Анна Тод
След (91)

Глава деветдесет

Оставям книгата и поглеждам часовника на телефона си. Минава полунощ и трябва да се опитам да заспя. Вече няколко пъти идва да ме моли да отида при него, че не можел да заспи без мен, но аз стоически пренебрегвам молбите му. Накрая той си тръгва и ляга в спалнята.

Точно започвам да се унасям, когато го чувам да пищи.

— Не!

Скачам и хуквам към спалнята. Мята се като обезумял. Целият е в пот.

— Хардин, събуди се! — казвам нежно и махам едно мокро кичурче от челото му.

Очите му веднага се отварят. И там виждам онзи неописуем ужас.

— Всичко е наред… тихо… беше само кошмар…

Опитвам се да го успокоя. Галя го по косата, по лицето. Тялото му трепери. Качвам се на леглото и увивам ръце около кръста му. Усещам как започва да се отпуска и притискам лице към мократа му кожа.

— Моля те, остани при мен.

Въздъхвам и без да кажа нищо, го прегръщам още по-силно.

— Благодаря ти — прошепва и след няколко минути заспива.

 

 

Водата не е достатъчно гореща, за да отмие стреса и напрежението от тялото ми. Изтощена съм от споровете с Хардин, ядосана съм, че не мога да се разбера с него, изморена съм от липсата на сън.

Когато влязох под душа, все още спеше и се моля да не се събуди, докато тръгна. За нещастие, молбите ми са били напразни, защото когато излизам от банята, той е в кухнята.

— Много си красива днес — казва спокойно.

Въртя очи и минавам покрай него да си взема кафето.

— Не ми говориш още, така ли?

— Не и в момента. Трябва да отида на работа и нямам сили да се разправям с теб сега — казвам ядно.

— Но… нали си легна при мен — цупи се.

— Само защото пищеше и трепереше. Това не означава, че ти е простено. Искам обяснение за всичко, за всички тайни, за всички побоища, за кошмарите. Да, дори за тях. В противен случай изчезвам от живота ти. — Мисля, че последното изречение изненадва не само него, но до голяма степен и самата мен.

Той въздъхва и прокарва ръка през косата си.

— Теса… не е толкова просто.

— Напротив, съвсем просто е. Имах ти достатъчно доверие, за да прекратя отношенията си с майка ми и да се преместя да живея с теб толкова скоро. Сега е твой ред да ми покажеш, че ми имаш доверие, като ми обясниш какво става.

— Няма да разбереш. Знам, че няма да разбереш — казва.

— Пробвай.

— Аз… не мога.

— Тогава не мога да бъда с теб. Съжалявам, но вече ти дадох достатъчно шансове, а ти продължаваш…

— Не смей да говориш, че ще ме напуснеш. Дори не се опитвай — гласът му е ядосан, но в очите му има много болка.

— Тогава ми дай отговори. Кое си мислиш, че няма да разбера? За кошмарите ти ли?

— Кажи ми, че няма да ме напуснеш — умолява ме той. Да не се огъваш пред Хардин, се оказва далеч по-трудно, отколкото си мислех. Особено когато изглежда така… сломен.

— Трябва да тръгвам, вече закъснявам — казвам и отивам в спалнята да се облека по най-бързия възможен начин. До известна степен се радвам, че не идва след мен, но от друга страна съм… разочарована.

Когато тръгвам за работа, го оставям прав в кухнята, със стисната в ръката чаша кафе. Отново виждам разкървавените му кокалчета. В колата предъвквам всяка негова дума. Кое е това, което няма да разбера? Никога не бих го осъдила за нещо, което го докарва до това безпомощно състояние и до тези кошмари. Надявам се, че става дума именно за това, иначе… изпускам нещо, което е явно прекалено очевидно, затова и не го забелязвам.

През целия ден се чувствам виновна, но Кимбърли ми праща имейл с няколко смешни клипа в YouTube, които поразведряват киселото ми настроение и почти забравям за проблема у дома.

Съжалявам за всичко, моля те, ела си у дома след работа.

Получавам съобщението, докато с Кимбърли ядем мъфини от една кошница със сладкиши, която донесоха за господин Ванс.

— От него ли е? — пита тя.

— Да… Изправих се срещу него и сега се чувствам наистина ужасно. Не знам защо. Знам, че съм права, но трябваше да го видиш тази сутрин.

— Супер. Да се надяваме, че ще поумнее. Каза ли ти къде е бил?

— Не. Там е проблемът — въздъхвам и захапвам следващия мъфин.

Моля те, отговори ми, Теса. Обичам те.

Не са минали и няколко минути от предишното съобщение.

— Да ти стане жал. Отговори му — казва Кимбърли.

Кимам и пиша:

Ще се прибера у дома.

Защо ми е толкова трудно да държа на своето?

Господин Ванс ни пуска в три. Решавам да отида да ми оформят косата и маникюра за сватбата утре. Надявам се с Хардин да разрешим проблемите си, защото последното нещо, което искам, е да заведа на сватбата един ядосан Хардин. И то на сватбата на баща му.

Прибирам се почти в шест. Вече ми е пуснал около стотици съобщения, но не си дадох труда дори да ги прочета. Заставам пред вратата, поемам си дълбоко дъх и се подготвям за това, което предстои. Или ще си викаме през цялото време и накрая единият ще си тръгне, или ще поговорим и ще се разберем.

Когато влизам, го виждам как крачи като обезумял из хола. Очите му се стрелват към мен и тялото му веднага се отпуска с облекчение.

— Помислих си, че няма да дойдеш — казва и прави крачка към мен.

— Къде може да отида? — отговарям и минавам край него на път за спалнята.

— Аз… аз… приготвих ти вечеря — казва. Не мога да го позная. Косата му е преметната настрани през челото, облякъл е сиво горнище с качулка и долнище на анцуг. Изглежда притеснен, разтревожен… изплашен?

— Защо? — питам и се преобличам. Изглежда тотално съсипан, когато не слагам тениската му, която е поставил грижовно на леглото и която очевидно е очаквал веднага да облека.

— Защото съм идиот — казва.

— Да, така е — отговарям и се връщам в кухнята.

Вечерята изглежда много вкусна. Изненадана съм. Не съм сигурна какво е. Нещо като спагети с пиле. Май.

— Това е пиле флорентине — казва, сякаш прочел мислите ми.

— Хм.

— Не е нужно да… — гласът му е толкова тих. Никога не съм го виждала такъв смазан и за първи път имам усещането, че цялата сила е у мен.

— Не, изглежда доста добре. Изненадана съм.

Опитвам го. Много е вкусно, много по-вкусно, отколкото изглежда.

— Косата ти е хубава — казва. Спомних си, когато се подстригах преди два месеца и единственият човек, който забеляза, беше Хардин.

— Чакам обясненията и отговорите — напомням.

Той въздъхва дълбоко.

— Знам. И ще ти ги дам.

Отхапвам пак и едва прикривам задоволството си, че успях да се държа така непреклонно с него и да постигна своето.

— Първо, искам да си наясно, че никой, абсолютно никой освен майка ми и баща ми не знае за това — казва и започва да бели коричките от охлузените си кокалчета. Кимам и продължавам да ям. — Добре… започва се… — изрича с безпокойство и продължава. — Една нощ… бях на около седем… баща ми беше в бара срещу нашата къща. Ходеше там всяка вечер и всички го познаваха, ето защо не беше добра идея да се заяжда с когото и да било, понеже ни познаваха. Тази нощ обаче направил точно това. Сбил се с някакви моряци. И те пияни като него. Накрая баща ми счупил една бутилка в главата на единия.

Нямам представа накъде отива този разказ, но знам, че няма да е приятен за слушане.

— Моля те, храни се… — кимвам и се опитвам да не го гледам, докато говори.

— Баща ми си тръгнал и те дойдоха в нас. Просто е трябвало да пресекат улицата. Предполагам, че са искали да му разбият мутрата, за да си отмъстят. Проблемът е в това, че той не се прибра, защото просто отишъл в друг бар, а те само си мислели, че си е у нас. И мама беше заспала на дивана, чакаше баща ми. — Зелените му очи срещат моите. — Както си била ти онази вечер.

— Хардин — прошепвам, пресягам се през масата и го хващам за ръката.

— И когато не намериха баща ми… намериха мама… — гласът му затихва, устните му спират да се движат и дълго, безкрайно дълго гледа в стената. — Когато я чух да пищи, изтичах долу и се опитах да ги разкарам от нея. Нощницата й беше разкъсана, не спираше да крещи, да ми вика да бягам на горния етаж… опитваше се да ме предпази, да не ми позволи да видя това, което правеха с нея. Но… не можех да помръдна, не можех да я оставя… не знам дали разбираш.

Когато примигва, за да изгони сълзата, сърцето ми буквално се чупи на парченца от мъка по това малко, седемгодишно момченце, което е трябвало да гледа тези кошмарни, нечувани неща, случили се не с кого да е, а с майка му. Ставам от стола си, сядам в скута му и заравям глава във врата му.

— С две думи, опитах да се бия с тях. Но не успях да ги спра. Когато баща ми се довлече най-накрая и със залитане влезе в хола, бях облепил цялото й тяло с лейкопласт… не знам защо… за да се опитам да я… поправя… или нещо такова. Глупаво, нали… — казва с устни, заровени в косата ми. Поглеждам го. — Не плачи — прошепва.

Но не мога да не плача. Никога не съм си представяла, че тези кошмари са породени от нещо толкова чудовищно, толкова жестоко и покъртително.

— Толкова съжалявам, че те принудих да ми кажеш — проплаквам.

— Не… бебо… всичко е наред… Дори беше хубаво най-сетне да кажа на някого — уверява ме и добавя: — Доколкото може да е хубаво да се разказва такова нещо.

Хардин гали косата ми и я увива около пръстите си, сякаш напълно изгубен в мислите си.

— Оттогава започнах да спя само на дивана. В случай че някой дойде, да намери първо мен. После се появиха кошмарите и… се позадържаха. Ходих при няколко психотерапевти, след като баща ми се изнесе, но нищо не помогна. Нищо… докато срещнах теб — поглежда ме и се опитва да ми се усмихне. — Съжалявам, че ме нямаше цяла нощ. Не искам да бъда такъв, не искам да бъда… баща си. — Притиска ме по-силно.

Сега когато имам още няколко парченца от пъзела, мога да го разбера по-добре. И точно със същата скорост, с която целият ми гняв към него се изпари, се надигна и омразата ми към баща му. Знам, че хората се променят, а той очевидно е станал по-добър човек, но не мога да спра бълбукащия в мен гняв. Хардин е такъв… какъвто е… заради баща си. Заради пиенето, заради небрежността, с която се е отнасял към семейството си, заради тази кошмарна нощ, в която всичко се е случило по негова вина. Когато са нападнали съпругата му, детето му, а той не е бил там, за да ги защити.

Не получих отговорите, които очаквах, получих много повече.

— Няма да го направя никога повече… Кълна се… Само… моля те, кажи ми, че няма да ме напуснеш.

От гнева ми не е останало нищо.

— Няма да те напусна, Хардин. Няма да те напусна.

И понеже ме гледа, сякаш има нужда да го чува постоянно, го казвам още няколко пъти.

— Обичам те, Теса. Повече от всичко — казва и бърше сълзите ми.