Анна Тод
След (96)

Глава деветдесет и пет

— Обичам да се прибирам у дома — отбелязвам, когато влизаме в апартамента, но веднага усещам кучешкия студ. — Освен когато си изключил отоплението — треперя, зъбите ми тракат, а той се смее.

— Не мога да разбера как работи. Тази нова техника изобщо не я схващам.

Докато Хардин се опитва да разбере как работи термостатът, грабвам одеялото от леглото и още две от гардероба, след което ги скупчвам на дивана. После се връщам в спалнята.

— Хардин?

— Идвам.

— Може ли да ми свалиш ципа? — питам, когато се появява на вратата. Явно досега се е мъчил с отоплението и е ядосан. Пръстите му са ледени, настръхвам. Той се извинява и бързо сваля ципа. Роклята ми пада на пода. Събувам обувките си. Подът е леден! Бягам към гардероба и изваждам най-дебелата пижама, която мога да намеря.

— Чакай да ти дам нещо по-топло — казва Хардин и вади сивото си горнище с качулката. Усмихвам се и му благодаря. Не знам какво толкова обичам в дрехите му. Сякаш, когато ги облека, сме по-близо един до друг. Никога не съм го правила с Ноа, само един-единствен път, когато го помолих за пуловера му. Тогава бяхме на къмпинг със семейството му.

Хардин очевидно обича да нося дрехите му. Гледа ме как обличам горнището му и очите му се пълнят с тежко желание. Забелязвам, че има проблем с махането на вратовръзката, и отивам да му помогна. Той мълчаливо гледа как я развързвам, после бягам да взема чифт вълнени червени чорапи с пискюли, които майка ми купи миналата година за Коледа. Чак сега се сещам, че Коледа е едва след три седмици, и неволно се замислям дали майка ми все още иска да си отида у дома за празниците. Не съм си ходила от деня, в който тръгнах за колежа.

— Какво е това? — смее се Хардин и сочи пискюлите на глезена ми.

— Чорапи. По-точно са топли чорапи — отвръщам и му се изплезвам.

— Сладки са — казва и обува дебел анцуг. Връщаме се в хола, а апартаментът някак е започнал да се затопля. Хардин включва телевизора и ляга на дивана, придърпва ме върху себе си и ни завива с одеялата.

— Мислех си… какво ще правиш за Коледа? — питам притеснено. Не знам защо се срамувам да го попитам за нещо толкова елементарно, при положение че вече живеем заедно.

— Смятах да повдигна въпроса другата седмица, че тази се натрупа доста напрежение, но така и така питаш… — Лицето му е неспокойно и някак колебливо. Може би и той като мен се страхува да повдигне въпроса. — Мислех да си отида у дома за празниците. И искам да дойдеш с мен.

— У дома? — почти изпищявам от изненада.

— В Англия. В къщата на майка ми. Ако не искаш, няма проблем, но се надявах да дойдеш… понеже живеем вече заедно… Знам, че искам много от теб.

— Не че не искам… Просто не знам…

Мисълта да пътувам с Хардин в друга държава е много вълнуваща, но не знам защо ме плаши толкова много. Никога не съм излизала от щата дори.

— Не е нужно да ми отговаряш веднага. Но ще се радвам, ако ми кажеш скоро. Мисля да пътувам на двадесети.

— Това е един ден след рождения ми ден — казвам.

— Рожденият ти ден? — вдига глава изненадано. — Защо не ми каза, че е толкова скоро?

— Не знам. Наистина не знам. Не бях мислила за това. Рождените дни не са кой знае какво. Майка ми винаги се стараеше да направи всеки рожден ден специален и различен, но не и през последните години.

— Какво искаш да правиш на рождения си ден?

— Нищо. Може би да отидем на вечеря. Не искам да е нещо кой знае какво. Наистина.

— Вечеря… О, не знам… Не е ли малко екстравагантно — шегува се той.

Смея се, а той целува челото ми.

Принуждавам го да гледаме новия епизод на „Малки сладки лъжкини“, но и двамата заспиваме на дивана доста бързо.

Събуждам се по някое време посред нощ. Ужасно е горещо. Събличам горнището на Хардин и ставам да намаля малко отоплението. И точно тогава виждам малка синя светлинка на телефона му. Получил е съобщение. Любопитството ми се разпалва като горски пожар. Взимам телефона от плота на кухнята и прокарвам пръст по екрана. Три нови съобщения.

Тереза, остави телефона!

Не, не мога да ровя в телефона му. Това е пълна лудост. Оставям го и тръгвам към дивана, но в този миг получава още едно съобщение.

Само едно. Ще прочета само едно. Това не е лудост, нали?

Но колкото и да се убеждавам, знам, че е пълна лудост да му чета съобщенията. Проблемът е, че вече не мога да се спра.

Ей, чеп, обади ми се.

Виждам, че е от Джейс.

Да, идеята беше наистина много лоша. Не разбирам нищо от съобщението, а сега вече изпитвам кошмарно чувство на вина, че му рових в телефона. Но защо Джейс иска да говори с Хардин?

— Теса?

Дрезгавият глас на Хардин ме стряска, телефонът се изплъзва от ръцете ми и пада на пода. Май го счупих?

— Какво беше това? Какво правиш? — пита в тъмното. Единствената светлина идва от телевизора в хола.

— Телефонът ти започна да вибрира и аз го взех — лъжа веднага и се навеждам да го вдигна. На екрана има малка пукнатина. — И счупих екрана.

Той въздъхва уморено.

— Ела да си лягаш.

Оставям телефона и си лягам на дивана при него.

Но дълго не мога да заспя.

 

 

На следващата сутрин се събуждам от опитите на Хардин да се измъкне изпод мен. Премествам се по-навътре, за да му направя място. Той става, взима телефона си и отива в банята.

Дано не ми е много ядосан за пукнатия екран. Ако не бях толкова любопитна, никога нямаше да се случи. Ставам и пускам кафеварката. Замислям се за предложението на Хардин да отидем в Англия за Коледа. Направихме такава сериозна крачка във връзката си с това преместване. А сме толкова млади. Не е ли достатъчно засега? Но от друга страна, искам да се запозная с майка му. И да видя Англия с Хардин.

— Замислила си се нещо — гласът му отново ме стряска, когато влиза в кухнята.

— Не… Да… — засмивам се нервно.

— За какво?

— За Коледа.

— Какво за Коледа? Не знаеш какво да ми купиш?

— Мисля, че ще се обадя на майка си да видя дали все още съм поканена за празниците. Нека първо да разбера как е положението там. Иначе ще ми е криво. Знам, че ще е сама.

Не изглежда много ентусиазиран.

— Разбирам.

— Съжалявам за телефона ти.

— Няма проблем — казва и го слага на кухненската маса.

И точно тогава не знам какво правя и защо казвам:

— Прочетох едно съобщение от Джейс.

Не искам да крия от него, колкото и да ме е срам от постъпката ми.

— Какво си направила?

— Ами, започна да вибрира и го прочетох. И защо ти пише толкова късно?

— Какво си прочела? — пита, сякаш не ме слуша.

— Едно съобщение от Джейс.

Челюстите му се заключват.

— Какво пишеше?

— Само да му се обадиш…

Господи, защо се навива толкова много? Знаех, че няма да е особено щастлив, дето съм му ровила в телефона, но вече започва да преиграва.

— Само това? — пита доста рязко и започва да ме ядосва.

— Да, Хардин. Какво друго?

— Нищо… — Отпива от кафето си, сякаш нищо не се е случило. — Просто не обичам да ми ровиш в нещата.

— Добре, разбрах, няма да се повтори.

— Добре. Днес имам да свърша няколко неща. Няма да ти е скучно сама, нали?

— Какви неща? — питам и на секундата съжалявам.

— За бога, Тереза — почти вика. — Защо винаги трябва да ме дебнеш какво правя?

— Не те дебна. Просто исках да знам какво ще правиш. Ние имаме връзка, Хардин, сериозна връзка. Ето защо искам да ми кажеш какво ще правиш и къде отиваш. Защо да не попитам?

Той бута чашата с кафе напред и става.

— Ти наистина не знаеш кога да спреш. Това ти е проблемът. Не съм длъжен да ти казвам всичко, независимо че живеем заедно. Ако знаех, че ще започнеш с тези лайна, щях да изляза, преди да се събудиш.

— Уау! — успявам да кажа само това и изхвърчам като ураган през кухнята. Вървя към спалнята, но той е по петите ми.

— Какво уау?

— Трябваше да знам, че вчера беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Моля?

— Прекарахме толкова хубаво. За първи път не се държа като задник. И днес се събуждаш… И… Бам! Изненада! Отново си същият идиот.

Събирам мръсните му дрехи от пода.

— Забравяш онази малка подробност, че си ми ровила в телефона.

— Добре, съжалявам за това, но не е кой знае какво, честно! И ако има нещо в този телефон, което не искаш да видя, значи имаме по-голям проблем — вряскам и блъскам всичко в панера за мръсни дрехи.

Той сочи с пръст към мен и казва ядосано:

— Не, Теса. Ти си проблемът. Защото винаги правиш от мухата слон.

— Защо се би със Зед? — контрирам го на мига.

— Не, няма да обсъждаме това сега — казва студено.

— А кога, Хардин? Защо не ми кажеш? Как очакваш да ти имам доверие, при положение че криеш от мен? Има ли нещо общо с Джейс?

Имам чувството, че ще избълва огън от ноздрите си. Прокарва ръце по лицето си, после през косата си и тя цялата щръква нагоре.

— Не разбирам защо не можеш да си гледаш твоята работа, а винаги си вреш носа в чуждата — казва и се обръща да излиза.

След няколко секунди го чувам да блъсва външната врата. Бърша гневните си сълзи.

През цялото време, докато почиствам апартамента, ме яде един основен въпрос: защо реагира така, когато се спомене името на Джейс. Това вече наистина е преиграване.

Не, има нещо. Крие нещо от мен, но не разбирам защо. Почти съм сигурна, че не е свързано с мен, но не разбирам защо толкова се разпали.

В мига, в който видях Джейс, разбрах, че е лош човек. И ако Хардин не иска да ми отговори, ще намеря алтернативен начин да разбера. Поглеждам през прозореца и виждам как колата на Хардин излиза от паркинга. Веднага грабвам телефона си. Моят алтернативен източник отговаря на първото позвъняване.

— Зед? Теса е — казвам.

— Да… знам.

— Ами… чудех се дали може да те попитам нещо. — Гласът ми е много тих.

— А… къде е… Хардин? — пита той и от тона му оставам с впечатлението, че ми е сърдит за това, че го разкарах, след като беше така мил с мен.

— Няма го.

— Не, идеята не е добра…

— Защо се бихте с Хардин? — питам, преди да довърши изречението си.

— Съжалявам, Теса, трябва да затварям — казва и наистина ми затваря.

Какво беше това, по дяволите? Не бях сто процента сигурна, че ще ми каже, но не очаквах да реагира така грубо.

И сега вече любопитството ми ще ме изяде. Освен това започвам да се взривявам. Опитвам да се обадя на Хардин, но той, разбира се, не ми отговаря. Защо Зед се държа така странно? Или… като че се страхуваше да ми каже? Може би греша, може би наистина има нещо общо с мен? Не знам какво се случва, но не виждам никаква логика. Нищо не се връзва. Опитвам се да се успокоя и да преценя ситуацията съвсем трезво. Дали пък аз не преигравам? Но не мога да забравя лицето на Хардин, когато споменах името на Джейс. Беше откачил. И знам, че не се заблуждавам.

Не, нещо става!

Взимам си душ и се опитвам да се успокоя, да мисля разумно, но не се получава. Сякаш в стомаха ми се е отворила огромна бездна. Решавам да предприема друго.

Излизам изпод душа, изсушавам си косата и се обличам. През цялото време мисля какво да предприема. Чувствам се като госпожица Хавишам от Големите надежди. Кроя план след план. Никога преди не ми е харесвала като характер, но сега започвам да я разбирам. Сега чак осъзнавам как любовта може да те накара да правиш неща, които обикновено не би направил.

Да циклиш около някоя идея до полудяване, например.

Е, реално планът ми не е чак толкова луд, нито пък толкова драматичен, както си го представям. Само ще намеря Стеф и ще я питам дали знае защо Хардин и Зед са се били. И после ще я питам какво знае за Джейс.

Единственото, което прави положението по-тежко, е, че Хардин ще гръмне, когато разбере, че съм се обаждала на Зед и на Стеф, за да разпитвам.

Сега като се замислям, не ме е водил с приятелите си, откакто се преместихме, така че те най-вероятно не знаят, че живеем заедно.

 

 

Когато излизам от апартамента, мислите ми са пълна каша и забравям да си взема телефона. Започва да вали сняг малко преди да стигна до магистралата, така че ми отнема повече от тридесет минути да стигна до общежитията.

Изглеждат същите, както ги помня. Разбира се. Преместих се едва преди седмица, макар че ми се струва много по-отдавна.

Минавам с маршова стъпка през фоайето, без да обръщам внимание на грубия поглед на блондинката, която крещя на Хардин, когато разля водка пред вратата й. Онази нощ, когато той остана с мен за първи път в общежитието, ми се струва преди векове. Но пък времето като понятие сякаш се е размило, откакто го срещнах.

Чукам на вратата, но никой не отговаря. Разбира се. Няма я. През цялото време е при Тристан и Нейт, а аз нямам представа къде е апартаментът им. И ако знаех, дали щях да отида там?

Влизам в колата и се опитвам да измисля нов план. Започвам да обикалям из квартала. Ако не си бях забравила телефона, щеше да е по-лесно. И точно когато съм на път да се откажа от трагикомичното си решение да издирвам бившата си съквартирантка, минавам покрай „Слепия Боб“, заведението с многото мотористи, където ходих със Стеф, и забелязвам колата на Нейт на паркинга.

Спирам. Поемам си дълбоко дъх, излизам и още веднъж пълня гърдите си с ледения въздух.

Влизам и изпитвам огромно облекчение, когато забелязвам червената коса на Стеф в другия край на бара.

Само ако знаех какво ме чака.