Анна Тод
След (10)

Глава девет

Искам да попитам Нейт къде е Стеф, викам името й, но той не чува. Най-сетне пускат някаква по-тиха песен и той разбира, усмихва се, вдига ръце и сочи към хола. Нейт е такова мило момче! Защо се е сприятелил с оня Хардин?

Обръщам се към хола, тръгвам и чувам собствения си вик. Стеф и две други момичета танцуват на масата в хола. Едно пияно момче се качва и започва да танцува с тях. Слага ръце на ханша й, а тя му се усмихва и притиска дупето си назад към него.

— Те само танцуват, Теса — казва Нейт и се смее на изуменото ми изражение.

Не, не, те не само танцуват. Те се опипват и се притискат един към друг.

— Да… знам — казвам, но не, наистина не знам, наистина ми се струва далеч от нормалното. Никога не съм танцувала така. Дори с Ноа! А сме заедно от две години. Ноа! Забравих да видя съобщението му. Вадя телефона от чантата си.

Там ли си, Тес?

Добре ли си?

Теса? Да се обадя ли на майка ти? Започвам да се тревожа.

Набирам телефона му колкото е възможно по-бързо, и се моля да не се е обадил на майка ми. Той не вдига, но аз му пускам съобщение и го успокоявам, че всичко е наред и че няма нужда да се обажда на майка. Ще си помисли, че се е случило нещо още първия ден в колежа, и ще откачи.

— Хейййй… Теса! — Трудно й се разбира какво говори. Обляга глава на рамото ми. — Забавляваш ли се? — И се смее. Дали не се е натровила от алкохола? — Мисля… че стаята… се навърта… завърта… върти, Тес — фъфли, а тялото й полита напред.

— Май ще повърне — казвам на Нейт. Той кима, вдига я и я мята на рамо.

— Ела с мен — казва настоятелно и тръгваме към втория етаж. Отваря една врата. Ето къде била банята. Разбира се!

В секундата, в която я слага да стъпи на крака, тя започва да повръща. Опитвам се да не гледам какво излиза от устата й, но хващам червената й коса и нежно я придържам за челото.

Никога през живота си не съм виждала толкова повърнато. Когато най-сетне спазмите й утихват, Нейт ми подава кърпа и казва:

— Хайде да я вкараме в стаята в другия край на коридора. Трябва да легне и да поспи. И ти можеш да останеш там — добавя, сякаш чете мислите ми. Не мога да я оставя сама и в такова състояние, припаднала от пиене.

Вдигаме я заедно от пода и я пренасяме в една тъмна спалня. Внимателно я слагаме да легне и Нейт изчезва, като обещава, че ще дойде да види как сме.

Сядам на леглото до Стеф и така нагласям главата й, че да й е удобно. Трезвена, с пияно момиче на леглото до мен, сред какофонията на това парти… имам чувството, че никога не съм падала толкова ниско.

Включвам осветлението и оглеждам стаята. Очите ми попадат на книгите по рафтовете. Цяла стена с книги. Настроението ми веднага се подобрява. Отивам до библиотеката и разглеждам заглавията. Не знам кой живее в тази стая, но сбирката е внушителна: има много класически романи, книги от различни жанрове, от почти всички жанрове. Виждам повечето си любими заглавия.

Забелязвам „Брулени хълмове“ и я издърпвам. Книгата е в окаяно състояние; личи, че е отваряна много, много пъти.

Така съм се изгубила в думите на Емили Бронте, че дори не забелязвам кога вратата се е отворила, не забелязвам и присъствието на друг човек.

— Защо си в стаята ми, по дяволите? — бумти зад гърба ми ядосан глас. Познавам този акцент.

Хардин.

— По дяволите, попитах какво правиш в стаята ми? — Тонът му е точно толкова груб, както и първия път. Обръщам се и виждам как дългите му крака го носят право към мен. В следващата секунда изтръгва книгата от ръцете ми и я мята към рафта.

А аз си мислех, че партито не може да стане по зле? И Хардин да ме залови насред личното му пространство?

Той започва да маха грубо с ръка пред лицето ми, сякаш да ме разбуди.

— Нейт ми каза да доведа Стеф тук… — Гласът ми е мек, тих, дори не съм сигурна, че ме чува. Той прави още една крачка към мен и въздъхва. Показвам с ръка към леглото. Очите му проследяват жеста ми. — Тя… пи доста… и Нейт… каза…

— Чух те още първия път. — Прокарва ръка през рошавата си коса и очевидно е много ядосан. Защо? Какво толкова, че сме в неговата стая?

О, я чакай малко…

— Ти… тук ли живееш? — питам. Не мога да прикрия шока в гласа си.

— Да, и? — отговаря и прави още една крачка. Разстоянието между нас драстично намалява. Инстинктивно правя крачка назад, но гърбът ми опира в библиотеката. — Кое те изненадва толкова, Тереза?

— Престани да ме наричаш Тереза.

Буквално ме е притиснал в ъгъла.

— Нали така се казваш? — говори саркастично, но усещам, че гневът му леко се топи.

Въздъхвам и извръщам глава. Буквално опирам нос в стената с книги. Нямам никаква идея къде отивам, но трябва да се махна от него, преди да го ударя. Или да заплача. Денят беше изморителен, така че най-вероятно първо ще заплача и после ще го ударя. За миг си представям как ще изглеждам разплакана, и това е достатъчно, за да се шмугна между него и стената.

— Тя не може да остане тук — казва той. Обръщам се и забелязвам, че малкото метално кръгче на устната му сега е между зъбите му.

Какво го е накарало да направи тези дупки по лицето си. Веждата? И устната? Вероятно го е боляло… макар че сега това парче метал подчертава плътните му устни.

— Защо не? Мислех, че сте приятели?

— Приятели сме, но никой никога не остава да спи в стаята ми — казва, скръства ръце пред гърдите си и за първи път, откакто го видях, мога да разбера какво представлява татуировката му. Цвете. Точно в средата на ръката му, под лакътя. Хардин, татуиран с цвете? Оттук черно-сивият дизайн ми прилича на роза, но около нея има нещо, което отнема от красотата й, нещо, което добавя мрак и прави деликатната й форма да изглежда зловеща.

Изведнъж се чувствам много по-смела и… ядосана. И не знам защо се смея.

— О… разбирам… Значи тук могат да влизат само момичета, с които имаш интимни отношения?

Докато думите се изплъзват от устата ми, усмивката му става още по-широка.

— Онази стая не беше моя, Тереза, но ако се опитваш да останеш тук на цената на „интимни отношения“ с мен, съжалявам, не си мой тип.

Не знам защо думите му ме нараняват. Хардин не е мой тип, на светлинни години е от хората, които харесвам, но никога не бих му го казала в очите.

— Ти си… ти си…

Не мога да намеря думи, за да изразя раздразнението си. Музиката през стените е като… сърбеж по тялото ми… Чувствам се унизена, ядосана и съм крайно изтощена от това парти. Няма смисъл да се спори с него.

— В такъв случай… ти я пренеси в друга стая, а аз ще намеря начин да се прибера до общежитието — казвам и тръгвам към вратата.

Затръшвам я и сред ужасяващия шум от музиката чувам как се смее:

— Лека нощ, Тереза.