Анна Тод
След (97)

Глава деветдесет и шест

Вървя през задимения бар и започвам да изпадам в паника. Защо изобщо правя това? Не, идеята не е добра. Хардин ще се побърка от бяс, а Стеф може би ще си помисли, че съм луда. И точно тогава тя ме забелязва. Лицето й грейва от щастие и буквално се провиква през цялото заведение:

— Теса! Какво правиш тук? — И скача да ме прегърне.

— Ами… търсех те.

— Наред ли е всичко, или просто се затъжи за мен? — смее се тя.

— Просто ми липсваш — решавам да не казвам истинската причина. Засега, разбира се.

— Не съм те виждал от векове, Теса — шегува се Нейт и ме прегръща. — Хардин къде те крие?

Тристан се появява зад Стеф и я прегръща през кръста. Тя се обляга в ръцете му, което значи, че са се справили с проблема с Моли.

— Ела, седни при нас — усмихва ми се тя. — Засега сме само ние.

Засега? Дали и Хардин ще идва тук? Скоро?

Тръгвам след тях към едно сепаре. Не искам дори да си помислям какво ще стане, ако Хардин се появи. Не, няма да мисля за това.

Смело си поръчвам бургер с картофки. Не съм яла цял ден, а вече е три следобед.

— Ще внимавам да е без кетчуп този път — казва сервитьорката с усмивка и тръгва към кухнята. Няма начин да забрави скандала, който Хардин вдигна заради бургера ми последния път, когато бях тук. Започвам да гриза кожичките на лакираните си нокти и чакам да ми донесат напитката.

— Изтърва страхотно парти снощи — казва Нейт и изпива на един дъх останалата в чашата му бира.

— Така ли? — усмихвам се. Това, което ме вбесява най-много във връзката ми с Хардин, е, че никога не знам какво трябва да говоря пред хората. Ако беше нормална връзка, бих им казала: „Голяма работа! Ние също изкарахме страхотно на сватбата на баща му“. Но тъй като връзката ни е далеч от нормалното, не казвам нищо. Мълча.

— Да, доста диво беше. Отидохме на доковете. Там можеш да си позволиш много повече неща, а и не се налага да се чисти цялата къща след това.

— Джейс там ли живее? — опитвам се да звуча неутрално.

— Какво? Не, това е на пристанището. Там работи, но живее близо до къщата.

— О… — започвам да ръфам сламката си.

— Беше толкова студено, а Тристан се метна във водата по гол задник — казва сърдито Стеф, а Тристан закачливо й показва среден пръст.

— Не беше много зле. Тялото ми престана да усеща каквото и да било в мига, в който паднах във водата.

Сервитьорката носи бургера ми, крилцата на Тристан и по още една бира за тримата.

— Сигурна ли си, че не искаш бира? Няма да ти потърсят документ — казва Нейт.

— О, не, с колата съм. Благодаря все пак.

— Къде е новото ти общежитие? — пита Стеф и си открадва от моите картофки.

— Моето какво?

— Общежитието ти. Къде е? — отговаря бавно.

— Не, не съм в общежитие. Хардин това ли ви е казал? Че съм в друго общежитие?

— Ами… да, разбира се, че си в друго общежитие, защото не си в моето. Хардин ти прибра багажа и каза, че се местиш в друго общежитие, понеже майка ти нещо откачила — обяснява и отпива от бирата си.

Не ме е грижа колко ще ми се ядоса, не му пука колко ще ми вика, но не, няма да лъжа повече. Бясна съм, че крие връзката ни.

— С Хардин се преместихме в апартамент.

— Моля? — питат тримата в един глас.

— Да, миналата седмица. Живеем заедно. На около двадесет минути от колежа — обяснявам, а те ме гледат, сякаш ми е пораснала втора глава. — Какво ме гледате така? — питам грубо.

— Нищо. Просто… уау… изненадата е… да… каква изненада — казва Стеф.

— Защо? — питам рязко. Не искам да си го изкарвам на нея заради това, което е надробил Хардин, но не мога да се сдържа.

Тя се намръщва и се замисля.

— Не знам. Просто не мога да си представя Хардин да живее с някого. Това е всичко. Не знаех, че нещата при вас са чак толкова сериозни. И ми се щеше да ми беше казала.

Точно отварям уста да я питам какво иска да каже с това, когато очите на Нейт и Тристан се стрелват към вратата и после ме поглеждат. Обръщам се и виждам Хардин, Моли и Джейс.

Хардин маха снега от косата си и изтрива краката си в изтривалката. Обръщам се бързо напред. Сърцето ми ще изскочи. Прекалено много неща се случват. Но това, което ме изкарва тотално от контрол, е фактът, че Моли е с Хардин. Освен това и Джейс е с Хардин, което ме обърква допълнително. И като капак, току-що казах, че живеем заедно, което очевидно смущава всички.

— Теса. — Чувам гневния му глас зад гърба си. Поглеждам го. Лицето му е изкривено от гняв. Знам, че се опитва да се контролира, но всеки миг ще прелее. — Трябва да говоря с теб — казва през стиснати зъби.

— Точно сега? — опитвам се да звуча непринудено. Сякаш не ми се иска да си развалям сладките приказки с хората.

— Да. Сега — отговаря и се пресяга да ме хване за ръката. Аз ставам и бързо се измъквам от сепарето, тръгвайки след него към другия край на бара. — Какво правиш тук, по дяволите? — пита тихо. Лицето му е на сантиметри от моето.

— Дойдох да се видя със Стеф — не е лъжа, но не е и истината.

— Пълни глупости. — Опитва се да запази спокойствие и да не вика, но не му се получава. Хората вече ни гледат с любопитство. — Трябва да си тръгнеш.

— Моля?

— Трябва да се прибереш у дома.

— Къде у дома? В новото ми общежитие? — Веднага го подхващам по първата болна тема. Лицето му изведнъж побелява, капка кръв не остава в него. — Да, точно така, казах им. Защо обаче ти не си им казал? Изглеждах като кръгла глупачка. Мислех, че вече минахме онзи етап, когато се опитваше да ме пазиш в тайна от всички.

— Не съм правил нищо такова — лъже веднага.

— Гади ми се от тайни и измами, Хардин. Всеки път, когато си помисля, че всичко е наред, че се справяме добре…

— Съжалявам. Не съм искал да го пазя в тайна. Просто изчаквах.

Мислите и думите му са объркани. Изглежда така, сякаш води някаква вътрешна борба. Виждам я в очите му. Неговата паника ме тревожи. Оглежда се във всички посоки, сякаш се страхува от нещо.

— Не мога да продължавам така, знаеш, нали? — казвам.

— Да, знам. — Той въздъхва и придърпва металното кръгче между зъбите си. После прокарва ръка през мократа си коса. — Може ли да се приберем и да поговорим за това.

Кимам и тръгвам след него към масата, където всички седят и чакат.

— Тръгваме си — обявява Хардин.

— Много бързо — смее се зловещо Джейс.

— Да — отговаря Хардин и усещам напрежението в раменете му.

— В апартамента ви? — пита Стеф, а аз я моля с поглед да не започва сега. Имам усещането, че очите ми, ако можеха, щяха да изпищят молбата ми към нея да не захваща темата.

— Къде, къде? — дави се Моли и се кикоти с недоверие. Мога спокойно да живея, без никога повече да видя тази жена. Честно.

— В техния апартамент, където живеят заедно — казва Стеф с чуруликащо гласче. Знам, че го прави, за да го навре в очите на Моли, и при други обстоятелства бих я аплодирала за това, но съм прекалено ядосана на Хардин, за да мисля за Моли чак толкова задълбочено.

— Такаааа! Това вече е новина — и Моли почуква с тъмночервените си нокти по масата. — Много, много интересно — казва и забива очи в Хардин.

— Моли… — започва той заканително. Кълна се, толкова е изплашен! Тя повдига вежди и казва:

— Не мислиш ли, че отиде прекалено далеч с това нещо?

— Моли, кълна се, ако не си затвориш шибаната уста…

— Какво нещо? С какво отива прекалено далеч — питам вече крайно заинтригувана.

— Теса, излизай — командва, но не му обръщам внимание.

— Не. С какво отива прекалено далеч? Кажи ми! — изврещявам.

— Чакай, ти нали не участваш в тая работа? Или? — И изведнъж започва да се смее. — Знаех си! Казах на Джейс, че си знаела, но той не ми повярва. Хардин, дължиш доста сериозна сума пари на Зед — отмята глава назад и пак се смее, ставайки от масата.

Лицето на Хардин е бяло. Не само лицето. Цялото му тяло сякаш се е обезкървило. Не разбирам нищо. В главата ми е пълен хаос. Поглеждам Стеф, Тристан и Нейт, но те гледат Хардин с отворени усти.

— Какво да съм знаела? — питам с треперещ глас. Хардин ме хваща за ръцете и се опитва да ме издърпа навън, но аз се изскубвам и заставам пред Моли.

— Не ми се прави на глупачка. Не ми минават такива номера. Знам, че си знаела. И какво направи? Разделихте си парите ли? — пита тя.

Хардин ме хваща за ръката. Пръстите му са ледени.

— Теса… — Избутвам го и го поглеждам с изумление.

— Говори! Какво се опитва да ми каже? — крещя. От очите ми текат сълзи, с мъка се преборвам да потуша поне частично емоциите, които заплашват да гръмнат в мен като бомба. Хардин продължава да ме изненадва. Отваря уста да каже нещо, но после веднага я затваря.

— О, господи! Ти наистина не си знаела? Супер. Сядайте всички да гледаме сеир — казва Моли с подигравателен тон.

— Моли, недей — обажда се Стеф.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш, принцесо? — казва с триумфална усмивка Моли.

Усещам как кръвта пулсира в ушите ми. За секунда се питам дали и другите могат да чуят пулса ми.

— Кажи ми — настоявам.

Тя навежда глава настрани… но тогава млъква.

— Не, мисля, че е по-добре Хардин да й каже — смее се с език между зъбите. Това е най-кошмарният звук, който съм чувала. По-ужасен и от тебешир, стържещ върху ученическа дъска.