадя истинска чаша и си наливам вода от чешмата. Помага, но не много.

През тълпата виждам, че приятелите ми все още седят и играят на глупавата игра. А тези хора изобщо приятели ли са ми? Не, не мисля. Искат да съм край тях, за да има на кого да се присмиват, да се подиграват на неопитността ми. Как може Моли да си позволи да предизвика Хардин да ме целуне — знае, че имам приятел. За разлика от нея не сменям гаджетата си всяка седмица. В живота си съм целувала само две момчета — Ноа и Джони. Джони беше луничаво момче, което целунах в трети клас, веднага след което той ме изрита в глезена.

Дали Хардин щеше да приеме предизвикателството? Съмнявам се.

Устните му са толкова розови, плътни и сочни. Въображението ми си прави шега с мен, представям си как се навежда да ме целуне и пулсът ми се ускорява.

Какво, по дяволите? Защо мисля за него по този начин? Никога повече няма да пия.

Минутка по-късно стаята започва да се върти, вие ми се свят. Краката ми ме отвеждат на втория етаж до банята. Сядам пред тоалетната чиния и очаквам да повърна, но нищо не се случва. Изправям се и съм готова да се прибираме, но знам, че на Стеф ще са й нужни часове да тръгне.

Не трябваше да идвам тук. Отново.

Преди да помисля и дори да се опитам да се спра, ръката ми е на дръжката на единствената стая, която ми е по-малко или повече позната в тази необятна къща. Спалнята на Хардин се отваря без проблем. Казва, че винаги я заключва, но очевидно това не е така. Изглежда същата като преди седмица, но сега подът се върти под несигурните ми крака. „Брулени хълмове“ липсва от рафта, където я намерих преди, но сега я виждам на нощното шкафче точно до „Гордост и предразсъдъци“. Сещам се за коментара, който Хардин направи за книгата. Очевидно я е чел и я е разбрал, което е рядкост за хора на моята възраст и особено за момчета. Може би я препрочита за лекцията другата седмица? Но защо е извадил това копие на Брулени хълмове?

Вземам книгата и сядам на леглото. Отварям я произволно, някъде към средата. Очите ми се фокусират върху думите и стаята изведнъж спира да се върти.

Изгубвам се в света на Катрин и Хийтклиф и не чувам, когато вратата се отваря.

— Коя част от изречението „Никой не влиза в стаята ми“ не разбра? — крещи Хардин. Ядосан е, но в същото време виждам и подигравката в очите му.

— Съ… съ… съжалявам…

— Махай се, излизай — буквално плюе думите. Но водката е все още във вените ми и не иска да му позволи да ми крещи така.

— Няма нужда винаги да се държиш като задник. — Изненадвам се от тона си. Гласът ми е почти писклив, а не исках да се получи точно така.

— Защо пак си влязла в стаята ми, след като ти беше казано да не влизаш? — продължава да крещи и прави крачка към мен.

И докато гледам как Хардин стои пред мен и се опитва да ме убие с презрителния си поглед, нещо в мен се прекършва. Счупва се. Защо ме кара да се чувствам като най-долния и противен човек в света… не, в неговия свят? Цялото ми самообладание заминава по дяволите и му задавам въпроса, който се върти из главата ми от толкова дълго време, но просто не исках да му обърна внимание и да призная, че мисля за това.

— Защо не ме харесваш? — питам настоятелно и го гледам в очите.

Въпросът е напълно справедлив, но мисля, че нараненото ми его не може да понесе отговора.